Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Незапертая дверь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Незаключената врата

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Руски

Издател: „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Печатница: „Полиграфюг“АД — Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0943-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6090

История

  1. — Добавяне

Глава 14

— Мило, ти вярваш ли в Бог?

— Умерено, без фанатизъм. Защо?

— Ходиш ли на черква?

— Не.

Хм, да, момичето се оказа несъвременно в религиозно отношение. Днес е модерно да се кичиш с вярата си, да познаваш всички религиозни празници и непременно да посещаваш храмовете. Юля обаче не се оказа такава.

— Но поне си кръстена, нали?

— Ама не, Витя. — В гласа й прозвуча уморено нетърпение. — Нали съм еврейка, какво ти кръщаване?

— Жалко — искрено се огорчи той, — днес исках да отида на черква.

— Че иди, какъв е проблемът?

— Ами ти?

— Ще се прибера, какво толкова.

— Не, аз не искам така — възрази Виктор. — Искам да остана с теб. Хайде да отидем заедно, да се разходим, там мястото е много красиво. И между другото, има доста добро заведение с маси на тротоара. Ще поседим, ще вечеряме. После аз ще вляза в храма, а ти ще ме почакаш навън, ще пиеш кафе с твоите любими пасти.

— Добре. — Юля помръдна крехките си раменца, което на нейния език на жестовете означаваше недоумение. — Само че аз не разбирам защо трябва да отиваме толкова далеч. Близо до твоя блок има много черкви, влез в коя да е, помоли се, запали свещ. Или имаш някаква работа точно в този храм?

Въпросът не се хареса на Виктор. Ето вече трети ден той се вглеждаше внимателно в новата си приятелка, опитвайки се да открие в поведението й признаци, говорещи, че тяхната среща и запознанство не са били случайни. Понякога му се струваше, че някаква реплика на Юля я издава тотално, и сърцето му се свиваше, но само след секунда тя произнасяше думи, които говореха за обратното. Онази среща с Руслан стана в неделя, днес е вече сряда, а той така и не бе разбрал каква е Юля. Подставена ли е или не? Най-лесно би било да провокира скарване и да се раздели с момичето завинаги, като така се отърве от възможен съгледвач. Но Виктор не можеше да го направи. Не му стигаха сили да се откаже от нейното гъвкаво горещо тяло, от ярките й тъмни очи, които го пронизваха до дъно в най-вълнуващите моменти, от нейните прохладни гладки коси, които приятно освежаваха пламналата му гръд. Измъчваха го подозрения и същевременно страстно я желаеше.

А въпросът на Юля, на пръв поглед съвсем обикновен и напълно оправдан, не му хареса, защото изборът на храма наистина беше обусловен не от религиозни, а от делови съображения. В този храм ходи Гелик Ремис. И то ходи всеки ден, когато е в Москва. Ако някой трябва да го намери, достатъчно е да застане на пост край черквата и Гелик непременно ще мине оттам. Сутрин, следобед или вечер — но непременно ще се появи.

— В този храм има една икона… Добре, няма да те натоварвам, ти си далече от тези неща, и бездруго не ги разбираш. С една дума, веднъж в месеца ходя там и паля свещ точно пред тази икона. Тя носи късмет. Отдавна съм забелязал: отида ли в храма, постоя ли пред иконата, най-близките няколко сделки минават добре. Тия дни очаквам една голяма сделка, май ще успея да продам един апартамент, с който се занимаваме вече три години — ужасно скъп, никой не иска да го купи. Е, та сега се появи купувач и ако сделката не се провали, аз ще спечеля добри пари. Затова днес непременно трябва да отида при иконата, разбра ли?

От всичко казано точно половината беше лъжа, но втората половина все пак беше истина. Един апартамент — тристаен, ремонтиран по европейски, в сграда до „Садовое колцо“ — беше предложен за продажба още преди три години и оттогава съществено бе поевтинял, но пак не се намираха желаещи да го купят. Лошото беше, че собствениците бяха вложили много пари в ремонта, бяха направили подово отопление, бяха натъпкали апартамента с вградени мебели и скъпа техника, бяха го обзавели с подбрани осветителни тела, допълващи замисъла на дизайнера. Естествено в продажната цена влизаше не само стойността на самата жилищна площ, а в нея беше взет предвид престижът на района, както и цената на ремонта и обзавеждането. Но се оказа, че не е много лесно да се намери купувач, на когото да харесва такъв дизайн и който би искал да плати такива луди пари — фактически тройната цена на апартамента. А желаещи да плащат извънредно за чужд вкус, после да изхвърлят всичко и да ремонтират според своите виждания, кой знае защо, не се намираха. Вторият недостатък беше, че това разкошно жилище се намираше в невзрачна сграда от старите, с мизерен вход, олющени стълбища, без тръба за изхвърляне на боклука, без портиер и дори без собствен охраняем паркинг. Така че хората, които по принцип бяха готови да живеят в такъв апартамент, не искаха да обитават такава сграда. И за тях неприятно, и гости да ги е срам да си поканят.

