Александра Маринина
Незаключената врата (5)

Глава 5

— И все пак, момчета, постъпихте неприлично — сигурно за десети път обидено каза Настя. — Как така, а? Не разбирам. Целият въпрос с преместването на Серьожа на „Петровка“ се е решавал поне месец. Цял месец! И през това време нито Коротков, мизерникът, нито ти, Серьожа, да не изтървете и дума. Какво съм аз за вас, а?

— Ти си ми най-добрата приятелка, Настюха — доволно проръмжа Коротков и с отработено крадлив жест измъкна от чинията в средата на масата предпоследната скарида. — Исках да ти поднеса сюрприз от цялото си закоравяло детективско сърце. Нямаш право да се цупиш.

— А аз съм изобщо деветата дупка на кавала в тази работа — обади се Сергей Зарубин. — Наредиха ми да мълча, за да не урочасам работата и да не ядосам началството — и аз мълчах. Ти, Павловна, не ни упреквай, ние сме добрички. Велички и пухкави като ангорски зайци.

И тримата се бяха оказали зверски гладни, така че храната, донесена от китайския ресторант, свърши много по-бързо от темите за наздравици.

— Е, хайде по още една за благополучното разкриване на убийството в Соколники — предложи Юра и наля водка в малките чашки — за себе си и Зарубин, а за домакинята — Мартини.

— Нямаме мезе — каза Настя, — унищожихме всичко до шушка. Остана само една жалка скарида за всички.

— Е, ще пийнем така — бодро вдигна чашката си Сергей, — без церемонии и мезета. На тебе, Павловна, мезе изобщо не ти трябва, ти пиеш сладки неща, а ние с Юрка ще си разделим последното късче. Хайде, наздраве.

Чукнаха се, отпиха. Настя бързо прибра съдовете в мивката, избърса масата и изразително погледна колегите си.

— Край, момчета, празникът свърши, започват омразните делници. Серьожа, ако обичаш, донеси от хола бележника ми, един голям такъв, в кафявата папка е. Ще я намериш на дивана.

Зарубин се скри в стаята и кой знае защо, не се върна в кухнята подозрително дълго.

— Ей — извика Коротков, — да не заспа там?

— Не, не съм заспал, мислех — обяви Зарубин, когато застана на прага с кафява папка под мишница. — Мислех и анализирах.

— О, представете си само — ехидно проточи Юра. — Намерихме си анализатор. Е, и какво проанализира там след петте чашки?

— Ами разни работи — уклончиво отговори Серьожа. — Ето например, на стола е метнат някакъв пуловер, за Павловна е прекалено голям, а за нейния професор — прекалено евтин. Номер петдесет и четири, четвърти ръст, производство на фирма „Бабино плетиво“, струва най-много седемстотин рубли, ако се купи от магазина, а ако отидеш на пазара, ще ти го дадат и за петстотин. Чий ли може да е, а?

Настя прихна и се извърна, престори се, че съсредоточено мие чиниите.

— Какво друго видя? — строго запита Юра.

— Дълго е за изброяване. Като обща картина се очертава присъствието на чужд мъж, който нощува тук, докато професорът просветлява науката из чужбините. Ти какво, Павловна, да не си решила да посрещнеш петата десетка с разцвет в личния живот?

— Не тя, Серьога, аз реших да се заема с личния си живот — призна Коротков. — Напуснах жена си, а още няма къде да живея. Ето, Аска ме приюти временно. Само не разправяй в службата, нали? Все пак сме началник и подчинена… Няма да ни разберат правилно, ще си чешат езиците.

— Ууу, колко далеч сте отишли — поклати глава Зарубин и седна до масата. — Добре, да не говорим за тъжни неща. Хайде, граждани, нови мои колеги, въвеждайте ме в работата. Къде е станало убийството, кой е убит, защо е убит. Бих искал да чуя и кой го е убил.

— Оптимист — разсмя се Настя. Тя зае мястото си край масата, отвори бележника със записките си, сложи до него карта на парка Соколники. — Ето тук е входът откъм метрото. — Посочи с молив една точка на схемата. — Тук пък, между Първа и Втора лъчева просека, са езерото и горската ивица. Край езерото е била разположена снимачната група. Там е много добро място за снимки, може да се изобрази и гората, и краят й, и брегът на езерото, и пътят, и алеята на градския парк. Според очевидци, шофьорът Теймураз Инджия около единайсет часа и двайсет минути е заявил, че ще заведе Яна Нилская да хапнат и да пият кафе в ресторант „Теменуга“, тъй като имал там познати. Освен това масово заведенията за обществено хранене затварят в десет часа вечерта, само „Теменуга“ и още няколко по-малки работят до полунощ. От мястото на снимките до „Теменуга“ може да се стигне ето така… — Настя прокара молива по вече очертана от някого червена линия. — … или ето така, по синята линия, или пък така, по черната. Пътят, отбелязан с черен молив, е най-дългият, но пък в по-голямата си част минава през осветена територия. Останалите два са определено по-кратки, но минават през неосветени места. Снимките са били планирани за цялата нощ — до седем сутринта, в графика за този ден е имало сцени на разсъмване, затова усетили, че шофьора го няма, едва когато към един през нощта трябвало да бъде закаран вкъщи приключил със снимките актьор. Именно тогава всички разбрали, че Тимур и Яна нещо много дълго ги няма. Изпратили човек до „Теменуга“, но там казали, че Тимур тази вечер не е идвал. Следобед да, дошъл с младо момиче, по описание приличащо на Яна Нилская. Но вечерта — не. Те не можели да сгрешат, защото добре познавали Тимур, той бил, както се казва, местен човек, живеел наблизо и редовно посещавал ресторанта. Докато се чудели и разпитвали, някой забелязал в гъсталака, буквално на сто и петдесет метра от мястото на снимките, някаква суетня, отишли там — гледат, милиция, никого не пускат, оглеждат труп. Оказало се, че е Инджия. Някакъв човек разхождал кучето си, намерил трупа и изтичал в милицията, там е Седемдесет и девети участък, както знаеш, на самата територия на парка, на десетина минути пеш от мястото, на което са открили трупа. Момчето било убито с два изстрела: единия в гърдите, другия — в корема. Както е модерно сега — с пистолет със заглушител, затова никой нищо не е чул. Още някое време ахкали и охкали, докато накрая си спомнили за Яна. А от Яна нямало и следа. Отначало помислили, че се е загубила — паркът е огромен, на места с гъста гора. Решили, че навярно са убили шофьора пред очите й, тя се е уплашила и от страх е хукнала нанякъде, без да търси път, а когато се е опомнила, не е могла да се сети как да се върне. Търсили я до сутринта, кръстосали парка пет пъти, викали я с високоговорител, осветявали с прожектори.

