К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (24)

21. Измирането на големите животни

„За да намери отговор, човек трябва да има достатъчно знания, за да формулира въпроса“ — казва Х. М. Уормингтън в последните редове на своята книга „Древният човек в Северна Америка“ („Ancient Man in North America“).

Такива знания притежавал Халвър Л. Скавлем. В продължение на много години той скитал по полята на имението си край Коу-Рей-Коу-Соу-Коу (известно повече под наименованието Уайт Кроу) на брега на езерото Кош-кононг, щата Уисконсин, и търсел върхове на стрели, каменни сечива и други индиански останки, за да обогатява колекцията си. Едва през 1912 г. обаче, когато бил вече 67-годишен и намерил парче от счупен каменен инструмент, той си задал решаващия въпрос: „Ако аз бях индианец, как бих изострил този камък?“

Този въпрос поставил началото на изследвания, с които Скавлем се занимавал цели седемнадесет години. През това време съдържанието на въпроса се разширило: Как индианците са изработвали своите оръжия? Как са правели своите каменни сечива и как са ги употребявали?

При Скавлем живеел един интелигентен юноша, който му помагал, а по-късно, както и би могло да се очаква, се заел да учи археология. Този Алонсо У. Понд през 1930 г. публикувал заедно с 85-годишния Скавлем едно изследване, в което за първи път били описани всички начини за обработване на камъка — като се почне от подбора на суровия материал и се стигне до изкусно направения връх на стрела.^[1] Но още през 1923 г. за Скавлем се появила за първи път една дълга статия, в която го наричали „чаровния стар майстор на стрели от езерото Кошкононг“, и многобройни посетители идвали да наблюдават работата му.

Но дори онези, които го наблюдавали, не си давали сметка, че с всеки удар по кремъка той разрушавал едно предубеждение, превърнало се в легенда, а именно че древните индианци са знаели някаква „тайна на камъка“ — тайна на неговото обработване, забравена от белия човек още преди хилядолетия. Както твърдели някои археолози, иначе било невъзможно да се обясни огромното количество върхове на копия, стрели, а също и каменни инструменти, които непрекъснато излизали на бял свят. Други най-сериозно заявявали, че за изработването на няколко върха на стрели от суров камък били нужни седмици или месеци, а „изящната“ каменна брадва шлифовали няколко поколения наред.

Вярно е, че още преди Скавлем е имало и по-разумни мнения по този въпрос.

Този американец от норвежки произход обаче бил първият, който проучил всички страни на проблема за изработването на ранните оръжия и сечива, без да пропусне нито една възможност. Така той открил, че не трябвало непременно с твърд камък да бъде обработван по-мекият, че с помощта на заоблени кости или парчета дърво е било възможно чрез натиск да се откъртват люспи от твърдия като стомана кремък. Скавлем подробно изследвал как трябва да се държи камъкът, къде трябва да се нанесе ударът и къде да се употреби натиск. И най-важното, показал как за удивително кратко време опитният индианец от каменния век е можел да изработи връх на стрела — не за дни или седмици, а само за няколко минути! Дори за направата на добре шлифована каменна брадва му били нужни не повече от няколко часа. Той доказал и полезността на тези сечива — с каменна брадва индианецът можел само за десет минути да отсече дърво с дебелина 7,5 сантиметра.

Неговите експерименти отговорили и на въпроса, защо праисторическите ловци се отнасяли така небрежно към своите оръжия и след убиването на животното не измъквали върховете на копията за повторна употреба (или не ги изрязвали, ако било счупено самото дърво). На тях това просто не им било нужно, тъй като не представлявало никаква трудност да се изработи достатъчно бързо ново оръжие.

Когато разглеждаме в музеите тези древни върхове на оръжия (а в Съединените щати няма музей, който да не притежава колекция от тях), често срещаме наименованието „projectile point“, което приблизително означава „метателен връх“.

Това си има своя причина. Само най-старите каменни върхове може определено да се идентифицират като върхове на копия, а освен това знаем, че стрелата и лъкът се появяват едва през първото хилядолетие пр. н. е. През преходния период обаче, от времето на първобитните ловци до събирачите на храна и водещите заседнал живот, каменни върхове са правели с такива различни големини и форми, че много пъти е невъзможно да бъде точно определено тяхното предназначение.

