Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Незапертая дверь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Незаключената врата

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Руски

Издател: „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Печатница: „Полиграфюг“АД — Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0943-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6090

История

  1. — Добавяне

Глава 18

От Москва Зарубин получи няколко имена с адреси, които бе назовал Руслан: приятелки на жена му — Яна. Сред тях Зарубин трябваше да намери само две: едната трябваше да бъде гадна кучка, другата — кръгла глупачка. Кучката — по възможност такава, с която Яна е скарана, — според неговия замисъл, непременно би му разказала за любовника на Нилская, разбира се, ако той не се е появил съвсем наскоро. Изключително от лошотия би изпяла всичко, до най-малките подробности. А глупачката — по възможност такава, с която Яна продължава да е близка — би разказала за положението в момента. Но как за кратко време да намери две толкова ярки фигури сред няколкото млади жени, които Сергей никога не е виждал и няма никаква представа какъв подход да използва, за да осъществи връзка с тях?

Да се намери кучката все пак беше по-лесно и Зарубин започна точно с това. Методично обиколи всички посочени адреси, проведе лек и непринуден разузнавателен разпит сред съседските баби и деца, откри всички търсени млади жени и започна атака срещу техните близки, и то именно тогава, когато самите приятелки на Яна не си бяха вкъщи. Легендата му беше напълно в духа на „Анжелика“: в Москва по време на снимките се запознал със съпругата на писателя Руслан Нилски, влюбил се до безумие, а сега Яна си дошла вкъщи заедно със съпруга си и той, клетият изоставен влюбен, се втурнал подире й, но не знае как да се види с нея, така че Яночка да си няма неприятности с ревнивия си съпруг. Дали вашата дъщеря няма да възстанови разкъсаната връзка?

Отговорите бяха най-различни, като се започне от „Разбира се, елате довечера към осем, дъщеря ми ще ви помогне и ще уреди всичко“ до „Как не ви е срам да рушите семейство, моята дъщеря (съпруга, сестра, внучка) за нищо на света няма да ви помага за тази мръсотия“. Но на Сергей му бе нужен само един отговор и той най-сетне го получи:

— Едва ли Лена ще ви помогне, те още през зимата се скараха с Яна, така и не се сдобриха.

— Сериозно? — престорено се ужаси Зарубин. — А защо се скараха, да знаете случайно?

— Знам… Яна ревнуваше Руслан от Лена. На някаква вечеринка й се сторило, че Леночка флиртува с мъжа й, постоянно го кани да танцуват. Глупости, нали?

— Глупости, да — съгласи се Сергей.

Ето, това му трябваше. Жена, полакомила се за съпруга на приятелката й, си е именно кучка. Зарубин добросъвестно дочака въпросната Лена да се появи край дома си и пристъпи към действие.

— Леночка! — Той се постара да се усмихне колкото може по-обаятелно. — Ще ми отделите ли малко от времето си?

Красивата ярка блондинка с предизвикателно къса пола, откриваща дългите й стройни крака, го изгледа високомерно — явно го взе за почитател, за познанството си с когото вече благополучно е забравила.

— Познаваме ли се с вас? — надменно пропя тя.

— Все още не, сега ще се запознаем. Казвам се Сергей, от Москва съм, работя в криминалната милиция. А вие сте Елена Тихомирова. Ето че се запознахме.

Думите за криминалната милиция подействаха като магия, на красивото лице на младата жена веднага се изписа интерес.

— А къде ще разговаряме? Само не и у нас — веднага припряно добави тя.

„Естествено — мислено отговори Сергей. — Не съм и мислил да идвам у вас, там би трябвало да се обяснявам и с майка ти“.

— Можем да се разходим по улицата, времето е хубаво.

Лицето на Лена изрази разочарование, вероятно след безбройните американски криминални романи тя бе очаквала, че московският детектив ще я покани в някое заведение на чаша кафе или поне в бар.

— Не ми се разхожда, уморена съм — капризно заяви тя.

— Добре, можем да поседнем на някоя пейка на двора, ако така ще ви е по-удобно. Разговорът ни ще бъде строго конфиденциален и трябва да бъдем настрана от чужди уши.

Това обяснение задоволи Лена и още щом седнаха на пейката, тя веднага попита:

— Какво се е случило?

— Яна Нилская има големи неприятности. Нали знаете, че тя замина за Москва?

— Разбира се. Но вече се върна, нали? Момичетата ми казаха, че се прибрала още миналата седмица. Какви неприятности има Янка?

И в гласа й, в погледа й, в позата й имаше толкова жадно любопитство, такава готовност да позлорадства, че Сергей мислено си каза „браво“. Не беше се излъгал в избора на събеседничка — тази ще му изпее всичко, което знае и дори което не знае. Само и само да направи мръсотия на Яна.

— Разбирате ли, Лена, аз не мога да ви кажа всичко, това е професионална тайна. Но някои неща мога. Яна се върна вкъщи заедно с Руслан, след един ден те се скараха лошо и Руслан отново отлетя за Москва. А тия дни някой му се е обадил по телефона и му съобщил, че Яна има любовник в Кемерово, един едър пълен мъж на възраст малко над четирийсет години, и тя с удоволствие си прекарва времето с него. Възложено ми е да проуча дали това е вярно или не. Нали разбирате, Леночка, че ако попитам за това самата Яна, тя естествено ще ми отговори, че това не е вярно. А за да разкрия едно престъпление, непременно трябва да знам със сигурност вярно ли е, или не е. Необходимо е да изясня: дали хората, които са се обадили на Руслан, са му казали истината, или са го излъгали, преследвайки някакви свои престъпни цели.

— Едър, на четирийсет и няколко? — замисли се Лена. — Ами че това е Алик Серов, Янка въртеше любов с него още преди да се запознае с Руслан. Само че аз си мислех, че са приключили връзката си. Алик се премести да живее в Москва, Янка се омъжи за своя бързописец.

— Може да са се срещнали в Москва и отново да са се залюбили? — предположи Сергей. — Как мислите, възможно ли е Яна да го е направила?

— Кой, Янка? Като нищо! Тя открай време вехнеше по Алик, за Руслан се омъжи напук на Алик, защото той я заряза. Напоследък не общуваме много с Янка… — Лена дипломатично премълча, че вече от половин година изобщо не са се виждали с нея. — … но тя никога не е забравяла Алик, всички мъже сравняваше с него и въздишаше. Не разбирам какво е намерила в него. Стар, старомоден. Единственото му качество е, че й беше първият мъж, изчука Янка, когато тя беше на седемнайсет, а той — на трийсет.

— Ами може това да е било любов?

— Хайде де, каква ти любов… — Лена изразително махна с ръка. — Просто тя се лепна за първия срещнат мъж и после не можа да се отлепи. Нали знаете приказката „Любовта е сляпа“? Е, та и Янка още не може да прогледне.

Зарубин не сдържа усмивката си, образът беше злобничък, но много ярък.

— Тоест вие смятате, че ако Яна случайно е срещнала в Москва този Алик Серов, веднага е забравила всичко и му се е хвърлила на врата?

— Определено. Стопроцентово. Дори двеста. Познавам и кътните зъби на Янка, приятелки сме от трети клас.

— Е, благодаря ви, Леночка. Това е много ценна информация за нас. А как да науча сега дали наистина са се срещнали в Москва и дали продължават връзката си и до днес? Ще ми помогнете ли? За мен е важно — интимно сниши гласа си Зарубин, — за мен е важно Яна да не научи, че се интересувам от това. Може неволно да ни издаде пред престъпниците и цялата ни операция да се провали.

— Защо, да не би Янка да се е забъркала в нещо? — Очите на Лена пламнаха още по-ярко.

