Александра Маринина
Незаключената врата (15)

Глава 15

Четвъртък, 21 юни, започна за Настя Каменская относително спокойно и дори може да се каже — успешно. През трите предишни дни тя успя доста пълно (както смяташе) да очертае кръга от хора, запознати с ръкописа на Руслан Нилски, да поговори с някои от тях, в частност с Наталия Воронова и Ирина Савенич, а с останалите да си уговори среща именно днес, в четвъртък. Засега реши да не закача депутата Евгений Фетисов. Може да стане така, че разговорите с хората, чели романа на Нилски, да й подадат нишки, водещи към този държавник, тогава тя ще трябва да помисли как да го разработва. А сега е още рано, липсва й повод да го търси.

Резултатите от балистичната експертиза още не бяха дошли, Андрей Константинович Ганелин все още беше зад решетките и Настя с чиста съвест се занимаваше не само с делото за убийството на Тимур Инджия, но и с останалите убийства, които й бе стоварил за разследване новият началник, включително и с „убийството в резултат на междунационална вражда“. Тъй като мястото и времето на извършването на всички неразкрити убийства, жертви на които бяха кавказци, бяха известни, не оставаше „нищо особено“ — само да се намери евентуална връзка между тях и убития миналата седмица Антон Плешаков. Какво означаваше това ли? Ами много просто: чрез разпит на многобройни свидетели да възстанови целия живот на Плешаков през изминалия месец, за да изясни за датите и часовете на кои убийства той има (по-точно, е имал, тъй като вече е умрял) твърдо алиби, а за кои — не. С други думи, да стесни кръга на търсенията. От лесна по-лесна задачка. Тоест, ясно е какво и защо трябва да се прави, но изобщо не е ясно как да се прави. Защото човек и за себе си не може винаги да каже точно какво е правил и къде е бил преди три седмици между двайсет часа и полунощ, камо ли пък неговите познати… Пак добре, ако човекът не живее сам, а още по-добре е да има ревнива съпруга или прекомерно грижовна майка, но ако е сам? И най-сложното беше, че не се знаеше точно кога Антон Плешаков е извършил въпросното „убийство на междунационална почва“ — през последния месец или все пак по-рано? Афоня настояваше за едномесечен срок, вероятно имаше някаква информация по този въпрос, но Настя не виждаше възможност да провери нейната достоверност: новият шеф никога не разкриваше източниците си и не казваше откъде му хрумват разните идеи.

И все пак до вечерта в сряда тя успя що-годе точно да установи, че Антон Плешаков вероятно няма отношение към осем от дванайсетте неразкрити убийства. За късмет на Настя, той имал любовница, която толкова страстно се грижела за външността си, че три пъти седмично посещавала спортен клуб, при което ходела там изключително с такси, а до дома й я връщал Антон. Освен в този клуб, момичето редовно ходело и на шофьорски курсове и смятало скоро да си купи кола, а за момента ползвало услугите на таксита или на своя любовник. Тренировките й били от седем до десет вечерта, при което от тези три часа два били посвещавани непосредствено на телесното здраве, а третият — за ликвидиране на резултатите от всичко постигнато чрез лапане на пасти и пиене на доста силни коктейли в бара на клуба. Любовницата на Плешаков твърдеше, че през последните няколко месеца Антон винаги идвал в клуба в девет часа, седял с нея в бара, бъбрел с познати, след което я откарвал до вкъщи. В клуба вече го познаваха, така че не беше трудно да се намерят хора, потвърждаващи показанията на младата спортистка. И охранители, и бармани, и треньори в един глас заявяваха, че през последните месеци момичето нито веднъж не оставало самичко след тренировки и не си тръгвало за вкъщи без Плешаков. Така че поне пет убийства се сдобиха с алиби.

Още три убийства тя трябваше да зачеркне от списъка, след като експертите сравниха следите, оставени на местопрестъпленията, с пръстовите отпечатъци на Плешаков. Той не се бе доближавал до тези трупове.

Оставаха само четири неразкрити убийства, които, ако се вярва на оперативната информация, можеше да е извършил Антон Плешаков. Сред тях бе и убийството на Теймураз Инджия. Проверката на алибито му за тези четири случая също беше планирана за четвъртък, Настя вече си представяше приблизително къде ще ходи и кого ще разпитва… С една дума, рано сутринта на 21 юни предстоящият ден й изглеждаше ясно планиран и изпълнен с множество необходими мероприятия. Но по закона на гадостите всичко потече по друг начин.

Първото горчиво хапче тя получи от Коротков, който дотича, както й бе обещал предната вечер, рано сутринта за закуска.

— Нещо прекалено много хора имаме от малкия град Камишов — философски отбеляза той, загледан в тавана, при което не забравяше да дъвче сандвич с кашкавал, шунка и прясна краставица. — Нилски, Симонов и този… е, как беше… със странното име… Главният спец по безопасността при Липецки…

— Дибейко — бързо му подсказа Настя и изстина.

Ах, каква е идиотка! Вчера, докато разговаряше със Серьожа Зарубин, тя така се въодушеви от неговата история за загиналия или пък жив Симонов, че напълно забрави да му каже името на Пьотър Степанович Дибейко. Е, може ли да бъде толкова завеяна?!

— Юрасик, сега ще ме убиеш и добре ще постъпиш — промърмори разстроено тя.

— Каква си я свършила?

— Вчера забравих да кажа на Зарубин за този Дибейко.

— Голяма работа! — махна с ръка Юра. — Ще му кажеш днес. Няма къде да ти избяга.

— Ами ако ми избяга? Нали знаеш как става. Ако бяхме научили вчера, можехме да успеем, а днес е вече късно.

— Хайде стига си се тръшкала, приятелко! И да плачеш, и да не плачеш, не можеш да върнеш вчерашния ден. Другия път ще си записваш всички умни мисли на листче, а няма да ги мъкнеш в главата си като в бездънна кесия, в която всичко е струпано безразборно и не можеш нищо да намериш навреме.

— Абе ти сега си такъв благ, защото си прекарал интересно нощта — жално захленчи тя. — А после, когато ти се развали настроението, ще започнеш да ми напомняш всяко недоглеждане, включително и това.