Що се отнася до голямото изобилие от форми, то от времето на фолсъмската находка открили такова количество разнообразни каменни върхове, че за тяхното класифициране трябвало да бъдат свикани няколко археологически конференции. При това се оказало, че някои вече възприети категории, имащи за основа само един тип острие, трябва да се елиминират като нецелесъобразни или просто като погрешни. Например понятието „култура Юма“, на което в старата литература са посветени цели глави, според решението на една конференция от 1948 г. вече не се употребява от археолозите.

Няма смисъл да бъдат изреждани тук всички наименования, като се започне от Идън и се стигне до Плейнвю, дадени според мястото на находката, и на различните форми каменни върхове. Само едно от тях заслужава да бъде споменато специално. Защото докато всички други форми, разработени от хората през каменния век, са приблизително еднакви в целия свят, тук, изглежда, имаме работа с едно чисто северноамериканско изобретение. Това е каменният връх с жлебове (fluted point), най-добрата и най-изящна разновидност на който е фолсъмският връх.

Този връх на копие има формата на дълъг, тесен лист, прерязан по диагонал в средата и снабден с два жлеба. Ако хванете с пръсти жлебовете от двете страни, вървящи често от основата до острието, ще изпитате чисто естетическа наслада. Тези каменни върхове са първите малки шедьоври на праисторическия човек. Когато ги е изработвал, той вероятно е имал предвид не само практическото предназначение на изделието. Разбира се, няма съмнение, че върху разцепения край на копието каменният връх с жлебове може да се крепи по-добре, отколкото без тях. Но и без жлебове вероятно върховете също са стояли здраво върху пръта на копието, за което свидетелстват безброй много по-ранни и по-късни варианти. Какво тогава е карало фолсъмския човек да върши тази допълнителна работа?

Преди Скавлем да докаже, че е било възможно сравнително лесно да правят оръжия, та дори „изящни“ оръжия, всички се удивявали на умението и, както предполагали, на безкрайния труд и усилия, необходими за изготвянето на фолсъмските каменни върхове.

С труд или без труд, изобретяването на върха с два жлеба — това най-изящно от всички каменни сечива на праисторическия човек — е дело на северноамериканския индианец.

Много по-късно той отново проявил своето изкуство при изработването на върхове за стрели. Някои от тях са така съвършени по форма, че човек не знае дали да се възхищава повече на тяхната целесъобразност или на красотата им, въпреки че естетическото възхищение от техническото съвършенство винаги е свързано с естетично въздействие, както показа опитът на „Баухаус“^[2] през 20. век.

В тази книга неведнъж бе изтъквано значението на самостоятелното изобретение. Най-поетичното обяснение за изобретяването на лъка и стрелата е дал навярно известният испански философ и есеист Ортега-и-Гасет (ще напомним още веднъж, че те се появяват в Северна Америка едва през първото хилядолетие пр. н. е.). Той пише: „Не е невероятно и би съответствало напълно на духовния мир на праисторическия човек, ако стрелата е представлявала за него материализирана метафора. Когато ловецът гледал как животното му избягва и става недостижимо за него, той сигурно си е мислел, че лекокрилата птица лесно би успяла да го настигне. Но тъй като не бил птица, а нямал и такава под ръка — учудващо е колко малко се е интересувал от птиците най-примитивният човек, — той прикачил на единия край на малка пръчка клюн, а на другия пера, с други думи, създал изкуствена птица — стрелата, която може светкавично да прелети през пространството и да се забие в хълбока на бягащия елен.“^[3]

Не по-малко остроумно било изобретяването на атлатъла, станало дълго преди появата на лъка и стрелата. Атлатълът бил особено действено оръжие срещу гигантските животни и е първото значително постижение на човека в производството на оръжия.