Преди два дни, в понеделник, май нещата взеха да се подреждат. Виктор показа жилището на един купувач, който дълго и внимателно изучаваше всеки предмет, като се започне от мебелите и се свърши със закрепения в специална вдлъбнатина сешоар, одобрително хъмкаше, задаваше маса въпроси, после каза, че на другия ден ще дойде с жена си. Във вторник от десет сутринта до пет вечерта Виктор отново се мота из това жилище. Купувачът беше обещал да дойде в десет, но дойде чак към един часа, придружен от капризна дама с креслив глас, и всичко започна отначало. Рафтове, вратички, кранове, килими, стъклопакети, осветителни тела, дръжки на врати… И вече на тръгване купувачът заяви, че всичко го задоволява, но трябва да огледа жилището още веднъж. Работата, видите ли, била там, че този апартамент щял да бъде сватбен подарък за сина им. Половината от подаръка плащат родителите на младоженката, така че и те трябва да вземат участие в избора. Днес, в сряда, Виктор отново показваше злощастната „тройка“. Купувачите взеха таймаут — два дни за размисъл, и в петък обещаха да дадат окончателен отговор. На Виктор много му се искаше апартаментът най-сетне да се продаде. Неговият интерес беше ясен и се поддаваше на прости аритметични пресмятания: собствениците отдавна вече живееха в чужбина, след две години опити да получат за апартамента желаната цена бяха махнали с ръка на всичко и бяха заявили в агенцията, че ще ги задоволят сто и двайсет хиляди долара вместо първоначалните двеста и петдесет. А агенцията предлагаше апартамента за двеста хиляди, като се надяваше да сложи осемдесет хиляди в джоба си. Тъй като жилището не можеше да се продаде и за двеста, обявената цена плавно се смъкна до сто и седемдесет. А на Виктор казаха, че по принцип може да се съгласи на спазаряване за още десет-петнайсет хиляди надолу, стига да се отърват от тази залежала стока. Агенцията трябваше да получи най-малко трийсет хиляди долара чиста печалба, тоест цената можеше да се сваля максимум до сто и петдесет, а ако Виктор успееше да пробута апартамента по-скъпо, разликата щеше да е за него. Именно за тази разлика се трепеше той в желанието си непременно да докара преговорите с купувача до стадий на оформяне на сделката.

Но всичко това нямаше никакво отношение към посещението на храма.

От мястото, където седяха с Юля, прекрасно се виждаше входът на черквата и дори част от улицата, по която трябваше да мине Ремис. Виктор с всички сили протакаше, мъчително дълго изучава менюто, после обстойно го обсъди първо с Юля, после със сервитьорката, сетне яде пределно бавно. Ремис се появи в момента, когато Виктор дояждаше последната хапка от прасенцето сукалче. Виктор се постара да запомни всички хора, които влязоха след него в храма, и стана.

— Аз ще вляза, мило, а ти си поръчай кафе и десерт и ме почакай. Няма да се бавя.

В черквата той бързо намери с поглед Ремис и започна да изучава всички, които се доближаваха до него. Да, точно така, ето това момче вървеше след Гелик по улицата, а сега стои на около два метра от него, отзад, за да не му попада пред погледа, и с очи едва не пробива дупка в гърба на Ремис, стегнат в синя риза от тънко кадифе. Храмът е пълен с хора, ето че Гелик, след като се помоли пред иконата, започва бавно да напредва навътре, а момчето също тъй бавно се движи подире му. Ремис запали свещи пред още две икони, размени няколко думи с минаващия покрай него свещеник и тръгна към изхода. Момчето вървеше след него като залепено, но внимателно спазвайки безопасна дистанция. Виктор злорадо чакаше Гелик да слезе по външното стълбище. Знаеше, че Ремис непременно ще се извърне и ще се прекръсти с лице към храма, така правят всички вярващи. И ще се озове очи в очи с преследвача си. Но момчето явно бе опитно, защото също беше вярващо и знаеше реда, а и очевидно не за първи ден следеше Гелик. То се поспря на входа, даде на Ремис възможност да се прекръсти срещу храма и едва тогава продължи напред.

Застанал до оградата на църквата, Виктор замислено гледаше подир отдалечаващите се фигури на Гелий Ремис и човека, който го следеше. Маневрата бе успяла. Те си бяха помислили именно това, което ги бе накарал да си помислят Спилбърг.

