Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vax (2016 г.)

Издание:

Автор: К. В. Керам

Заглавие: Най-древният жител на Америка

Преводач: Христо Ковачевски

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: научнопопулярен текст

Националност: немска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, бул.Ленин 117, София

Излязла от печат: 30.XII.1987 г.

Редактор: Никола Георгиев

Редактор на издателството: Елена Генова

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Йордан Йорданов

Научен редактор: проф. Велизар Велков

Рецензент: проф. Велизар Велков

Коректор: Лидия Станчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5528

История

  1. — Добавяне

20. Светът на първобитните ловци

Има нещо призрачно в нашата представа за първобитния ловец в Северна Америка, Неговият дух витае в горите на Изтока, в прериите и пустините на Запада, от северната Аляска до южния Тексас. Навсякъде той е оставил следи от своето пребиваване, преди всичко оръжия, но също и обработени кости на огромните животни, които е убивал, както и въглени от огнищата, където е пекъл тяхното месо.

Но къде е той самият? Както в случая с фолсъмския човек, археолозите не са успели да намерят кости на човека от Сандиа, чиято ръка употребявала смъртоносните оръжия. Всеки път, когато решавали, че са попаднали на негови останки, на част от череп или от скелет, датиращи от онези далечни времена, възниквали толкова много съмнения относно хронологическата връзка със съответния вид оръжие, че било невъзможно да се стигне до единно становище. И въпреки това в следващата глава ние можем да изясним някои неща.

Трябва още веднъж да напомним на читателя, че преди фолсъмската находка от 1925 г. (в специализираната литература се съобщават също годините 1926 и 1927 в зависимост от това, дали авторът пише за откритието на тъмнокожия каубой, за първото посещение в пещерата или за първите разкопки), но във всеки случай преди 1927 г. сред археолозите преобладавало мнението, че появата на най-древния жител на Америка не датира по-рано от 4000 години, или с други думи, че за човек от ледниковия период не може да става и дума.

За цяло поколение изследването на миналото било възпрепятствано по-специално от една личност — Алеш Хръдличка от Бюрото по етнология във Вашингтон. Този човек със заслуги в много области в дадения случай проявил удивително упорство. Той бил чудак и в други отношения — така например въвел като правило всички негови сътрудници да завещават черепите си за научни изследвания. Собственото си тяло обаче наредил да бъде изгорено, а пепелта да бъде смесена с пепелта на първата му жена и урната с праха да бъде съхранявана в Смитсъновия институт.

Той използвал безогледно своето влияние върху младите специалисти. Геологът Кърк Брайън веднъж казал на своите студенти по време на „управлението“ на Хръдличка: „Ако вие някога намерите доказателства за съществуването на човек, свързани с много древни материални останки, внимателно ги скрийте, но не забравяйте за тях.“[1]

За практическата роля на влиянието, което е упражнил Хръдличка, пише още през 1940 г. Х. Х. Робъртс Мл, — той казва, че всеки млад антрополог, геолог или палеонтолог, дръзнал да прояви най-малкото недоволство от този диктатор, рискувал кариерата си.[2] Дори през 1928 г., когато за всички учени било вече ясно значението на фолсъмската находка, на едно от заседанията на нюйоркската Академия за медицински науки Хръдличка категорично отрекъл възможността за съществуване на палеоиндианци (така наричаме днес хората, които ловували изчезналите вече праисторически животни). Както пише Уилмсън, „притиснат до стената, Хръдличка отричаше всичко, за да защити становището си, че човекът в Америка би могъл да бъде каквото и да било, всякакъв, само не древен по произход“.[3] В края на краищата обаче се натрупали толкова много находки, че даже скептиците били принудени да замълчат.