Атлатълът — това е копиеметалка. Ацтекското наименование „атлатл“ е стигнало до нас чрез испанците, които са видели това оръжие в действие. То се състои от късо, най-много 60 см дълго, парче твърдо дърво; на единия му край има халка, през която минават пръстите на ловеца, а на другия край — дълбока вдлъбнатина. В нея се поставя краят на късо копие. След това стрелецът размахва атлатъла, който се превръща в продължение на ръката му, и го мята с дъгообразно движение отзад напред; в най-високата точка на това движение копието излита със значително по-голяма сила, отколкото обикновеното метателно копие. В случая се използва центробежната сила и ако това оръжие не се смята за значително изобретение на човека от каменния век, тогава не зная какво можем да наречем изобретение?

Разбира се, този Едисън от каменния век, изнамерил атлатъла, ще остане завинаги безименен. Не знаем дори къде е изобретен атлатълът. Както при лъка и стрелата това вероятно е станало на няколко места по света приблизително по едно и също време — впрочем и някои изобретения на Едисън са били направени по същото време в други страни.

Все пак когато държим в ръка тези тесни каменни върхове, трудно е да си представим, че с тяхна помощ древният ловец е можел да убива мамути и бизони. За съжаление каменните върхове не могат да ни дадат за праисторическите хора толкова сведения, колкото керамиката дава за по-късните индианци. Но научаваме доста много, когато чисто статистически констатираме например че фолсъмските каменни върхове биват намирани главно между ребрата на бизони, а по-старите върхове от типа Кловис — между ребрата на мамути. Така или иначе, за да си представим нагледно живота на първобитните ловци и всекидневната им борба за съществуване, е необходимо въображение.

Малко археолози са се решавали да опишат картинно такива праисторически ловни сцени. Тук е абсолютно необходимо да се прибегне до помощта на фантазията. Каменният връх на копие в музея няма нищо да ни каже, ако не си представим как се е забил смъртоносно между гръбначните прешлени на мамута или бизона. Затова ще цитираме тук описанието на един такъв лов на бизони, както си го представя Джон М. Корбет:

„Преди десет хиляди години неколцина изморени и гладни ловци предпазливо се приближили до група бизони, които успели да откъснат от стадото. Десетте бизона най-после спрели край малък извор в един процеп на каньона, за да пият вода и да попасат от гъстата висока трева. Ден и половина ловците били вървели след стадото с надеждата, че животните ще загубят усета си за опасност и ще се оставят да ги обградят на някое място, където ловците биха могли достатъчно да ги приближат, за да ги избият.

Най-после този миг дошъл! Двама ловци се покатерили внимателно по скалите на каньона от двете срещуположни страни, търсейки удобно място, откъдето да хвърлят върху животните големи камъни или да запратят смъртоносните си копия. Долу търпеливо чакали петима други ловци, скрити във високата трева или зад камъните. Когато първите двама заели удобни позиции, водачът им дал знак. Върху уплашените бизони полетели скали, засвистели във въздуха копия и се забивали в мекото месо на животните, едно или две прелетели встрани, но повечето достигнали целта си. Околностите заехтели от крясъци и викове. Изплашените животни започнали да се въртят и да кръжат около бреговете на водоема, а някои побягнали към открито, безопасно място. Един бизон бил ранен, копието стърчало между ребрата му и се клатело. Ловците съсредоточили усилията си върху него, още три копия достигнали целта си и той рухнал, диво мятайки се в предсмъртни гърчове. Два други бизона лежали осакатени край извора, а малко теленце се опитвало накуцвайки да излезе на открито, но бързо го убили. Останалите шест бизона изчезнали през храстите и високата трева някъде в западна посока.“^[4]

Описанието на тази праисторическа сцена би могло да бъде разширено; можем да си представим как ловците са разрязали телата и вероятно отделяли някои от вътрешните органи като сърца, бъбреци, дроб и веднага ги изяждали, а след това натоварвали на гръб по-хубавите парчета и ги понасяли към убежищата, докато другарите им одирали скъпоценните кожи. Можем да си представим и радостта на жените и децата, когато посрещали ловците край огньовете…

Приблизително така ставал и ловът на мамути. Човекът — почти неокосмено, сравнително слабо и най-уязвимото от всички млекопитаещи животни — имал добре развита ръка, а в нея копие.

