Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Незапертая дверь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Незаключената врата

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Руски

Издател: „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Печатница: „Полиграфюг“АД — Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0943-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6090

История

  1. — Добавяне

Глава 7

На сутринта Настя Каменская стигна до неутешителния извод, че колкото повече информация постъпва, толкова пообъркано става това на пръв поглед най-обикновено дело. Искаше й се да разбере главното: кой е бил истинският обект на престъплението, каква е била неговата цел — убийството на Тимур Инджия или отвличането на Яна Нилская. Без да изясни това, Настя не можеше целенасочено да гради версии и да обмисля план за работа по тяхната проверка: версиите ставаха прекалено много и мислите й се разпиляваха в различни посоки. Беше минала почти седмица от убийството, а яснота така и не настъпваше. На пръв поглед подхвърленото писмо и кутията с мъртвите насечени плъхове трябваше да наведат на мисълта, че цялата работа е не в Тимур, а в Яна, но нали същите тези факти можеха да се интерпретират и другояче: Яна е била свидетелка на убийството, можело е да види престъпника и сега я заплашват, за да мълчи, нищо да не си спомня и никого да не разпознава. Разбира се, в такава ситуация би било по-просто да убият и нея, а не да я отвличат и заплашват. Защо обаче не са я убили? Причините може да са всякакви! Може сред престъпниците (а сега, след разказите на Яна, стана очевидно, че те са неколцина) да се е намерил някой сантиментален, който не се е решил да поеме върху себе си греха за убийството на млада жена, майка на две малки деца, която с нищо не се е провинила пред криминалния свят. Тогава отново би трябвало да се върнат към версията, че главна цел е бил все пак шофьорът Тимур. Е, кой от двамата — Тимур или Яна? И ако е Яна, лично тя или като съпруга на Руслан Нилски? Или и двамата заедно, защото на престъпника му е било все едно кого ще убие, стига да затрудни работата на снимачната група, да провокира психологически, организационни и финансови проблеми, които в крайна сметка трябва да доведат до спиране на проекта? Въпросите са повече от отговорите. По-точно, има само въпроси, а отговорите са голям проблем.

— Юра, а чия беше идеята да закарате семейство Нилски да нощуват у Воронова? — внезапно попита Настя на закуска, докато бавно отпиваше от горещото сладко кафе. — Савенич е разговаряла с тях по телефона в твое присъствие, сигурно си чул нещо. Как ти се стори, а?

Коротков сбърчи чело, демонстрирайки усилена работа на паметта, като при това не забравяше планомерно да отхапва от огромния сандвич с омлет и маруля.

— Идеята определено не дойде от Ирина — най-сетне провъзгласи той, — защото на нея снощи изобщо не й се излизаше където и да било. Толкова приятно си седяхме с нея, вече започнахме да се отпускаме…

— Юрик, това са твоите лични емоции, а на мен ми трябват факти или най-малкото думите, които си чул. Между другото, защо не ядеш кашкавал? Нали обичаш?

— Ами не виждам да има на масата. — Коротков разпери ръце, от което омлетът едва не се хлъзна навън от хляба.

— В хладилника има.

— Но ти не си го извадила — свадливо промърмори Юра. — Аз не мога да се разпореждам в чужда къща, възпитанието не ми позволява.

— А да спиш в чужда къща можеш, нали? — ехидно запита Настя. — И то в присъствието на чужда жена. Големият джентълмен, хайде де. Тук не сервираме, на самообслужване сме. Благодари се, че ти приготвих омлет, и то само защото усвоявах това ястие, тъй да се каже, като тренировка. А за всичко останало — бъди така любезен да си го вършиш сам. И не се разсейвайте, драги господине, зададох ви въпрос.

— Да, въпрос… Ами какво да ти кажа, приятелко? Идеята според мен дойде от семейство Нилски. Чух Ирина да казва: „Добре, ще се обадя на Наташа, ако още не спи…“ Не е произнасяла никакви други думи, например „я да ви закарам у Воронова, да пренощувате там“.

— И толкоз? — Настя с подозрение погледна Коротков.

— Не съвсем, но… С една дума, сестро, докато ние с Ирина се приготвяхме и трескаво изскачахме навън, тя през цялото време мърмореше, че сигурно Янка е измислила всичко това да нощуват у Воронови. Тоест Ирина, кой знае защо, беше сигурна, че идеята е била на Яна, а не на Руслан.

— Защо? Тя не разясни ли тази своя мисъл?

— Не, просто мърмореше в пространството. От друга страна, какви други варианти можеше да има? Къде да отидат семейство Нилски, ако не у Воронова? У самата Ирина няма място за тях, а Воронова има апартамент с пет стаи за трима уши, там може да се настани цяла рота. Така че чиято и да била идеята, тя е била единствено възможната.