Когато през 1939 г. Х. Мери Уормингтън от Природонаучния музей в Денвър се опитала да събере и публикува всичко известно дотогава за първобитните ловци, тя успяла да направи това в 80 страници, като цитирала 92 заглавия. Когато след осемнадесет години, през 1957 г., тя отново издала своя днес прочут, справочник „Древният човек в Северна Америка“ („Ancient Man in North America“) и се опитала да обобщи целия нов материал, колкото и да се стремяла да бъде кратка, имала нужда вече от 322 страници и са посочени 586 заглавия!

varhove_kopia.jpgЗагадъчен кокален инструмент, намерен заедно с кости на мамут през 1967 г. в Мъри Спрингс, щата Аризона, и датиращ от епохата Кловис. Вероятно е служил за полиране на дървени копия. Върхове на копия на първобитни ловци. Изящно обработеният фолсъмски връх с жлебове, намерен през 1925 г., за пръв път дал сведения за съществуването на тези хора. След това били открити върхове на копия от епохите Кловис и Сандиа. Дължината на върховете, намерени във Фолсъм, варира от 2,5 до 8 см.

Издадената до настоящия момент обаче литература върху проблема на палеоиндианците въз основа на безбройните разкопки е наистина необозрима. Вече не е възможно написването на един изчерпателен труд, който да обхване целия натрупан материал, всяка находка — дошло е времето на обобщителните обзори. И е показателно, че първият, който се осмели да направи всеобхватна и при това крайно увлекателна компилация по този въпрос, не е специалист, а един бивш театрал от Бродуей, продуцент на филми в Холивуд, автор на една отлична история на киното и страстен археолог-любител — Кенет Макгауън. Неговата първа, много резервирано посрещната от учените книга под заглавие „Първобитните хора в Новия свят“ („Early Men in the New World“) получи одобрението на специалистите едва през 1962 г., малко преди смъртта му, когато се появи новото, преработено издание с предговор, написан от един от сътрудниците на Американския природонаучен музей, и под грижливата и старателна редакция на антрополога Джордж А. Хестър.

Находките край Фолсъм се отличават от всички останали по това, че за късо време бяха потвърдени от многобройни аналогични открития. Най-големият успех за археолозите беше намирането на находището Линденмайер, наречено така на името на собственика на терена. През 1934 г. двама братя изпратили в Смитсъновия институт сензационното съобщение, че са открили лагер на праисторически човек. Франк Х. Х. Робъртс Мл., вече признат като специалист след участието му във фолсъмските разкопки, веднага се отправил към мястото на находката и… видял там много повече, отколкото във Фолсъм.

Действително на това място са станували някога хора от фолсъмската епоха, и то в продължение на години. И тук те оставили следи от ловната си дейност — връх от копие, все още стърчащо в гръбначния стълб на един Bison antiquus. Но това било само началото. В продължение на пет години Робъртс изкопал почти 6000 каменни сечива и други останки.

Когато днес гледаме изгорения от слънцето, безрадостен пейзаж, струва ни се чудно как някога хората са могли да изберат тъкмо това място за свой лагер. Преди всичко обаче те не са живеели тук постоянно — това били ловци-номади и вероятно са се събирали тук само през определени годишни времена. Освен това, както доказват геолозите, преди 10 000 години тази земя била влажна и плодородна.

Робъртс намерил кремъчни ножове и остри като бръснач остриета, сатъри за месо, тънки, шлифовани и остри като игли кости и тежки каменни чукове. Освен това имало костени шила, използвани несъмнено за пробиване на дупка в животински кожи, и грижливо направени хоризонтални прорези от кости. Тъй като тези дискове нямали отвори за нанизване, както при огърлиците или гривните, възможно е това да са първите американски жетони за игра![4]

Когато дълго след това били направени първите радиокарбонни измервания, оказало се, че възрастта на находките е 8820 г. пр. н. е. — така блестящо се потвърдили предположенията на първите археолози, работили във Фолсъм, които стигнали до същата цифра само въз основа на геолого-стратиграфските данни.

Междувременно обаче била направена нова находка, която извадила на бял свят и друг първобитен човек, по-точно казано, пак оръжието, което той е използвал. Това отново били върхове от копия, но твърде различни от фолсъмските върхове. Първите екземпляри се появили още през 1931 г. но решаващата находка е направена през 1932 г. в Кловис, щата Ню Мексико, недалеч от границата с Тексас.

karta_parvobitni_ubezhista.jpgКарта на най-важните убежища, посещавани от първобитните ловци, които ловували бизони и мамути преди повече от 10 000 години.