— Не, тя не е направила нищо лошо, просто престъпниците, които ние издирваме, случайно са нейни познати. А Яна, струва ми се, е много лоша актриса, никак не умее да се преструва и освен това е бъбрива; на нея, за разлика от вас, не може да й се повери професионална тайна, затова моето началство строго ми забрани да се срещам с нея и изобщо… Нали ме разбирате?

— Но с какво мога да ви помогна? Много бих искала, но не знам как.

— Трябва да ми посочите приятелка на Яна, от която тя няма тайни. Разбирам, че вие сте много заета с работата и личния си живот, така че нямате време да се виждате редовно с Яна и да бъдете в течение на всички перипетии в живота й. Но сред приятелките й сигурно има някоя, която не е толкова заета и с която Яна продължава постоянно да споделя своите малки и големи тайни. Само че трябва да е разумно момиче, в никакъв случай да не е по-глупаво от вас и да умее да си държи езика зад зъбите. Има ли такава?

— Трябва да помисля — смотолеви Лена.

Зарубин разбираше, че й поставя наистина непосилна задача. Е, как ще признае, че има някоя, която не е по-глупава от нея самата?

— Ами освен Светка — най-сетне издума Лена. — Живее в блока на Янка, на по-горния етаж.

— А вие с нея приятелки ли сте?

— Ами… общо взето, да.

— Можете ли да й се обадите и да й предложите да се видите? Измислете нещо по-простичко, да не буди подозрения, а когато тя дойде, ще ме запознаете с нея, става ли? Най-важното е Яна да не научи, че Света ще се срещне с мен. Аз не бива да се приближавам до техния блок, Яна ме познава по физиономия.

Лена обеща да направи каквото трябва и тръгна към къщи да се обади, а Зарубин остана в дворчето да чака резултат, като предупреди момичето, че е бил у тях и е поизлъгал нейната бдителна майка. На майките човек не бива да се доверява, затова не й е казал истинската цел на посещението си и за какво му е потрябвала дъщеря й Лена. Момичето разбиращо кимна и се скри във входа.

След двайсетина минути тя отново излезе, облечена по-строго и същевременно по-елегантно, със сини, клоширани по наново възродилата се мода панталони и лека светлосиня блузка, и съобщи, че Светка ще я чака след един час в бара при ресторант „Жар-птица“. Зарубин разбра, че момичето не е изоставило надеждата си да охарчи столичния милиционер поне за един коктейл и чашка кафе, и по целия път към ресторанта тъжно пресмяташе колко пари са му останали и какво ще яде до края на командировката.

* * *

Светлана, за разлика от Лена Тихомирова, се оказа не толкова бъбрива и доверчива и Зарубин положи доста усилия, докато я накара да повярва, че на него може и трябва да се довери. Най-много наблегна на това, че някакви хора се опитват да използват Яна в своите мръсни игри, без тя да подозира, че той искрено съжалява младата жена и именно затова е принуден да действа по заобиколни пътища, за да не травматизира самата нея и да не й причинява семейни неприятности. В края на краищата Светлана се предаде.

Да, Яна сега наистина се срещала с Алик, когото много е обичала и продължавала да обича. Когато се върнала в Кемерово, първата й работа била да изтича при Светлана и с треперещ от възбуда глас й разказала абсолютно невероятна история, зловеща, романтична и на пръв поглед ужасно неправдоподобна. Толкова неправдоподобна, че Света отначало дори не повярвала — помислила, че Янка се шегува и си прави майтап с нея. Яна открай време обичала да послъгва, но безкористно — измисляла цял куп небивалици и след пет минути през смях си признавала.

… В Москва Яна страшно скучаела. Когато ходела при мъжа си на снимачната площадка, мечтаела как ще се запознае с всички прочути артисти, които се снимат във филма, ще се сприятели с тях, как заедно ще купонясват по ресторанти и клубове, как ще се забавляват. В действителност всичко било съвсем различно: актьорите, изморени от собствените си проблеми, от репетиции, снимки, спектакли, пътувания от град на град, битови неуредици и лични конфликти, не проявявали и най-малък интерес към съпругата на сценариста и автора на романа, по който се снимал сериалът. Те идвали на снимачната площадка, отработвали епизода си, после веднага си почиствали грима и хуквали по своите си работи. Руслан постоянно бил зает ту с режисьорката, ту с актрисата Савенич, което също карало Яна да се нервира и да ревнува.

Отдушник й бил шофьорът Тимур, с когото Яна се сприятелила. И един прекрасен ден Тимур, закачливо усмихнат, завел Яна в един ресторант, където я очаквал Алик. Оказало се, че Алик научил, че Яна е в Москва, издирил я, но не й се обадил лично, защото до нея винаги бил мъжът й. Забелязал Тимур и се разбрал с него да му помогне. Може би му платил, във всеки случай от този ден нататък Тимур станал неин ангел пазител, забавлявал я, помагал й да прекарва времето си приятно и при всеки удобен случай й давал възможност да се види с Алик.

А после се случило нещо чудовищно… Убили Тимур, а Яна отвлекли. Отначало тя ужасно се уплашила, но когато я завели в един апартамент, там я очаквал Алик. Господи, тя толкова го обичала, че дори изхвърлила от главата си убития шофьор. Това били нейните най-щастливи три дни от последните пет години. Двамата били заедно двайсет и четири часа в денонощието, ставали от леглото само за да вземат душ и да хапнат нещо. Алик й казал:

— Разбираш ли, малката ми, аз съм свързан с много сериозни хора. Ако искаш да бъдем заедно, ще трябва да ми помогнеш. Твоят съпруг трябва да се върне в Кемерово. И ти трябва да го накараш, да го придумаш да го направи. А аз, от своя страна, ще направя всичко, за да облекча задачата ти. Ако той се върне в Кемерово, ще можем да се виждаме постоянно. Тук той непрекъснато те контролира, а вкъщи си много по-свободна. Аз ще те последвам и отново ще бъдем щастливи.

— Но защо? — попитала Яна. — Защо ви е нужно той да се върне?

— Не знам, миличко. Моята работа е да направя така, че да се върне. Не ми казват подробности. Но едно мога да ти кажа със сигурност: нищо не заплашва мъжа ти, косъм няма да падне от главата му. Вярваш ли ми?

Разбира се, Яна му вярвала. Тя изобщо вярвала на Алик, в негово присъствие губела способността си да разсъждава трезво, той имал огромна власт над нея.

— Защо убиха Тимур? — питала Яна и той отговарял:

— Така е трябвало. Инак нямало да могат да те отвлекат и ние нямаше да можем да прекараме двамата, в уединение, тези чудесни дни. Знаеш ли, миличко, тези три дни са най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми. Вярваш ли ми?

Яна вярвала и на това.

След три дни раят свършил и се превърнал в ад. Пуснали я, закарали я почти до дома й. На сбогуване Алик дълго и страстно целувал Яна и сигурно за стотен път повторил своя инструктаж: тя нищо не е видяла и никого не е запомнила. В колата е била със завързани очи, прозорците в жилището са били облепени с вестници, така че тя дори приблизително не може да каже къде се намира блокът, в който са я държали в плен. Хората, които са я охранявали, са били с маски и почти не са разговаряли с нея, така че тя не може да разпознае нито лица, нито гласове, нито особености на говор и произношение… Ако тя направи всичко както трябва, никой няма да пострада, сериозните хора ще решат сериозните си проблеми, а те с Алик ще живеят дълго и щастливо. Той дори смята да се ожени за нея и да отгледа двете й дъщери като собствени обичани деца. Яна се заклела да направи всичко, както той й наредил.

