Александра Маринина
Незаключената врата (2)

Глава 2

И все пак той се появи. Не по време на погребението на Аня Симонова, а много по-късно, след месец и половина. Изчака да мине поменът на четирийсетия ден и се появи в Камишов. При самата Клавдия, смазаната от мъка майка, погребала двете си деца, той не отиде, но направи много, за да облекчи съществуването й. Например нае бригада майстори, като се представи за стар приятел на сина на Клавдия — Юрка Симонов, плати им добри пари, за да оправят в изключително кратки срокове къщата и градината. Намери в града жена — наскоро пенсионирана лекарка, — плати й да наглежда всеки ден все по-отпадащата Клавдия. И на нея даде много пари, като се представи за приятел не на Юрка, а на Анютка. С претъпканата си кесия отиде до градската болница и накара главния лекар да му обещае, че ако Клавдия Симонова се нуждае от стационарно лечение, всичко ще бъде организирано първокласно. Прескочи и до някои градски служби, засипа ги с долари, за да може на вдовицата и осиротяла майка да не липсва нищо и тя да няма никакви проблеми. Дори на гробищата отиде, плати да се грижат за гроба, където бяха погребани тримата Симонови. Отиде и до гранитната работилница, даде пари за нов паметник. И навсякъде, където ходеше, произнасяше приблизително едни и същи думи: че той, разбира се, не е тукашен, но ако платеното от него не бъде изпълнено, ще научи тутакси и тогава ще последва неминуема и бърза разплата. Говореше учтиво и тихо, но много, много убедително.

Шефовете на рецидивиста Шаня научиха за загадъчния непознат прекалено късно, два-три дни след като той окончателно напусна Камишов. Веднага изпратиха в града свои хора, в това число и Ирек. Получиха противоречиви сведения. Тоест всичко съвпадаше: и денят, в който дошъл непознатият, и денят, в който си заминал, и къде ходил, и с кого се срещал, и на кого колко и за какво платил. Не съвпадаше само едно: външността му. Той сякаш изобщо нямал лице. Едни твърдяха, че лицето му било мършаво и с гърбав нос, че приличал на кавказец, само дето не бил мургав, други — че физиономията му била типично славянска и носът му бил като копче, а трети описваха тайнствения граф Монте Кристо като красавец с правилни класически черти. А и с прическата впечатленията се разминаваха, макар че всички разпитани определяха цвета на косата като тъмнорус, но едни казваха, че била на крив път, а други — че била вчесана назад.

Възложиха на Ирек да докладва на шефа: все пак беше син на човек, приближен на ръководството — ако нещо се обърка, той най-малко ще пострада. Ирек хем обичаше, хем не обичаше да ходи в дома на шефа. Обичаше, защото наоколо се усещаше миризма на пари и тази миризма сладко го вълнуваше и обрисуваше главната цел в живота му: и той да спечели толкова, за да живее не по-зле. А може би и по-добре. Това не бе съвсем същото като да гледаш разкошни къщи на кино или по телевизията. Онези, екранните къщи, принадлежаха на неистински герои, които може би никога не бяха съществували, а тази къща, шефската — ето я, можеш да я пипнеш, да се разходиш из нея, да седнеш в креслото пред камината. Щом в Русия има хора, на които всичко това е позволено, защо той, Ирек, да не може да бъде един от тях? А не обичаше да идва тук именно защото започваше остро да усеща своята незначителност и отдалечеността си на огромна дистанция от целия този разкош. Шефът обикновено поставяше задачите чрез Шаня, а виж, отчета винаги искаше да чуе лично. И всеки път, когато идваше да се отчита и се качваше по стъпалата на високото стълбище, състоящо се от два полукръга, Ирек изпитваше чувство на въжделение и унижение.

Той страстно искаше да разполага със същото богатство и същевременно ясно разбираше, че ако го има, това далеч няма да стане скоро, а може би и никога. Че кой е той? Пешка, слуга, момче за всичко. И най-важното — неудачник без капчица късмет и съответно безперспективен.