— Може би — замислено каза Настя, — може би… Може и да си прав. А може да е прав и нашият Афоня.

— За какво, интересно, да е прав? — недоволно се сепна Коротков.

— Че Яна Нилская има връзка със съпруга на Воронова. И кутията с плъховете да е прекрасен повод тя временно да се засели по-близо до него. Мила женска хитрост.

— Е, сега вземи да кажеш, че Яна сама си е подхвърлила тази кутия! Как пък го измисли! — възмути се Юра. — Тя е спяла, когато са донесли кутията, вратата е отворил Нилски. Или смяташ, че Яна може да е организирала това? Кога? Няколко дни са я държали в плен похитителите, после тя постоянно е била пред очите на мъжа си, на Ирина, беше пред нашите очи, пред тези на Гмиря, на цялата снимачна група. През целия вчерашен ден тя не се е отлъчвала абсолютно никъде и на никого не се е обаждала. Аз специално се поинтересувах.

— Юрочка, слънце мое незалязващо, откъде си научил всичко това? От Ирина, нали? Защото снощи не си се виждал със семейство Нилски. А какво е станало, след като те са се разделили с Ирина и до момента, когато са си легнали? Откъде знаеш, че Яна не е излизала никъде от къщи и на никого не се е обаждала? Освен това, имаме си и похитители. Защо не допускаш възможността Нилская да се е уговорила с тях? Това е напълно вероятно, като се има предвид, че те там не са я били, не са я изтезавали, не са я тормозили. И може тя да се е разбрала с тях още преди те да я отвлекат.

— Какви ги приказваш? — Коротков се облещи срещу Настя. — Ти сериозно ли? Наистина ли мислиш, че Яна Нилская може предварително да е организирала убийството на шофьора и своето отвличане?

— Че какво толкова? — Настя сви рамене и бавно извади цигара от кутията. — Защо това предположение те хвърля в такъв ужас? Нали не ти предлагам версия, че с летяща чиния са долетели зелени човечета, убили са шофьора и са отвлекли Яна. Зелени човечета няма, доколкото ми е известно, във всеки случай аз не съм ги виждала с очите си. А всичко останало спокойно може да се е случило.

— Но защо?! Аска, можеш да ме убиеш, но аз не разбирам какъв интерес може да е имала Яна да участва в убийството на Тимур и в собственото си отвличане. Къде е мотивът? Каква е целта?

— Откъде да знам? Но ако ние с теб не знаем нещо, това в никакъв случай не означава, че такова нещо няма. Просто ние с теб малко сме мислили в това направление и лошо сме търсили. Серьожа Зарубин, между другото, изрови най-малко два случая, когато Тимур е карал актьор на снимки и по пътя е качвал Яна. С други думи, по пътя от снимачната площадка до хотела, където живее актьорът, той я е свалял от колата, а после я е вземал. Според пресмятанията на Серьожа, тя е имала поне час и половина свободно неконтролируемо време. А като се има предвид, че и двете пътувания са се случили следобед, когато по пътищата има ужасни задръствания, това време може да се увеличи до два часа. Юраша, допивай си кафето по-бързо, време е да тръгваме. В десет часа трябва да докладвам на Афоня за публикациите на Нилски.

Настя започна да се изнервя, струваше й се, че непременно ще закъснеят за работа и тя ще трябва да слуша от новия началник нелицеприятни забележки по свой адрес, докато Коротков беше началствено спокоен и през целия път я поучаваше, че не трябва да се притеснява. Съветите му не й въздействаха и Настя дълбоко в душата си разбираше причината за своята нервност. Днес й предстои за пръв път след онзи разговор да се срещне лице в лице с Афанасиев. Думите, които бе казала на началника в сряда, в момента на произнасянето им изглеждаха уместни и правилни, но сега, след като бяха минали трийсет и шест часа, Настя сериозно се съмняваше, че е постъпила разумно. А по-точно, все повече и повече се убеждаваше, че непростимо е излязла от релси и е направила глупост. Защото й предстои дълго да работи с този човек — по всяка вероятност не един ден и дори не един месец. Защо направи това? Да, на младини той не се гнусеше от спекулата, доставяше по някакви свои канали различни дефицитни стоки и ги продаваше на своите състуденти с огромна печалба за себе си. А в онези години, края на седемдесетте и началото на осемдесетте, за това се полагаше наказателна отговорност. Е, и какво? Разбира се, противно беше, би могъл да не печели луди пари за сметка на своите събратя, бедните студенти, би могъл да прояви милосърдие. Но днес отношението към спекулантите от миналото е съвсем друго, днес се смята, че тогавашните спекуланти са изпълнявали полезна функция, като са позволявали на населението да се адаптира и да оцелее в условията на тотален дефицит. Така че излиза, че презираният някога Афоня всъщност е бил полезно същество, благодарение на което самата Настя пушеше леки цигари с понижено съдържание на катрани (което е по-малко вредно за здравето) и пиеше кафе, от което не оставаше кисел привкус в устата и не я болеше стомахът. Ами че тя всъщност би трябвало да му благодари, а не да се прави на важна и да се опитва да му боде очите с миналото му. А дето като студент в университета Афоня не блестеше нито с интелект, нито с трудолюбие, нито с дисциплинираност, това не й дава никакво право да го смята за професионално непълноценен, защото, както правилно забеляза Коротков, за двайсет години много неща се променят и липсата на съответното образование прекрасно се компенсира от дългогодишния опит и навици. То, че е така, така е, разбира се, но нима това му дава право да не обича подполковник Каменская само защото тя е жена? Нима това му дава право да я обвинява в нехайство, да я упреква, че вместо да работи, тя седи с часове във фризьорския салон? И кой е казал, че тя трябва да търпи това мълчаливо, да си държи езика зад зъбите и да преглъща обидите, с които Афоня редовно я тормози?

