К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (18)

15. Фантастични теории — от Атлантида до страната „Му“

Няма съмнение, че още конкистадорите са се замисляли върху произхода на тези многобройни „червенокожи“ племена. Както вече беше казано, особено някои от духовниците сериозно предполагали, че индианците въобще не са хора, след като в Библията не се споменавало за тях. Тази гледна точка била извънредно удобна и в икономическо отношение, тъй като позволявала местното население да бъде безпощадно експлоатирано. Въпреки всичко това мнение не се задържало задълго, тъй като отношенията между завоевателите и женската половина от местното население твърде скоро доказали обратното. (Американският конгрес впрочем едва през 1924 г. обяви индианците за граждани на Съединените щати „с всички права и задължения“!)

Просто и ясно отношение към този проблем взел още през 1702 г. могъщият бостънски проповедник Котън Мадър — „ловец на вещици“ и вдъхновител на прочутия с фанатичната си жестокост процес на „Салемските вещици“ от 1692 година. Той твърдял, при това не в преносен, а в буквален смисъл, че дяволът лично е докарал червенокожите в Америка. Но, както преди Мадър, така и след него въпросът си останал открит — как да бъдат причислени тези хора към другите божии твари, за които разказва единственият достоверен източник — Библията. Те очевидно никак не се поддавали на такова приобщаване към мирозданието, освен ако човек не направел извънредно „смелото“ заключение, че са потомци на „десетте изчезнали племена на Израил“! И точно това станало! Въпросната теория, която не се затруднява с обяснението, как и по какъв начин въпросните племена са могли да извършат огромното пътешествие през моретата от Палестина до Америка, има свои привърженици и през нашето столетие.^[1] Не е вярно обаче, че тази теория спада към религиозните догми на мормоните, на т. нар. „Църква на Исус Христос и на светците от последните дни“, както повечето хора мислят. Мормоните вярват не в преселението на „десетте изчезнали израилеви племена“, а в пристигането на две други групи израилтяни в Америка — това било възвестено на основоположника на тяхната религия Джоузеф Смит с помощта на блестящи златни плочки, покрити с йероглифни знаци. Според това откровение, мормоните, известни на обикновения европеец преди всичко като многоженци (каквито наистина са били, въпреки че сега това им е забранено), вярват, че едно племе, така наречените яредити, след като строителството на вавилонската кула се провалило поради смешението на езиците, тръгнало на път и се заселило в Америка, но още през 2. век пр. н. е, намерило злощастния си край. Други безстрашни израилтяни начело с някой си Лехи потеглили към Америка около 600 г. пр. н. е. Една група от тях, т. нар. нефити, основали големите държави в Централна Америка и в Андите, но около 324 г. пр. н. е. измрели. Друга, по-примитивна група номади станали предци на северноамериканските индианци. По времето, когато Джоузеф Смит получил своето откровение, американските археолози нямали ни най-малка представа за тези дати. Те впрочем не искат да знаят за тях и сега.^[2] Книгата, съдържаща тези истини, била наречена от Марк Твен „печатен опиум“.

Други двама мислители през 18. и 19. век, които съвсем не могат да бъдат наречени безотговорни, приемат тезата за преселването на индианците от Азия в Америка и се опитват да я съгласуват с писаното в Библията — през 1775 г. това бил Джеймс Адер, който в продължение на 40 години се занимавал с търговия по индианските земи, а след него Калеб Атуотър (за когото вече споменахме във връзка със строителите на маундите) през 1820 година.^[3]

В периода между тези две дати единствен Томас Джеферсън подходил чисто научно към проблема и един от първите поддържал възгледа, че пътят на индианците от Азия е минал през далечния Север — през Беринговия проток, както знаем сега. Тази теория той развива в своите „Бележки за Вирджиния“.^[4]

Преди него, а и по-късно са предполагали освен това, че индианците са потомци на скандинавците, етиопците, китайците, молукците, скитите, полинезийците, индусите, египтяните и финикийците, на легендарните жители на Атлантида и на още по-загадъчните обитатели на страната „Му“.