— И нищо? — попита Зарубин, като се взираше внимателно в схемата, която лежеше пред него.

— Нищо. Изчезнала е и досега не се е появявала. И никой не се е обаждал за откуп.

— Съучастничка? — предложи неочаквана версия Сергей. — Завела е Тимур на уговорено място, където е трябвало да го убият, и сега се крие.

— Ама тя се е познавала с Тимур съвсем отскоро, от някакви си две седмици — възмути се Коротков. — От къде на къде ще участва в неговото убийство?

— Почакай, Юрик. — Настя замислено почеса брадичката си с молива. — В това има нещо. Наемните убийци между другото изобщо не се познават с жертвите си, но това не им пречи да ги убиват.

— Е, те го правят за пари!

— А в случая какво имаме? Любов ли? — възрази тя. — Пак може да става дума за пари. Или за шантаж. Ти ще ни доведеш Тимур, където ти кажем, или ще убием теб, мъжа ти или децата ти. Интересно, кой е бил инициатор за посещението на „Теменуга“ — Яна или Тимур? Юра, какво ще кажеш? Нали ти ходи на мястото, разговаря с хората.

— И през ум не ми е минало да попитам за това — разпери ръце Коротков. — Тимур отишъл при администратора и казал, че с Яна отиват да вечерят в „Теменуга“. Това е било след единайсет, администраторът погледнал графика и напомнил на шофьора, че около един часа той ще трябва да закара до вкъщи някакъв актьор. Тимур отговорил, че не е забравил, дори извадил от джоба си същия график и показал как там е отбелязан часът, когато трябва да пътува. И толкоз. А как са се разбирали преди това с Яна — сега никой не знае. С една дума, Серьога, издирването на Яна Нилская ще е твоя задача, до заранта можеш да помислиш как ще го правиш, а на сутринта рано ще пийнеш чаец — и напред с песен на уста.

— Знаеш ли, Серьожа — обади се Настя, прелиствайки бележника, — ако изведнъж се окаже, че си прав и Яна е избягала от местопрестъплението, защото е била съучастничка, тя ще се появи сама. Ще дойде при мъжа си или направо при нас и ще разкаже някаква невероятна история, в която ние, според нейния замисъл, ще трябва да повярваме. Добре, по този въпрос толкоз. Сега хайде да ти разкажа за нашия шофьор, той има богата биография и е давал цял куп поводи да бъде убит.

Като поглеждаше изписаните листове, тя започна методично да разказва на Зарубин всичко, което бе успяла да научи за четири денонощия за живота на загиналия Теймураз Инджия. Борчове… Наркотици, но това засега не е сигурно, макар че ако разказаното на детективите е истина, те биха били повече от сериозен повод за убийство… Жени със съпрузи, любовници или самотни, но ревниви… Игри на карти, по време на които са ставали конфликти, защото партньори са подозирали Тимур в мошеничество… Общо — двайсетина души, които са имали реални основания да пожелаят смъртта на младежа. Четирима от тях нямат никакво алиби, а от тези четирима поне двама са се изказвали твърде недвусмислено по адрес на Тимур (зад гърба му, то се знае), като са обещавали на лекомисления младеж маса приятни впечатления от срещата с архангел Гавраил. И двамата са задържани за седемдесет и два часа: единият — в понеделник, вторият — тази сутрин. И двамата са разпитани от следователя Гмиря и естествено нито един от тях не е признал убийството или поне нещо общо с него. Оперативните работници са намерили десетина собственици на кучета, които имат навик да разхождат любимците си около езерото между 11 вечерта и полунощ, и са разпитали всички какво са видели по време на разходката си на 9 юни. Най-малко двама от тях са видели в интересуващото ни време младеж, който бягал откъм площадката за ролкови кънки, край която е бил открит трупът на Инджия, по посока на малката уличка „Поперечни“, други двама видели човек, който тичал през гората по посока на Втора лъчева просека, но според описанието на дрехите им това са били различни хора. „Кучкарите“ са били поканени при следователя и им е било предложено да разпознаят задържаните, но без резултат. Нито един от свидетелите не е могъл със сигурност да каже, че е видял някого от тях късно вечерта на 9 юни в парка Соколники — първо, било е около 12 през нощта, тоест тъмно, и второ, младежите все пак са тичали, а не са стояли неподвижно, за да дадат възможност на всички желаещи да ги огледат и запомнят външността им. Освен „кучкарите“, са били разпитани и няколко влюбени двойки, които се разхождали близо до езерото, както и бездомници, които редовно събират бутилки, останали след посетителите на парка. Бездомниците са добри източници на информация, никой не ги взема на сериозно, следователно никой не се страхува от тях, така че те често виждат и чуват неща, които изобщо не са предназначени за техните очи и уши. Лошото обаче е там, че в продължение на две седмици времето бе студено и дъждовно и броят на мераклиите да си пийнат бира или водка сред природата е бил съвсем незначителен, така че бездомниците през въпросния период на юни са ходели за своята „реколта“ през ден, дори и по-рядко. Влюбените двойки пък изобщо не са склонни да се оглеждат наоколо, те повече са заети със себе си. Вярно, успели са все пак да изяснят, че в единайсет и нещо, тоест точно когато Тимур и Яна са тръгвали за „Теменуга“, на ъгъла на Първа лъчева просека и малката уличка „Митковски“ спряла бяла волга, но на никого и през ум не е минало да изучава нейните номера. Там изобщо често спират коли, защото наблизо има митническа кантора и склад за временно съхраняване на стоки. Ако се предположи, че именно в тази кола е седял престъпникът, който е застрелял Тимур и е откарал Яна, той е трябвало след извършването на престъплението бързо да потегли към Богородското шосе.