Неслучайно този човек носи такъв прякор, нарекли са го Спилбърг заради любовта му към сложните инсценировки и заради страстта му да режисира криминални спектакли. Хората на Богомолеца тръгнаха вабанк, за да открият Юрка Симонов. Ама как са научили, че той не е загинал при взрива в мината? Явно някой го е предал. Тия гадове не пожалиха дори сестричката му — Аня, убиха я с надеждата, че той ще отиде на погребението. Най-отвратителното е, че те знаят със сигурност, че той е във връзка с някого в Камишов, инак как изобщо щеше да научи за смъртта на по-малката си сестра? Но Богомолеца е бил сигурен, че Симонов ще научи за сестра си. И той научи. Ала не се поддаде на трика, не отиде на погребението. Отиде по-късно, след месец и половина. Дотогава Спилбърг разработи комбинацията и подбра нужните хора, които по възраст, фигура и цвят на косата приличаха на Виктор. Основната трудност се състоеше не толкова във външните данни, колкото в биографиите и начина на живот. Тези двамата, без които замислената от Спилбърг комбинация не би могла да се състои, трябваше да бъдат хора или със съмнително минало, или с такова, което е трудно да се провери. Осъжданият навремето Едик Гусарченко, който не живееше там, където бе регистриран, и рядко се появяваше в своето жилище под наем, беше идеалният вариант. Доста странният Гелий Ремис също прекрасно се вписа в отредената му роля на предпазлив и наплашен човек, който се страхува от собствената си сянка. Бяха им предложени добри пари за една дреболия: да заминат заедно с Виктор за Кемеровска област, да помогнат да се организира материална и социална помощ за самотна жена, изгубила всичките си близки, а след завръщането си в Москва спокойно да разказват на всички къде са били и с каква цел са пътували, но да заличат от паметта си факта, че са били трима и колко са им платили за това. Да забравят и имената на другите си двама спътници. Нищо повече не се искаше от тях. Едик Гусарченко се съблазни от лесните пари, Гелик Ремис — от благотворителната, следователно богоугодна помощ за нещастната самотна жена. С една дума, не стана нужда да ги убеждават дълго. Спилбърг каза, че може и нищо да не стане, Богомолеца да не се сети да провери на летището списъците на пътниците за Москва. Но не бива много да се разчита на това, мозъкът на Богомолеца работи добре и досега не е давал дефекти. Така че правилно изградената комбинация ще даде възможност да се убият наведнъж два заека: Виктор ще отиде в родния си град и ще организира там всичко за майка си, а същевременно, ако Богомолеца клъвне на примамката, ще го избудалкат и ще му подхвърлят Гелик Ремис вместо Виктор. За целта е нужно само в съответния момент да изведат Едик Гусарченко от Москва и да разиграят съответния спектакъл, така че Богомолеца да повярва: Виктор Слуцевич изобщо не е Юрка Симонов, а само втората самоличност на ловкия аферист Гусарченко. Следователно Симонов е Ремис.

Онези трябва да убият Ремис, понеже са се уверили, че именно той е Симонов. Преди това дълго ще го инквизират и ще му задават различни въпроси, а Гелик, то се знае, ще повтаря, че това е недоразумение, че той нищо не знае и изобщо, че не е човекът, когото търсят. Но всички негови думи ще отидат на вятъра. Никой няма да му повярва. Дори той да започне ни в клин, ни в ръкав да разправя, че някой си му платил, за да замине за Камишов, това няма да го спаси. Богомолеца не вярва на такива лакърдии, комбинацията на Спилбърг е прекалено сложна, за да може да й повярва човек. На това всъщност се и разчиташе.

Да, на въпросите, които ще му задават хората на Богомолеца, Гелик няма да може да отговори и най-вероятно ще умре, преди дори да им се изчерпи търпението и те да решат да го ликвидират. И тогава вече на историята с Юрка Симонов ще бъде сложен кръст, окончателен и солиден. И Виктор ще може да диша и живее спокойно. Освен ако този чевръст журналист влезе в контакт с Богомолеца и си спомни… Ето на това място комбинацията на Спилбърг, която бе изглеждала на Виктор толкова изящна и проста, кой знае защо, даде дефект. Нещо не се подрежда така, както го бе замислил той, не сработва и нещата все така не помръдват. А времето минава и всеки ден хората на Богомолеца може да стигнат до Нилски. За целта е нужна една проста дреболия: да научат, че Нилски и Симонов са родом от един и същ град. И тогава всичко ще изплува.

И дори смъртта на Гелик Ремис, този свят и простодушен човек, който в нищо не е замесен и за нищо не е виновен, няма да помогне на Виктор.

* * *

Предната вечер, във вторник, Коротков дойде раздразнен и направо гневен при Настя.

— Срещата ми пак се провали! От самото начало тая връзка върви накриво — оплака се той. — Ирина ми каза, че Яна изпаднала в истерия, и затова щяла да остане да нощува у Воронова, за да бъде буфер между Наталия Александровна и семейство Нилски.

— Не се ядосвай — с усмивка опита да го утеши Настя, — за сметка на това имаш, а и аз имам възможност да получаваме новините топли-топли, направо от мястото на събитията.

— Което е вярно, вярно е — съгласи се Юра. — Помолих Ира незабавно да ми звънне, ако Яна или Руслан все пак си спомнят кой е този Николай Бесчеревних, снимката на чийто гроб са им подхвърлили.