Някой може би ще запита защо никому не е хрумнала невярната наистина, но най-проста хипотеза, че индианците въобще не са дошли отникъде, а още в самото начало са се намирали в Америка. Отговорът на тази въпрос се крие донякъде в споменатата вече вяра в Библията, която изключва такова обяснение, а освен това трябва да имаме предвид, че никой не мислел с категориите на еволюцията преди онзи епохален 24 ноември 1859 година, когато Чарлз Дарвин издал „Произходът на видовете“. Преди него мисълта, че индианците, както и всички други хора, са се развили от по-нисши форми в Homo sapiens, въобще не е могла да мине никому през ума.

Тук играела роля, също и тогавашната представа за историческото време, съвсем различна от сегашната. Спомняме си по този повод, че през 1750 г. ирландският архиепископ Джеймс Ъшер изчислил въз основа на Библията, че светът е създаден на 26 октомври 4004 г. пр. н. е. в 9 часа сутринта.^[5] През 1599 г. Шекспир, без да се позовава на толкова точни изчисления, в пиесата си „Както ви се харесва“ казва: „Този беден свят е почти на шест хиляди години.“ Само като имаме предвид тези и подобни възгледи, можем да си дадем сметка как коренно и внезапно изменил Дарвин понятията за света и човека и защо всички еволюционни теории били смятани за опасна заплаха срещу Библията. На прословутия „Маймунски процес“ в Дейтън (щата Тенеси) през 1925 г. учителят Джон Скоупс бил осъден на глоба 100 долара, защото преподавал в училище учението на Дарвин. Градът Дейтън и щатът Тенеси станаха за посмешище на цял свят, но това не промени нищо в границите на така наречения „Библейски пояс“. Срамната забрана да се преподава в училище каквато и да било еволюционна теория просъществува съвсем до неотдавна в три американски щата — Тенеси, Алабама и Мисисипи; през 1966 г. учителката по биология в щата Алабама, Сюзан Епърсън, протестира срещу този закон — и на 12 ноември 1968 г. Върховният съд на САЩ обяви всеки закон, насочен срещу преподаването на еволюционната теория, за противоречащ на конституцията.^[6]

Впрочем би могла да възникне и една друга идея относно произхода на индианците. Някой свободомислещ поне би могъл да предположи, че не индианците са дошли от Стария свят, а обратното, че те именно са били древната раса, от която сме произлезли ние. Но самомнението на европейците едва ли би допуснало възникването на такива мисли.

От много години насам се води сериозна научна полемика относно наличието на възможни контакти между азиатските (или други) културни народи и индианските племена, но вече след като индианците са заселили двете половини на континента. Предположението, че е имало такива контакти, поддържат привържениците на т. нар. „дифузионна“ теория. Преди да разгледаме този въпрос обаче, трябва да споменем за още две фантастични хипотези относно произхода на индианците, според които тяхната култура води началото си от извънамерикански източници, защото такива теории, макар и погрешни, принадлежат също към историята на науката; за тях трябва да бъде разказано, за да засияе още по-ярко нейната светлина над мрака на предразсъдъците.

Още от времето на Античността например въпросът за съществуването на Атлантида е предмет на ожесточени спорове. Редом с опитите за сериозни изследвания се разпространяват и най-фантастични теории, плод единствено на въображението на техните автори. Хипотезата за съществуването на Атлантида се базира на два диалога на гръцкия философ Платон — „Тимей“ и „Критий“. В тях се говори, че законодателят Солон, който живял двеста години преди Платон (около 640 — 560 г. пр. н. е.), научил от египетски жреци за Атлантида — богат и могъщ остров, населен от цивилизован, но войнствен народ, който се намирал „отвъд Херкулесовите стълбове“. Според Солон, 9000 години преди неговото време тази страна загинала в резултат на колосална природна катастрофа.