Ирек със сигурност знаеше, че шефът не е най-главният, че има човек и над него, а значи и по-богат. Онзи, главния, той никога не беше виждал и го наричаше наум „боса“, а този — „шефа“, макар че той си имаше не само лично и бащино име, но дори фамилно име, както и прякор — Старпома^[1]. За разлика от Шанкин-старши, прякорът на шефа беше образуван не от името му, а от една стара случка, когато тоя човек в разправата си с нелоялни членове на групировката смаял своите съучастници с неочакваната си жестокост и направо йезуитското си коварство.

— Ти не си човек — казал му някой тогава, — ти си дявол.

— Нямам чак такива претенции — отговорил той със скромна усмивка. — Естествено не съм дявол, но съм неговият старши помощник.

Та оттогава тръгнало така — Старпома, сиреч старши помощникът.

— Гримира се гадът — процеди през зъби Старпома, след като изслуша доклада на Ирек. — Ръстът и фигурата не могат да се скрият, затова всички ги описват еднакво. Обаче муцуната и прическата си сменя като артист. Я дай още веднъж да видим датите.

Ирек отново отвори бележничето си. Първото появяване било засечено в понеделник, на двайсет и осми май. По-нататък — по дни и часове: къде, при кого, с каква молба. Последното посещение е било на трийсет и първи май, в четвъртък, в десет сутринта. След десет и трийсет никой повече не го бил виждал в Камишов.

— Къде е живял? В частния сектор ли? С хазяите поговорихте ли? — нетърпеливо попита Старпома.

— Не е отсядал в Камишов. Идвал е всеки ден с кола, после си е заминавал. Пообиколихме най-близките населени места — нищо, явно е живял някъде далече — поясни Ирек.

— Колата? — зададе следващия кратък въпрос Старпома.

— Тъмносиня „Нива“.

— Номерът?

— Никой не го е записал. Не е имало нужда, не са обърнали внимание.

— Не делови контакти?

— Няма сведения. — Ирек се стараеше да отговаря кратко и точно: знаеше, че шефът не обича дълги фрази и безсмислени думи, лишени от информация.

— Трябва да има. — Погледът на Старпома натежа и сякаш притисна Ирек към мястото му. — Непременно трябва да има. Откъде може да е научил за момичето? Само от някой местен. Някой го държи в течение, общува с някого от Камишов. И онзи, когото търсим, задължително е трябвало да влезе в контакт с него, когато е пристигнал. Нещо си изтървал, момче, не си събрал всички сведения.

— Изясних всичко, което беше възможно — упорито възрази Ирек. — Нали сам виждате, той е много предпазлив. Дори променя външността си. Не е такъв глупак, че да отиде у приятеля си — след един час целият град ще знае. Ако такъв приятел съществува, той най-вероятно сам е пътувал за срещата, някъде извън Камишов.

Много го беше страх — да възразяваш на шефа си е голям риск, но Ирек с всички сили се бореше с клеймото си на неудачник, стараеше се да пречупи обичайния ход на събитията, в резултат на който отново няма да го похвалят, а само укорително ще поклатят глава, сиреч, синчето на Шаня е същински талисман за липса на късмет — където и да го пратиш, винаги става лошо. И не защото е глупав или несръчен, просто съдбата го е белязала така.

— Прав си — кимна Старпома. — Отвикнал съм от малките градчета, не го предвидих. А на теб браво, показваш си зъбките, не се предаваш лесно. Та значи така. Сега отиваш на летището, намираш там Блинов, казваш му, че носиш заръка от мен. Той ще ти помогне. Ще провериш регистрираните за всички московски полети на трийсет и първи май следобед.

— А кого ще търся?

— Никого. Ако знаех кого да търсиш, сега нямаше да седиш тук пред мен. Ще си запишеш всички мъжки имена с номерата на паспортите им. Ще ги донесеш тук. Това е, момче, свободен си.

* * *

Поради липса на опит Настя Каменская се изложи с тестото. Първо, то се оказа прекалено пръхкаво и нейните пирожки с месо се разпадаха още в ръцете й. И второ, то се оказа твърде много дори за прегладнелия Коротков, който в неделя изяде колкото можа и си отнесе цяла торбичка, но пак останаха повече пирожки, отколкото бяха нужни за скромната вечеря на една самотна жена. Най-лошото беше, че те се получиха вкусни и й беше жал да ги хвърли.