Настя вече знаеше, че и Руслан, и жена му без колебания са разпознали кемеровското гробище, в кадъра на заден план бе попаднал известният на всеки жител на града паметник на групата младежи, загинали в автомобилна катастрофа. Но името Бесчеревних нищо не говореше на съпрузите Нилски. Така поне казваха те.

В седем сутринта в сряда по телефона се обади Ирина Савенич. С разтреперен и звънящ от гняв глас тя съобщи на Коротков, че Яна за нищо на света не се съгласява да остане в Москва, страхува се, така че още днес Руслан заминава с нея за Кемерово.

След още половин час се обади Зарубин. Неговият глас също звънеше, но не от гняв, а от деловитост, смесена с тържествуващо лукавство.

— Здрасти, Павловна! — поздрави той Настя. — Ах, какво научииих! И какво ще ти разкажааа!

— Казвай — нетърпеливо го подкани Настя.

— Да бе, веднага… от тоя прост телефон. Като отидеш в службата, ще го научиш. Ако началството ти го каже.

— Серьожа, ти си малка подла дървеница — възмути се тя. — Кръвопиец, с една дума. Ще говориш ли или не?

— Не, Павловна, хич не ме и моли — внезапно стана сериозен гласът на Зарубин. — Случаят тук е такъв, че… сама трябва да ме разбереш. Почакай час-два и всичко ще научиш.

— А защо ми се обади сега?

— Ами да те подразня. Интересно е, нали? И после, и мен не ме свърта да споделя успеха си. Макар да не мога да разкажа, ще ми се да се изфукам! Между другото, нашият общ пламенно обичан шеф с теб ли е?

— Къде ще е — позасмя се Настя. — Спи като заклан. Преди половин час говори по телефона и пак се тръшна в леглото. По график ставането му е след четирийсет минути. Серьожа, виж какво искам да те помоля. Днес семейство Нилски смята да замине за Кемерово. Бих искала там да ги понаблюдаваш за всеки случай. И още: поразпитай сред местните за Николай Филипович Бесчеревних, роден през шейсет и пета, починал през деветдесет и девета, месторождение — неизвестно, а е погребан в Кемерово. Трябва да знам за него всичко възможно.

— Защо? — непредпазливо попита Сергей и веднага си го получи:

— Ами после ще ти кажа, ако началството разреши, дървеничке моя ненагледна.

— Сколопендра — върна й го Зарубин.

— А ти си каракурт — веднага го парира тя. — Сержик, не си играй с мен на тези игри, аз цял живот решавам кръстословици, така че знам сто пъти повече думи от теб.

— Черна бръмбарица! — отчаяно се хвърли в битката Сергей, но веднага се уплаши и затвори телефона.

Настя с усмивка погали телефона, чукна го с показалец, като при това мислено си представи чипия нос на Зарубин, и се зае да приготвя закуската.

Вечерта на същия ден тя седеше в гарсониерата си сам-самичка. Коротков бе отишъл при Ирина и трогателно смутен, бе предупредил Настя, че няма да се прибере през нощта, но за закуска непременно ще е налице.

— Че защо? — учуди се тя. — Какво, не можеш ли направо оттам да дойдеш на работа?

— Ира има снимки от девет сутринта някъде накрай света, извън града. Ще става в шест, ще излезе от къщи в седем. Аз, разбира се, мога да демонстрирам трудов ентусиазъм и да започна работа в седем и половина, но по-добре е все пак да дойда при теб, бива ли? Ще ме нахраниш без много бързане и ще ми разкажеш какво си измислила през нощта.

— Да бе — сопна се Настя, — ти ще се забавляваш цяла нощ, а аз трябва да мисля, така ли? Хубаво си го подредил.

— Нали затова съм ти началник — строго отвърна Юра. — И да не си посмяла да ми се сопваш.

На Настя не й се готвеше само за себе си, затова изяде насила останалата от вчера студена пържола с филия хляб, поля тази изискана вечеря с чашка не много силно кафе и легна на дивана с ръце под тила.

Сведенията, получени от Серьожа Зарубин, наистина бяха интересни, те вълнуваха въображението, но не се подреждаха в единна картинка. Поне на пръв поглед. Може би в спокойната обстановка, сред тишината на усамотението и върху уютния мек диван мислите ще станат по-стройни и подредени? Във всеки случай Настя много се надяваше на това.

В началото на април неизвестни крадци проникнали в дома на майката на Руслан Нилски, обърнали всичко с главата надолу, вероятно са търсили пари и ценности, но не намерили такива и се задоволили с някакъв пътен сак от изкуствена кожа и евтини бижута. По това време Руслан вече бил в Москва, за да представи романа си, и Олга Андреевна Нилская решила да не тревожи сина си заради такава дреболия, още повече че щетите се оказали съвсем незначителни: тя и бездруго отдавна вече не носела тези бижута, а сакът бил съвсем обикновен, пък и нямало къде толкова да пътува с него. В милицията възбудили дело, но естествено не намерили никакви престъпници, обяснили всичко с наркомани, външни за града, които крадат дреболии, колкото да им стигне за поредната доза.