Може би е вече малко отегчително отново и отново да съобщаваме, че първите следи са открити от любители. Така било обаче и този път, когато още веднъж те трябва да бъдат похвалени затова че веднага съобщили за своята находка на специалиста археолог Едгар Б. Хауърд от музея на Пенсилванския университет. В продължение на четири години Хауърд, а след него Джон Л. Котър изследвали бреговете на древни пресъхнали езера. Там някога бродели стада от гигантски животни и отдавна изчезналите древни американски камили и коне. На площ от много мили били пръснати различни оръжия на праисторически ловци. И тук някои от кремъчните върхове стърчали между ребрата на животните, което не оставяло съмнение, че човекът и животното са съществували по едно и също време. Върховете били по-дълги от фолсъмските — от 5 до 12,5 сантиметра.[5]

Разкопките продължил Е. Х. Селърс, който работи в продължение на три сезона — от 1949 до 1951 година. Този път успели с точност да изяснят, че върховете Кловис са по-стари от фолсъмските. В ясно обособени стратиграфски пластове открили в най-горните два — безспорни останки от Фолсъмската култура, а в най-долния — безспорни останки от културата Кловис. Най-малкото четири мамута убили на това място ловците от епохата Кловис — скелетите на животните били напълно запазени.

Геолозите определят максималната възраст на пласта Кловис на 13 000 години. При това положение културата Кловис би трябвало да заема средно място между Сандиа и Фолсъм. Някои археолози обаче смятат, че трите култури са се застъпвали по време. С това стигаме до спора за датите, който не е завършил до наши дни.

 

 

В началото на 50-те години работници, надзиравани от Емил У. Хаури, разтоварили пред Аризонския университет в Туксон необикновен товар. Това бил гипсов блок с обем един кубически метър. В този блок били споени ребра, гръбначен стълб и лопатка от мамут, а между тях пет върха на копията, убили грамадното животно. Блокът бил образуван, след като на мястото на находката останките от скелета и оръжията били обвивани с напоени в гипс платна, докато се превърнали в плътна, годна за транспортиране, компактна маса.

Находката произхождала от обекта Нако, наречен така на името на едно селище в Аризона, близо до мексиканската граница. Находището било открито още през 1951 г. пак от любители (както и следващата находка, за която ще говорим). През 1952 г. със системното изследване се заел Хаури.

И тук между геолозите и физиците възникнало разногласие по въпроса за датировката. Геологът Ернст Антевс бил на мнение, че според положението на костите в пласта, където била открита находката, тяхната възраст възлиза на 10 000 до 11 000 години. Според други геоложки изчисления възрастта на костите достигала 13 000 години. Университетската лаборатория за радиокарбонно изследване обаче по-късно установила: 9250 години.

За Хаури нито една от тези датировки не била удовлетворителна, но той предсказал през 1953 г., че в този район ще бъдат открити кости и на други мамути, които ще дадат допълнителен материал за датиране, и се оказал прав.[6]

Още през 1955 г. Едуард Ф. Ленър, като оглеждал на 18 км северозападно от Нако, по течението на реката Сан Педро, участък земя, който възнамерявал да купи, открил гигантски кости той съобщил за това на Хаури, който по-късно изрично възхвалява гостоприемството и отзивчивостта на съпрузите Ленър. Те междувременно купили фермата и с най-голям интерес наблюдавали последвалите разкопки. През 1955 — 1956 г. на територията на фермата били намерени 13 върха от епохата Кловис (за някои от тях това не може да се твърди със сигурност), 8 каменни сечива, очевидно използвани за клане на животните, две огнища с останки на овъглено дърво (най-удобният материал за радиокарбонно датиране) и скелетите на девет малки мамута. Имало също кости на бизон, кон и тапир. На Хаури му провървяло — продължителните проливни дъждове през 1955 г. силно оголили повърхността на терена, но дори това се оказало недостатъчно и на археолозите се наложило с помощта на булдозери да прехвърлят хиляди тонове пръст, за да проучат целия ареал.

Как стоял при този случай въпросът с датировката?