Сергей Зарубин се преструваше, че внимателно слуша, но Настя случайно улови погледа му, устремен някъде към прозореца, и разбра, че той мисли за нещо свое.

— Ало, малката Дорит — ядосано каза тя, — за кого си хабя гласа аз? Ние с Коротков вече сме научили тази информация наизуст, не ни е нужно да я повтаряме.

— Защо пък Дорит? — обиди се Зарубин. — Защо обиждаш по чужбински?

— Защото си малък — присмехулно отговори Настя, намеквайки за ниския ръст на детектива. — Трябва да четеш класика^[1].

— Че кога да чета книжки? — възмутено отвърна Сергей. — И без това няма почивка за мен.

— Сега наистина няма — миролюбиво се съгласи Настя. — Трябвало е да го правиш в детството си, когато си бил ученик. Е, ще работим ли, или ще мечтаеш за нещо небесно?

— Ще мечтая — отмъстително отговори Сергей. — Знаеш ли за какво? Ето, пред мен се очертава следната картина: ти, Павловна, мъдруваш с очилата на носа и бучкаш с молива по своите схеми, Юрик се прави на строг шеф и с надменен вид наблюдава твоите напъни, а изведнъж се разнася телефонен звън и ни съобщават, че Яна Нилская се е появила, жива и невредима, седи до мъжа си и кротко пие кафенце. Вие с Коротков ме гледате, като че съм маг и вълшебник, зяпнали от изумление. На тебе, Павловна, дори очилата ще ти паднат от носа, ако извадя по-голям късмет. А аз, млад и красив, макар и дребен на ръст, незабавно тичам на адреса, подхващам здраво завърналата се мацка и до сутринта ви донасям на тепсия цялата картина на убийството на шофьора, в което Яна Нилская е играла немаловажната роля на ориентир. И утре, през първия ми работен ден в „убийствения“ отдел, вашият началник публично ми честити победата и казва… Да речем, следното: ето как трябва да се работи, учете се, дойде нов човек, от раз погледна със свежо око, измисли оригинална версия, веднага я разработи, и то с резултат. И ще ми пусне премия колкото една заплата. Не, по-добре колкото две.

— Още по-добре, разбира се, колкото три — философски забеляза Коротков. — Аска е права, ти си голям оптимист, Серьога. Няма спор, ти измисли оригинална версия, не ни беше хрумнало подобно нещо. А всичко останало в твоята картинка е пълна утопия. Няма да стане така. Никога.

Настя понечи да добави, че всъщност някои неща от обрисуваните от Зарубин все пак може и да се случат, например очилата й да паднат от носа, защото неправилно е подбрала рамката им и те наистина постоянно се хлъзгат… Но не успя, тъй като звънна телефонът.

— Ето на! — чак подскочи Зарубин. — Нали ви казах: ще звънне телефончето…

— Успокой се. — Настя хвърли поглед на часовника. — Това е Чистяков. Тъкмо неговото време, обажда се всеки ден в единайсет.

Но се оказа, че изобщо не е Чистяков, а майката на Настя — Надежда Ростиславовна, която — след дежурните въпроси за здравето и храненето — попита дали дъщеря й е ходила на фризьор.

— Много си рошава, Настюша, иди да се подстрижеш.

— Не искам, така ми харесва — инатеше се Настя.

— Дъще, ти имаше такава чудна главица, когато за пръв път се подстрига! Кажи, защо не искаш да се подстрижеш пак? Ходиш чорлава като не знам какво!

— Мамо, една жена над четирийсет има право сама да решава каква прическа да носи.

Този разговор се повтаряше плашещо редовно ето вече няколко месеца. Майката настояваше на главата на дъщеря й да се върне стилната къса прическа, но на Настя бързо й омръзна този вид и тя реши да си пусне отново косата, а засега събираше дългите кичури на нещо странно на тила си. Издържала поредния „прическов“ натиск, тя с облекчение затвори телефона, но още не бе произнесла и две думи, когато той отново иззвъня.