— Не! — Коротков направи изразителен жест. — И зъб няма да обеля. Защото не по-зле от теб знам, че ако едно убийство не се разкрие през първите три денонощия, после вече не е нужно да се бърза. Житейски закон!

Второто хапче, не по-сладко от първото, й поднесе началникът, като я извика още сутринта и радостно й съобщи, че балистичната експертиза на оръжието, иззето от Ганелин, сочи: куршумите, с които е бил убит Тимур Инджия, са били изстреляни именно от този „Макаров“ и от никой друг. Вярно, дактилоскопичната експертиза на същия пистолет не е намерила следи от ръцете на Ганелин по него, но това нищо не променя и не оправдава Ганелин, тъй като оръжието може да е било добре избърсано.

— От самото начало ти казвах, Каменская, че съпругът на Воронова не ми харесва. Казвах ти, нали?

— Казвахте ми — добросъвестно кимаше Настя.

— А ти не ми вярваше. Аз имам усет! Знаеш ли колко време работя като криминалист?

„Толкова, колкото и аз — мислено му отговори Настя. — Та нали заедно завършихме университета, забрави ли?“. Но премълча, като си придаде дълбокомислен вид.

— Така че се захващай здраво с разработването на Едик Старшия, намери доказателства, че той е поръчал на Ганелин убийството на шофьора. От теб не се иска нищо друго. А Зарубин още днес го отзовавам в Москва.

— Почакайте, Вячеслав Михайлович. Зарубин ми трябва в Кемерово — решително възрази тя.

— За какво? Никоя от линиите, свързани с личността на Нилски, не води доникъде. Сега знаем със сигурност, че шофьорът на снимачната група е бил убит от съпруга на Воронова. А всичките тези снимки от кемеровските гробища са просто ход за отвличане на вниманието.

Не й се искаше да спори с началника, по-лесно беше да го излъже. Впрочем нали имаше и истинска причина за командироването на Зарубин в Кемерово, трябваше само да я представи така, че тя да има тежест.

— Съгласна съм с изводите ви по случая с Инджия, но работим и по убийството на Плешаков от групировката на Валера Липецки. Нали вие ми го възложихте.

— Да. И какво от това?

— Началник на службата за безопасност при Липецки е някой си Дибейко, който цял живот, освен последните две години, е живял в Кемеровска област. Нужни са ми данни за него, за да планирам разработката. Той сигурно знае кой и защо е убил Плешаков, както и кого е убил самият Антон Плешаков. И искам да го накарам да сподели с нас тези знания.

Тя не назова града и не се опита да акцентира вниманието на началника върху факта, че в същия град са отраснали и Руслан Нилски, и Юрий Симонов. Афоня изобщо не се интересуваше от Симонов, тъй като дори той да беше направил нещо, беше го направил на чужда територия и нямаше никакво отношение към убийствата, с които се занимаваше в момента „Петровка“. Какво, като беше земляк на Нилски! С Нилски всичко беше ясно, не работеха повече по неговия случай, а версиите, свързани с Руслан, се отхвърляха като пречки по единствено верния път — пътя на вкарването на Андрей Константинович Ганелин в затвора. И тя не смяташе да планира никаква разработка на Пьотър Степанович Дибейко, понеже прекрасно разбираше, че организираните престъпни групировки, камо ли пък такива мощни и богати, не са неин периметър. Ако трябва — с това ще се заемат Коротков и Зарубин. Но защо да не излъже в името на благородната цел?

— Добре, нека работи засега — неочаквано лесно се съгласи Афанасиев. — Гледам, че добре се справяш с това междунационално убийство. Между другото, искам да ти възложа още един случай.

„На него винаги новият труп му идва добре — с внезапно лумнала злост си каза Настя. — Интересно, какъв ли е случаят този път? Кинозвезда, политик или чуждестранен бизнесмен? Той никога в живота си не би поел убийство на обикновен гражданин, интересни са му само шумните дела, така че с разкриването им да получи всенародна известност. Ох, откъде дойде тази напаст в нашия отдел?“

— Отнеси се към него много отговорно — продължи междувременно Афоня, — ужасно е сериозно. В Москва нараства активността на сатанистите.

Той произнесе последните думи с интонация, с каквато в някогашните съветски времена се произнасяха думи от отчетни доклади на ЦК на КПСС пред поредни партийни конгреси: нараства империалистическата агресия срещу страните от мирния социалистически лагер. С едва сдържана вътрешна тревога и пълно осъзнаване на мащаба и важността на проблема.

— Днес рано сутринта е намерен труп на мъж с явни признаци, че убийството е извършено по религиозни подбуди. Тялото е накълцано буквално на парчета, личи си, че дълго и изкусно са го инквизирали. А на гърдите му с нож е изрязан православен кръст.

Ами да, то се знае. Престъпление по религиозни мотиви, извършено от сатанисти. Нашият Афоня подбира престъпленията не толкова според личността на жертвата, колкото според мотивите. Убили шофьора Инджия — провал на снимки поради бизнес съображения — съвършено нова причина, всички ще говорят само за това. Антон Плешаков — убит с цел отмъщение поради междунационална нетърпимост. Също ефектно. Сега пък сатанисти… Ах, Афоня! Сякаш на „територията“ ще търсят тези сатанисти по-зле, отколкото на „Петровка“.

Но тя няма да спори с началника. Откак вратата се оказа заключена, Настя реши да не се кара с него и да не се опитва всеки път да доказва правотата си. Щом няма къде да се дява, трябва да си изработва похвати за съвместно съществуване. По-добре да премълчи, да изхитрува, да излъже в края на краищата, и да постъпи, както си знае.

— Добре, Вячеслав Михайлович. — Тя стоеше пред него с вид на пионерка отличничка, на която възлагат важна и отговорна задача: три дни преди края на учебната година да помогне на отявлен слабак да си поправи двойката по руски език. Задача трудна, практически неизпълнима, но ужасно престижна, която и през ум не ти минава да отклониш. — Кога мога да получа материалите?

— Ще ми ги донесат след около два часа, тогава ще ги вземеш. Но първо аз ще се запозная с тях.