Така, както я разказва Платон, историята е колкото вероятна, толкова и невероятна. Аристотел, ученикът на Платон, нарича този разказ басня без никаква историческа стойност. Все пак защо да не е възможно да е съществувал остров с население, чиято култура е съответствала на неговата епоха, и той да е загинал в резултат на природна катастрофа — в историята има подобни примери. Следователно опитите да бъде намерен този остров съвсем не са безсмислено начинание. Нещо подобно сторил и Хайнрих Шлиман, когато се заел да разкопава легендарната Троя, както и Артър Евънс, когато търсил митичния дворец на Минос — и в двата случая те се опирали на антични източници, които не изглеждали много правдоподобни и въпреки всичко получили потвърждение, тъй като и двамата намерили онова, което търсили.

До днес обаче търсенето на Атлантида не е дало резултат. С течение на времето я „откриваха“ ту в Испания, ту на Канарските острови, ту край устието на река Нигер, ту в Мексико, ту в Скандинавия. Оживени спорове предизвика през петдесетте години немският пастор Юрген Шпанут, който твърдеше, че е намерил Атлантида недалеч от остров Хелголанд в Северно море, и фактически се спусна в морските води, за да го докаже.^[7] А докато пиша тези редове, Джеймс У. Мейвър съобщи като съвсем сигурно, че е открил истинската Атлантида край един от Кикладските острови в Егейско море.^[8]

Нека търсенията спокойно си продължават. Но те са станали малко смешни, защото дори да бъде открит потънал остров със следи от цивилизация, никой няма да докаже, че това е Платоновата Атлантида, тъй като данните от античните източници са просто съвсем неточни.

Но ако тези изследвания, които продължават столетия, са придобили известен оттенък на шарлатанство, то причина затова е възникналият успоредно с тях мит, според който на Атлантида се приписват най-фантастични форми на цивилизация, та дори някаква предисторическа „Атлантическа култура“, която превъзхождала всички останали и била прародителката на човешките култури изобщо.

Няма да се задълбочаваме в тези фантастични измислици. Достатъчен е един малък пример. Той е взет от книгата на антропософа Рудолф Щайнер, който все още има последователи в целия свят. Тя излязла през 1918 г. в Берлин и се нарича „Нашите атлантически прадеди“: „Както в наши дни — пише авторът — получават от каменните въглища топлинна енергия и я превръщат в кинетична енергия за нуждите на транспорта, така и жителите на Атлантида умеели да използват зародишната сила на живите организми за нуждите на своята техника… По времето на Атлантида отглеждали растения не само за прехрана, но и за да използват дремещите в тях сили за промишлеността и транспорта. Така жителите на Атлантида имали съоръжения, с които преобразували зародишната сила на растителните семена в технически използваема енергия. С помощта на тази сила се движели превозните средства на атлантите, които се носели на малка височина над земята.“

След всичко това искат от нас да повярваме, че и американските култури водят, разбира се, произхода си от Атлантида (за мнозина теософи, антропософи и привърженици на сектата на „Розенкройц“ тази теория не подлежи на никакво съмнение). Наистина доста странно е, че тази цивилизация, която уж превъзхождала в техническо отношение нашата, е оставила за спомен толкова малко на индианците, които не познават дори колелото, да не говорим за писмеността!

И въпреки всичко: „Двама мъдреци — Платон от Атина и Донели от Минеаполис — превърнаха Атлантида във всеобщо употребима дума“ — пише през 1890 г. Уилям Чърчуорд. Той бил прав, тъй като издадената десет години преди това книга „Атлантида — светът преди потопа“ („Atlantis: The Antediluvian World“) на Игнатиус Донели, когото Чърчуорд така безцеремонно поставя редом с Платон, била претърпяла не по-малко от 18 издания и до днес се смята в Америка за „класически“ труд на тази тема.

Донели знае точно местонахождението на Атлантида — по-точно дори от Платон. Според него потъналият остров се намира в Атлантическия океан, западно от Азорските острови. Така мислят и сега повечето хора, които вярват изобщо в съществуването на Атлантида.

Колкото и да е парадоксално обаче, теорията за Атлантида е направо скромна в сравнение с друга една теория, родена вече в нашето столетие. Неин създател е полковник Джеймс Чърчуорд (да не се бърка със споменатия по-горе Уилям), който през 1931 г. заявил, че е открил отново страната „Му“.