Около седмица след обира у Нилская целият град Камишов се развълнувал от убийството на Анечка Симонова. Убийците също не били намерени, но хората разказали на Зарубин за нещастното семейство, в което първо при взрив в мината загинал големият син Юрочка, после скоропостижно починал главата на семейството, а ето, сега убили Анечка. И всичко това само за година и нещо. Всички искрено съжалявали Клавдия Савелевна Симонова, опитвали се да й помогнат кой с каквото може, но хората в Камишов общо взето не били богати, така че тя получила помощ от все сърце, но не много съществена. И изведнъж, месец и половина след смъртта на Анечка, в градчето се появил непознат. Нещо като граф Монте Кристо, който се явил, за да помогне на корабовладелеца Морел. Организирал всичко, дал пари на всички, стреснал хубавичко всички, та никой нищо да не отказва на осиротялата Клавдия. И изчезнал. Така внезапно, както се и появил. Кой бил, откъде дошъл — никой не знаел, защото, когато човек пъха толкова пари в ръцете ти, обикновено не му искаш документи.

А кемеровските оперативни работници, които се занимавали с борбата срещу организираната престъпност, разказали на Зарубин, че сред мутрите се разнесла неприятна мълва за Юрка Симонов. Че не бил загинал при взрива в мината. Другите дванайсет души — да, загинали, но тринайсетия го нямало сред тях, а и можеш ли точно да определиш по разкъсаните и обгорели парченца плът колко са били? Който не излязъл от рудника след взрива, него сметнали за загинал. Симонов не излязъл. И кой знае защо, мутрите започнали да приказват, че той бил жив. Но за това се заприказвало не веднага, а много месеци по-късно. Дали някой видял този Симонов някъде жив и здрав, дали някой прошепнал нещо на някого… Но дори този Симонов да е жив, той явно няма дълго да ходи по тази земя, защото самият Богомолец, главният кемеровски авторитет, го издирва активно.

Историята на конфликта между Богомолеца и Симонов наистина изглеждала страховита, което означавало, че наужким загиналият нямал никакви шансове да оцелее. И ако той наистина бил инсценирал собствената си смърт, причината била абсолютно ясна. На никого не е позволено да бърка в „общото“. За това неминуемо следва най-жестокото наказание. Странното обаче било, че Симонов не бил член на никоя групировка и следователно не е имал достъп до „общото“. Така във всеки случай излизало според сведенията от местните оперативни работници. Защо тогава толкова настойчиво го е търсел Богомолеца и защо в тази информация постоянно се мяркаше думата „общото“?

* * *

Сергей Зарубин проклинаше всичко на света. Защо, защо се получава така, че тъкмо си се наканил да направиш решителна крачка в собствения си живот — и веднага те пращат в командировка? Още в понеделник той се обади по телефона в Москва на своето момиче Гуля и като прикриваше с показна учтивост собственото си смущение, я попита дали тя ще се съгласи да се омъжи за него. На което Гуля тихичко се засмя и отговори, че не гледала на предложения, направени по телефона, като на сериозни такива. Че тя за никъде не бърза и спокойно може да почака Сергей да се върне от командировката и да повтори тези думи при лична среща. И че не е изключено, докато се намира далече от възлюбената, междувременно той да се откаже от намеренията си.

Зарубин знаеше, че няма да се откаже. Но се страхуваше да не би по време на отсъствието му да се случи нещо непредвидено, например Гюлнара да срещне някой двуметров богат красавец, който да изрази готовност да сложи в краката й много повече от това, което може да предложи скромният оперативен работник от „Петровка“. Той винаги бе имал чувството, че е влюбен в Гуля много по-силно, отколкото тя в него, така че постоянно очакваше намеса от страна на неочакван съперник.

А перспективата да се прибере вкъщи с всеки час изглеждаше все по-неопределена. Първоначално неговата задача беше да открие връзките на Яна Нилская и да поработи с информацията за групировката на Богомолеца. После се разбра, че трябва да се занимава и с някакъв Николай Бесчеревних. А сега и тоя Симонов, сведенията за когото изрови самият Зарубин, да му се не види. От една страна, историята със Симонов не би трябвало да има никакво отношение към убийството на Тимур Инджия и отвличането на Яна Нилская, но Каменская каза, че Симонов поне с две неща може да се свърже с Руслан Нилски: град Камишов, където е минало детството и на двамата, и личността на Богомолеца, който незнайно защо ужасно мрази и двамата — единия се е опитвал да сплаши, а другия направо иска да убие. А тя не смяташе за възможно да си затвори очите за тези два свързващи момента.

Град Камишов хареса на Сергей — отдавна не беше му се случвало да се разхожда из такова спокойно и уютно градче, обрасло с буйна зеленина, толкова гъста и щедра, че тук често нямаше и огради: и без това през клоните и гъстите листа нищо не се вижда, а ако някой реши да се вмъкне в къща, никаква ограда няма да му попречи, освен ако е бетонна и висока пет–шест метра, но на никого в Камишов и през ум не бе минало да си прави такава, пък и скъпо би им излязло.