Отново имали думата първи геолозите. И отново Антевс стигнал до много стара възраст — между 10 000 и 15 000 години. Неговото окончателно заключение гласи: „В находищата Нако и Ленър са ходили на лов за мамути преди 13 000 години или още по-рано.“[7] Но физиците били на друго мнение. Радиокарбонно датиране на материали от три съседни огнища, намерени в същия пласт с другите находки, било направено в лабораториите на три университета — Аризонския, Мичиганския и Копенхагенския. Резултатите, получени в Аризона, били поразителни.

Хаури накратко съобщава: „Най-малкото три от датировките, направени от лабораторията в Аризона — 7205 ± 450 за първото огнище, а също 7022 ± 450 и 8330 ± 450 за второто — са неприемливи… Ясно е, че тук има някаква грешка.“[8]

Но каква?

Всъщност всичко било съвсем просто. Двете първи дати показвали относителната еднаква възраст на огнищата. При второто огнище обаче има две датировки с 1308 години разлика! Никакво огнище не би могло да бъде използвано толкова дълго време! Но това съвсем не било най-лошото. Скоро пристигнали данните от изследванията в Копенхаген и Мичиган. Копенхаген съобщил за възраст 11 180 години, а Мичиган — 11 290 години.

Единственото обяснение е, че учените от лабораторията в Аризона най-малкото в един от случаите са обработвали материал, замърсен поради странични въздействия. Те разработили метод за неутрализиране на тези замърсявания и направили нови проби. В единия случай определили възраст 10 900 години, в другия — 12 000.

Тук имаме почти класически пример за трудностите при радиокарбонното датиране, за които разказахме в главата, озаглавена „Часовникът на времето“. Когато се случи нещо подобно, всичко се решава от опита и знанията, натрупани в хода на археологическата работа. Хаури предпазливо прави равносметка:

„Изглежда, че датировката 11 000 до 12 000 години за времето, когато е станало клането на мамутите, не е далеч от истината, въпреки че не съвпада с данните на Антевс.“[9]

Всичките тези дати около праисторическите ловци варират в пределите на един период между 9000 и 13 000 години. Тук възниква въпросът: не са ли съществували и по-древни ловци? И как стои работата с интервала от време между съществуването на тези ловци и по-късните, близки до нас, култури на уседналите племена, занимавали се със земеделие, строили трайни сгради, пуеблоси и маунди? Та тук става дума за един период от хилядолетия!

На този въпрос има няколко отговора.

 

 

В края на главата, посветена на човека от Сандиа, беше дадена думата на Фредерик Джонсън, който обръща внимание на възможността за съществуването на още по-древен човек от каменния век в Америка. През 1933 г. Фенли Хънтър при изследване в терена по поръчение на Американския природонаучен музей намерил в Южна Невада, близо до градчето Тюл Спрингс, „многообещаващи кости“. „Заедно с костите бе намерена обсидианова люспа, оформена от човешка ръка, чиито нащърбвания, изглежда, са възникнали в резултат на употреба.“[10] Между 1933 и 1935 г. Марк Р. Харингтън на няколко пъти изследвал това място. През 1955 г. изобретателят на радиокарбонното датиране Либи определил възрастта на останките от дървени въглища на повече от 23 800 години — но колко повече, не можел да каже. Намерили едно огнище с всички признаци, че там са били разрязани и печени парчета от камила. Няколко години по-късно нова радиокарбонна датировка посочила за това огнище още по-голяма възраст — 26 000 — 28 000 години!

Разбира се, тези данни предизвикали сензация и за тях съобщила цялата американска преса. Трябва обаче да отбележим, че в последно време подобни съобщения се появяват по вестниците почти всяка година — повечето пъти преждевременно. Би било по-добре такива сведения да не се разгласяват, преди те да бъдат потвърдени от по-нататъшни изследвания, които за съжаление често поставят нещата в друга светлина, както в случая с находката в Тюл Спрингс. Първоначално в получената датировка на Тюл Спрингс повярвала дори крайно предпазливата Х. Мери Уормингтън. През 1962 — 1963 г. обаче Ричард Шатлър Мл. с група различни специалисти проведе нови разкопки и още веднъж провери резултатите от старите. И Мери Уормингтън трябваше да коригира становището си:

„Оказа се, че образците, използвани за предишния радиокарбонен анализ, са били смесица от два пласта с доста различна възраст, въпреки че въз основа на резултатите от първите, частични разкопки изглеждаше основателно да се приеме, че произхождат от един и същи културен пласт. Датировки, получени въз основа на такива смесени проби, нямат, разбира се, никакъв смисъл.“ А какъв е бил новият резултат? В едно находище, датирано между 9200 и 8000 г. пр. н. е., бе намерено „единственото неопровержимо доказателство за човешко присъствие — каменна стъргалка за кожи и няколко други отломки“.[11]

Така още една надежда угаснала, но преди това вече се появила друга. Колкото и странно да е, новото откритие било направено на един остров.

Този остров е Санта Роса, на 72 км от бреговете на Южна Калифорния. Загадката тук била как древният човек е съумял да преодолее такова водно пространство. Геолозите обаче доказали, че по време на последния ледников период морското равнище трябва да е било много по-ниско. Въпреки че и тогава не е имало провлак, разстоянието до материка е било не повече от три километра и човек е можел да доплава на острова с помощта на дървесно стебло. Използването на такива примитивни средства за придвижване говори за неутолимата любознателност на древните хора.

Намерили останки от стотици малки мамути, очевидно разновидност на мамутите-джуджета, които лесно се ловували. И отново имало многобройни указания, че тогавашният човек ги избивал като в кланица. Черепите на животните били разчупени, очевидно за да могат древните ловци да се доберат до такъв деликатес като мозъка. През 1956 и 1960 г. Фил. К. Ор съобщава[12] за извършено радиокарбонно датиране. Резултатите са: 29 650 години — наистина с много голям диапазон на неточност — ± 2500 години. А изследването на едно изгнило парче от кипарис, което лежало под скелетите на два мамута, дало възраст само 15 280 години.

Танцът на датите продължава. Редица археолози се отнасят крайно скептично към всякакви датировки, надхвърлящи 20 000 години. Както ще видим в следващата глава обаче, данните в полза на съществуването на човек в Америка през такава древна епоха все повече натежават.

 

 

Вероятно едва бъдещото поколение археолози ще съумее да установи действителната връзка на приемственост между палеоиндианците от ледниковата епоха, които ходели на лов за едрите праисторически животни, и пуебло-индианците и могилостроителите. Но и сега нещо е направено по този въпрос.

Когато ледниковите маси на американския континент започнали все повече да се отдръпват и климатът се изменил, а големите животни започнали да изчезват, не е изключено на континента да са нахлули една или няколко нови вълни пришълци от Азия, въпреки че и някои от предишните имигранти може да са се приспособили към променените условия. Няма съмнение, че първобитните ловци се прехранвали не само чрез лов — те несъмнено събирали и различни плодове, орехи и корени на растения. „Наистина човекът обединява в себе си двете крайни склонности на млекопитаещото — вегетарианство и хищничество, поради което цял живот не му е ясно овца ли е или тигър“ — отбелязва с присъщата си ирония Ортега-и-Гасет.[13] Също така несъмнено е, че през следващите хилядолетия „събирането на храна“ започва да придобива все по-голямо значение. Отделните родове и племена започвали да водят все по-заседнал живот и все повече пещери се превръщали в техни постоянни жилища или най-малкото в обичайни убежища по време на суровите годишни времена. През 1962 г. Г. К. Болдуин изброява следните обитаеми пещери: Дейнджър Кейв („кейв“ на английски означава пещера), Джипсъм Кейв (Гипсова пещера), Форт Рок Кейв, Роринг Спрингс Кейв (Пещера на бучащите извори), Вентана Кейв, Бат Кейв (Пещера на прилепите), Кетлоу Кейв, Дедмен Кейв (Пещера на мъртвеца), Промънтори Кейв, Блек Рок Кейв (Пещера на черната скала), Пейсли Кейв, Фишбоун Кейв (Пещера на рибената кост), Лъвлок Кейв, Рейвън Кейв (Пещера на гарваните), Джук Бокс Кейв.[14] Освен това знаем още много други.