Върнала се при мъжа си и с ужас разбрала, че не може да го гледа. Не може да понася неговите докосвания. Не може да приема неговите грижи. Срамувала се — нали Руслан мислел, че тя е била в ръцете на престъпници, и се опитвал да облекчи страданията й, да я утеши и успокои, да я нахрани, да я сложи да си легне, да й даде лекарство, да я разсее. А това не й било нужно, тя искала всички да я оставят на мира и да не й пречат в самота да се отдава на спомените си за Алик, за неговите ръце и устни, за неговия шепот и за обещанията му. Потрепервала от мисълта за близост с Руслан и му я отказвала под всякакви предлози. Алик бил прав: по-добре било да се върнат вкъщи, където живеят в тристаен апартамент заедно с родителите на Яна, нейната сестра и близначките. Децата спят в една стая с Руслан и Яна, така че там винаги има повод за отказ — че нали, децата ще се събудят или че тя самата е уморена до смърт…

Оказало се, че не е толкова лесно да придума Руслан да се върнат — нито странното писмо, нито окървавените трупчета на плъховете не го заинтересували или уплашили, а истериите, в които добросъвестно изпадала Яна, не направили нужното впечатление. Тоест, разбира се, щели да направят, ако в работата не се бил намесил Андрей Константинович — съпругът на режисьорката, която снимала сериала. Той поел грижите за Яна и обещал да направи така, че тя да не иска да заминава за където и да било. Той много се стараел и Яна за известно време наистина се поразведрила. С удоволствие обикаляла с Андрей Константинович изложби, магазини, паркове, клубове и ресторанти, особено след като още първия ден видяла Алик. Това се случило в „Пасажа“ на „Петровка“. Яна се отбила в сектора за дамско бельо, а Андрей Константинович деликатно я оставил сама, за да не й пречи да мери миниатюрните пликчета и дантелените сутиени. Алик изникнал сякаш от земята, на висок глас се обърнал към Яна за съвет, уж избира подарък за своята дама, и шепнешком й казал:

— Браво, миличко, действаш много правилно. Засега се забавлявай, а ние ще ти помогнем.

При което й намигнал и вдигнал палец.

Алик сдържал обещанието си — след няколко дни в колата на Андрей Константинович се появил някакъв пистолет и го арестували. Яна отново взела да скучае и тогава им подхвърлили снимката от гробището. Нейната истерия на този фон изглеждала напълно естествена и Руслан все пак я довел в Кемерово.

На другия ден в Кемерово се върнал Алик. Яна била нервна, искала да издебне удобен момент и да отиде на среща с любимия, присъствието на Руслан я дразнело все повече и повече, те постоянно се карали, при което инициатор на конфликтите винаги била тя. Искало й се да получи правото да тръшне вратата и да изчезне за няколко часа, уж смъртно обидена. Да се махне, за да може от най-близкия автомат да се обади на Алик и да изтича при него. Но се получило точно обратното. Вратата тръшнал Руслан. За сметка на това сега Яна била по цял ден с Алик, вземала децата и отивала при него, прибирала се само за през нощта, защото родителите й нямало да разберат нейното кръшкане…

— Дааа, Света, бива си я тази история, която ми разказахте — обезкуражено поклати глава Зарубин. — Почти е невероятна.

— Ами и аз не повярвах в началото. Но когато видях Яна с Алик, си помислих, че и да ме е излъгала, не е било за всичко. Кажете, Серьожа, наистина ли са отвлекли Яна в Москва?

— Наистина. Имало е и писмо, и плъхове, и снимка. За тези неща Яна не ви е излъгала.

— Ами шофьорът? Убили ли са го?

— Да, Света. Убили са го. А сега аз имам към вас един деликатен въпрос. Разбирам, че Яна, изпълнявайки молбата на любовника си, ни е разправяла, че нищо не е видяла и нищо не помни. От вашите думи разбирам, че това далеч не е така. На нас тя каза, че не е видяла кой е стрелял по Тимур. Че уж било тъмно, а този човек ги повикал откъм храстите. А на вас какво каза?

Светлана замълча, разглеждайки черешката в отдавна опразнената чаша за коктейли.

— А Янка няма ли да пострада, задето ви е излъгала?

„И още как ще пострада — ядосано си помисли Зарубин. — Човек трябва не да я напляска, ами направо с тояги на голо да я напердаши. Пред очите й са убили човек, а тая въртиопашка мисли само за любовника си“.

— Не — отговори той неискрено, — нищо няма да й се случи. Ще накажат убиеца, а нали тя никого не е убивала. Просто е скрила от следствието, че в престъплението е замесен нейният любовник, но това може да бъде разбрано чисто по човешки.

— Ами… всъщност… Тя е видяла човека, който е стрелял по Тимур. Добре го е огледала, защото той е бил в колата, с която са я отвели, и после я е завел в апартамента, където е чакал Алик.

— Яна каза ли ви нещо за този човек? Описа ли го?

— Да. Среден на ръст, около метър седемдесет и два, четирийсет и осми — петдесети номер дрехи, тъмнокос, със счупен нос, като на боксьор, и веждата му — пресечена с белег.

— Охо, какъв поглед има вашата приятелка! — възхити се Зарубин.

— Нали е шивачка — тихо поясни Светлана. — От професията й е.

* * *

Ръст около метър седемдесет и два, номер четирийсет и осем — петдесет, коса тъмна, счупен нос и белег през лявата вежда. Какво пък, каза си Настя, можем с чиста съвест да зачеркнем от списъка още две убийства и да оставим единствено убийството на Теймураз Инджия. Предаденото от Зарубин описание точно съответстваше на външността на Антон Плешаков. Да можеше сега да научи и кой е застрелял самия Антон, щеше да се наспи като хората поне веднъж за последните три седмици.

— Изглежда, убийството на Инджия не е било планирано предварително — каза тя на Коротков, — инак откъде щеше да се вземе междунационалният мотив? Излиза, че Плешаков, когато е осъществявал операцията по отвличането на Яна Нилская, е действал самодейно, за което именно е бил наказан от собствените си шефове. Мисля, че трябва да търсим убиеца на Плешаков в групировката на Валера Липецки.

— Ти какво, смяташ, че Плешаков е убил Тимур просто защото е грузинец? — недоверчиво присви очи Коротков.

— Смятам. А на теб какво не ти харесва?

— Ама той да не е пълен идиот според теб?

— Е, Юра, стига де! — примоли се Настя. — Къде си виждал умни престъпници в такива количества? Освен във филмите. Тоест, има ги, вярно, но са катастрофално малко в общата маса, сред нашия контингент около осемдесет процента са пълни идиоти. Погледни колко умници се появиха в това дело, по закона на статистиката поне един трябва да е глупак, защото инак сякаш не живеем на земята, а в някакво приказно кралство.

Тя вече за кой ли път и мислено, и с помощта на лист и химикалка съставяше схемата, опитвайки се да свърже всички краища и да открие така наречените „дупки“, които тепърва ще трябва да се запълват. И тъй, имаме две групировки — на Богомолеца в Кемерово и на Валера Липецки в Москва. И между тях се мята като в капан някой си Юрий Симонов, днес с променено лице и ново име. Хората на Богомолеца искат да го намерят и убият, хората на Липецки се стремят да попречат на това. Дотук нещата са ясни.

Липецки има два проблема. Първият: да попречи на хората на Богомолеца да открият бившия Симонов. Вторият: да намери любителската дактокарта на Юрий Симонов и да я унищожи, така че напълно да заличи всички негови следи. Тази проклета дактокарта виси над Симонов като дамоклев меч. Защото може да я намерят и хората на Богомолеца — и тогава няма да помогнат никакви хитри комбинации с двойници и тройници; ако тази карта се озове в ръцете на Богомолеца, Симонов може да бъде идентифициран за десет минути: да се снемат негласно отпечатъци от всички „заподозрени“ и да се сравнят — толкоз, само трябва да поканят специалист, но с такава работа може да се справи дори студент, запознат с азбуката на криминалистиката. Засега Богомолеца не знае за картата, но лошото е, че може всеки момент да научи. За целта е достатъчно да поговори с Руслан Нилски. Колко голяма е вероятността този разговор да се състои? Голяма е, и то много. Богомолеца познава Нилски. И ако до него изведнъж стигне слух, че Нилски и Симонов са се родили и отраснали в един град, той може да се опита да изцеди максимума от тази информация. Това е всичко. Значи трябва да побързат. Трябва не само да се опитат да хвърлят прах в очите на хората на Богомолеца, като им пробутат фалшив Симонов в лицето на Гелий Ремис, тихичко да изчакат, докато го убият, и след това да се успокоят. Трябва освен това да изяснят пази ли се още дактокартата и ако да — да я унищожат. Такава една двойна задачка. До този момент също всичко се подрежда.