Първият човек, с когото реши да поговори Зарубин, беше майката на Руслан Нилски — Олга Андреевна, младолика приятна жена със симпатично лице и тих глас.

— Нещо с Руслан ли се е случило? — уплашено попита тя, когато чу от неочаквания гостенин кой е и откъде е. — Или с Яночка?

— С тях всичко е наред. — Сергей реши да не тревожи предварително Олга Андреевна с разказ за отвличането на Яна. — Интересува ме един човек, с когото вероятно синът ви добре се е познавал.

— Кой човек?

— Юрий Симонов.

— А, Юрка ли? — Веждите на Олга Андреевна излетяха нагоре и забравиха да се върнат на предишното си място, така си и останаха някъде под линията на косата. — Ох, какъв немирник беше! Родителите му се измъчиха с него. Баща му го пердашеше здраво за всяко провинение, ама полза никаква.

— И какви бяха провиненията му? — попита Сергей.

— Пооткрадваше, хулиганстваше, с патрони си играеше. Колко пъти го прибираха в милицията, стягаха го — но без никакъв резултат. После, вярно, стана малко по-сериозен, след казармата завърши техникум, отиде да работи в рудника като бомбаджия. Дори постоянно даваше пари на родителите си.

— Бяха ли приятели с Руслан?

— Не, какво говорите, Руслан беше по-малък с две или три години, сега не си спомням точно. Но двамата учеха в едно училище.

— А вие самата познавахте ли Юра?

— По физиономия — да, разбира се, но иначе… Той никога не идваше у нас. Майка му — Клавдия, работеше в бюфета на изпълкома, тогава и аз работех в изпълкома и от нея научавах за подвизите на Юрка.

— Кажете, Олга Андреевна, а по-късно, когато Руслан вече се премести в Кемерово, никога ли не ви е разказвал, че е срещал Юрка Симонов?

— Не — твърдо отговори Нилская, — не е имало такова нещо.

Зарубин разпита къде се намира училището, в което някога са учили Нилски и Симонов, и тръгна да търси учители, които биха могли да си спомнят нещо интересно. Нали често се случва родителите и представа да си нямат с кого общуват децата им през междучасията. Вкъщи водят едни приятели, а да пушат в училищната градинка търчат със съвсем други, това Зарубин го знаеше от собствен опит.

Директорката на училището веднага заяви, че е в този кабинет едва от три години, така че не може нищо да каже за деца, учили тук преди петнайсетина, затова съветва Зарубин да се обърне към учителите, които работят отдавна в училището. Например преподавателките по химия или история — те са най-отдавна тук, всички други са дошли по-късно.

Зарубин намери и двете, но не научи нищо ново; и двете педагожки добре си спомняха и Юра Симонов (отявлен хулиган, с когото никой не можел да излезе на глава), и прилежния и възпитан Русик Нилски, и категорично отричаха те да са били приятели.

— Ама моля ви се! — Преподавателката по химия дори плесна с ръце, когато чу въпроса на оперативния работник. — Между тях нямаше нищо общо! И после, Русик беше по-малък, той общуваше само със своите връстници. Трябва да имате предвид, че на тази възраст разликата от три години е много голяма, направо пропаст, която не може да се прескочи! Когато един човек е на трийсет, а друг — на трийсет и три, те дори не забелязват това. Но когато едно момче е на десет, а друго — на тринайсет, това са съвършено различни светове, повярвайте ми като на стар учител. На тринайсет вече се започва с цигарите, алкохола, циничните разговори за секс и как да се спечелят пари, а на десет момчетата са още кутрета.

Учителката по история не беше толкова многословна, както колежката си. Въпросът за Юрка Симонов предизвика на гордото й лице само погнуса, явно беше, че тя дори не би искала и да си спомня за него, но щедро похвали Руслан, каза, че момчето било много способно, прилежно, отговорно. И чудно. Именно с тази дума тя привлече вниманието на Зарубин.

— Защо чудно? — попита я.

— Разбирате ли, той беше дребничък, малък, с очила. Доколкото си спомням, бяха го освободили от часове по физическо възпитание заради зрението му. А от него се страхуваха.

— Как така? Кой се страхуваше?

— Ами всички, колкото и смешно да звучи. И учениците, и учителите.

— Така ли? — сепна се Сергей. — Дори учителите се страхуваха значи?

— Представете си. Странно звучи, нали? — усмихна се тя. — И все пак беше точно така.

— Но защо? Как може възрастни хора, педагози, да са се страхували от едно хлапе? Какво, да не би да е задавал неуместни въпроси в часовете?

— Не, какво говорите — засмя се учителката по история, — Нилски никога не задаваше неудобни въпроси, той беше добре възпитан, майка му беше член на партията, работеше в изпълкома. Там е работата, че нищо не питаше. Само съобщаваше.

— Какво съобщаваше? — губеше се в догадки Зарубин.