Коротков хвърли на Зарубин поглед, пълен със злъч, и възвести:

— А това вече определено е професорът!

Наистина беше Чистяков.

— Какво правиш?

— Забавлявам се в компанията на млади мъже — пошегува се Настя. — Единият ще си отиде вкъщи, а вторият ще остане. Или да оставя и двамата?

— Добре — съгласи се мъжът й. — Само да не ги объркаш, защото те познавам добре — до едно броиш без грешка, но станат ли две и повече, започваш да грешиш.

— Ще взема един калкулатор — засмя се тя.

Настя разговаряше с Льоша и с крайчеца на ухото слушаше какво си шепнат Зарубин и Юра Коротков.

— Слушай, Юрок, наистина ли вие с Павловна… такова де, в смисъл… нямате нищо?

— Първо, наистина, а второ, теб какво те засяга?

— Ами помислих си, че стана късно, а аз трябва да трамбовам до другия край на Москва… Дали няма да покани и мен? А утре да отидем заедно на работа… А, Юрок? Но ако имате нещо такова, няма да преча, само кажи.

— Глупчо си ми ти, Серьога, и няма кой да те пердаши.

— Защо да няма? — включи се Настя, след като свърши разговора си с Чистяков. — Ти, Коротков, сега си началник на Серьожа, имаш пълното морално право да му разбиеш носа. Или челото. Свободно спално място има само в кухнята, ето на това диванче. Задоволява ли те?

Зарубин радостно огледа диванчето, съпостави дължината му със своя ръст.

— Ето го предимството да си дребен — гордо обяви той, напълно удовлетворен от резултатите от огледа. — Никой от вас не може да спи тук, а аз — като нищо. Колко вземаш за нощувка, Настя Павловна?

— Ще платиш с една закуска. Ще станеш в седем часа и ще я приготвиш за трима.

— Ха, от къде на къде! — проточи Сергей. — Хладилникът ти е празен, от какво ще я приготвя? Ние излапахме всичко.

— Ами ще прескочиш до супера — ехидно го посъветва Коротков. — Сега не сме в съветско време, навсякъде има денонощни магазини.

Настя бръкна в чантата си за портмонето, извади пари.

— Наистина, Серьожа, изтичай набързо, купи нещо за закуска. Ето, вземи пари. А аз през това време ще ти приготвя леглото. Магазинът е до метрото.

— До метрото?! — облещи се Зарубин. — Аз да се потътря толкова далече? Садисти такива!

— Хайде, не се вайкай — намръщи се Юра, — вземи моята таратайка.

Най-сетне, след около четирийсет минути, продуктите бяха в хладилника, а служителите от Втори отдел при Московското криминално управление — по своите дивани.

Тази нощ Настя спа странно. Дълбокият й сън често се прекъсваше и тя чувстваше колко отчетливо и бързо започва да работи мозъкът й. Серьожка има известно право с предположението, че Яна Нилская може да е била съучастничка на убиеца. Или убийците. Всички те — и следователят, и оперативните работници — попаднаха в плен на информацията, че съпругата на сценариста е била в Москва за пръв път и не е имала никакви познати тук — освен онези, с които е контактувала по време на снимките. Но нали това е известно само от думите на Руслан Нилски, съпруга на Яна. Той може да е излъгал. А може и да не е знаел.

Трябва да се провери…

След поредната порция здрав сън, почти без да сънува, Настя продължи мислено да съставя плана на проверката: да пратят запитване до Кемерово, местните криминалисти да поговорят с роднини и близки на Яна за евентуални нейни познати в Москва. Или да отидат там лично? Например да пратят Серьожа. Не, няма да го пуснат, няма пари за такива командировки.

И вече на разсъмване изведнъж я осени мисълта: това изглежда някак глупаво. Да речем, че Яна Нилская е участвала в убийството на шофьора Инджия. Да речем, че сега се крие. Защо? И какво смята да прави по-нататък? Не може да се крие до безкрай, рано или късно ще трябва да се върне и какво ще каже тогава, как ще обяснява своето отсъствие? Разбира се, ако изобщо смята да се върне. Ами ако не смята? Тоест, как така не смята? Добре, да речем, че тя е в сериозен конфликт с мъжа си, много свидетели потвърдиха, че са имали голям скандал във вечерта на убийството, Яна безумно е ревнувала Руслан от актрисата Ирина Савенич. Но нали, освен мъжа си, тя има и две дъщери, съвсем мънички. И родители. Не може просто така, изведнъж, да зарежеш всички и да се скриеш. А с какво ще живее? С парите на любовника си ли? Значи има някакъв любовник, за когото никой не знае. Не, глупаво е, глупаво, не става…

А половин час преди да звънне будилникът, следователят Гмиря събуди Настя по телефона.

— Нилская се намери.

— Жива ли? — с внезапно отпаднал глас попита Настя.

— И здрава. Сама се е прибрала. Току-що момчетата от адреса ми се обадиха. Отивай бързо там, а в десет я доведи при мен. Ако има нещо спешно — аз съм на телефона си.

* * *

Крехката Яна съвсем се бе изгубила в широкия мек фотьойл, в който бе седнала с подвити под нея крака, притиснала колене до гърдите си. Бледа и явно отслабнала, тя почти не разговаряше нито с Руслан, нито с Ирина, които един през друг й предлагаха да вземе душ, да поспи или просто да изпие един горещ чай. Само отрицателно клатеше глава и от време на време едва продумваше:

— Не искам… Няма нужда…

— Къде беше? — тревожно я питаше Руслан.