Едва ли малка група ловци е можела да нападне мамути в открито поле — това би било самоубийство. Несъмнено те използвали особеностите на терена, за да правят капани, ями, покрити с храсти, които пропадали под тежестта на едрите животни. Най-често обаче те проследявали животните до изворите, скрити в дълбоките влажни урви, където изходите можели да бъдат преградени със стволове на дървета или скали, след което нападали мамутите от безопасно разстояние и настъпвала кървавата развръзка. Знаем също много случаи, когато бизони или мамути били подгонвани към ръба на стръмни пропасти, в които те се сгромолясвали с изпотрошени крайници на дъното, лежейки там беззащитни срещу копията и камъните. Но как ги подгонвали натам?

С това стигаме до едно оръжие на най-древните ловци, за което не сме споменавали досега. Най-страшното оръжие на човека от най-древни времена, пред което изпадало в ужас всяко животно — огънят!

Това ни довежда до въпроса, който сигурно отдавна иска да зададе читателят, прочел вече толкова много за изчезналите животни. Защо наистина тези животни са изчезнали? И защо човекът не е изчезнал заедно с тях?

Ще кажем веднага — по този въпрос съществуват много теории и все още няма отговор. През 1965 г. един конгрес на специалисти посвети работата си на решаването му и резултатите бяха публикувани през 1967 година.^[5] Те показаха, че разликите в становищата са много големи.

Геолозите наричат епохата, през която гигантските животни и човекът са живели заедно, плейстоцен. Това било по време на настъпващи и оттеглящи се ледени маси и на климатични промени. Според най-старата теория, в полза на която говорят много доводи, климатичните условия направили невъзможно оцеляването на онези огромни животни, които се нуждаели от големи количества растителна храна. Загинали обаче не само най-големите животни, но и камилата, която била с размерите на сегашната лама, конят, а заедно с тях и някои по-дребни животни — една от разновидностите на заека и три вида антилопи.

Първото „чудодейно оръжие“ на човека в Северна Америка. Дълго преди изобретяването на лъка и стрелата първобитният човек е използвал тази копиеметалка, т. нар. „атлатъл“, в борбата си с големите животни.

Други учени се обявили за привърженици на теорията за катастрофите; те смятали, че виновни за всичко са силните земетресения и изригвания на вулкани — трябва да бъде казано, че само допреди едно поколение изследователите все още търсеха упорито драматични причини за гибелта на животните, настъпили според тях в кратък срок преди „около 10 000 години“! Това становище обаче беше окончателно опровергано през 1968 г., когато Джеси Д. Дженингс събра всички налични радиокарбонни датировки на находки от скелети на животни. Оказа се, че животните в никакъв случай не са измрели по едно и също време. Някои от тях, например мамутът, са живели вероятно до 4000 г. пр. н. е., следователно по-късно от коня. Бизонът (Bison antiquus) все още бродел из прериите по времето, когато съвременният му вид постепенно започнал да се превръща в техен господар — около 6000 до 5000 г. пр. н. е.^[6]

Всички американски слонове се причисляват към вида на мамутите. Към тях принадлежал както косматият мамут, който бродел и из Стария свят, така и срещащият се само в Северна Америка гигантски (императорски) мамут. Този скелет на колумбийски мамут, разновидност на гигантския мамут, е висок до раменете 3,65 метра.

Накрая, според друга теория, неизвестни болести уж покосили стадата. Тогава обаче възниква въпросът, защо са загинали само определени, сравнително малки групи животни? Допуснали дори гигантска вълна от самоубийства, като давали за пример лемингите, които, така да се каже, вземат в собствените си лапи контрола над тайнственото „природно равновесие“ и на определени интервали от време се хвърлят с хиляди в морето.

Пред нас има още един нерешен проблем (науката екология едва започва да се развива) — ще напомним само за безпомощността и ужаса, обзел през януари 1970 г. жителите по бреговете на Флорида, когато видели как 150 кита доплували до плажовете. Когато сърцати хора се опитали да ги изтеглят с въжета обратно в океана, китовете отново излезли на брега, обричайки се на сигурна смърт.^[7]

Всичките тези теории продължават да бъдат предмет на обсъждане и всеки учен, който се занимава с праисторическите епохи, поддържа едно или друго становище. Само група учени начело с Пол; С. Мартин поддържа тезата, че причината за изчезването на големите животни е бил човекът!