* * *

Тя вече двайсетина минути седеше в кабинета на началника и досега нищо не беше се случило. Настя продължаваше да го нарича Вячеслав Михайлович, Афанасиев пък, както и преди, й говореше на „ти“ и на фамилно име. Вярно, май се стараеше да си подбира изразите, във всеки случай днес Настя оценяваше неговите изказвания като напълно коректни поне по форма.

Колкото до публикациите на Руслан Нилски, тяхното съдържание като нищо би могло да даде повод на някои личности да останат недоволни. Благодарение на грижливо подбраните формулировки журналистът не можеше да бъде обвинен в клевета, подлежаща на съд, но чувствата са материя фина, нерегулируема със законодателни актове, и ако в една душа кипят омраза и желание за мъст, на тази душа е невъзможно да се обясни, че човекът не е извършил нищо наказуемо в правов смисъл. Душата е нещо капризно и когато се обиди, най-малко мисли за юридическата квалификация, а най-много — за собствените си чувства. Боли я, неприятно й е и тя страстно желае удовлетворение.

„Страстно да желаят удовлетворение“ — според предварителните виждания на Настя — биха могли няколко души, сред които се оказаха крупен бизнесмен, известен днес в цялата страна, не по-малко крупен политик, преместил се преди четири години от Кузбас в столицата и активно работещ в лагера на депутатите в Държавната дума, както и една твърде ярка личност, благотворител и филантроп. Навремето Руслан Нилски бе имал непредпазливостта да обвини и тримата в тесни връзки с криминалните среди, поради което въпросните господа си бяха имали неприятности от различен мащаб — в диапазона от проваляне на многомилионна сделка до изгубване на избори за местни органи на властта.

— Веднага изпрати запитване до Районното управление за борба с организираната престъпност с кого от криминалните среди са свързани тези хора — делово изкомандва началникът.

Настя мълчаливо извади от папката текста на запитването, на което липсваше само подписът на Афанасиев, и го сложи на бюрото пред него. Тя вече бе решила как трябва да постъпи, но все още се съмняваше в правотата си, затова се чувстваше неуютно. И разбираше, че отново постъпва неправилно, като показва на Афанасиев предварително подготвеното запитване. Да, безспорно трябва да се отправи запитване до РУБОП, в дадената ситуация това би го разбрал дори начинаещ криминалист, но едно са правилните професионални решения и съвсем друго — поведението спрямо ръководството. Ръководството трябва да има възможност да чувства своята значимост и в никакъв случай не бива да му показваш, че знаеш поне някои неща не по-зле от началника си, инак за какво е нужен началникът, щом подчинените и без него си знаят всичко? Има неписани правила за изграждането на отношенията с началниците, на някои хора тези правила им се обясняват от по-опитни колеги, други ги усвояват в процеса на получаване на цицини по челата си. Едно от тези правила гласи: при всяка възможност давай възможност на началника да усеща колко е умен ТОЙ и колкото може по-рядко показвай колко умен си ТИ. По отношение на днешния ден това означаваше, че Настя би трябвало, след като чуе указанието на Афанасиев, веднага да си го запише на листче и с предан израз на лицето да каже: „Ще бъде изпълнено“. След което да вземе от бюрото си отдавна подготвения документ, да изпуши една цигара, колкото да мине съответното време и да имитира бурна дейност по изпълнение на указанието, и после да отнесе документа за подпис при шефа. И шефът ще остане доволен отведнъж по две позиции. Първата: той е опитен играч, който веднага е съобразил какво и как трябва да се направи. Втората: неговите подчинени бързо и радостно изпълняват дадените от него указания, тоест уважават професионалното му мнение.