— Не знам. В някакъв апартамент.

— Какво ти правеха?

— Нищо.

— Биха ли те? Измъчваха ли те? Заплашваха ли те? Какво искаха от теб?

— Не знам… Нищо…

Най-сетне Ира дръпна Руслан за ръкава и насила го заведе в кухнята.

— Остави я на мира — тихо заговори тя. — Какво, не виждаш ли? Тя е в шок. Не иска да говори за това. Жива е и слава богу. Сега ще дойдат от милицията и тя ще им разкаже всичко. Нека засега си почине, нека се съвземе. Не я закачай.

— Но аз трябва да знам! — вълнуваше се Руслан. — Къде е била? Кой я е отвлякъл, къде и защо? И после, защо мислиш, че ще разкаже всичко на милиционерите, щом не иска да разкаже на мен?

— Защото на теб ти е съпруга, а за тях е свидетел на убийство. Яна не може да не разбира, че е длъжна да говори с милицията. За отказ от даване на показания, между другото, има член от наказателния кодекс. Знам го със сигурност, бившият ми мъж ми е казвал.

Вторият съпруг на Ирина Савенич беше следовател и сега тя се смяташе за голям експерт в областта на наказателния процес.

— Добре, ще почакам, няма да я притеснявам.

Руслан тежко се отпусна на табуретката, но само след няколко секунди отново скочи и се втурна в стаята, където седеше Яна.

— Миличката ми — бъбреше той, наведен над нея, и се опитваше да я прегърне, — малката ми, всичко мина, всичко свърши, ти си с мен, заедно сме. Всичко е наред. Искаш ли да вземеш душ? Хайде, аз ще ти помогна, ще те изкъпя като тогава, помниш ли?

Но Яна още по-дълбоко се гушеше във фотьойла и се вкаменяваше под ръцете му. Ирина, застанала на прага на стаята, наблюдаваше тази сцена със смесено чувство на радост и жалост. Добре че малката Янка се върна, добре че не са я убили или осакатили. Но кой знае защо, й е жал за Руслан. Той толкова страда през всичките тези дни, толкова се тормози, толкова мобилизира мъжеството си, за да посрещне всяка вест, дори най-страшната. И ето че сега Яна е до него, но е някак чужда, непозната, затворена. Той с всички сили се мъчи да я стопли с грижите, ласките и любовта си, а тя само още повече се свива на кълбо, все повече се затваря като охлюв в черупката си.

Откъм стълбището се чуха гласове и Ирина отвори вратата, преди да звънне звънецът. Пред нея стояха трима: двама мъже и една жена. Ира обърна внимание на жената по-късно, но пък мъжете прецени веднага. Единият беше съвсем дребен, горе-долу като Руслан, грозноват, но ужасно симпатичен, с хитри очи и лукаво изражение на простодушното лице. Вторият — Ира го беше видяла вече в неделя, когато дотича в Соколники след обаждането на Воронова по телефона — беше истински криминалист, от онези, дето ги показват по филмите — широкоплещест, с мрачен поглед, с дълбоки гънки около носа и устните. Класическата двойка детективи от американските филми: единият едър, непохватен и строг, без чувство за хумор, а вторият — пъргав, чевръст и весел, любител на шегите и разиграванията.

След като си състави мнение за застаналите на прага мъже, Ирина огледа и жената. Висока, на ръст почти колкото Ира, но във всичко останало — пълна нейна противоположност. Светли коси, небрежно захванати на тила, светли прозрачни очи, бледо фино лице и цялата тънка, стройна, четирийсет и шести номер най-много. Ех, да можеше и Ирина да носи този номер! Но тя, колкото и да се мъчи, не може и не може да се измъкне от своя петдесет и втори, ето вече пет години. Какво ли не опита: и най-различни диети, и таблетки, които уж изгаряли мазнините, и тренажори. Нищо не помага. Три-четири килограма си отиват и буквално след месец се връщат.

— Здравейте, Ирина Николаевна, помните ли ме? — Мрачният милиционер й подари неочаквано ласкав и топъл поглед. — Казвам се Коротков, Юрий, а това са моите колеги Анастасия и Сергей. Трябва да разговаряме с Яна Генадевна.

— Разбира се. — Ира се дръпна, за да влязат в апартамента. — Влизайте. Само че не знам как ще разговаряте с Ира, тя не отговаря на въпроси и изобщо през цялото време мълчи.

— Може би трябва да я види лекар? — загрижено попита жената, която бе представена като Анастасия.

Ира веднага съобрази, че това сигурно е онази Анастасия, която бе ходила при Наталия. Наташка й каза, че тя била умна и приятна във всяко отношение лелка.

— Може би само психиатър — позасмя се Ирина и веднага забеляза острия поглед, който крадешком й хвърли детективът с хитрите очи.

— Ирина Николаевна, колко стаи има в този апартамент? — бързо попита Коротков.

— Една.

— И кухня ли?

— Ами да, като във всички.

— Значи ние с вас ще трябва да разговаряме на стълбищната площадка. — Сега вече Коротков не й изглеждаше мрачен, бръчките на челото му се бяха изгладили, очите бяха станали по-топли. — Анастасия ще поговори с Яна, Сергей — със съпруга й, а аз, ако нямате нищо против — с вас.