В този ред на мисли бих искал да обърна внимание на някои моменти, които според мен би трябвало да бъдат преразгледани. Вече два пъти цитираният тук испански културфилософ Ортега-и-Гасет засяга този проблем в своето блестящо есе „Въведение към трактат за лова“ („Prologo a im Tratadode Monteria“). Той пише:

„Учените, които се занимават с праисторическите епохи, обикновено ни уверяват, че различните ледникови и следледникови периоди са били рай за ловците. Те създават у нас впечатлението, че безценният дивеч е бродил навред в баснословни количества, и при четенето на тези редове дремещият в душата на всеки от нас добър ловец-хищник чувства как зъбите му се изострят и устата му се изпълва със слюнки. Тези твърдения обаче са неточни и схематични.“^[8]

С примери, взети от различни периоди на човешката история, Ортега-и-Гасет доказва, че дивите животни, ловувани от първобитния човек, винаги са били рядкост. Ако това е вярно, тогава вероятността самият човек да е унищожил определени видове животни, става още по-голяма. Един американски автор настоятелно уверява, че преди 10 000 години 40 милиона животни скитали из Северна Америка, но тази цифра не е подкрепена от никакви доказателства.

Колкото повече разсъждаваме върху възможността за „масово клане“ през ледниковия период, както Мартин нарича загиването на едрите животни, толкова тя става по-правдоподобна. Преди всичко причината трябва да бъде търсена в начините на ловуване по онова време. „За да уловят което и да било животно от цяло стадо бизони или слонове, трябвало да избият всичките… като ги закарвали в пропастта.“^[9] (В случая названието „слон“ еднакво може да се отнася за мамута и за по-малкия мастодонт — и двата вида са обитавали Северна Америка.) Но как човек можел да предизвика такава паника сред тях? Благодарение на това че притежавал страшната тайна на огъня! Не е известно до каква степен той е бил в състояние да контролира причинените от него пожари. Можем обаче да си представим горящите гори и прерии, където са загивали хиляди животни, въпреки че групата ловци е можела да използва само две или три от тях. И тези масови избивания наистина са оказвали пагубно влияние, тъй като прирастът не бил голям. Няма съмнение също, че древните ловци предпочитали да избиват по-младите животни — това било по-лесно и безопасно, а и месото им, разбира се, било по-вкусно, — което намалявало още повече репродуктивните възможности на цели животински видове. Освен това периодът на бременност при слоновете например трае от осемнадесет до двадесет и два месеца и те раждат само едно слонче. При това положение не е чудно, че те не успели да запазят своята численост пред лицето на новопоявилия се на еволюционната сцена безжалостен касапин — човека.

Проблемът около причините за измирането на големите животни все още чака своето окончателно решение. Защо е оцелял тогава човекът, който бил не само ловец, но и плячка? Докато той обкръжавал край извора стадо бизони, може би в това време го е дебнел саблезъб тигър, на водопой идвала гигантската мечка, а край нея се промъквал кръвожадният вълк. Човекът оцелял благодарение на масата на главния си мозък, защото е всеяден и може да се приспособява към колебанията на климата. Той не само оцелял, но се и развивал. Той оставял подир себе си кървава следа, докато не станал уседнал земеделец, докато не създал цивилизация и култура, до онези дни, в които самият той, човекът, станал най-големият враг на човека.

Бих искал да вярвам, че тази книга ще опровергае разпространеното особено в Европа мнение, че археологията на Северна Америка е само „наука за кремъчните върхове на копия и стрели“. Но преди да си отдъхнем от огромното все пак множество каменни върхове в последните глави и преди да преминем от оръжията към самия праисторически човек, т. е. към останките от скелетите на най-древните жители на Америка, нека едно малко интермецо ни върне към романтичния период в историята на американската археология.