Вътре в тези пещери и пред техните входове, пласт върху пласт, се трупали отпадъци — истински съкровища за стратиграфите, а редом с тях остатъци от дървени въглища в огнищата — най-добрият материал за специалистите по радиокарбонна датировка. Такива благоприятни условия възникнали например в Дейнджър Кейв („Опасната пещера“), в западната част на щата Юта, наречена така, защото през 1941 г. падналият в нея огромен скален блок за малко не убил първите археолози. Учените установили, че пещерата била използвана от 11 000 г. пр. н. е. чак до началото на нашата ера. Образът на древния човек се очертавал все по-ясно.

Много рано в пещерите се появили първите находки от плетени изделия — кошници и кожени мокасини. Във Форт Рок Кейв археологът Л. С. Кресмън намерил такова голямо количество сандали, изплетени от ивици растителна кора (около сто парчета, правени още преди 9000 години), че учените започнали да говорят „за най-старата фабрика за обувки в историята на човечеството“. Л. С. Кресмън и най-вече Джеси Д. Дженингс от Университета в Юта открили накрая последователни наслоявания, достигащи чак до 1400 г. пр. н. е. — в тях били намерени шнурове, въжета, мрежи и кошници, изработени от растителни влакна. Във Вентана Кейв, Южна Аризона, Емил У. Хаури открил, че пещерата е била обитавана непрекъснато в продължение на 10 000 години от хора, чиято материална култура, както знаем от 12-та глава на тази книга, като че ли има пряка връзка с културата Кочисе, която, от своя страна, отвежда към културата Могольон и вероятно към културата Хохокам. А преди 7000 или 6000 години там навсякъде се появява и първото опитомено животно, известно в Стария свят 3000 години по-рано — кучето.

Всички тези форми на живот, чиито следи намираме главно в пещерите, са получили не твърде уместното наименование „пустинни култури“.

Човекът, който хвърлил особено ярка светлина върху тези пещери, бил необикновена личност. Марк Р. Харингтън, роден през 1882 г., се интересувал от съвременните индианци не по-малко, отколкото от древните. Той живял сред 23 индиански племена и провеждал разкопки почти из цяла Америка. Някои негови изследвания останали незавършени. Едва през 1970 г. например учените успели най-после да класифицират и датират първото разработено от него находище — Боракс Лейк.[15] Едни от своите най-интересни разкопки той предприел в Джипсъм Кейв (Гипсовата пещера), щат Невада, на 26 км от известния в цял свят град на игралните домове Лас Вегас. „Историята на това откритие отлично онагледява детективските методи, използвани от археолозите“ — отбелязва по този повод Х. М. Уормингтън.[16]

Още през 1924 г. Харингтън посещава за първи път Джипсъм Кейв, но едва от 1929 г. започва да копае там системно. Неведнъж изтъквахме, че за археолога имат значение и най-случайните останки — този път първото, на което обърнал внимание Харингтън, била някаква странна маса, която могла да бъде изтълкувана само като изпражнения — нейната величина свидетелствала, че тя може да е единствено от някое огромно, изчезнало вече животно. Анализите показали, че изпражненията са на тревопасно животно. Формата на пещерата — при дължина 91 метра и съставена от пет водещи едно в друго помещения — била такава, че в нея можело да влезе само животно, пълзящо на четирите си крака. Детективската интуиция на археолога му подсказала, че това животно е могло да бъде само гигантският ленивец.

Изводът се оказал верен. Харингтън намерил останките на ленивеца. И не само неговия череп, а също — и това се оказало истинско съкровище за палеонтолозите — добре запазени нокти и кичури от все още рижавата му козина!

Край животното той намерил пак оръжието на човека, който го убил. „Следващата стъпка естествено беше да бъде доказан фактът на умъртвяването. Но ако можем да докажем, че мистър Човек е срещнал мистър Ленивец в пещерата, повече улики не са и нужни, тъй като човекът открай време се ползва с лошата слава, че отправя охотно своите съседи на онзи свят, независимо дали са хора или животни“ — пише Харингтън.[17] Върховете на копията, намерени в пещерата, били съвършено различни от всички открити дотогава — те имали формата на ромб и завършвали с нещо като къса заострена дръжка. Както е обичайно, нарекли ги на името на находището — върхове Джипсъм.