Ау-ау-ау, представете си! Лично ще се запознае, та да е в течение и после постоянно да следи развитието.

— Разбира се, Вячеслав Михайлович. Дали през това време да отида да си поприказвам с Ганелин по-конкретно?

— Върви — съгласи се Афанасиев. — И по-строго с него, по-строго. Без церемонии. Да почувства тоя тарикат, че вече няма измъкване.

* * *

Оказа се доста трудна работа да вмъкне разговора с Ганелин в списъка на предварително уговорените срещи. Следователят Гмиря ехидно се прокашля в слушалката и се съгласи да извика Андрей Константинович в кабинета си по време на обедната почивка, а ако преди този момент я потърси Афанасиев, да му каже, че Каменская разговаря със задържания в друг кабинет, и веднага да й звънне на мобилния.

Тя заряза икономиите, мислено благодари на съдбата, задето Льошка Чистяков сега печелеше много, обмени петстотин долара и поръча по телефона такси за целия ден. Няма да остане гладна, а тези петстотин долара Льошка, преди да замине за САЩ, й ги даде в отделен плик — красив, с винетки — и й нареди да си купи от негово име подарък за рождения ден. Рожденият й ден мина предишната седмица, за купуване на подарък тя някак не намери време и заветното пликче унило скучаеше в чантата й до електронния бележник, натъпкания с разнообразни лекарства несесер, портмонето, цигарите и безбройните запалки, от които работеше само една, а останалите отдавна се нуждаеха от пълнене.

До определения от Гмиря час — три следобед — Настя успя да проведе две срещи във връзка с романа на Руслан Нилски и още две — по въпроса за алибито на Плешаков. Едната среща не даде свестен резултат, а втората й позволи да зачеркне от списъка още едно убийство, извършено по времето, когато прословутият Антон Плешаков е поправял в сервиза колата си. Настя успя да прескочи и до сервиза, за да провери тези сведения, така че вместо четирите планирани срещи, се получиха пет. Точно в петнайсет часа тя прекрачи прага на следователския кабинет.

Ганелин вече беше там. Като го погледна, Настя почувства как сърцето й се сви. Убиец или не, но ти е жал да гледаш човек, принуден да стои в нечовешките условия, характерни за изолаторите за временно задържане. А пък ако Гмиря издаде постановление за задържане под стража, Ганелин ще бъде преместен в следствения изолатор, където условията са още по-лоши, а нравите — още по-отвратителни, и тогава вече…

— Разговаряйте — каза Гмиря вече в движение, дрънчейки с ключовете, с които заключваше сейфа, — ще се върна след четирийсет минути. Разполагай се на моето място.

Настя не седна зад бюрото, а придърпа един стол и седна срещу Ганелин.

— Вече казах всичко на Борис Виталевич — рече измъчено Андрей Константинович. — Не мога да добавя нищо повече. Не знам как този пистолет се е озовал при мен.

— Андрей Константинович… — Настя леко се запъна, подбирайки думите, защото смяташе да зададе не твърде деликатни въпроси. — … спомнете си, моля, има ли сред вашите познати хора, които таят злоба срещу вас. Не ми отговаряйте веднага, защото този въпрос се състои от две части. Аз разбирам, че такива хора определено има. Интересувам се дали сред тях има някой, който по някакъв начин е свързан със системата на МВР или Федералната служба за сигурност? Помислете си добре, не ви припирам.

— Откъде ви хрумна такъв въпрос?

Гласът на Ганелин бе станал по-твърд, сякаш той се бе оживил. Дори пълното му лице като че се стегна и стана по-сухо.

— Разбирате ли, Андрей Константинович, аз не вярвам, че вие сте убили Тимур Инджия. Пистолетът ви е бил подхвърлен, не се съмнявам в това. Но има още едно нещо… Разбирате ли, някой подава на моето началство клеветническа информация срещу вас, подтиква го да ви подозира.

— Каква информация имате предвид?

— Извинете, но засега не мога да ви кажа това.

— Да, разбирам… Искате да кажете, че тези хора са ми подхвърлили пистолета?

— Не знам. Може и те да са го направили. Но най-вероятно не. Пистолета са поставили хората, които са свързани с убийството, за да отклонят следствието в невярна посока и да хвърлят подозрението върху вас. Всъщност на тях им е все едно върху кого ще падне подозрението, те искат само да ни хвърлят прах в очите и вие просто сте се оказали най-удобната за тях фигура. Виж, тези, които дават информация на моето началство, действат от някакви други подбуди. Те много стръвно искат да ви напакостят. Искат да ви подозираме, да ви арестуваме и да ви държим в килия заедно с престъпници. Да ви отровят живота, разбирате ли? И макар че после ще ви пуснат, защото всичко това няма да се потвърди, вие вече ще сте си изпатили. Повярвайте ми, Андрей Константинович, „Бутирка“ е нещо страшно, особено за вас — човек, прощавайте, не твърде млад, незакален и незапознат с техните обичаи и разбирания. Там са способни да прекършат всекиго и да го накарат да подпише всякакви чистосърдечни признания. Има някой, който иска да ви осигури такъв „райски“ живот. Вашата задача сега е да помислите и да ми кажете кой може да е този човек. При това моля да имате предвид, че този човек във връзка с работата си има или влияние върху моето началство, или достъп до информация, която ще бъде смятана за достоверна.

Ганелин я слушаше много внимателно и съсредоточено я гледаше в очите.

— Вие наистина ли вярвате, че не съм убил шофьора? — напрегнато попита той.

— Вярвам — искрено отговори Настя.

— И можете да ми гарантирате, че жена ми няма да научи…

— Не, Андрей Константинович, аз нищо не мога да ви гарантирам, защото не мога да предсказвам бъдещето. Възможно е това, което ще ми кажете, да попадне в материалите по наказателно дело и това дело все пак да стигне до съд. Тогава всичко това ще бъде огласено. Мога само да ви обещая, че ако това не се случи, ще се постарая да направя всичко възможно, та вашата съпруга да не научи нищо. Вие вече разбрахте ли кой може да е този човек?

— Да — тихо произнесе Ганелин. — Разбира се, аз не съм сигурен, но нямам други кандидатури.