— Каквото знаеше. При това даваше дума на никого да не казва за това и винаги държеше на думата си, което е учудващо за такъв малчуган. На дванайсет-тринайсет години вече се държеше по мъжки, много честно и отговорно.

— Извинете — виновно наведе глава Сергей, — но аз не разбрах нищо от това, което казахте. Може ли някак по-простичко, като на урок в пети клас?

— По-простичко ли?

Тя въздъхна, оправи си прическата, замисли се за нещо.

— Не знам дали имам право… Впрочем минаха толкова години и после… тези педагози вече не работят тук… С една дума, Руслан знаеше всичко за всички. Как успяваше да научава тези неща — нямам представа. И ето, представете си такава картинка: идва седмокласникът при учителя или дори при директора на училището и заявява, че нали, аз знам за вас еди-какво си и еди-какво си, но вие не се тревожете, няма да кажа на никого.

— Охооо! — възхитено проточи Сергей. — И какво толкова страшно знаеше за своите учители?

— Ами най-различни неща. Сега това може да ви се стори смешно и нелепо, но тогава всички се страхуваха. Съпругът на тогавашната ни директорка например се занимаваше с частни превози. Някои учители приемаха подаръци от родители на ученици, а това също можеше да им навлече неприятности, включително изключване от партията и уволнение. Ами съпружеските изневери? Представете си, Руслан знаеше и за тях. Беше взел страха на половината от педагогическия колектив, можете да ми вярвате. Но което е най-удивително — винаги държеше на думата си, информацията никога не изтичаше от него.

— А защо го правеше? Нима е шантажирал учителите, за да получава добри оценки?

— Не бих твърдяла това — поклати историчката добре сресаната си глава. — Руслан се учеше добре и не се нуждаеше от привилегии. Разбира се, не беше пълен отличник, по едни предмети изкарваше само четворки и петици, по други се случваха и тройки, но това е абсолютно нормално за дете, което има собствена система на ценностите и интересите. Той обичаше някои предмети и съответно ги усвояваше по-добре, други му бяха скучни и оценките му по тях бяха по-ниски. Мисля, че му харесваше самият разговор с възрастния, който изведнъж се стъписваше, плашеше се и изпадаше в зависимост от него.

— Сигурно се е наслаждавал на властта си над възрастните?

— И това не бих твърдяла. Разбирате ли, ако го интересуваше само усещането за власт, той щеше да го проявява някак… Например от време на време щеше да напомня това, което знае. Или да иска в замяна на мълчанието си определени привилегии. А той не правеше нищо такова. Ще дойде веднъж, ще ти го каже, ще се усмихне — и толкоз. И нито дума повече. Затова го нарекох чудно момче.

На Зарубин много му се искаше да попита дали навремето той е постъпвал така и лично с нея, но се въздържа. Този отговор нямаше да прибави нищо към характеристиката на отношенията между Симонов и Нилски, а настроението на преподавателката по история можеше да се развали. Но той все пак зададе последния си въпрос:

— Как мислите, откъде може да е научавал Руслан всичко това? Някой възрастен ли го е информирал?

— О, не! Всичко е научавал сам. Доставяше му удоволствие да наблюдава хората — кой къде отива, с кого, кога, как е облечен, кой с кого се е скарал, кой изнася от службата си обемисти чанти, кой обикаля магазините и фризьорските салони в работно време. После е анализирал, обобщавал и си е правел изводи. Просто си е играел на Шерлок Холмс. Знаете ли, той дори в училище носеше някакви специални книжки за разследване на престъпления, четеше ги в междучасията и по време на часовете по физическо възпитание.

Сергей благодари на любезната учителка и отново се върна на обраслата с люляк улица, на която бе минало детството на Руслан и където и до днес живееше неговата майка. Олга Андреевна не беше сама, с нея на външното стълбище стоеше възрастен мъж, който очевидно току-що бе изнесъл от къщата поредния сак. Изглежда, Нилская щеше да пътува за някъде. Добре че Зарубин не я изпусна.

— Ние заминаваме — припряно поясни тя, докато заключваше вратата, — автобусът ни е след двайсет минути.

И добави, като кимна ласкаво към мъжа:

— Това е Семьон Семьонович, съпругът ми.

— Надалече ли ще пътувате? — поинтересува се Зарубин.

— При брат ми — поясни Семьон Семьонович, — днес навършва седемдесет, поканил ни е още преди половин година.

— А кога е следващият автобус?

Сергей още не губеше надежда да задържи Олга Андреевна и да поговори с нея за странното увлечение на сина й по чуждите тайни. Но този разговор трябваше да бъде спокоен и сериозен, не в движение — твърде фина е самата материя и са важни произтичащите от нея изводи.

— Утре — отговори Нилская. — Защо, някакви други въпроси ли имате?

Семьон Семьонович леко подхвана три от четирите сака, Олга Андреевна взе четвъртия.

— Извинете, но ние много бързаме. Ако искате, изпратете ни до автогарата, не можем да се бавим.

Зарубин покорно закрачи до тях.