А Настя какво направи? Подготви запитването, донесе го със себе си и го показа на началника. С други думи, даде му да разбере, че тук и без него хората знаят как се ловят престъпници, а самият полковник е нужен само проформа, колкото да слага подписите си под документите, защото без негов подпис едно такова запитване няма да получи отговор. Е, и как да я наричаш след това? Гордеев не беше такъв, той се радваше като дете, когато някой от възпитаните и обучени от него криминалисти започнеше да предугажда неговите решения, но това е ясно, та нали той бе ръководил отдела повече от петнайсет години и практически всички служители в този отдел бяха в една или друга степен негови ученици, а успехът на ученика, както е известно, е най-добрата похвала за учителя. За новия началник обаче те не са ученици, а подчинени, в чиято среда той трябва да завоюва авторитета си, а това е съвсем, съвсем друго нещо…

— Какво е това? — недоволно попита Афанасиев, загледан в поставения пред него документ.

— Запитването до РУБОП — кратко отговори Настя.

Вячеслав Михайлович дълго чете няколкото съставени по добре известен шаблон реда, сякаш виждаше подобно запитване за пръв път. После, без да продума, го подписа и буквално го хвърли на Настя.

— Нещо друго по делото?

— Късно снощи на семейство Нилски са подхвърлили мъртви плъхове в кутия от пасти — невъзмутимо съобщи тя, като мислеше не толкова за делото, колкото за това, което смяташе да каже на началника. — На следователя е съобщено тази сутрин, той смятал да отиде на адреса заедно с експерти. Семейство Нилски не са искали да останат в жилището и са нощували у Воронова.

— А има ли нещо относно съпруга на Воронова? Какво успяхте да научите?

— Засега нищо ново. Нямаме информация господин Ганелин в каквато и да е степен да е заинтересован от прекратяването на снимките.

— А изобщо търсили ли сте такава информация? — повиши тон Афанасиев. — Какво сте правили през цялото време? Вестничета ли сте чели? На теб ти бяха нужни три дни, за да ми донесеш ей тези — посочи с пръст запитването той, — тези три жалки имена! Всеки друг служител щеше да го направи за два часа. Какво става, Каменская? Смяташ ли да работиш нормално, или изобщо не те бива за това?

Какви три дни? Какво говори той? Началникът й възложи да се порови в публикациите на Нилски и да намери възможните недоброжелатели в сряда вечерта. А в четвъртък от шест и половина сутринта тя се занимаваше изключително със завърналата се Яна Нилская — отначало я разпита лично, после до късно вечерта тича по адреси в търсене на свидетел, който би могъл да каже поне нещичко за тайнственото писмо, подхвърлено в якето на Руслан Нилски. Сега е петък сутринта и тя все пак успя да намери време, за да прерови чрез интернет кузбаската преса и дори да прочете значителна част от материалите, написани навремето от Руслан. При това го направи през нощта, в дома си, на своя компютър. Кой служител би могъл да направи същото за два часа? Ами че той щеше да изгуби половин ден, докато намери компютър, свързан с интернет, а после още половин ден щеше да се лута в търсене на човек, който да му каже как и къде да търси регионалната преса. Какво погрешно направи тя? С какво заслужи тези упреци?

Какво пък, така да бъде, ще каже всичко, което смяташе да каже. Вероятно това няма да е правилно, но въпреки всичко тя ще го каже. Настя дълбоко въздъхна, стегна се с мъжество.

— Вячеслав Михайлович, искам да се извиня пред вас за това, което казах завчера. Обиди ме вашата критика, тя ми се стори незаслужена и не се сдържах. Признавам вината си и моля да ме извините, задето допуснах неправилен тон в разговора си с ръководител. Но аз добре си спомням подробности от нашето съвместно следване в университета. Можете да бъдете спокоен, не смятам да използвам факта, че се познаваме отдавна, няма да ви моля за нищо и няма да разчитам на привилегии или някакво особено отношение. Дори няма да ви наричам Афоня и да се обръщам към вас на „ти“. Но именно поради факта, че ви познавам като тройкаджия, използвал чужди пищови, и нагъл спекулант, аз няма да търпя критика от ваша страна, ако сметна, че тя е несправедлива. Не възприемайте моите думи като шантаж, но аз работя в отдела от петнайсет години и се ползвам с определен авторитет сред младите служители. А вие засега не се ползвате с такъв. И ако започна пред всички аргументирано и обосновано да опровергавам вашата критика, това няма да ви е от полза. Не ви заплашвам, а просто се старая да бъда честна и ви предупреждавам да бъдете готов за това.