— Е, слушам ви. Кой е той?

— Съпругът на бившата ми любовница.

— Къде работи той? Каква длъжност заема?

— Сега — не знам, аз… с една дума, бях свързан с жена му преди много години. Тогава той работеше в някаква ваша структура, не помня как се казваше.

— Но поне с какво се занимаваше?

— С техническо обезпечаване. Май така се нарича? Разните подслушвания, наблюдения и тям подобни.

— И как се казва?

— Шчербина. Първото му име е Павел, бащиното не го знам.

Прекрасно. Павел Шчербина от поделение, занимаващо се с оперативно-техническо обезпечаване. Няма да е трудно да го намери. Интересно, къде ли се намира сега?

— Разбирам, че ви е неприятно да говорите за това, но се налага, Андрей Константинович — продължи Настя. — Какво се е случило между вас? Той е научил, че имате връзка с жена му?

— За съжаление, нещата не бяха толкова банални — въздъхна Ганелин. — По онова време бях ерген, ожених се за Наталия много по-късно. Вече се занимавах с бизнес, и то с доста голям успех. И тази жена, съпругата на Шчербина, искаше да уреди живота си. Реши да напусне мъжа си, за да се омъжи за мен. А аз нямах никакво намерение да се женя нито за нея, нито за която и да било друга. Тя взела решението си, без да ми каже и без да поиска моето съгласие. Просто си събрала багажа, съобщила на мъжа си, че го напуска, за да се събере с мен, и затръшнала вратата. И цъфна с куфара си на прага на дома ми. Наложи се дълго и мъчително да й обяснявам, че не можем да бъдем заедно и никога няма да бъдем. Повярвайте, това не беше най-радостният ден в живота ми.

— И какво стана после?

— После тя си взе куфара и си отиде. Прибрала се вкъщи. Трябвало е да издържи отвратителната сцена, която й е направил съпругът й. Мога само да се досещам какво й е наговорил в тази ситуация… Разбира се, за нея е било страшно — в един и същи ден да бъдеш унизена от двама мъже, единият от които те е отхвърлил, а другият те оскърбява. Изпадна в ужасна депресия, стана зависима от хапчета, много пъти се лекува в психиатрични клиники и в интензивни отделения, дори е правила опити за самоубийство… Само не мислете, че всичко това е станало поради нещастната й любов към мен.

— А поради какво?

— По-скоро поради любовта й към самата себе си. Хайде помислете, коя жена ще разруши семейството си и ще отиде без предупреждение при своя любовник с твърдото намерение да остане при него в качеството на съпруга? Само абсолютно влюбена в самата себе си и сигурна, че мъжете по целия свят мечтаят само и единствено да я привлекат в прегръдките си. И моят отказ е представлявал шок за нея. Никога в живота й нищо не й е било отказвано. Тя, разбирате ли, наистина беше страшно красива. И изведнъж някакъв смешен дебелак — вярно, богат, но според нейните разбирания стар и грозен, я пъди! Тя отива при него с намерението да го ощастливи и да го накара да падне от възторг в краката й, обаче представете си — оказва се, че не му трябва. Тя не е могла да се примири с това. Но не е имало къде да се дене, върнала се е при мъжа си, а той вероятно й е наприказвал всичко, което си е мислел за нея, и е дал да разбере, че отсега нататък трябва да живее мълчаливо и покорно да кима с глава. Той много я е обичал, ако съдя по това, което тя ми разказваше. И не е могъл да я изгони заради любовта си, а същевременно не е могъл да й прости изневярата. Прекрасно е разбирал, че не ме е обичала и се е полакомила само за парите ми, а това е било още по-болезнено за него. Тази ситуация е предизвикала у него омраза, а къде да дене тая омраза? Жена си е обичал, затова му е оставало да мрази само мен.

— Ясно… Вие виждали ли сте се някога с него?

— Да, няколко пъти. Тя ми се обаждаше по телефона около една година след това, предлагаше ми да възобновим отношенията си. Оплакваше се от здравето си, имам предвид състоянието на нервната й система, и аз, като бивш лекар, на два пъти уреждах лечението й. Разбирах, че те не могат да си позволят платено лечение, а при безплатното, условията са такива, че по-добре да не те лекуват. Аз плащах. Мъжът й идваше в работата ми и се опитваше да ми даде някакви пари, крещеше, че няма да вземе от мен нито копейка, наричаше ме с какви ли не епитети. С една дума, доста неща чух за себе си.

— През коя година се случи това?

— През деветдесет и трета.

— И вие мислите, че осем години по-късно той може да си е спомнил за своята омраза към вас? — Настя недоверчиво поклати глава.

— Не, Анастасия Павловна, не мисля, че си е спомнил нещо. Според това, което знам за него, той никога не е забравял. Кажете какво трябва да стане сега, за да ме пуснат?

— Много неща. Трябва да намеря този Павел Шчербина и да изясня дали той може да е източникът на информация, въз основа на която моето началство толкова уверено ви подозира. Ако може, ще трябва да мине още известно време, за да докажем, че е злоупотребил с доверието му и ви е наклеветил. А ако не може, тогава лошо. За всеки случай ще ви помоля по възможност да си спомните и за други хора.

— Но нали вие доказахте, че пистолетът ми е бил подхвърлен! — отчаяно промълви Ганелин.

— Не, Андрей Константинович. Това не се нарича „доказване“. Ние само установихме по оперативен път, че това може да се е случило, че алармата на колата ви наистина се е задействала в момент, когато служителите от паркинга не са били на мястото. Но това нищо не доказва, за съжаление. Сигнализацията може да се е задействала по най-различни причини.

— Но за какво, за какво ми е било да убивам този шофьор? Та аз дори не го познавах.

— Знам — меко отговори Настя. — Потърпете, Андрей Константинович, скоро всичко ще се изясни. Разбирам, че за човек, затворен в килия, понятието „скоро“ има малко по-различен смисъл, отколкото за тези, които са на свобода. На свобода човек може да чака с години, а в килията вие броите всяка минута и я преживявате мъчително. Но аз на никого не мога да обясня, че не вярвам в информацията, която е получил моят началник. Нямам основания да говоря така.