За разлика от Атлантида страната „Му“ се намирала в Тихия океан и била значително по-голяма от острова на Платон — тя се простирала от Великденския остров до Каролинските острови и от Хавайските острови на север до островите Кук на юг. Този континент (при такива размери спокойно би могъл да бъде наречен така) имал, според Чърчуорд, 64 000 000 жители. През 50 000 години там се развила цивилизация, „която в много отношения превъзхождала нашата и била далеч по-напред от нас в някои важни неща, за които съвременният свят започва да узнава едва днес“^[9]. Сътворението на човека също е станало в страната „Му“:

„Най-древните свидетелства за човека се намират не в Египет или в долината на Ефрат, а именно тук, в Северна Америка, и в Изтока, където «Му» основала своите първи колонии.“

Тези твърдения се основават на текстовете на така наречените „Наакалски плочки“, намерени от Чърчуорд — във всеки случай така твърди той — петдесет години преди излизането на книгата му „в известни манастири в Индия и Тибет, имената на които по тяхно желание няма да съобщя“. Колко жалко! Според Чърчуорд, много години по-късно аналогични каменни плочки с надписи намерил и Уилям Нивън в Мексико. „Наакалските плочки“ били стари 15 000 години, а мексиканските — 12 000. Следователно в Мексико е имало писменост по онова време, когато според всеобщото мнение на археолозите (което за Чърчуорд няма значение) там е живял т. нар. тепекспански човек, един от най-древните първобитни ловци на мамути, които по мнението на Робърт Уочоуп и неговите колеги „би срещнал известни затруднения да подпише името си с кръстче“.^[10]

Шест месеца били необходими за Чърчуорд, за да убеди свещеника от индуския манастир да му покаже свещените плочки, за които той му бил загатвал и които се пазели недокоснати от незапомнени времена в подземията на манастира. Разбира се, тези плочки били покрити с тайнствена писменост, но за щастие свещеникът все още притежавал ключа за нейното дешифриране и споделил с Чърчуорд онова, което знаел. „Последваха месеци на най-напрегнат труд над превода на текстовете, но усилията се увенчаха с успех. Текстовете разказваха подробно за сътворението на земята и човека, а също и за мястото, където това е станало за пръв път — страната Му!“ Подробностите, които липсвали в индуските плочки, били допълнени от мексиканските текстове. Това е възможно най-краткото изложение на теорията за страната „Му“.

Трудно е да се каже колко са в наши дни последователите на Чърчуорд, но сигурно са доста много. Аз лично познавах двама — и двамата американци, при това мистици, увлечени от мъдростта на Изтока. Неотдавна един от тях, който поддържаше връзка с един индийски „гуру“, му изпрати картичка с въпроса, дали ще постъпи правилно, ако продаде къщата си. Всеки, който се интересува от изумително подробните текстове на Чърчуорд, може лесно да ги намери. През 1961 г. излезе двадесетото издание на неговата книга „Изчезналият континент My“ („The Lost Continent of Mu“). Освен това съществува и евтино издание в джобен формат.

Обаянието на подобни книги за обикновения по-наивен читател се състои в това, че те привидно решават безброй много въпроси — въпроси, които го интересуват, но с които той по различни причини никога не е имал възможност сериозно да се занимае, така че няма понятие за действителните предпоставки и трудности. Тези книги — и в това е тайната на техния успех — не решават проблемите, като разбулват загадките, и търсят онази яснота, към която се стреми ученият. Вместо това те разкрасяват проблема с всевъзможни романтични дрънкулки, потапят всичко в мъглявата атмосфера на мистиката и претендират, че дават на читателя ключ да влезе веднага в един кръг от избраници, да стане член на някаква група, владееща особени тайни, и вече само по силата на този факт способна да проумее всички онези скрити истини, които ученият, разчитащ единствено на своя ограничен интелект, не е способен да разбере.