— Ти какво искаш от мен, Каменская? — уморено попита полковникът.

— Нищо. — Настя едва забележимо сви рамене.

— Искаш да станеш началник на отделение ли? Сега няма вакантни места, много добре го знаеш. Твоят началник на отделение е Доценко и той изобщо не смята да напуска.

— Нищо подобно не искам, откъде ви хрумна?

— Какво тогава? Кажи какво искаш? Какво целиш с тези твои… речи? Да престана да те критикувам за лошата ти работа? Да правя забележки на всички, да им трия сол на главата, а теб да не те закачам, така ли? Това ли целиш?

Боже мой, той нищо не разбира… Той продължава да смята, че Настя се опитва да използва факта, че се познават, за някакви лични цели. Как, как да му обясни, че не може да се държи така с хората, с всички хора, а не конкретно с нея, с Каменская? Изглежда, той не разбира думите й. Отделът на Гордеев винаги е давал добри резултати, защото Житената питка съумя да създаде атмосфера на взаимопомощ и взаимно доверие, при която всички мислеха как по-добре да свършат работата си, а не как да погъделичкат собственото си самолюбие. Никой не изпитваше потребност да гъделичка самолюбието си, защото Гордеев никого не критикуваше несправедливо и когато изобщо го правеше, го вършеше така, че никой не се обиждаше. Той не се уморяваше да повтаря, че не бива да се обиждат хората, защото обиденият човек непременно ще поиска да си върне обидата, а тъй като не можеш да си я връщаш на началника, жертви стават всички останали, в това число колегите, а това не носи нищо друго, освен вреда за работата. Нямаше нужда Гордеев да доказва на подчинените си, че е истински професионалист, по простата причина че този факт и бездруго беше прекрасно известен на всички и признат от тях. Тук никой не познава Афоня и той трябва да се самоутвърждава, това е разбираемо, но нали в процеса на това самоутвърждаване той окончателно ще съсипе работата на отдела. Всички млади ще се разбягат, при тях самолюбието е най-болезнено, те се смятат за страшно образовани и умни само защото владеят компютър и умеят да играят на борсата, за разлика от началника, който не умее тези неща, а си позволява да им крещи. Така че те няма да търпят подобно отношение, а тъй като нямат намерение да правят кариера в милицията, им е все едно къде ще разкриват престъпления — на престижната и почетна „Петровка“ или в някое териториално управление, в покрайнините на Москва. Срещнат ли два-три пъти незаслужената грубиянщина на Афоня, ще сложат на бюрото му рапорт с молба за преместване. И какво ще прави той тогава?

— Вячеслав Михайлович — тъжно каза Настя, — аз не целя нищо за себе си. Нищо не ми трябва, разбирате ли? Не ми е нужно дори вие да се държите по-добре с мен. Аз съм на четирийсет и една години, подполковник от милицията съм, а не нежна гимназистка, и вашите критични забележки, дори най-несправедливите, дори изречени с нетактични изрази, няма да ме убият. Ще ги преживея някак. Но в отдела има много млади служители, вчерашни абсолвенти от нашите висши учебни заведения, и те няма да пожелаят да работят с вас. Не забравяйте, че сега времената не са като предишните, когато със слагането на пагоните ние бяхме длъжни да отработим двайсет и пет години и нямаше къде да вървим. Сега всеки от нас може да напусне във всеки един момент. И те ще напуснат. Е, аз ще остана, няма да си тръгна, защото не ме е страх от вас. А те ще си тръгнат. И как тогава ще работим ние с вас?

— Слушай — в гласа на Афанасиев определено прозвуча заинтересованост, — ти какво, наистина ли не се страхуваш от началството?

— Не се страхувам — скрила усмивката си, потвърди Настя.

— И защо? Да не би да имаш широк гръб да те пази? Къде? В министерството ли? Или по-нагоре? — продължи да разпитва полковникът.

— Нямам никакъв гръб. Просто вече не съм на възрастта, на която човек се страхува от началници. Сега аз мога само да ги уважавам или да не ги уважавам.

— Я стига — пренебрежително махна с ръка Афанасиев, — какво ми пееш тук? Да не мислиш, че не разбирам? Само с мен си толкова храбра, защото сме състуденти. Ако на мое място беше друг ръководител, когото не си познавала по-рано, какво щеше да правиш? Щеше да кротуваш и да си мълчиш. И да търпиш, както търпят всички.

— Не — завъртя отрицателно глава тя, — ето тук вие не сте прав. При всяко положение нямаше да търпя.