— Слушайте — отново се оживи Ганелин, — а какво казва вашият началник? Кой му е дал информацията? Откъде я има?

— Той нищо не казва.

— Но вие попитахте ли го?

— При нас не е прието това да се обсъжда.

— А какво е прието при вас? — Той чувствително повиши тон. — Да вкарвате хора зад решетките заради клевети, без да ги проверявате, като през трийсет и седма година? Или сега имате различно правосъдие за престъпници и за почтени хора? Вашите престъпни авторитети си правят сбирки в големи ресторанти, вие ги хващате и след пет минути ги пускате, защото нямате в какво да ги обвините, защото, нали, нямали сте доказателства. А за мен се оказа достатъчна една клевета, та да ме вкарате зад решетките.

— Андрей Константинович, не сте прав. Задържали са ви, защото във вашата кола е открит пистолет, с който е извършено убийство, и това напълно ясно и недвусмислено е доказано от експертизата. Ако у онези престъпни авторитети, за които говорите, е било намерено такова оръжие, те отдавна щяха да бъдат в ареста. А засега можем само да благодарим на съдбата, ако намерим у някого от тях наркотик и имаме повод да го задържим. Между другото, съпругата ви погрижи ли се за адвокат?

— Да. — Той тъжно погледна клоните на дърветата зад прозореца. — Наталия е наела адвокат, каза, че бил добър.

— Видяхте ли се вече с него?

— Два пъти.

— И как ви се стори той?

Ганелин сви рамене.

— Вече нищо не разбирам, не мога да определя кой адвокат е добър и кой — не. Ще проличи едва по резултата.

Настя стана. Разговорът е дотук. Трябва веднага да потърси Павел Шчербина.

* * *

Когато се върна на „Петровка“, тя влезе при началника, взе от него материалите по „сатанинското“ убийство и отиде право при Коротков.

— Говори ли със Зарубин? — попита го, едва прекрачила прага.

— И още как!

Юра с доволен вид се протегна така, че чак костите му изпукаха, и завъртя глава като облян с маркуч нюфаундленд.

— Ще черпиш другарска вечеря с гръцка риба — заяви той. — Серьожка дълго се смя, когато му казах името Дибейко.

— И какво му е смешното? — недоволно се намръщи Настя.

— Ами той буквално вчера, изпълнявайки задачата, която му постави, е посетил град Камишов, за да проучи връзката между Нилски и Симонов, и е изяснил, че Пьотър Степанович Дибейко е общувал отблизо с малкия Руслан, приобщавал го е към детективския занаят и дори му е носил книги по криминалистика и разследване на престъпления. Дибейко е започнал кариерата си като участъков милиционер и е израснал чак до началник на градски отдел. А някой си Симонов, отявлен правонарушител, постоянно бил прибиран в милицията и превъзпитаван, така че няма начин Пьотър Степанович да не му е обърнал внимание. Излиза, че тримата са се познавали.

— Страхотно!

Настя се тръшна на стола, грабна бутилката минерална вода от бюрото на Коротков, жадно изпи няколко глътки.

— Получаваш рибата — тържествено обеща тя и веднага добави за всеки случай: — Разбира се, ако имам време.

— Почакай, приятелко, това не е всичко. Може да искам да заработя и едни пирожки със зеле. Серьога се е пребил да снове по улиците на славния град Камишов и се е убедил, че малкият Руслан никога не е другарувал с малкия Юрочка. Учили са в едно училище, но двойкаджията Симонов е бил с три години по-голям и приятели са му били хулиганстващи елементи, а Нилски, обратното — бил е книжен плъх и старателен добър ученик. Усещаш ли какво триъгълниче се заформя?

— Аха — кимна Настя. — Излиза, че между Нилски и Симонов практически не е имало връзка, но пък всеки от тях здраво е бил свързан с участъковия милиционер Дибейко. И сега този Дибейко привлича нашето внимание като човек, с когото е бил свързан Плешаков, а самият Плешаков вероятно има участие в убийството на Тимур Инджия и в отвличането на Яна Нилская, съпругата на Руслан. Не те ли боли главата?

— Мен ли? — Коротков за всеки случай опипа главата си и дори подръпна косата. — Май не. Защо, теб боли ли те? Да ти дам хапче? За днес май прогнозираха магнитна буря…

— Абе какво общо има бурята! Моята глава от това дело ще се пръсне! Всеки ден — нова информация, нови версии и всяка трябва да се проверява. А аз не мога да се разтроя или разчетворя, една съм, а те я колко са… Добре, не обръщай внимание, разхленчих се така, за профилактика. Какво обеща да ни донесе Зарубин в човчицата си?

— Обеща до довечера да даде сведения за погребания в Кемерово гражданин Бесчеревних. Смята днес да се срещне със семейство Нилски и да поразпита Руслан за Симонов. Ами ти какво ми донесе след праведния си трудов ден?

— Ето! — Тя хвърли на бюрото пред него папката, получена от Афанасиев. — Убийство, извършено от сатанисти по религиозни съображения. Полюбувай се.

— Любувах му се вече. Приеми моите съболезнования, с каквото мога, ще помогна. Друго?

— Освен това изясних кой може да се е опитал да натопи Ганелин, като се е възползвал от удобния случай. Името Шчербина да ти говори нещо?

— Абсолютно нищо. — Юра със съжаление разпери ръце. — Тоя пък какъв е?

— Това е човек, който през деветдесет и трета година е работил в службата за оперативно-техническо обезпечаване и има солидни основания да не обича Андрей Константинович. Юра, как ти се струва, а, Юра!

— Ясно. Тогава пръжни и малко месце към рибата, става ли?

— Щом ми поднесеш Шчербина, ще получиш месо.

— Ще ти го поднеса, къде ще се дявам, няма да умирам от глад, я.

— О, горкичкият гладуууващ! — ехидно проточи Настя. — Между другото, аз именно затова не умея да готвя: защото нямам време да се занимавам с домакинство. С началници като теб, се прибирам вкъщи не по-рано от десет.

Коротков внезапно стана сериозен.