Най-важното обаче при тази пещера било, че тя била обитавана, или най-малкото посещавана, чак до историческата епоха, т. е. до наши времена. Радиокарбонната датировка на най-ранната находка — изпражненията на ленивеца, показва възраст 10 445 ± 250 години, а най-късните екскременти в горния слой са на възраст 8528 ± 250 години. В пещерата намерили оръжия на индианци от времето на палеолита, над тях различни останки от кошничарите и индианците пуебло, а накрая предмети от бита на и днес още съществуващите индианци от племето паюти. И като венец над всички тези наслоения се мъдрела една консервена кутия! Тенекиена консервена кутия, която съдържала някога стар фасул! Действително удивителна приемственост — от пещерните ловци до отбилия се да си почине и похапне каубой!

Бележки

[1] Цитирано по Frederick Johnson в „Radiocarbon Dating and Archaeololgy in North America“, Science, p.155 (January 13, 1967).

[2] Други примери по този повод дава Edwin N. Wilmsen, „An Outline of Early Man Studies in the United States“, American Antiquity, 31, No 2, Part I (October, 1965).

[3] Wilmsen, „An Outline of Early Man Studies“. Тази забележка е свързана със спора между Хръдличка и Алберт Е. Джексън по повод на „Мумията от Минесота“.

[4] Към тези тълкувания трябва да се отнасяме много внимателно. Съществува цяла поредица от находки, за които не може да бъде дадено обяснение, като например така наречените „назъбени камъни“ — по същество истински зъбчати колела, издялани от камък, които били открити в Ориндж Каунти, Калифорния. Техният диаметър варира от 6 до 15 сантиметра, а зъбците им достигат до двадесет и два, като са изрязани с математическа прецизност. Пълна загадка е за какво биха могли да бъдат използвани от хора, живели 8000 г. пр. н. е. — такава е тяхната датировка. Те едва ли са били използвани като оръдие или инструмент, тъй като някои от тях са изрязани от толкова мек камък, че най-малкото натоварване би довело до счупване на зъбците. Възможно ли е да са били играчки? Или култови предмети? Съществуват много предположения, но нито едно не е убедително доказано.

[5] Както вече беше казано в текста, най-пълният списък на всички видове кремъчни върхове на копия и стрели, подредени според местата на находките, е съставен от Н. Marie Wormington, Ancient Man in North America. Девет години по-късно тя синтезира резултатите от новите изследвания в краткия преглед „When did Man Come to North America“ в Ancient Hunters of the Far West, ed. James S. Copley, San Diego, The Union-Tribune Publishing Company, 1966.

[6] Emil W. Haury, „Artifacts with Mammoth Remains, Naco, Arizona“, American Antiquity, 19, No. I (1953).

[7] Ernst Antevs, „Geological Age of the Lehner Mammoth Site“, American Antiquity, No I, 25, (July, 1959).

[8] Emil W. Haury, „The Lehner Mammoth Site“, American Antiquity, 25, No. I (July, 1959).

[9] Haury, „The Lehner Mammoth Site“.

[10] Wormington, Ancient Man.

[11] H. Marie Wormington, „A Summary of What We Know Today“ in Ancient Hunters of the Far West, ed. James S. Copley (San Diego: Union-Tribune Publishing Company, 1968).

[12] Phil C. Orr, „Radiocarbon Dates from Santa Rosa Island I“ and „Radiocarbon Dates from Santa Rosa Island II“, Museum of Natural History Anthropological Bulletin Nos. 2 and 3 (Santa Barbara, 1956, 1960).

[13] Jose Ortega у Gasset, Prologo a un Tratado de Monteria (Madrid, 1944).

[14] Baldwin, America’s Buried Past.

[15] Clement W. Meighan and C. Vance Haynes, „The Borax Lake Site Revisited“, Science, 167, No. 3922 (February 27, 1970).

[16] Wormington, Ancient Man.

[17] Mark R. Harrington, „Gypsum Cave, Nevada“, in Leo Deuel, Conquistadors Without Swords.