Разбира се, няма учен, който да е чужд на емоциите. Не можем да си представим историята на научните изследвания без вдъхновение, предчувствия, блуждаене в неизвестността, опити и грешки. Истината е, че археологът именно тогава оправдава своето звание, когато с помощта на въображението възкресява мъртвия материал на миналото за нов живот. („Въображението — това е пламъкът на откритието“ — казва видният английски археолог Флиндърс Питри.) Въпреки това не бива да забравяме, че науката трябва в последна сметка да се разглежда като метод, който държи на въображението — нейният критерий си остава винаги проверимият факт и въпреки че хипотезите са съставна част от нея, тя никога не ги превръща в тези, докато не бъдат доказани. Разбира се, това е идеалът. Науката също греши, естествено — заблужденията са присъщи на човешката природа. Дори научните теории са исторически обусловени и подлежат на преразглеждане, но това с нищо не променя принципното положение.

А този принцип е диаметрално противоположен на онази псевдонаука, с която се занимават дилетантите-шарлатани, или както ги наричат на английски — „crackpots“^[11] Това са интелигентни хора, често удивително начетени и работоспособни, когато се отнася до издирването на всичко, което може да подкрепи тяхната заветна теория; повечето от тях са безобидни, но в отделни случаи могат да причинят огромни злини, както показват случаите с Хюстън Стюарт Чембърлейн или Алфред Розенберг. „Crackpot“ винаги е обсебен от някаква мания. Манията на Розенберг беше особено отблъскваща, но се оказа крайно заразителна — неговата книга „Митът на двадесетия век“ постави теоретичните основи на немския националсоциализъм.

Антропологът Робърт Уочоуп е посветил на „crackpots“ в американската археология специално изследване.^[12] Той описва например — и трудно някой би могъл да го направи по-добре — позата на обидени, която те заемат спрямо професионалните учени:

„Човек не може да не забележи известна последователност в тяхното поведение. Типичният защитник на фантастичните теории за произхода на американските индианци по правило започва своята книга с призивите на онеправдания! Той пише, че професионалните учени го презират, осмиват го или в най-добрия случай не го забелязват. След това предсказва, че неговите писания ще бъдат приети враждебно или изобщо отминати без внимание, и напада твърдоглавите фанатици в университетите и музеите. Той често намеква между редовете, че те са не само безнадеждно консервативни и се отнасят ревниво към всяко постижение на любителите, но са направо нечестни и когато се сблъскват с противоречащи на техните възгледи доказателства, ги потулват, а ако е необходимо, ги и унищожават. Но въпреки че заклеймяват професионалните учени като невежи, некомпетентни и неетични, все пак лъжеучените без изключение се гордеят с всяка (най-често въображаема) проява на одобрение от страна на тези жалки «Фуди-дуди»“ („Phuddy Duddies“).

Това е нова дума, която все още не е получила широка гражданственост. „Phuddy-Duddy“ произлиза от съкращението на университетската титла Ph. D. (Philosophiae doctor — доктор по философия, която в университетите на запад получават и историци, и археолози — б. пр.), в смисъл на „ултраконсервативен“. „Те не смеят да спят на отворен прозорец от страх да не влезе някоя нова идея“ — пише Харолд С. Гледуин, който е пуснал в обръщение новия термин. Гледуин бил археолог-любител, сам финансирал важни разкопки и има значителни заслуги, но тъй като никоя от неговите теории не била напълно приета, започнал кръстоносен поход срещу професионалистите, като ги провъзгласил за безнадеждни „Фуди-дуди“.^[13] Трябва също да отбележим нелишеното от комизъм обстоятелство, че „Phuddy Duddy“ в една област може да се изяви в друга като „crackpot“. Така например Лео Винер, макар и професор по славянска филология в Харвардския университет, говорещ повече от петдесет езика, създал и теория за африканския произход на културите в Централна Америка. Неговото отношение към професионалистите е даже по-агресивно от онова на Гледуин: „Без съмнение — пише той — археологическите кучета и занапред ще продължават да лаят към луната…“^[14]

Уочоуп завършва своята книга със следните думи, с които и ние можем да завършим тази глава: „Дилетантите винаги ще ненавиждат професионалистите (Phuddy Duddies), а професионалистите винаги ще презират дилетантите (crackpots)“.