— Аска, аз дълго мислих за това, което ти ми говореше — за заключената и незаключената врата. То се знае, живота си давам, за да не напуснеш отдела, но така да се каже, по принцип, теоретично… Защо смяташ, че няма къде да отидеш, освен при Заточни? Места колкото щеш, навсякъде отделите не са доокомплектовани, само избирай. Може дори да се преквалифицираш в следовател.

— Юрик, аз съм жена. Вярно, винаги съм ти повтаряла, че не съм жена, а жив компютър на два крака, и честно да си кажа, самата аз вярвах доскоро в това. Но колкото повече остарявам, толкова по-отчетливо разбирам, че все пак съм жена.

— Какво, да не те привлича левият тротоар? — позасмя се Юра.

— Не, възглавницата ме привлича — парира го тя. — Начинът ми на мислене е женски. И отношението ми към работата. Мога да бъда старателна и отговорна, но само при добър началник или край добре познатите ми хора. Като на нормална жена, ми е нужен психологически комфорт, разбираш ли? С Житената питка се чувствах прекрасно. Сега дойде Афоня, от когото ми се гади, но остана ти, остана Мишаня Доценко. Тук все още ще мога да работя. Но нали разбираш, че Житената питка и Заточни са уникални екземпляри, ръчна изработка. Такива началници със свещ да ги търсиш, не можеш ги намери. А с такива като Афоня, и то в непознат колектив… Не, Юра, няма да оцелея. Никъде не мога да отида.

— Е, ама че го каза! Ами ако аз реша да напусна?

— Ще дойда с теб! Ще ме вземеш ли?

— Ще те взема — засмя се Коротков, — ако ми правиш пирожки. Я да сторим с теб така: върви на срещите си, за които сутринта ми проглуши ушите, а аз ще кажа на Афоня, че си отишла на мястото, където е бил намерен трупът на този чичко — посочи той с кимване тънката папчица с материалите по „сатанинското“ убийство, — уж да огледаш и да помислиш. Щом се освободиш, хуквай по магазините и към къщи, готви другарската вечеря. Не настоявам за риба и пирожки, защото наистина са голяма играчка, месото обаче бъди така добра да осигуриш.

— Ти си истински приятел! — каза разчувствано Настя, грабна папката от бюрото и изхвърча от кабинета.

* * *

Добре че предвидливо не бе освободила таксито. Мръснобялата волга търпеливо я чакаше на малката уличка „Колобовски“. Тарифата се бе оказала напълно прилична и Настя вече съжаляваше, че обмени петстотинте долара. Таксито щеше да й струва по-евтино, а курсът растеше постоянно.

Шофьорът — небръснат млад мъж на трийсетина години — слушаше радио и решаваше кръстословици, имаше много, цяла книжка.

— Ето ме и мен!

Настя отвори задната врата и се качи. Шофьорът неохотно се откъсна от увлекателното си занимание, хвърли сборника с кръстословиците и писалката на седалката, после се извърна и я погледна с любопитство.

— Извинете, да не би да работите на „Петровка“?

— Уви — неопределено отговори Настя, понеже не искаше да навлиза в подробности. Иди, че разбери какво означава това: „уви, да“ или „уви, не“.

— Тогава сигурно знаете тази дума. — Той посегна за книжката, потърси с очи съответното място. — Ето: специален термин, използван в английския език в качеството на съюза „и“. Девет букви, втората е „м“, шестата е „с“.

— Емпърсенд — разсеяно отвърна тя, вадейки от чантата си бележника, в който бе успяла набързо да си препише някои сведения от материалите за новото убийство.

— О! Точно така! Става. — Шофьорът радостно вписваше буквите в квадратчетата. — Е, край, олекна ми. Защото през последната седмица вече за трети път срещам тази дума. Нещо ново е, по-рано я нямаше в кръстословиците.

— Ами нали в края има отговори — учуди се Настя на неговата недосетливост. — Защо не погледнахте, а се измъчвате?

Шофьорът се засмя.

— Много сте права! По-рано винаги надничах, когато нещо не ми се получаваше. А после дъщеря ми видя как поглеждам в края и каза, че било нечестно. Сега къса последните страници от всичките ми сборници и ги крие под дюшека си. Само на осем години е, а какви принципи има. Къде отиваме?

Тя каза адреса и впери поглед в бележника. Гелий Григоревич Ремис, роден в град Харабали, Астраханска област, трийсет и пет годишен, регистриран в Москва на адрес… реално живее на улица „Вагоноремонтная“, където е наел апартамент. Женен, но отдавна не живее с жена си, официално бракът не е разтрогнат. Съпругата не може да каже нищо за мъжа си, не го е виждала около година. Много религиозен (това са казали съседите, които нашите хора са успели да открият и разпитат сутринта), всеки ден ходи на църква. В бита е тих и скромен, не събира шумни компании, никой не го е виждал пиян. Работи май като преводач, поне самият той казвал така, засега не са успели да проверят. Тялото е намерено в пет часа сутринта в незаключено мазе на блок, където местни бездомници влезли да поспят.

Интересно, къде ли се намира тази улица „Вагоноремонтная“? Шофьорът сигурно знае, трябва да го попита.

— На север, почти до Околовръстното — веднага отговори любителят на кръстословиците. — Защо, и там ли ще трябва да ходим?

— Още не знам, ще видим. Ако имаме време, ще отидем, нали?

— Като нищо! Мен какво ме засяга, парите са си ваши.

Въпреки сутрешните горчиви като хинин хапчета, денят като цяло се подреждаше рядко сполучливо. Нито една от планираните срещи не се провали (което само по себе си беше учудващо), никой не закъсня, не се разболя, не отказа да разговаря с Настя, което беше още по-странно и необичайно. Песимистично настроената Настя всеки момент бе очаквала някоя беля, която непременно трябваше да се случи и да провали всичките й усилия по разкриването едновременно на двете престъпления. Тя знаеше от опит, че човек трябва да се занимава само с едно нещо, за да е качествено, а ако се разпиляваш и се опитваш да вършиш няколко работи едновременно, ще провалиш всичко, което правиш ти, плюс онова, което правят колегите ти. Но знанието, че така трябва да се прави, рядко намира приложение в тежките условия на реалността, когато количеството на престъпленията винаги надвишава възможностите на личния състав.