— Така ли? И какво щеше да правиш? Мен ме нарече тройкаджия и спекулант. С него обаче как щеше да действаш?

— Изобщо не е задължително да обвиняваш, за да накараш човека да направи необходимото. Това да ви е хрумвало случайно? Има маса други начини. Аз допускам, че за вас тази идея е просто недостъпна, нали сте свикнали да вербувате източниците си чрез компромати и нищо друго не умеете.

— Интересно, а как ги вербуваш ти? Между другото, още не съм проверявал твоята агентурна работа. Подозирам, че в нея имаш много трески за дялане. С колко източници разполагаш?

— С дванайсет.

— Това е по документи. А с живи, с истински?

— С дванайсет — упорито повтори Настя. — Искате да видите делата им ли? Ще ги донеса.

— Не сега, нямам време да се занимавам с това. Върви, изпрати запитването и работи по съпруга на Воронова. До вечерта информацията да е налице.

— Ами ако няма такава информация?

— Има — натърти полковникът. — Със сигурност знам, че трябва да я има. Ако не я намериш, значи за нищо не те бива. Това беше, Каменская, свободна си.

Всеки оперативен работник знае, че бумащината е слабото място на който и да е криминалист. А сред цялата бумащина най-слабото място е оформянето на работата с тайните източници на информация. Ето защо, когато оперативният работник желае да се утвърди като началник, той определено знае с какво трябва да започне, ако иска да притисне подчинения си и да го постави на мястото му. Какво пък, Афоня не е изключение. Навремето Гордеев веднъж го взеха в министерството, на негово място назначиха нов началник, та и той започна с проверка на секретните материали. Знаем, минали сме през това. Когато се върна в кабинета си, Настя дори не си направи труда да извади от сейфа агентурните дела, за да провери всичко ли е наред в тях. Беше сигурна, че Афоня нищо няма да проверява. Поне в нейните. Да, той нищо не разбра. Но се уплаши. В това Настя не се съмняваше.

* * *

Преди два дни той забеляза, че го следят. Отначало сметна, че му се е сторило, но после на няколко пъти провери и се убеди: не, не му се е сторило, наистина го следят. Значи са го надушили, гадовете. Как ли? Най-вероятно чрез данните от летището, няма как другояче. Какво пък, той беше предвидил този вариант. Нека се поизмъчват, той ще ги будалка още известно време, има само едно нещо, чрез което те могат със сигурност да установят дали Виктор Слуцевич е същият онзи Юрка Симонов, или не е. Само едно. И хората над него сега правят всичко възможно, за да докопат това нещо и да го унищожат.

Следователно е дошло време отново да пусне в действие чуждите имена. Ето вече няколко дни, откак се запозна с Юля, Виктор се наричаше само така, както бе записано в паспорта му. Временният отдих свърши, необходимо е да се активизират контактите, за да има с какво да хвърля прах в очите.

Първо отиде в казиното. Отдавна не беше играл, цели десет месеца, откак бе заминал, за да му направят пластичната операция. Четири месеца живя, както се казва, „в нелегалност“, докато се подготвяха новите му документи и заздравяваха белезите, после половин година в Москва под новото име, с новата работа и новия живот. И нито веднъж през това време той не престъпи прага на игралното заведение, макар че по-рано киснеше там денонощно, губеше всичко до последната рубла или си излизаше като победител. Трудно му беше да се бори със страстта си, но повече му се живееше. Виктор разбираше, че ако започнат да го търсят, първо ще се заемат с казиното.

Преди да седне да играе, Виктор придирчиво огледа всички крупиета край масите за игра на карти. От рулетката се отказа веднага, нали Юрка Симонов беше известен с пристрастеността си именно към рулетката. Значи ще играем на „блекджек“. Трябва само правилно да избере крупието. Непременно трябва да бъде някой новак или някой назначен на работа по заповед на „чадъра“, тоест човек, който или зле познава правилата за поведение на масата, или се чувства в пълна безопасност и съответно не смята за нужно да спазва тези правила. В едно добро казино едва ли ще намериш такова крупие, затова Виктор отиде в евтино, мърляво заведение, което не се ползваше с добра репутация, и то най-вече заради непрофесионализма на персонала. Ако беше Юрка Симонов, естествено щеше да отиде в „Голдън Палас“ или в „Кристал“. Но той не е Симонов, а съвсем друг човек, затова и категорията на казиното трябва да е съвсем друга.

Най-сетне Виктор намери каквото търсеше. На една от масите смениха крупието, ниско набито момче, и на негово място застана мацка с такъв израз на лицето, че не можеше да има съмнение: тази няма да мълчи. Виктор се приближи, седна на свободното място до другите двама играчи и заложи червен жетон. Погледна първата раздадена карта — осмица.