Тя нямаше нищо против. Сутринта беше студена, към средата на юни така и не бе се затоплило, така че Ира взе от кухнята цигарите и запалката, пъхна ги в джоба на якето, което си наметна, и излезе на площадката. Коротков я чакаше на балкончето между стълбището и асансьорното фоайе.

— Е, разказвайте, Ирина Николаевна.

— За какво?

— Например защо според вас на Яна Генадевна е нужен психиатър.

Забелязал е все пак! Мрачен-мрачен, но не и глупак. Изобщо днес този Коротков й харесва много повече, отколкото в неделя. Вярно, тогава почти цял ден валя дъжд и човек, принуден да работи в такива условия в почивен ден, едва ли е можел да бъде в добро настроение. А днес си го бива, дори много си го бива…

— Как да ви наричам? — неочаквано попита Ира.

— Юрий Викторович.

— Значи така, Юрий Викторович, хайде да се разберем за нещо. Вие ще бъдете Юра, аз — Ира, а Янка — просто Яна. Инак, вместо разговор, между нас ще се получи протоколно мероприятие. Ако пък настоявате за церемонии, поканете ме в кабинета си.

— Вие ми поставяте условия? — леко вдигна широките си вежди Коротков.

— Не, не — усмихна се Ира, — разберете, Юра, аз съм актриса и имах щастието да ми преподават добри педагози и да ме снимат добри режисьори. Тоналността на една сцена идва от цял куп дреболии, включително мястото, облеклото на персонажите, както и от начина, по който те се обръщат един към друг. Ако са със смокинг и вечерна рокля, присъстват на прием и са на „ви“, е едно, а ако са голи, в леглото и на „ти“ — съвсем друго. Разбирате ли? Аз органично не понасям да стоя на мръсен балкон, да пуша, увита в старо спортно яке, и при това да наричам Янка Яна Генадевна. Не го понасям и толкоз.

— Значи сте лоша актриса — забеляза без усмивка Коротков. — Една добра актриса може всичко, тя може да си представи, че е херцогиня, макар да е облечена в дрипи. Но аз съм готов да премина с вас на простички обръщения. И тъй, Ирочка, разкажете ми всичко поред от момента, когато днес се появи Яна. Само че много подробно, до последната дреболия, както бихте го разказали на приятелка. Нали знаете как вие, жените, разказвате на приятелки? А той казва… а аз… а тя… аз пък през това време… Горе-долу така.

— Аз няма да мога така — неволно се разсмя Ира.

— Защо?

— Наталия дълго ме превъзпитава.

— Наталия ли?

— Ами да, Воронова. Знаете ли, Юра, тя е прекрасна разказвачка — разказва, сякаш чете от книга. От дете имала този талант. А аз бях нормално дете с ужасна реч, всъщност като всички. И разговарях с приятелките си точно както вие току-що го изиграхте. Е, та Наталия дълги години ме отучва от този стил. И ме отучи.

— Ясно — кимна Коротков. — Да се върнем към Яна.

— Ами какво Яна… Дойде си към шест сутринта, аз спях, Руслан дежуреше на телефона. Много се страхувахме да не заспим и двамата и да пропуснем обаждане от нея или от похитителите, затова през тези дни спяхме на смени. Влезе в апартамента…

— Един момент — прекъсна я Коротков. — Яна на вратата ли звънна, или си отключи сама?

— Всъщност не знам — смути се Ира, — спала съм, не съм чула. Събуди ме Руслан, каза, че Яна се е върнала. Впрочем мисля, че ако беше позвънила на вратата, щях да се събудя от това. Сигурно не е звънила. А това има ли значение?

— Може би. Още не знам. Ако е имала ключове, но не се е възползвала от тях, а е звъннала, щеше да възникне въпросът: защо? Може да си е загубила ключовете, може да са й ги взели, тогава това променя характера на случилото се. Продължете, моля.

— Събудих се, втурнах се към Яна. Тя едва се държеше на краката си, бледа, измъчена, отслабнала. Но инак читава, не забелязах синини, макар че тя не се съблече. Само си свали якето и маратонките и веднага се сви на кълбо във фотьойла. Не отиде да се измие, отказа да яде. Не отговаряше на въпроси, нищо не искаше да разкаже. Успяхме да измъкнем от нея само, че са я държали в някакъв апартамент, не са я били, не са я изтезавали, нищо не са искали от нея, не са я заплашвали, не са отправяли закани. А днес на разсъмване я пуснали. Стори ми се, че има нервно разстройство.

— Затова ли споменахте за психиатър?

— Ами да. Всъщност, ако искате честно…

— Не искам нечестно, не съм журналист, а детектив. Трябва да разкрия престъплението.

Ира помълча, съсредоточи се. Може би не бива да разказва на това ченге всичко, което мисли за Янка и Руслан? В края на краищата любовта е тънка материя и приема най-разнообразни форми, никой отстрани не може да съди дали я има, или я няма. Самата Ира никога не би се държала с любимия си съпруг като Янка. Но означава ли това, че Яна не обича Руслан? Кой знае…

— Чакам, Ира — напомни за присъствието си Коротков. — Забелязахте ли нещо странно в поведението на Яна? Може би необичайно? Нелогично?