Беля досега не се случи. Настя добросъвестно записа в бележника си още няколко имена: на тези хора или бяха давали да прочетат ръкописа на Нилски, или им бяха разказвали съдържанието му. Естествено би било смешно да се надява в този списък да се появи името на Евгений Фетисов, всъщност никой и не разчиташе на това. Но името на депутата би могло да изплува при по-нататъшните разпити на хората от списъка — нали и те може да са давали на някого да прочете романа или да са разказали съдържанието му.

Колкото до проверката на алибито на Антон Плешаков, тук, въпреки състоялите се срещи, нямаше никакъв напредък и в списъка на неразкритите убийства, с които можеше да се окаже свързан членът на групировката на Валера Липецки, продължаваха да стоят три незачеркнати реда.

Настя погледна часовника си. Седем и половина. Юрка я пусна с надеждата, че тя ще успее да купи продукти и да приготви вечеря. Разбира се, тя ще успее, ако си тръгне към къщи веднага, защото Коротков не си тръгва от работа по-рано от десет, десет и половина. Но нали е налице и убитият Гелий Григоревич Ремис — и утре Афоня непременно ще я попита какво е свършила… А тя нищо не е свършила. Не се е видяла дори с колегите от Северния окръг.

— Сега накъде? — нетърпеливо попита шофьорът.

Тя дори не бе забелязала, че отдавна седи в колата.

— Към „Вагоноремонтная“ — решително изкомандва Настя.

Сутринта, когато оперативните работници след огледа на местопроизшествието и трупа са установили местожителството на Ремис, повечето съседи на загиналия вече са били на работа. Сега всички те трябва да са се върнали вкъщи.

* * *

В осем часа вечерта стълбището беше изпълнено с най-разнообразни миризми — във всяка кухня се готвеше вечеря. Настя без усилия разпозна пържени картофи, месо с чесън и загоряла млечна каша. И едва сега разбра колко е гладна — нали заради всичките днешни пътувания бе забравила да обядва и единственото, което бе успяла да сложи в устата си, бяха няколкото глътки вода от бутилката в кабинета на Коротков.

Тя постоя на площадката и се огледа. Четири апартамента. Ето в този е живял Ремис, тук вече са идвали оперативните работници заедно със следователя, за което красноречиво говори хартиената лента с подпис и печат. Настя повъртя глава, на няколко пъти вдиша дълбоко в различни страни. На загоряла млечна каша лъха от апартамента вдясно. Там сигурно има малко дете. Кой знае защо й се стори, че ако Гелий Ремис наистина е бил набожен, той по-скоро би общувал със семейство, в което има малки деца, отколкото със заети с бизнес или — както днес е модерно да се казва — „преуспели“ съседи. Ако изобщо е общувал с някого.

Отвори й миловидна жена на трийсетина години, върху панталоните и леката й фланелка беше вързана бродирана ленена престилка, цялата на петна и пръски от гозби. От стаите долиташе звук на включен телевизор и детски крясъци, при това на Настя й се стори, че гласът не беше един.

— Аз съм от милицията — подзе Настя.

— Да, да — бързо кимна жената, — сутринта вече идваха при мен. Какъв ужас! На кого можа да попречи Гелик? Толкова добър, кротък, на никого лоша дума не е казал, вярваше в Бог. Много обичаше деца, мъчно му беше, че няма свои, та глезеше моите, все ги гушкаше…

Очите на жената се наляха със сълзи и Настя разбра, че правилно е избрала апартамента. „Глезеше моите“. Значи слухът не бе я подвел, малчуганите в това семейство наистина бяха двама.

— Сигурно храните децата? — предпазливо попита тя. — Попречих ли ви?

— Нищо, влизайте. — Жената избърса сълзите и се насили да се усмихне. — Аз ще ги храня, а вие питайте, пред тях може, още са малки, нищо не разбират.

Тя се казвала Вера, живеела с двете си деца — на три и пет годинки, не работела, тъй като бившият й съпруг, който я напуснал, когато била бременна с второто, печелел много и щедро плащал издръжката на семейството, което изоставил заради голяма и вълнуваща любов. От някои фрази и междуметия на Вера Настя разбра, че жената сериозно е гледала на своя самотен, макар и неразведен съсед като на възможен бъдещ съпруг. Гелий често се отбивал у тях вечер, присъединявал се към Вера, когато тя се разхождала с децата, помагал й, ако трябвало нещо да се закове или поправи. Вярно, нещата не стигали по-далеч от чисто съседски прояви на дружелюбие, но Верочка смятала, че това е от набожност, а не от липса на симпатия към нея. Тя не бързала да пришпорва отношенията им, още повече че се страхувала да не би бившият й съпруг, като научи за новата й женитба, да й откаже материалната си помощ.

— Гелий споменавал ли е в разговорите си с вас за сатанисти? — попита напосоки Настя.

— За сатанисти ли? — учуди се Вера. — Не. Аз само съм чела за тях в някои книги.

— А тези книги Гелий ли ви ги даваше?

— Какво говорите! Гелий не държи в дома си такива книги… тоест, не държеше и никога не ги четеше. Та това са детективски романи. Аз ги обожавам — леко смутена, призна Вера. — А вие защо питате? Мислите, че са го убили сатанисти ли?

— Не знам — сви рамене Настя. — Може и сатанисти да са били. А какво четеше Гелий?

— Той предпочиташе повече философска литература, историческа, мемоари, биографии. И религиозна, то се знае.

Вера даде в устата на седналия на коленете й тригодишен малчуган последната лъжица млечна оризова каша.

— Готово — доволно измърка тя, — браво на теб, добро дете. А сега ще пием кисел.

Без да пуска детето на пода, тя посегна към кухненския плот, където стоеше украсена с ярка детска рисунка чашка с кисел.

— А на мене кисел? — капризно поиска седналото срещу тях къдрокосо момиченце, което без ентусиазъм човъркаше картофеното пюре и кюфтето в чинията си.

— Първо си изяж всичко, после ще получиш — строго отговори Вера. — Страшна напаст са, изобщо не ядат, дай им само десерти — оплака се тя на Настя. — Сладки неща биха яли по цял ден, а всичко останало трябва да им го тикам насила в устата. Да ви налея ли малко кисел?