— Още — каза той.

Втората се оказа дама. Добра карта, осемнайсет точки. Не можеше да разчита, че третата ще бъде двойка или — още по-добре — тройка. Шансовете бяха незначителни.

— Стига.

Крупието имаше седемнайсет, другите двама играчи бяха надхвърлили 21. Виктор събра спечелените жетони и направи нов залог.

— Не се ядосвайте, девойче — закачливо намигна той на крупието, — на вас пък сигурно ви върви в любовта. Между другото, казвам се Едик. А вие?

Началото беше пошло, вехто и изтъркано от многовековната употреба, а въпросът за името изобщо не беше задължителен, защото на униформената блузка на момичето се кипреше значка с емблемата на казиното и нейното име: Стела. Виктор нито за миг не се усъмни, че в действителност тя се казва другояче, по-простичко. В евтините казина царяха същите нрави като на пиацата, където разните Стела, Илона и Моника по паспорт се казваха Рая, Зина и Таня.

— Стела — отвърна вежливо крупието, раздавайки картите.

— Е, с такова име е просто обезателно да ти провърви в любовта, малката — заяви свойски Виктор, вдигайки картата. Асо. Отлично, има възможност да маневрира: асата са хубави с това, че в зависимост от останалите карти можеш да ги броиш или за единайсет, или за едно, така че не е страшно към туза да поискаш две допълнителни карти. — Още.

Двойка.

— Още.

Тройка.

Абе какво става, нито две, нито едно и половина, шест са малко, шестнайсет — вече е опасно. Ако е шестнайсет, добре ще му дойдат четворка или петица, но три малки поред рядко идват в едни ръце. Ако е шест, ще трябва да ги вземе.

— Още.

Този път му дойде вале. Пак шестнайсет. Какво сега, да вземе пета карта или да спре? Виктор реши да вземе. Оказа се петица. Той спечели.

— Не тъгувай, малката — каза на момичето, — няма да обера заведението ти до шушка, ще поиграя малко и ще си тръгна. Аз по принцип не съм комарджия, имам си друга сфера на интереси, но разбираш ли, тази сутрин една жена ме заряза. Окончателно. Събра си багажа и — фю! — хукна с ново гадже на курорт в Гърция. А момчетата ми казаха: щом те е сполетял такъв провал в любовта, иди да поиграеш, може да ти провърви на карти. Ето виждаш ли? Засега ми върви. Цели три години не бях влизал в казино… Да бе, наистина, три и половина, там, при раираните, знаеш, че няма казино. Там си играят помежду си.

Играчите край него го изгледаха и Виктор разбра, че е привлякъл вниманието им, което всъщност целеше. Той поигра още четирийсетина минути с променлив успех, като току се ядосваше, че поговорката за късмета на нещастните любовници в картите не била вярна, и постоянно се опитваше да заговори Стела, изпи чашка коняк, получи на касата печалбата си в размер на двайсет и три долара и си тръгна. С крайчеца на окото си забеляза, че младежът, който го бе следил още от сутринта, остана в казиното. Това е добре. Значи всичко върви според замисъла. Сега той ще търси подходи към крупието и онези двама играчи, които седяха на масата до Виктор, ще се запознава с тях и ще ги подпитва за какво са си приказвали. Според замисъла, те трябва да му изпеят всичките лъжи, които той им бърбори цял час.

Утре Юлка е на поредния си изпит, седи си вкъщи и усилено се готви, така че вечерта на Виктор е свободна. Може да пристъпи към следващия етап, докато не го наблюдават. Защото утре пак ще тръгнат по петите му, а дотогава той трябва да се подготви добре.

Да живее цивилизацията, която проникна в руската обслужваща сфера! Сега не само крупиетата в казината, но и сервитьорите в заведенията, както и продавачите и управителите в магазините, носят на реверите си значки с имената им. Това много опростява задачата. В осем вечерта, един час преди да затворят, той влезе в ГУМ. Бързо обиколи първия етаж — първо третата, после втората, после първата линия, но не видя нищо подходящо. Качи се на втория етаж и почти веднага зърна това, което търсеше. Цели десет минути обсъжда с младичката продавачка качествата и недостатъците на две различни чанти — черна и кафява, накрая направи избора си, плати покупката, чаровно се усмихна, представи се за колега от обслужващата сфера, каза си името — Едик, съобщи, че работи като сервитьор в ресторант при ведомствен хотел, и поиска разрешение да й целуне ръка. В резултат от всичките тези простички манипулации продавачката с удоволствие се съгласи той да я изпрати до вкъщи, а после, вече близо до блока си някъде в „Топли стан“, обеща утре да обядва с него.