Богомолеца и Липецки са хора, принципно различни по характер. Богомолеца е жесток и праволинеен, той не се спира пред убийства, за него човешкият живот е само средство за постигане на собствените му цели. С лекота е решил да убие сестрата на Симонов, за да го примами за погребението. А между другото, защо е бил толкова сигурен, че Симонов ще научи за смъртта на сестра си? Нали Юрий се брои загинал, значи нито майка му, нито съседите, нито приятелите биха го информирали. Е, откъде тогава трябва да е научил за това? Хем наистина е научил. Да, не е отишъл на погребението, но все пак е научил. Следователно в град Камишов има човек, който поддържа връзка с групировката на Липецки. И Богомолеца прекрасно знае това. Тук се получава „дупка“, но тая „дупка“ ще трябва да я кърпят кемеровските оперативни работници, това е тяхна грижа.

Валера Липецки пък, който се е разделил с Богомолеца по идейни съображения, действа много по-изтънчено и хитро. Той се дразни от прекомерното насилие и с успех използва услугите на специалист по разузнаването, който носи прякора Спилбърг и понеже обича сложната режисура, измисля различни невероятни комбинации. Няма две мнения, те по-трудно се осъществяват, но пък всичките като правило са извън рамките на Наказателния кодекс, а и да попадат в тези рамки, ги превръщат в паянтови, крехки и прозрачни. Тоест, милицията няма кого да стисне за гушата. Вярно, когато трябва някой да бъде убит, значи трябва, несъмнено. Но всички останали задачи Липецки се старае да решава изящно и без да рискува да се доближи излишно до правоохранителната система.

Нека разгледаме тази теза с конкретен пример. Трябва да се доберат до книжата на Руслан Нилски. Крадците първо влизат в дома на майка му в Камишов и се опитват да намерят тези книжа. Не ги намират. Нека забележим: работят, когато Олга Андреевна Нилская и нейният съпруг не са си вкъщи. Тоест не плашат, не връзват, не заплашват с оръжие и не измъчват никого. Това става през април, когато Руслан е вече в Москва. И тогава хитрият бивш разузнавач се заема с „тройния разклонител“. Намира подходящи хора, договаря се с тях, плаща за услугите им. Никакво престъпление. Загадъчно? Неразбираемо? Да. Но не престъпно. Момчетата заминават заедно със Симонов-Слуцевич, помагат на нещастната майка. Нещо лошо в това? Ни-щич-ко. За какво може да се заяде милицията? За нищо. А резултатът е зашеметяващ: трупът на Ремис. И убийството му изобщо не е извършено от Липецки, Валера няма абсолютно нищо общо с това, извършили са го хората на Богомолеца. Кой конкретно? Това е още една „дупка“ и нея ще трябва да я закърпят московските детективи, ръка за ръка с кемеровските. Казват, че Богомолеца не правел компромиси с милицията, а жалко, би могло да се попазарят с него. Името на убийците на Ремис в замяна на доживотен затвор за останалия жив Симонов. Впрочем тук има върху какво да се помисли… Такива жестоки и праволинейни лидери винаги имат опозиция, а с опозицията човек може да опита да се разбере.

Сега относно втората задача на Липецки — дактокартата. Можело е да притиснат малкия Руслан до стената, да го сплашат с пистолет или нож, да го заплашат с какви ли не нещастия, които може да се случат с дъщерите или жена му, и да го накарат да покаже архива. Но това, първо, е грубо, а второ, може да попадне във въпросните рамки на Наказателния кодекс, ако Руслан потърси помощ от милицията. Милиционерите, понеже не са глупави, веднага ще го попитат защо някой толкова се интересува от дактокартата на човек, който уж се брои загинал, макар и да не е бил идентифициран след взрива. И цялата по-нататъшна работа ще се окаже безполезна. Хората на Липецки действат много по-хитро. Ето например, изчезва Яна… При това известно време преди изчезването си тя се е скарала с мъжа си и това са видели всички присъствали на снимачната площадка. Какво ще стане, когато смазаният от мъка съпруг се обърне към милицията? Ами ясно какво. По-рано от седмица никой няма и пръста да си мръдне, особено щом е налице фактът на скарването им. А Яна ще се върне вкъщи значително по-рано, и то без следи от насилие, здравичка, чистичка, сита и отпочинала. Никой с нищо не я е заплашвал и нищо не е искал от нея. Какво ще направи милицията? Правилно, ще въздъхне с облекчение, ще скъса заявлението на съпруга за изчезването на съпругата му и ще го хвърли в кошчето за боклук. Семейна ви работа, сами се оправяйте, днес сте се скарали — утре ще се сдобрите, а ние и без вашите кавги си имаме работа до гуша, в Москва всеки ден само убийствата са три на брой, да не говорим за грабежите, нападенията, кражбите и противозаконните отнемания на коли.

В писмото, подхвърлено на Руслан в ресторанта, няма нито една заплашителна дума. И нито една, която да подсказва, че то е адресирано именно до Нилски. Дори да заловиш автора на писмото, в какво ще го обвиниш? Той ще ти отговори, че е сбъркал якето, пъхнал е писмото в това яке, вместо в якето на приятеля си, с когото е искал да се пошегува. И изобщо за това не се предвижда наказание. Кутията с мъртвите плъхове? Да, грозно се е получило, но аз изобщо не съм имал намерение да плаша Нилски и неговата прелестна съпруга — нали жилището се води на някой си Алексей Вадимович Воронов, кутията беше предназначена за него. Студенти, шегаджии, хулиганстват, нали са млади. Пък и за такова нещо няма член в Кодекса. Снимката на гроба? Е, и какво? Полага ли се затвор за такова нещо? И обяснения могат да се измислят цял милион, а дори да не ги измислиш, няма страшно — и това не е престъпление. Заради нито един от тези епизоди милицията не само няма да си мръдне пръста, ами няма и да разговаря с теб. Та така. А обаждането до Руслан с радостното съобщение, че Яна си имала любовник? Дори е смешно да се говори. Още повече че това е истина.

Колкото до Алик Серов и неговите контакти с Яна Нилская, тук пък за нищо не можеш да се заядеш. Старо познанство, това всеки може да го потвърди, а и техните срещи в Москва нямат абсолютно никаква връзка със Симонов и всичките тия вълнения около него. Сега господин Серов заема прилична длъжност, все пак е заместник генерален директор на фирма, така че какви претенции може да има към него? А че някога е бил активен член на групировката на Богомолеца и го е напуснал, следвайки своя приятел Валерий Лозовой, който се е преименувал във Валера Липецки — какво от това? Дори да е имал пряко участие в извършването на престъпленията, това не е доказано и значи е чист като сълза.