— Налейте ми — с благодарност отговори Настя, която чувстваше, че от гладните спазми в стомаха всеки момент ще припадне, а миризмите тук бяха толкова апетитни…

Все така без да пуска малкия си син, Вера се пресегна до сушилника, където стояха чиниите и обърнатите чаши, после до тенджерата с кисела.

— Заповядайте, пийнете си.

Настя с любопитство погледна чашата. На нея беше изобразена някаква архитектурна забележителност. Имаше и надпис, от който буквално й стана лошо: Кемерово.

— Това…

Тя безмълвно сочеше с пръст чашата и все не можеше да формулира въпроса. Искаше й се да изригне с истеричното: „Ама вие какво, наговорили сте се да ме довършите ли с тоя сибирски град?“.

— Красива чаша, нали? — безметежно се усмихна Вера и очите й веднага отново се напълниха със сълзи. — Гелик ми я подари. Господи, не мога да си представя… Кой може да е постъпил така с него? И децата се привързаха…

Гелик й я подарил. Много интересно. И откъде има той сувенирна чаша от Кемерово?

— Отдавна ли ви я подари?

— Не, съвсем наскоро. Ходи в Кемерово и ми я донесе…

Вера окончателно се разстрои и седналият на коленете й малчуган, явно почувствал нейното състояние, нацупи устнички и аха-аха да се разплаче.

— Да знаете за какво е ходил там?

— Каза, че трябвало да помогне на една жена, която загубила всичките си близки, мъжът й умрял, децата загинали.

Още по-интересно. Дали пък Гелий Григоревич Ремис не е ходил да помогне на Клавдия Савелевна Симонова? И защо ли, ако може да попитаме? Да не би той да не е никакъв Ремис, ами самият Юрий Симонов? И хората на Богомолеца накрая да са го пипнали. Само че какво общо има тук православният кръст, изрязан на гърдите му? Ами нищо общо. Я колко сполучливо се е получило с кръста! И сатанисти са намесили тук, и кой знае кого още ще навържат утре.

— А защо Гелий е взел съдбата й присърце? Може би му е роднина или позната?

— Не знам — поклати глава Вера. — Той не ми разказа много за това, просто спомена, че трябвало да помогне. Не съм го питала за подробности.

— Защо? — настойчиво повтори Настя. — Не ви ли беше интересно защо и за къде тръгва? Стори ми се, че сте се стремели да му станете истинска приятелка, да се сближите.

— Страхувах се да не направя отново същата грешка, както със съпруга си — тъжно отговори Вера. — Бърках се във всичките му дела, за всичко го разпитвах, опитвах се да го съветвам, да обсъждам нещата му с него. А после се разбра, че това ужасно го е дразнело. Той ми казваше, че мъжът трябва да се чувства свободен и независим, така че жената не бива да се бърка в работите му. Не ми се искаше да отблъсна Гелий, да го смущавам, затова се стараех за нищо да не го питам сама. Каквото ми каже — това е, аз не питах.

— Да е споменавал нещо друго за това пътуване? Например къде по-конкретно е ходил, в Кемерово ли или някъде из областта?

— Каза ми, спомням си. Каза в кой град… Господи, как му беше името… Не, изхвръкнало ми е от ума. Ако вие ми подскажете, ще си спомня със сигурност този ли е градът или някой друг.

А, не, експериментът трябва да бъде чист: прекалено невероятен е късметът, за да може Настя да рискува.

— Имате ли географски атлас? — попита тя Вера.

— Имам. Да го донеса ли?

— Донесете го, моля.

Настя бързо прелисти атласа, намери картата на Кемеровска област, сложи я пред Вера.

— Погледнете имената на градовете.

Вера дълго се взира, примижавайки късогледо, в ситните буквички. Най-сетне посочи с пръст:

— Ето го. Камишов.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно. Камишов. Още тогава сбърках, помислих, че той говори за Камишин, а Гелик се засмя и каза, че Камишин се намирал близо до родното му място, в Астраханска област, а този бил Камишов, в Кузбас.

— Припомнете си по-точно кога замина и кога се върна — помоли Настя.

— Няма защо да си припомням, ще ви кажа точно кога беше. На двайсет и седми май аз имах рожден ден, беше неделя. Гелик дойде рано сутринта, донесе ми цветя, подарък. Извини се, че няма да може да намине вечерта, заминавал, остави ми ключовете и ме помоли да поливам цветята. Върна се в четвъртък, доста късно вечерта. Отби се за ключовете и ми подари ето тази чаша.

Настя прелисти бележника си, в който на първата страница имаше календар. Четвъртък — трийсет и първи май. Заминал е на двайсет и седми, върнал се е на трийсет и първи. А Серьожа Зарубин каза, че в края на май в Камишов е дошъл неизвестен човек, който се е погрижил за осиротялата Клавдия Симонова. Всичко съвпада. Само че не е ясно как така никой в града не го е познал, ако Ремис все пак е Симонов? Не може да бъде. Впрочем защо да не може? Охарчи се повечко, намери си по-добър лекар — и сам няма да се познаеш.

Но ако се предположи, че Симонов си е направил пластична операция, разсъжденията на тази тема трябва да продължат. Никой не прави такива неща просто така. Явно обстоятелствата са били твърде неблагоприятни за Юрий Симонов, щом той първо е инсценирал собствената си гибел от взрива в рудника, а после е променил външността си и се е сдобил с нови документи. С какво ли толкова ужасно се е провинил пред Богомолеца и неговата банда? Не, явно още е рано Серьожа Зарубин да напусне Кемерово, там се отваря страшно много работа.

— Е, това вече беше всичко — каза тя с облекчение, когато се качи в колата. — Сега тръгваме за вкъщи.

— А това значи къде? — зададе шофьорът съвършено естествения в такава ситуация въпрос.

— Шчолковское шосе. И ако минем покрай някой приличен супермаркет или кулинарен магазин, ще спрем, нали? У дома хладилникът е абсолютно празен.

— Разбира се. — Шофьорът майсторски направи остър завой и излезе от мръсния, пълен с боклуци двор.