— Не знам — призна тя. — Не мога да преценя. Просто съдя по себе си. Ако с мен се беше случило нещо такова и ако имах любим съпруг или просто любим човек, първата ми работа щеше да бъде да му разкажа всичко с подробности, защото сама нямаше да разбирам какво и защо се е случило и щях да търся неговото мнение. Изобщо аз съм устроена така, че за мен е задължително да споделя, разбирате ли? Ако нямах съпруг — щях да изтичам при Наташа, аз цял живот търча с проблемите си при нея. Боже, Юра, те не биха могли да ми запушат устата! Щях да разказвам отново и отново, да си припомням най-дребните подробности и да искам да ги обсъждат заедно с мен и да правят изводи: какво означава всичко това? Но това съм аз, Яна е друго нещо. Тя сигурно е устроена различно. Тя няма острата потребност незабавно да споделя с мъжа си. Макар че аз това не го разбирам. Убийте ме, не го разбирам! Не разбирам как може да не искаш да споделиш с мъжа си, ако го обичаш.

— Има два варианта — каза Коротков и запали следващата цигара, — или тя не го обича, или не иска да го разстройва с разказите си. Например, ако са я изнасилили.

Ако са я изнасилили! Тази мисъл, кой знае защо, не беше хрумвала на Ира. Макар че би трябвало… Но Янка някак не прилича на жертва на сексуално насилие. Не отиде да се изкъпе, по принцип би трябвало да направи точно това. Макар че в апартамента, в който са я държали, сигурно е имало баня. Внезапно Ира се сети, че косата на Янка е чиста, явно измита съвсем наскоро. Дори ако тя си е измила главата в събота сутринта, преди снимките, до четвъртък нито един жив косъм нямаше да запази такава свежест, само перука. Янка не прилича и на изгладняла пленница. Вярно, отслабнала е, но от четиридневно гладуване не само теглото намалява, но и цветът на лицето става лош, очите хлътват. Ира го знае със сигурност, толкова пъти се е опитвала да гладува, борейки се с наднорменото тегло. Яна е бледа, а от глад би трябвало да посивее или да прежълтее. И естествено нямаше да отказва да яде. Значи там са я хранили. Позволили са й да ползва баня. С една дума, създали са й всички условия. А после са я пуснали. Не, самата Ира определено щеше да откачи от недоумение и желание да разбере какво означава всичко това.

— Любопитно — каза Коротков, след като изслуша разказа за нейните наблюдения. — А как реагира Руслан на случващото се?

— Ужасно е стресиран — накратко констатира Ира. — Суети се около Яна, не знае с какво да й угоди. Жал ми е за него, толкова се тревожеше през тези дни, а тя седи като чужд човек. Поне него да беше съжалила! Той й говори нежно, загрижено, а тя дори не смята за нужно да му отговори с нещо, да реагира по някакъв начин.

— Може би наистина трябва да я види лекар — замислено каза Коротков. — Яна сигурно е в нервна криза.

Дано. Защото, ако причината за поведението й е друга, на Ира няма да й остане нищо друго, освен да смята Яна Нилская за глупачка и кучка. Което естествено не би й се искало, защото Ира има искрено добро отношение към Руслан и от все сърце иска в семейния му живот всичко да е наред.

— В десет часа ще закараме Яна при следователя, а после ще видим, може би ще я вземат в болница — продължи Коротков. — Между другото, ние с вас изпуснахме още един момент. Яна пеш ли си е дошла или с кола?

— Вече ви казах, че спях, когато е дошла. Може да е казала нещо за това на Руслан, но аз не съм чула.

— Добре, да се надяваме, че моите колеги ще успеят да научат нещо интересно от самата Яна и съпруга й. Благодаря ви, Ира, много ни помогнахте.

— Ха, че с какво?! — смая се тя напълно искрено. — Не ви разказах нищо интересно, само емоции и догадки, а те, както ме е учил съпругът ми, не струват и пукната пара…

Коротков за пръв път я погледна с явен интерес.

— Нима сте омъжена? Спомням си, че казахте…

— Да, разведена съм, отдавна. Имах предвид бившия си съпруг. Между другото, може би вие дори го познавате. Игор Викторович Машченко, следовател. Чували ли сте го?

— Машченко ли? — Лицето на Коротков разцъфна в усмивка. — Разбира се, че го познавам. Много добър следовател беше, жалко, че отиде на работа в главното управление. Значи за него сте били омъжена… Интересни неща се случват, ще знаете. Само че Игор не се е изразил съвсем точно. Емоциите и догадките наистина не вършат работа на следователя, върху тях не можеш да изградиш обвинение. За оперативните работници обаче тъкмо те са нужни. Емоциите са главният ключ, с чиято помощ ние влизаме именно през вратите, които са ни нужни, и подминаваме онези, зад които няма нищо. Разбираем ли е образът?

— Хубав образ — отново се разсмя Ирина. — Наистина ли го измислихте сам?

— Уви, няма да ви лъжа, авторството не е мое.

— А чие е?

— На подполковник Каменская, същата, която сега разговаря с вашата Яна. Ира…

— Да?

— Много ми е неудобно, но следователят ни вдигна всички от леглата в шест и половина и ни нареди спешно да дойдем тук…

— Разбрах. Вие сте гладен, не сте успели да закусите. Сега ще измисля нещо.

Тя се втурна към апартамента, но се сети, че сигурно не бива да влиза в кухнята, там дребничкият хитроок Сергей разговаря с Руслан. Ира объркано се спря и въпросително погледна Коротков.

— Не може да влизам в кухнята, нали?

— Може, само че действайте сръчно и бързо. Аз ще ви помогна.