Такъв е стилът на Валера Липецки и на неговия напълно грамотен консултант. И всичко би станало именно както са го планирали те, ако тъпият Антон Плешаков не се е поддал на емоциите си. Не обичал кавказците, представете си! Хайде де, славянинът стотно поколение, борецът за чистота на расата. Дали е имал лични причини да мрази грузинците, дали пък наистина е тъп, но фактът си остава факт: Антон грубо е нарушил инструкциите и при отвличането на Яна своеволно е застрелял Теймураз Инджия. За което си е платил. Тя, Настя, ще трябва да издирва убиеца му, така нареди Афоня. Това е още една „яма“. Но Коротков й обеща, че ако се стигне до контакти с групировката, той ще помогне, не е нужно нежната лейди да се занимава с тях. Впрочем, ако Валера Липецки наистина се различава от Богомолеца с пълното си отдръпване от апашките традиции, с него няма да е трудно да се разбере човек. Ще изпрати Руслан в Кемерово, да отиде там, където се намира неговият многострадален архив, да заведе след себе си хората на Липецки. Кемеровските колеги ще приберат тези хора без много шум при опит за обир и ще могат да ги пуснат в замяна на името на човека, убил Плешаков. Така че има шанс тази „дупка“ да се закърпи с помощта на минимално количество конци.

Така или иначе, Плешаков е нарушил всички планове, толкова префинени и естетични, че направо да ги изрисуваш на картина и да ги изложиш в галерия. Убил е Тимур и в работата се е намесила милицията. Хм, да, лошо се е получило.

Остава неясен въпросът: да приберат ли Слуцевич-Симонов веднага, или да изчакат дактокартата, за да не сбъркат? Разбира се, по-добре е да се действа на сигурно, но има опасност Липецки да подуши нещо и да скрие килъра бомбаджия, иди, че го търси после. Впрочем защо ли да се тревожи? Засега сякаш всичко върви гладко, според замисъла, ето, сега ще пратим и Нилски в Кемерово, уж за да провери верността на съпругата си. Ах, дано не стане някаква издънка!

* * *

— Смятате ли, че непременно трябва да замина?

— Разберете, Руслан — търпеливо обясняваше тя, — тези престъпници са достатъчно умни, за да не ни дадат възможност да ги посетим със своите питания. Да, ние знаем, че това са Валера Липецки и неговите хора. Но за какво можем да го привлечем под отговорност? Какви претенции можем да имаме? Какви въпроси? Той веднага ще ни отговори, че няма никакво отношение към тази история, и ние няма да имаме какво да му възразим. Дайте ни възможност да заловим на местопрестъплението поне един член на неговата групировка, тогава разговорът ще потръгне сам.

— Аз не мога… не искам да си отида вкъщи, при Яна. Преча й. Вече не съм й нужен.

— Е, недейте така, Руслан — опита се да го успокои Настя, — нима повярвахте на това гадно телефонно обаждане? Нали разбирате, че за тях е важно да ви накарат да заминете, затова дрънкат каквото им падне, само и само да ви разтревожат.

— Не — печално поклати глава той, — не. Въпросът не е дали съм им повярвал или не. Просто онзи човек ми каза по телефона нещо, за което и аз се досещах. Яна се отчужди от мен през последните дни, избягваше разговорите. Дори не искаше да ме гледа. Знам това, случвало се е вече в живота ми — горчиво се усмихна той. — Не за пръв път ми изневерява жена. Добре, ще отида. Но ще отседна не вкъщи, а у приятел.

— Ами добре — съгласи се Настя, — отседнете, където искате. Но има едно задължително условие: Яна трябва да знае, че се връщате.

— Защо? — погледна я Руслан с недоумение. — Какво отношение има тя към това?

— Тя — никакво. Но някъде край нея се върти човек, който трябва да получи информация за вашето завръщане. Инак всичко ще е напразно: вие ще отидете да прегледате архива си, а Липецки няма да знае, че сте в Кемерово. Та те ви чакат на вашия адрес, а щом не искате да отидете там, няма и да научат, че сте пристигнали.

— Около Яна се върти някой, така ли? — разтревожено попита Нилски. — Някой престъпник? Има ли опасност за нея?

— Нея нищо не я заплашва — меко каза Настя, която изобщо не възнамеряваше да разкрива цялата истина за съпругата му и за нейния любовник, на когото тя веднага ще докладва, че Руслан се е прибрал. — Напълно е възможно редовно да й се обаждат и да ви търсят, а Яна да отговаря, че сте в Москва. Затова е нужно в един прекрасен момент тя да отговори, че сте се прибрали и че могат да ви намерят еди-къде си. Между другото, къде съхранявате архива си?

— У моя приятел. Той има собствена къща в края на града, къщата е голяма, има много място и моите папки не пречат на никого.

— Именно у него ли смятате да отседнете?

— Да.

— Може ли да се разчита на него? Сигурен човек ли е?

— Повече от сигурен — позасмя се Руслан.

— Добре. Ще ми дадете неговите координати, Зарубин ще се свърже с него предварително, за да няма никакви изненади. И още нещо, Руслан. Сергей Зарубин ще бъде на летището в Кемерово, когато пристигнете. Постарайте се да не го забележите, а ако не можете, в никакъв случай не го заговаряйте. Ако трябва, той ще ви намери.

* * *

Най-сетне за Сергей Зарубин замъждука светлина в края на тунела, с други думи, вече можеше да очаква сладостния ден, когато щеше да се върне в Москва и да направи предложение на Гуля. Днес пристига Нилски, с неговия приятел вече всичко е уредено, момчето се оказа умно и съобразително. Яна също е информирана. Два, най-много три дена — и неканените гости ще се появят в симпатичната двуетажна къща в края на града, за да проверят дали Нилски не съхранява там своите книжа. И именно там ще ги пипнат, а всичко останало е въпрос на техника, натиск и умение да се водят преговори.

Сергей пристигна на летището, за да проконтролира процеса на „посрещането“. Всъщност той не беше сигурен, че онези непременно ще довтасат да посрещнат Руслан, напълно бе възможно Яна да знае къде се намира въпросната къща, но ако всичко се върши в стила на Липецки, никой няма да я попита за това. Опасно е да питат: Яна може да започне да задава разни въпроси и какво ще отговарят те? Защо му е на любовника й Серов да знае къде смята да отседне съпругът й? Важното е, че няма да отседне в дома си, а не е нужно той да се интересува от останалото. Нали Серов е казал на Яна, че неговата задача е да накара Нилски да се върне в Кемерово, а за архив въобще не е и споменал. Значи на летището непременно трябва да има човек, който да посрещне Руслан и да го проследи до новото му местожителство. Това трябва да се очаква.

Зарубин лениво се разходи около входа, стигна до таблото „Пристигащи“, постоя на опашка пред гишето за информация, като крадешком и уж равнодушно оглеждаше пътниците, изпращачите и посрещаните. Купи си кутийка пепси-кола, изпи я, застанал до пепелника и с удоволствие пушейки цигара. До обявения час на кацането оставаха още двайсет минути. Сергей сладко се прозя. Самолетите от Москва кацат в страшно неудобни часове: първият — в един и половина през нощта, последният — в шест и половина сутринта, пак добре че Нилски каца в шест и половина, но въпреки това Зарубин не можа да се наспи както трябва.

А ето и една позната физиономия — лично господин Серов. Явно от Москва не са успели да пратят съгледвачи, Нилски се е обадил на жена си непосредствено преди да замине и Липецки не е имал достатъчно време да натика свои хора в същия самолет. А в Кемерово единственият, който познава Руслан по физиономия и на когото може да се повери задачата, е именно Серов. Какво пък, логично е. Сега ще проверим дали Александър Алексеевич е дошъл тук заради Руслан или по някаква друга работа. Ето че „резервът“ ще влезе в работа. Хубаво е да бъдеш предвидлив!

Сергей стремително излезе от сградата, като едва не блъсна Серов, изскочи на улицата и отиде при сребристия опел с познатия номер. Обиколи колата, извади цигара, отново запали и демонстративно се подпря на капака. Сега Алик ще провери на таблото точния час на кацането и със сигурност ще излезе от сградата. Защо да се мотае там, когато може приятно да поседи в мекото купе и да послуша музика? Още повече че високоговорителят е изведен навън, всички съобщения се чуват прекрасно и тук.

Серов излезе след две минути. Когато видя младежа, подпрял се безцеремонно на неговия автомобил, се намръщи и решително тръгна да защитава правата си на собственик. Но Зарубин го изпревари.