В понеделник сутринта Настя едва изгълта още три пирожки, с които бе преяла до отвращение снощи, и потрепери от ужас, като си представи, че ще трябва да ги дояжда довечера. Дори най-вкусното ястие човек не бива да яде в такива количества без риск да си докара идиосинкразия за дълги години напред! Не, вечерта тя май вече няма да понесе това. Решително зави останалите пирожки и ги пъхна в голямата си чанта, за да почерпи момчетата от службата. Тя се мъчи достатъчно снощи, сега е техен ред.

На сутрешната оперативка новият началник заяви:

— Убийството в Соколники получи голям обществен отзвук. Всички днешни вестници пишат за продължаването на войната между телевизионните канали. Изказва се мнение, че убийството на шофьора на снимачната група е имало за цел да се провалят снимките и да се попречи на създаването на телевизионен сериал, който, както се предполага, ще има голям успех и съответно значително ще повиши рейтинга на канала, който ще го излъчва. Ще ви кажа откровено, такава постановка на въпроса не ми е съвсем ясна, аз смятам, че ако са искали да провалят снимките, е трябвало да убият водещ актьор или режисьора, а не шофьора.

— Може да са сбъркали — обади се някой от оперативните работници. — Тръгнали са да убиват актьор, но са сгрешили или са се припознали.

— Резонно е — кимна Афанасиев. — Именно затова ние трябва да се включим в работата. Каменская, ти поемаш случая. Свържи се с Регионалното управление за борба с организираната престъпност, нека проверят дали убитият има някакво отношение към групировка. Ако това е било обикновено разчистване на сметки, те сами ще се занимават с това. Телевизионната версия остава за нас.

Настя мислено се понамръщи, все още не беше свикнала с маниера на новия началник да говори на всички на „ти“. Едно беше Гордеев, който се обръщаше на „ти“ към подчинените си, и съвсем друго — Афоня. Впрочем защо да беше друго? Тя нямаше логично обяснение. Защо Гордеев да може, а Афоня — не?

— Просто ти не го обичаш — засмя се Коротков в отговор на нейното, изразено за пореден път, недоумение. — Затова всичко, което той прави или казва, ти изглежда неправилно. Слушай, останаха ли ти пирожки?

Настя мълчаливо извади от чантата си плика с пирожките и го сложи на бюрото.

— Яж, слънце мое незалязващо, защото аз вече не мога да ги гледам. И все пак мен просто нещо ме сърби да критикувам Афоня.

— Ами давай де, давай — окуражи я Юра и напъха една разпадаща се пирожка цяла в устата си. — А аз ще те послушам.

— Ето, защо например ми нареди да пратя запитване до Регионалното управление за борба с организираната престъпност? Да не би да смята, че всички на земята са пълни идиоти? Ти още вчера ми каза, че има информация за връзка на убития със соколническата групировка, тоест момчетата от територията най-напред са се поинтересували от този въпрос. А Афоня смята, че само тук, на „Петровка“, има хора, които разбират от разкриване на престъпления. Не мога да понасям този високомерен снобизъм!

— Приятелко, хем си права, хем не си. Това, което ти казах вчера, беше неофициална и непроверена информация, която изобщо не съм получил от РУБОП. Но от друга страна, оперативните работници, които бяха на местопрестъплението, обсъждаха този въпрос и наистина смятаха да отправят запитване. Може дори вече да са получили отговор. Така че не се тръшкай преждевременно, сега ще звъннем на момчетата в Соколники и ще научим всичко. Ако се окаже, че това е било банално разчистване на сметки, можеш да си отдъхнеш.

— Добре, ами жената на сценариста? Ти ми каза, че изчезнала.

— Е, и какво? — Коротков сви рамене и посегна за поредната пирожка. — Изчезнала, значи изчезнала. Може да е била свидетел, да е видяла кой и защо е убил шофьора, така че да са я взели от мястото на убийството, та после да решат как да постъпят с нея. И това не влияе на версията за разчистване на сметки. Нали чу какво каза Афоня? Ти се включваш само в случай че това не е било разчистване на сметки. А ако се окаже, че соколническата група е изяснявала вътрешните си отношения или отношенията си с друга група, да разнищват това от териториалното управление.