Утре той ще им пробута тази симпатична продавачка и докато те се занимават с нея, Виктор ще подготви следващото действие от спектакъла. Ах, какъв спектакъл ще бъде! Има режисьор, има актьори, има дори продуценти, само дето няма зрители. По-точно, зрители има, но те дори не подозират, че са зрители. Въобразяват си, че са актьори. Или диригенти.

* * *

Сергей Зарубин стоеше на улицата, ядеше сладолед и замислено оглеждаше сградите наоколо. Именно тук, ако се вярва на актрисата от Минск, в колата на снимачната група се качила Яна Нилская. Педантичният Сергей няколко пъти я попита сигурна ли е, че са взели Яна именно оттук, и актрисата заяви, че не е възможно да бърка, защото на това място се намира любимият й магазин за обувки „Саламандър“, от който тя непременно си купува обувки всеки път, когато посещава Москва. Хубаво място, много различни други магазини, „Калинка-Стокман“ например, разни бутици, ресторанти, барове, ирландски пъб. Но главната положителна особеност на това място е, че е съвсем близо до дома на Наталия Воронова. Три минути бавно ходене. Нима Яна Нилская наистина е в някаква неафиширана връзка със съпруга на Воронова? Изглежда, наистина е така…

Сергей дояде сладоледа, пресече улицата и слезе в метрото. Второто място, посочено вече от друг актьор, се намираше на проспект „Мир“, между станцията на метрото и ресторант „Кавказка пленница“. Тук Зарубин пак си купи сладолед, защото можеше да се тъпче с него по цели дни, и бавно се огледа, като си набеляза последователността, в която щеше да обходи обектите. Магазини, ресторанти и кафенета, барове, фризьорски салони, Домът на модата на Слава Зайцев. Какво е правила тук Яна? Или се е срещала с любовника си в нечий апартамент, или е седяла с него в ресторант или бар, или е обикаляла магазините и нещо е избирала, или дори купувала. Трябва да се изясни дали съпрузите Нилски, в частност Яна, са се сдобили с нещо ново, откак се намират в Москва, и ако са се сдобили, къде е било купено то и на каква цена. Ако любовникът е правел подаръци на Яна, къде може да ги е дянала тя? Само вкъщи. И не е никак вероятно при относително бедното съществуване на семейството в Москва тя да е могла да си позволи покупка от бутик. С други думи, ако е занасяла нещо скъпо вкъщи, се предполага, че би трябвало да е излъгала и да е намалила стойността му десет, ако не и двайсет пъти.

Е, апартамента за интимни срещи, ако е имало такъв, той не би могъл да открие лесно, така че Зарубин реши да започне от ресторантите. Час и половина — два — напълно подходящо време, за да обядваш без бързане в приятна обстановка. Той има снимката на Яна, така че може да си дояде вкусния сладолед с ядки и да започне атаката. Единственото усложнение може да възникне, ако човекът, с когото се е срещала Яна, е постоянен клиент на заведението. Тогава нищо няма да му кажат, че и по-лошо — веднага ще го изпеят на човека. Зарубин добре знаеше как да преодолява подобни трудности. Как ли? Ами много просто. Трябва да знаеш кого да питаш. Собственикът на заведението естествено няма и дума да каже: има си „чадър“, от който е напълно зависим. Старши управителят — също. Старши сервитьорът — също. Охранителят — и той. Серьога е простодушно момче, без претенции, и обича да общува със също такива простодушни и непретенциозни чичковци и лелки. И което е най-странно — незнайно защо, и те обичат да общуват с него. Особено лелките. И особено пиещите. Просто го обожават.

След пет часа, през които Зарубин трябваше да извади и покаже снимката на Яна Нилская поне стотина пъти, той успя да установи, че търсената млада жена по интересуващото го време е седяла в едно ресторантче, гордо наричащо себе си „механа“, в компанията на мъж на около петдесет, едър, представителен и далеч не беден. Мъжът оставил солиден бакшиш и не му се досвидяло да даде милостиня на местната просякиня, която постоянно си изкарвала хляба край „механата“ и която с удоволствие разказа на младия детектив всички горестни перипетии на своя, а покрай него и на чуждия личен живот.

Описанието на придружителя на Яна до такава степен напомняше това на съпруга на Наталия Воронова, че Зарубин чак се намръщи като от скомина. Ама защо тези провинциалистки успяват толкова бързо да постигат целите си? Я колко умни, красиви и във всяко отношение достойни момичета има в Москва, но те с години не могат да уредят личния си живот — не само да се омъжат, а дори да си хванат временен любовник. А тази — моля, вчера дошла в столицата и вече се уредила с гадже. Как, а, как успяват?