— Извинете, това вашата кола ли е? — попита той със смутена усмивка.

— Моя е — недоволно отговори Серов. — Защо, какво има? Какво искате?

Сергей започна бавно и подробно да разказва все същата легенда за блъснатия от кола приятел и за издирването на свидетели, които са видели как е станало всичко. Както и предполагаше, Серов беше предупреден, затова не се учуди и не започна да се възмущава от натрапничеството на непознатия, напротив, съчувствено кимаше, на драго сърце участваше в критикуването на служителите от автомобилната инспекция, съгласяваше се и охкаше на подходящите места. Точно над главите им оживелият високоговорител морно обяви пристигането на полет сто седемдесет и едно на авиокомпанията „Сибир“ от Москва. Зарубин, без да обръща внимание на съобщението, размахвайки ръце, продължаваше своя горестен, изпълнен с гняв и възмущение разказ. Думите на диктора обаче дойдоха до ушите на Серов и той го прекъсна:

— Извинете, много ви съчувствам, но с нищо не мога да ви помогна. Не съм бил на местопроизшествието, видели сте някаква друга кола.

— А, вие посрещате московския полет — разбиращо каза Сергей.

— А… не, никого не посрещам. Извинете, зает съм, трябва да вървя.

— Разбира се, разбира се — подаде му ръка Сергей, — извинете за безпокойството. Честно да си призная, много се надявах да сте били вие…

Правилно, господин Серов, добро обучение сте получили от Липецки и неговия сподвижник от разузнаването. Никога не лъжи за дреболии. Ако сега беше казал, че посреща човек от московския полет, уж нищо лошо, но нали след петнайсет — двайсет минути непознатият щеше да го види да се качва в колата си в горда самота? Вярно, нищо особено, че кой е толкова Зарубин? Никой, чужд, случаен човек. Но нали можеше да го спре, да започне да му задава въпроси — къде е вашият гост, защо не го посрещнахте, че и помощ можеше да предложи като благороден човек. Или което е много по-лошо — да го помоли да го хвърли до града, а Серов не е свободен в маршрута си — трябва да кара след Нилски, а не да качва случайни пътници. Москва е голям град, в него всеки ден пребивават тринайсет милиона души, ако броим и посетителите от провинцията, и пак постоянно се получават случайни срещи, а Кемерово е къде-къде по-малък и по територия, и по население, затова човек още по-малко може да се предпази от такива. Защо трябва младежът (а именно Зарубин) да заподозре Серов в неадекватно поведение — знае ли се, може пак да се срещнат някъде. Браво на човека от разузнаването, добре е дресирал своите питомци!

Зарубин зае удобна позиция, скрит зад паркирания наблизо междуградски автобус. Оттук се виждаха добре и изходът от сградата на летището, и сребристият опел, и таксиметровата пиаца. След двайсетина минути забеляза Нилски — блед, с измъчено лице и хлътнали очи. Руслан бързо се спазари с някакъв частник и потегли с тъмносива волга. Колата на Серов веднага го последва.

* * *

Всичко стана учудващо бързо и гладко. Дали Липецки имаше в Кемерово сигурни хора, дали бе успял бързо да изпрати свои изпълнители от Москва по следите на Нилски, но опитът за кражба в къщата, принадлежаща на приятеля на Руслан, беше регистриран още на другия ден след пристигането на бившия журналист в града. Изпратиха всички обитатели на къщата, включително гостенина, извън града — за ден-два, да ловят риба и да берат ягоди, при това оформиха тяхното отпътуване по всички правила на театралното изкуство: с товаренето на палатки, сгъваеми столове и масичка и внушителна хладилна чанта в колата — та у хората, които наблюдаваха отстрани, да не останат и най-малки съмнения, че жилището ще е празно поне едно денонощие. Взеха със себе си дори котката и кучето.

Двамата посетители бяха задържани в момента, когато методично проучваха съдържанието на папките, поставени на най-горния рафт на високия до тавана стелаж. И дори не тогава, а малко по-късно — когато единият от тях извади късмет и с доволен вид прибра в джоба на якето си няколко листа с еднакъв формат. Именно по повод на тези листове се редуваха да го тормозят вече две денонощия кемеровските оперативни работници и следователят: защо, питаха, си откраднал някакви стари дактокарти, още повече любителски, които никога не са се намирали в наказателно дело, щом както сам твърдиш, си влязъл заедно с помощник в къща с цел извършване на най-банален обир? Помощника му тормозеха отделно, в друго помещение, но му задаваха същите въпроси. Още не бяха получили логични отговори, но на такива никой и не разчиташе особено — нали и бездруго беше ясно защо са взели тези дактокарти. Засега течеше етапът на мъчителния натиск, примесен със заплахи, след което по план трябваше да настъпи етапът на преговорите в търсене на разумен компромис. Вторият етап щеше да започне, след като се получеха резултатите от проверката на самоличността на задържаните и от тези резултати проличеше по-ясно връзката им с московския престъпен авторитет Валера Липецки.

Зарубин си позволи да се поотпусне и да помечтае как утре ще стане на разсъмване, към пет часа, ще нахвърля в сака скромния си багаж, ще закуси с каквото бог дал и ще поеме към летището, та в осем да отлети за Москва. Самолетът ще кацне на Шереметево в девет и пет московско време, ще има пред себе си цял ден и ще успее да свърши толкова полезни и приятни неща! И най-важното — да се срещне с Гуля и сериозно да си поговори с нея за съвместното им бъдеще…

Той вече бе задрямал в тясната си хотелска стая, когато точно над ухото му избухна в звънене телефонният апарат.

— Ти май се интересуваше от Серов? — чу той гласа на един от оперативните работници.

— Аха — потвърди Зарубин, който все още зле различаваше съня от действителността. — Защо, какво за него?

— Застреляли са го. Искаш ли да дойдеш?

Сънят изчезна яко дим. Сергей бързо навлече дънките и ризата, наплиска лицето си със студена вода и изскочи навън. Добре че се бе разбрал с колегата да върне взетата назаем кола утре сутринта, на път за летището.

Въпреки късния час, бяха се събрали доста зяпачи. Зарубин остави колата и приближи до мястото, където работеха следователят, оперативните работници и експертите. Ето го познатия сребрист опел, лявата му броня и вратата откъм мястото на водача са направени на решето от куршуми. Пак тук, отляво, лежи трупът на Серов, над него се е навел медик с бяла престилка. Окървавената риза е запретната, оголвайки обраслия с възрижави косми отпуснат корем. На асфалта — кръв, много кръв, цяла локва.

От другата страна на опела Зарубин видя още един медик, който замислено клатеше глава, загледан в краката си. Нима?…

Полегналата на хълбок, с прибрани под тялото ръце, дребничка Яна Нилская отдалеч приличаше на легнало да спи момиченце. Кръв не се виждаше, сигурно защото Яна беше облечена в черна вечерна рокля с разкошна дълга пола.

— Пречукаха го все пак — чу Зарубин някъде отблизо познатия глас на оперативния работник, който му се беше обадил.

— Кой?

— Ами приятелчетата му от бандата на Богомолеца. Серов е имал някакви недовършени дела с него, така че са си разчистили сметките. Дори момичето не са пожалили, говеда. То Серов ясно, не заслужава добра дума, ама момичето е съвсем младичко, защо е получило куршум? И документи няма у себе си, дори не знаем на кого да съобщим.

— Аз я познавам — тихо каза Сергей. — И името, и адреса, и телефона. Запиши си ги, ако искаш.

На сутринта той все пак отлетя за Москва. И през всичките четири часа на полета си мислеше има ли право да се ожени за Гуля и изобщо да се жени. Ще настъпи ей така по опашката някоя група престъпници, те ще решат да си разчистят сметките с него и няма да пожалят никого, който се намира в момента наоколо. Съпруга, дете, колега, случаен минувач. Вярно, такива неща досега май не са се случвали с милиционери, но както обича да казва Каменская, всяко нещо един ден се случва за първи път.