Думите на Коротков прозвучаха за Настя като утеха, но доста слаба утеха. В убийството на шофьора Теймураз Инджия тя не виждаше нищо интересно за себе си. Виж, ако ставаше дума за маниак, самото съществуване на когото във всеки един момент създаваше заплаха за живота на нова жертва — друг въпрос. Тогава би трябвало да напрегне всичките си сили, физически и умствени, за да спаси хората, които още могат да бъдат спасени. А така… „Какво ми става? — уплашено се разкритикува Настя. — По-рано никога не разсъждавах така. По-рано всяко убийство за мен беше престъпление, което просто трябва да се разкрие. На всяка цена. С всякакви усилия. Нима толкова съм закоравяла, че съм започнала да гледам на труповете на хора като на сухи факти, които нямат ни най-малко отношение лично към мен? Или проблемът е в Афоня? Не ми харесва новият началник, затова съм охладняла към работата си. Чисто женски подход. По-рано това май не ми беше присъщо. Дали не остарявам? Убили са човек, а аз си мисля само как да се отърва от задачките по разкриването на престъплението“.

— Юра, може би ми е време да си вървя? — внезапно попита тя.

— Къде да си вървиш? — Коротков машинално си погледна часовника и Настя разбра, че той е приел въпроса й буквално: че тя има определена делова среща, за която не би искала да закъснее.

— Изобщо. От отдела — неуверено поясни тя. — Без Житената питка нямам какво да правя тук. Моята аналитична работа сега не е необходима никому, а с всичко останало се справям трудно.

— Не си измисляй глупости — строго каза Юра. — Теб те бива за всичко, вършиш всичко прекрасно. През последните пет години с теб редовно се караме на тази тема. Щеше да е по-добре също толкова често да ми правеше пирожки, вместо да ми сервираш тези шантави идеи. Щеше да има повече полза.

— Юра, аз…

— Не искам нищо да слушам — рязко я пресече Коротков. После вдигна към Настя пълни с тъга очи. — Ася, моля те. Моля. Колка Селуянов напусна. Игор Лесников напусна. Доценко се ожени и също споменава за местене някъде, където ще му плащат по-добре, сега трябва да издържа семейство — там, доколкото чух, вече се очаквало бебче. Отделът е пълен с младоци, ние с теб сме единствените, които сме работили тук повече от десет години. А и младоците са такива, че не може да се разчита на тях — и те току поглеждат настрани. Напоследък при нас нито един оперативен работник не се е задържал повече от година и половина, тъкмо е започнал да разбира от работата — и бяга. Идва някой новак, когото ние започваме да учим, а после и той си тръгва. И така до безкрай. Ася, моля ти се. Искаш ли да ти падна на колене?

Настя го разбираше. Лоша работа — да си заместник-началник на отдел, когато между подчинените си нямаш нито един служител, на когото да разчиташ напълно, а само млади неопитни момчета, които почти нищо не знаят и не се стремят да се научат, защото не виждат в тази работа своето бъдеще! Игор Лесников го повишиха, пратиха го в главното управление към министерството. Коля Селуянов го примамиха в окръжното управление като заместник-началник на отдел. Човек може да разбере момчетата, те трябва да растат, да стават подполковници, после полковници. Само Настя извади късмета да остане на майорска длъжност с чин подполковник, и то само защото цяла година работи в главното управление при Заточни, където получи поредния си чин, а после се върна на „Петровка“ с две големи звезди на пагоните и зае предишното си място. И ако ще да остане на тази длъжност чак до пенсия, тя никога няма да стане полковник, защото „таванът“ на старши пълномощника е майорският чин и нито милиметър по-нагоре. Просто тя не е особено честолюбива и няма намерение да се претрепва заради чина полковник от милицията. А Игор и Коля са нормални мъже, тях такова „блатно“ състояние не ги задоволява. И Мишенка Доценко има своите комплекси, той се ожени за Ирочка Милованова и всичко щеше да е наред, но Ирочка има една твърде заможна родственица — следователя Татяна Образцова, която е и съпруга на добре печелещия частен детектив Владик Стасов, и същевременно известната писателка Татяна Томилина, която получава за своите книжки много прилични хонорари. Ирочка е свикнала да живее, без да прави сметка на парите, а Татяна е свикнала да я издържа. И за Миша съвсем неочаквано се оказа непоносима ситуацията, при която Татяна и Стасов постоянно им помагат с пари. Той трябва сам да издържа семейството си. А само с милиционерската заплата не е лесно да издържаш неработеща съпруга и дете, възрастна майка със смехотворна пенсия и себе си, млад силен мъж, който поне три пъти на ден изпитва здравото чувство на глад. Та така стана, че създаденият и обучен от Житената питка колектив започна постепенно да се разпада, да се разпръсва на парченца. Като вчерашните пирожки на Настя… Останаха само двамата с Юрка.