Двамата влязоха в апартамента. Вратата на кухнята беше плътно затворена, както впрочем и вратата, която водеше от антрето към единствената стая. Коротков внимателно отвори вратата и подаде главата си в кухнята, после извика Ира с пръст.

— Може — съобщи й шепнешком.

Тя се шмугна след него, като се постара да бъде колкото може по-незабележима. Руслан и дребният оперативен работник седяха един срещу друг до масата, Руслан диктуваше някакви имена и адреси, Сергей бързо записваше. Не обърнаха никакво внимание на Ира. Тя извади от хладилника парче кашкавал и опаковка нарязан пушен салам, после от шкафчето полиетиленова торбичка с хляб, взе от масата един нож и за всеки случай грабна и две лъскави червени ябълки.

— Царска храна — възторжено промърмори Коротков, когато отново се озоваха на балкона. — А върху какво ще режем?

— Ах, дявол да го вземе!

Ира прехапа устна от яд. Наистина, на какво ще режат? Вярно, тя взе нож, но забрави дъска.

— Да имате вестник?

— Разбира се, в антрето има цяла купчина.

— Дайте тук един. Сега ще постелем вестник и ще нарежем всичко прекрасно — като съветските алкохолици и постсъветските бездомници — весело предложи Коротков. — Това ще ви притесни ли?

— Мен?

Досмеша я от това предположение. Ех, да знаеше този симпатичен милиционер каква младост имаше зад гърба си красавицата актриса Ирина Савенич!

Докато гледаше как Коротков сръчно реже кашкавала и хляба и прави сандвичи, Ира изпита зверски глад. Винаги огладняваше, когато беше нервна, но сега не се случваше нищо особено, така че уж нямаше от какво да се нервира.

— Заповядайте, стопанке — подаде й сандвич Коротков, — първата хапка е за дамата.

— Благодаря.

Тя с наслада захапа хляба с кашкавал, покрит с тънък резен пушено месо. Сякаш бе гладувала цяла седмица, ей богу! Просто срамота!

— Знаете ли, Юра, вие сте много мил човек. Тогава, в неделя, ми се сторихте ужасен дървеняк. Един сериозен, мрачен, крещи на всички, командва, подозира всички наред.

— А днес какъв съм?

— Днес сте съвсем друг. С вас се чувствам невероятно леко, изобщо не ме е страх от вас.

— Е, хубаво ме подредихте! — Коротков направи смешна физиономия. — А в неделя значи се страхувахте от мен?

— Аха, и още как! Не, наистина, Юра, бяхте толкова страшен, че нямам думи.

— Да ви кажа ли защо? — попита той с неочаквано сериозен тон.

— Кажете — помоли Ира.

— Разбирате ли, Ирочка… Напуснах жена си. А нямаше къде да отида, къде да живея, така че спях в службата, в кабинета си, на столчета. Цялото тяло ме боли, гърбът ми превит, ходех да вземам душ в спортната зала. А на всичко отгоре и в късна доба трябваше през дъжда и вятъра да отида да гледам труп. Какво трябваше да бъде настроението ми според вас?

— Лошо — убедено отговори тя. — А днес добро ли е?

— Нали виждате.

— Значи сте се прибрали при жена си? Или сте си намерили жилище?

— Нито едното, нито другото. И при жена си не съм се прибрал, и жилище не съм си намерил. Но пък намерих пристан у една временно свободна жена, затова имам възможност нормално да се наспя и нормално да се нахраня.

Тя не очакваше, че изведнъж ще й стане неприятно. Ама какво й става? Голяма работа, някакъв абсолютно чужд човек си намерил пристан у временно свободна жена, значи трябва да се зарадваме. А на нея, кой знае защо, й стана тъжно, сякаш я бяха измамили.

— Честито — мрачно промърмори Ира.

— Засега няма поводи да ми честитите. Тази жена е моя позната, приятелка, може да се каже, но не и любовница. И аз ясно виждам, че я притеснявам. Апартаментчето й е едностайно, така че сама можете да се сетите как се чувства тя с чужд мъж. След няколко дни ще имам възможност да се преместя, а засега ето на, налага се да злоупотребявам с нейното гостоприемство. Та всъщност какво исках да ви попитам…

— Какво?

Досмеша я, олекна й. Ира не беше свикнала да се взира много-много в своите емоции, просто ги следваше, а после горчиво се разкайваше, задето краката й тичат пред главата и тя първо действа, а после мисли. Така си беше устроена Ирина Савенич.

— Яна се е върнала, сега не е нужно неотлъчно да бъдете край Руслан. Сигурно ще се приберете вкъщи. Нали така?

— Разбира се. Какво да правя тук? Вече не съм им нужна.

— А вкъщи очаква ли ви някой?

Ами да, разговорът вървеше именно към това. Ира не си кривеше душата пред себе си, това й беше приятно. Тя бе искала такъв обрат и го бе очаквала. Този детектив й харесваше. Много й харесваше.

— Не, живея сама.

— Не искате ли да ме поканите на гости? Да ме нагостите с вечеря, да ме напоите с чай. И да ми разкажете още неща за Руслан и Яна.

— Заповядайте. Ще се радвам да ви видя.

— Кога?

— Трябва да прегледам графика на снимките. Не го помня наизуст…

— Но днес участвате, нали?

— Да, от два часа докъм шест.

— Значи довечера…

— Разбира се, Юра. Имате ли адреса ми?

— Ирочка, детективът обикновено няма пари, но винаги има адресите на свидетелите.