* * *

Пътьом Едик Гусарченко откара Люба до дома й и си тръгна към къщи. Таксиметровият шофьор се случи приказлив, с удоволствие слушаше разказите на Едик за почивката му в Кипър и Едик с не по-малко удоволствие се отдаде гласно на сладостните спомени за прозрачното море, пясъчния плаж, уютната хотелска стая и изобилието от храна, напитки и развлечения. Страхотно си почина, с една дума. Би се помотал там още една-две седмици, но парите свършваха, а и му се обадиха — вече можеш да се връщаш. Вярно, той не съобщи на таксиметровия шофьор тази малка подробност — не е негова работа. Едик наистина беше започнал да се безпокои: нали, когато оня човек, дето го бе завербувал за пътуването до Кемерово, му нареди да замине някъде по-далеч от Москва — най-добре в чужбина, не задълго, Едик радостно възприе това като възможност да си почине и някак не помисли за парите; не взе много — смяташе, че с Люба заминават само за два-три дни, максимум за пет. А се получи доста по-дълга почивка и той дори се зарадва, когато му звъннаха на мобилния и му разрешиха да се върне.

Когато се озова в апартамента си, Едик бързо разтовари сака, хвърли мръсните шорти, бански и фланелки в пералнята, взе душ и тъкмо се канеше да седне до телефона и да започне да се обажда на приятели, за да съобщи, че се е прибрал, да чуе новините, когато позвъняване на вратата наруши плановете му. На прага стоеше младеж с познато до болка лице, което Едик нямаше никакво желание да си спомня. Вярно, ни най-малко не се уплаши — напоследък не беше имал никакви изпълнения, но все пак беше неприятно.

— Ще ме поканиш ли да вляза? — насмешливо попита Зарубин.

Едик мрачно се отдръпна и направи път на оперативния работник.

— Хващате ме буквално с пристигането, още не съм се съвзел от пътуването, а доблестната милиция — ето я, довтаса — недоволно процеди той.

— Е, добре дошъл, щом е така — добродушно се засмя Зарубин. — А къде беше? Далече ли?

— Почивах в Кипър.

— Ааа — проточи Серьожа, — аз пък помислих, че пак си ходил в Кемерово да печелиш пари.

Сърцето на Едик се присви. Не, не, в онова пътуване нямаше нищо, за което милицията би могла да го стисне за гушата, всичко си беше нормално, честно и благородно. Обаче са научили, гадните ченгета, и кой знае защо, са се заинтересували. Защо ли? Там нямаше нищо незаконно, ей богу!

— Добре, Едуард Олегович, няма да те тормозя, наистина е късно, на добрите момчета им е време да си лягат, а тъй като ти май си добро момче, я ми разкажи за онова пътуване до Кемеровска област. С кого пътува, защо, по-подробничко. Въпросът за заплащането можеш да пропуснеш, засега не ме интересува много колко са ти платили за това. И не забравяй да споменеш защо така неочаквано се емна за Кипър, нали не беше планирал да почиваш през юни.

„Ами ще разкажа — с внезапна решимост си помисли Гусарченко, — нямам какво да крия, нищо лошо не съм направил. Дано им приседнат моите разкази, щом си нямат друга работа, та се интересуват от такива глупости. Хайде де, големите детективи, Жегловци и Шараповци[1], Шерлок-Холмсовци с голи задници такива. По-добре да си разкриват убийствата, вместо да тормозят нощем почтените хора“.

* * *

За заснемането на поредния епизод на Воронова й трябваше малка полуспортна кола „Ауди ТТ“, точно каквато имаха нейните приятели семейство Голдман. За да направят икономии, бе решено да ги помолят именно за тяхната кола и Ина Голдман с удоволствие се съгласи да помогне на любимата си приятелка и да докара автомобила на посоченото място в посочения час.

Ирина Савенич вече си бе почистила грима след тричасовото уморително снимане, когато в автобуса надникна Наталия.

— Ириша, скоро ли ще си готова?

— Готова съм вече!

Ирина попи със салфетка крема от своето измъчено от грима лице, извади пудриерата, прокара гъбичката по бузите, носа, брадичката си.

— Край, готова съм.

— Ще те помоля да звъннеш на Ина и да излезеш на кръстовището да я посрещнеш, защото се страхувам, че няма да ни намери из тези дворове.

— Добре, Натулечка.

— Между другото, как е Руслан? Обаждал ли се е?

— Обади се. — Ира горестно въздъхна. — Зле е, то се знае, но се държи. Каза, че до деветия ден ще си остане вкъщи, а после ще дойде.

— Може би не трябва да го занимаваме с нашите работи! — угрижено каза Наталия. — Все пак човекът загуби жена си, защо да го измъчваме и ние?

— Руслан каза, че така ще е по-добре. Има кой да гледа децата, а той иска да работи, за да не се скапе съвсем. Господи, колко ми е мъчно за него! И за него, и за Янка…

Ира изхлипа, но веднага се стегна, изскочи от автобуса и тръгна да посреща Ина Голдман. Успя да намери добри ориентири и само след няколко минути симпатичното „Ауди ТТ“ с обтекаема форма спря до портала, през който трябваше да мине, за да пристигне на снимачната площадка. На задната седалка Ирина забеляза свилата се на кълбо Юля, дъщерята на Ина.

Когато колата тихо допълзя до нужното място, Ина слезе, за да се види с Наталия.

— Ами Юлка защо не слиза? — учудено попита Ира. — В колата ли ще остане?

— Нека седи там — отговори Ина със снишен глас. — Преживява лична драма, взех я със себе си, за да не я оставям сама. Отначало ще поседи, после може да слезе, да погледа снимките, да позабрави тъжните си мисли.

— Каква драма? Сигурно се е скарала с кавалера си?

— Нещо такова. Смята, че той я е зарязал. Вече няколко дни не й се обажда.

— Ами нека тя му се обади, може да е болен или в командировка. Защо трябва да си мисли, че има проблем, ако всъщност няма? — сви рамене Ира.

— Там е работата, че не му знае телефоните.

— Тоест как? Нито един ли не знае?

— Нито един. Тая моя Юлка е шантава, никога не взема телефоните на своите ухажори и никога не им се обажда, дори да ги знае. Смята, че те трябва да я преследват, а не тя тях. Ако искат да я видят — ще се обадят, а не се ли обадят, значи не са премрели толкова за нея, а тя няма да им се натрапва. Такава е концепцията й за личния й живот. Но ето, сега пък страда.

— Ха, глупости! — Ирина ококори очи и изразително поклати глава. — Как може да си мисли такива глупости! Ами момчето поне струва ли си?

— Юлка казва, че не бил лош, самостоятелен бил, работел, имал апартамент, кола, и възрастта му била добра — малко над трийсет. Аз никога не съм го виждала, още не го е водила вкъщи.

— Малко над трийсет ли? — повтори Ира. — Мисля, че аз съм го виждала, Юлка веднъж се целуваше с него във входа. Когато дойдохме у вас на сребърната ви сватба. Няма спор, красиво момче. Наистина красиво. И все пак не разбирам, нали знае името му, местоработата, нима е толкова трудно да го намери?

— Абе не, за нищо на света не би го потърсила! — засмя се Ина Голдман. — Това е философия, разбираш ли? Ако той поиска да я види, непременно ще се обади. Ако ли не — значи не. Нищо, Ириша, това не е катастрофа, не е първото, нито последното момче в живота й. Ще пострада една седмица и ще си намери друг, а за този ще забрави.

* * *

Коротков нахлу в кабинета на Настя, когато тя завършваше разпечатването на запитванията, за които трябваше да получи подписа на началника.