— Олга Андреевна, ходих в училището и учителите ми казаха, че Руслан е носел със себе си някакви специални книжки за разследване на престъпления. Вярно ли е?

— Разбира се — кимна Нилская. — Това му беше голямо увлечение, от дете мечтаеше да работи в милицията, искаше да стане оперативен работник като вас. Или следовател.

— И защо не е станал? Отказал ли се е?

— Медицинската комисия не го допусна заради зрението му.

— А тези специални книжки откъде ги вземаше? Защото по онова време не можеше да се купят от обикновена книжарница, знам го със сигурност.

— Даваше му ги нашият участъков милиционер. Тогава той учеше задочно в юридическия, та даваше на Руслан да чете неговите учебници. Носеше му книги от библиотеката.

Участъковият милиционер! Това вече е нещо. Трябва непременно да го намери, той може да разкаже много интересни неща за отношенията между Руслан и Юрка Симонов. Това, което не знае майката, със сигурност го знае участъковият милиционер. Обикновено добрите момчета от прилични семейства дори не се познават със своите участъкови милиционери и даже не са ги виждали, затова да питаш в милицията за такива момчета е умряла работа. А тук имаме рядък случай: добро момче се сприятелява с участъков милиционер, ходи му на гости, взема книги от него. А за крадеца и хулигана Юрка Симонов този участъков милиционер трябва да знае дори повече. Така че се очертава уникален източник на сведения за двете момчета.

— А как се казва този ваш участъков милиционер?

— Пьотър Степанович Дибейко, само че той отдавна вече не е участъков. — От бързото ходене Нилская започна леко да се задъхва. — Издигна се до началник на нашата градска милиция, а сега вече не работи.

— Да знаете случайно адреса му? — попита с надежда Сергей.

— Каквото нямаме, нямаме — включи се в разговора Семьон Семьонович. — Той напусна Камишов преди четири години.

— Е, как четири, Сеня! — възрази Олга Андреевна. — Няма и две години, а ти — четири!

— Абе не може да бъде! — Семьон Семьонович не се предаваше и по целия останал път до автогарата двамата спориха преди колко време е напуснал града Пьотър Степанович Дибейко.

От учтивост Зарубин продължаваше да крачи до тях, макар да разбираше, че нищо интересно повече няма да научи. Сега трябваше да реши въпроса: да започне ли да издирва бившия участъков милиционер, с което все повече удължава пребиваването си на кузбаска земя, или да го зареже и да измисли други начини за получаване на информация за отношенията между загиналия — или може би живия — Юрий Симонов и журналиста Руслан Нилски.

Стигнаха до автобуса пет минути преди той да тръгне. Докато Семьон Семьонович внасяше саковете и ги наместваше под седалките и мрежите за багаж, Олга Андреевна се сепна.

— Слушайте, а защо ни задавате тези въпроси? Отначало дали Русик е другарувал с Юра Симонов, после за тези книги… Струва ми се, че едното няма отношение към другото. А и Юрочка вече не е между живите. Криете ли нещо от мен? Да не се е случило нещо лошо на Руслан?

— О, няма такова нещо. — Сергей се постара да се усмихне колкото може по-лъчезарно. — Не бих посмял да скрия от вас, ако на сина ви се беше случило нещо лошо. Той е жив и здрав, между другото довечера с Яна се прибират от Москва в Кемерово. Интересува ме най-вече Симонов, затова търся негови приятели.

— Но нали той загина! За какво са ви приятелите му?

— Много е дълго за обяснение, Олга Андреевна. Качвайте се в автобуса, че да не тръгнат без вас.

— А говорихте ли с Клава? Имам предвид Клава Симонова, майката на Юрочка. Тя ще ви изброи всичките му приятели.

— Разбирате ли, казаха ми, че е безполезно да се говори с нея. След нещастието с дъщеря й…

— Така е, така е — разбърза се Нилская, щом видя, че шофьорът на автобуса хвърля фаса и се качва в кабината, — Клава никак не е добре, то аз не съм я виждала отдавна, но ми казаха… Е, всичко хубаво, московски детективе!

Сергей оклюмано тръгна от автогарата към градския отдел на милицията, където бе оставил колата, предоставена му приятелски от кемеровските колеги. Хм, вярна е приказката: колкото повече знаеш, толкова повече работа ти се отваря. Всеки нов въпрос може да предизвика такъв отговор, след който работата се удвоява, че и утроява. Ето, сега трябва да търси и този Дибейко… А дали пък да не го зареже тоя милиционер на име Пьотър Степанович? Имало такъв, добре, нека го е имало. В края на краищата, довечера Руслан и Яна Нилски ще долетят в Кемерово и той ще може да зададе всички въпроси на самия Руслан. При всяко положение ще трябва да се срещне с тях, за да види какъв е тоя тайнствен Николай Филипович Бесчеревних, видът на чийто гроб е хвърлил Яна в такава истерия, че тя дори не е искала да остане повече в Москва. А пък твърдяла, че не знае кой е той…