— Сега, Юра, един момент — каза тя, без да откъсва очи от екрана на компютъра, — довършвам последното документче, трябва спешно да получа автографа на Афоня върху тях.

— Недей сега да ходиш при него — посъветва я Коротков, когато Настя извади от принтера снопчето запитвания.

— Защо?

— Ядосан е като не знам какво — радостно съобщи Юра. — Днес е в дълбок траур.

— Какво се е случило? — уплаши се тя. — Да не е умрял някой?

— Пепел ти на езика! Афоня е в траур от честолюбие. Ами погледни само колко разочарования го сполетяха. Убийството на шофьора на снимачната група обещаваше да бъде шумно — уж бяха замесени и телевизията, и съпругът на режисьорката, и конкуренцията. А какво излезе? Убийството на Ремис по религиозни причини също не му пасна, там нямаха пръст никакви сатанисти, а той с такава радост придърпа това дело от територията! Убийството на Плешаков на основата на междунационална вражда — и тук лош късмет, нещата не се оказаха толкова красиви, колкото беше мечтал. Но пък го споходи огромна сполука: добре законспириран килър, извършил десетина шумни и не толкова шумни убийства, и то имитирал собствената си смърт и с направена пластична операция. Бонбонче! Пряк и кратък път към световната слава в мащабите на „Петровка“.

— Е, и какво? — не го разбра Настя. — Такава находка натежава над всички предишни несполуки, защо тогава е в траур?

— Ами защото, приятелко, и в нашето министерство няма глупаци. Само преди половин час главното управление си взе това дело обратно!

Настя едва не подскочи заедно със стола.

— Стига бе!

— Да, да! Как пък не са поверили на наш Афоня да разнищва килър, който е оставил трупове из цялата страна. И те там не са вчерашни. Ние им идентифицирахме Симонов, за което трябва да сме благодарни на господин Богорад, по прякор Богомолеца, а всичко останало те някак ще го свършат и без нас.

Сякаш товар се смъкна от раменете на Настя. Тя не беше честолюбива и никога не страдаше, ако не й поверяваха да довърши дело и си присвояваха резултатите от нейната дейност. Голяма работа! Тя е жена и колкото и успешно да разкрива престъпления, каквито и фантастични резултати да постига, пак никой никога няма да я признае за най-добрия детектив в управлението, камо ли пък за най-добрия детектив в страната. Настя много отдавна бе разбрала това, както разбираше и всички закони и условности на работата в мъжки колектив, и не се стремеше да се издига — нито като най-добрата, нито като главната. Достатъчно й беше да изпитва удоволствие от работата, не очакваше никакви други дивиденти от нея.

Взели им шумното дело — нищо. Обаче Афоня, а? Горкичкият. Хем той е добър криминалист, умен, професионалист, обаче на, дощяла му се слава…

Тя събра разпечатаните запитвания, сложи ги в прозрачна папчица, опипа косата си, за да провери дали кичури от нея не са се измъкнали изпод стегнатата шнола.

— Тръгвам. — И стана иззад бюрото си.

— Наистина ли ще рискуваш здравето си? — присви очи Коротков. — Не те ли е страх от началствения гняв?

— Ами не. От какво да ме е страх? Е, ще се разкрещи, ще каже нещо гадно, няма да ми падне короната, я. Знаеш ли, Юра, откак след рождения си ден разбрах, че съм твърде стара, за да се страхувам от началството, веднага ми стана по-леко да живея!

— Ами върви тогава, дърто — ехидно я напъти Юра, — на връщане не забравяй да се отбиеш при мен, за да ми разкажеш как е минало. Много ще ми е интересно да ти видя физиономията, когато излезеш от кабинета на Афоня.

Коротков не я бе излъгал — полковник Афанасиев наистина беше като черен облак. Хвърли на Настя пълен с неприязън поглед, с омраза погледна донесените от нея запитвания. С просто око се виждаше, че страшно му се иска да си го изкара на някого, да унижи, да прочете конско, да накаже, за да изхвърли навън кипящата у него агресия.

— Защо виждам тези запитвания чак сега? — попита той с глас, предвещаващ само неприятни неща.

— Защото ги подготвих току-що.

— А не ти ли се струва, Каменская, че това можеше и трябваше да се направи отдавна? Делата чакат, престъпленията не се разкриват, а ти с какво се занимаваш? Само не ми казвай, че работиш.

— А какво правя според вас?

— Занимаваш се с личния си живот, Каменская. Какво си мислиш, че не знам ли? Мислиш, че не знам, че съпругът ти е заминал за дълго време в чужбина и ти му изневеряваш с Коротков? Мислиш, че не знам, че Коротков е напуснал жена си и живее при теб, докато твоят съпруг печели пари, за да те издържа? Смяташ ли, че всичко това е прилично? Достойно ли е това поведение за един офицер от милицията? Смяташ ли, че е допустимо да спиш с ръководителя си? Коротков е твой началник, мой заместник, и вие нагло, пред очите на целия колектив, си уреждате своите отвратителни авантюри! Аз нямам намерение да търпя това!

Полковникът се разпалваше все повече и повече от собствените си думи и повишаваше тон. „Ето на — равнодушно и дори някак апатично си помисли Настя, докато слушаше неговите викове и гледаше капчиците слюнка, излитащи от устата му, — намери си на кого да си изпусне парата. Говори гадости за мен и Юрка. А аз трябва да търпя това. Между другото, кой е казал, че трябва да търпя?“.

Отново пред мисления й взор се проточи дългият коридор, по който тя вървеше, вървеше, вървеше, докато не стигаше до заключената врата. И нямаше друг начин да продължи движението си, освен да се обърне и да тръгне обратно по същия коридор. Но защо бе решила, че вратата е заключена? Беше ли й го казал някой? Не, тя сама бе решила, че е така. Дори не бе докоснала дръжката, не се бе опитала да отвори, просто бе приела това като аксиома: вратата е заключена. Ами ако опита?

Настя едва-едва побутна вратата, тя леко поддаде и върху тъмния под на тесния коридор падна ивичка светлина. Вратата не беше заключена и отвъд нея имаше светлина, тоест — някакъв живот.

Тя се подпря с лакти на бюрото, положи брадичката си на преплетените си пръсти, погледна началника си с любопитство.

— Прощавай, Афоня, сега ще наруша обещанието, което ти дадох — каза тя спокойно. — Но ще го направя с огромно удоволствие. Обещах да не те наричам Афоня и да не си спомням, че някога учихме заедно. Но искам да изрека всичко, което мисля за теб. Ти си добро ченге, сигурна съм в това, инак нямаше да те издигнат служебно. Но между доброто ченге и истинското ченге има две големи разлики и една малка. Доброто ченге е солиден професионалист, а истинското ченге е човек. Ти, Афоня, си професионалист, но не си човек. За теб хората са нещо мръсно. За теб техният живот и техните страдания са само повод да се издигнеш по служебната стълбица, да покажеш себе си чрез разкриването на шумно престъпление. А ако престъплението не е шумно, то не ти е интересно и ти не искаш да хабиш високия си професионализъм за неговото разкриване. Аз може и да работя под твое ръководство. Но никога няма да те уважавам. Подпиши запитванията и аз ще си тръгна.

Тя изричаше тези думи бавно и спокойно и също тъй бавно и спокойно се отваряше незаключената врата — меко и без скърцане, и ивицата светлина на тъмния под се разширяваше, разширяваше, а дългият коридор ставаше все по-светъл.

Там, зад вратата, имаше живот, може би друг, може би непривичен, но не и страшен. Там имаше хора, които живееха този живот, обикновени хора, такива като Настя. И кой бе казал, че тя няма да може да живее като тях?

Май — юли 2001 г.

Бележки

[1] Жеглов и Шарапов — герои от популярния детективски сериал „Мястото на срещата не се променя“. — Б.пр.

Край