— Юра, защо не напуснем и двамата, а? — предложи тя. — Аз всичко разбирам, няма да те изоставя тук сам, обещавам. Но от друга страна, защо трябва да оставаш с Афоня? Хем ми връзваш ръцете, хем и ти се тормозиш. Искаш ли да поговоря със Заточни? При него определено ще се намери място и за двама ни.

— Аска, витаеш в облаците — тъжно се усмихна Коротков. — Какъв ти Заточни? Да не забрави, че имаме нов министър? Засега той още изтръсква заместниците си, а когато приключи с назначаването на нови заместници, тези нови заместници ще започнат да сменят началниците на главни управления. И къде ще се озове тогава твоят Заточни?

— И ти си прав — въздъхна Настя, — някак не помислих за това. Но по принцип си готов да напуснеш, нали?

— Честно ли?

— Честно.

— Честно казано — не. Ася, аз не съм хлапе, скоро ще навърша петдесет…

— Е, има време дотогава — с усмивка го прекъсна Настя.

— По-малко, отколкото ми се иска. Имам трийсет години стаж. Ти разбираш ли какво значи трийсет години служба? Откак след десети клас влязох в милиционерското училище в Омск, все съм ченге. Много неща съм виждал, много неща умея да върша. Обичал съм и продължавам като идиот да обичам работата си. Роден съм за нея, навлязъл съм в нея, легнала ми е като добре ушит костюм — удобно ми е, комфортно ми е, нито ми е тесен, нито с нещо ми пречи на движенията. Два пъти съм раняван, имам осемнайсет мъмрения и безброй благодарности и разни други поощрения. И какво сега, в края на петата десетка да призная, че съм прекарал живота си напразно? Че съм обичал нещо, което не е бивало да обичам? Че дълги години съм се учил с пот и кръв, трупал съм професионален опит и сега умея неща, които не са нужни на никого? Разбери, Аска, криминалистиката е моят живот. И аз няма да имам друг. Във всеки случай не искам да имам. Не ми е потрябвал никакъв друг живот и друга работа. Затова те моля: не напускай, помогни ми. Ако можеш, разбира се.

— А ти ще ме защитиш ли от Афоня?

— Всичко, което мога. — Юра допря ръка до сърцето си. — Ще положа костите си между него и теб, та да не те докосне.

— Добре, иди тогава да се обадиш за проверката на убития в РУБОП. Между другото, намери ли къде да живееш?

— Още не… Тоест, по принцип съм се разбрал с един приятел, който работи в Академията при Министерството на вътрешните работи. Като на немосковчанин са му дали жилище в общежитието, а той неотдавна се ожени и живее при жена си. Жилището не му трябва, но сега там са се настанили някакви негови роднини, дошли са да попият московска култура, а и да напазаруват едно–друго. След седмица си заминават и тогава ще вляза аз. Само тази седмица трябва да се приютя някъде… А, няма проблем, това са дреболии, мога да нощувам в службата, нищо няма да ми стане. Не ми е за пръв път.

Настя го погледна със съчувствие. Живот ли е това? Човекът честно е дал трийсет години от живота си на делото за разкриване на престъпления, два пъти е бил раняван, има безброй поощрения, а ето, решил е да напусне жена си — и няма къде да се дене. Така и ще се скита по временно свободни жилища, които ще му дават познати, защото, ако си намери квартира, за наем ще отива цялата му заплата, няма да му останат пари даже за цигари, да не говорим за храна, дрехи, издръжка на сина и бензин за колата, която между другото е толкова овехтяла, че постоянно се нуждае от ремонт, а ремонтите също не се правят безплатно. Живот ли е това — та той сам тласка детектива в широко отворените обятия на криминалните структури и не просто шепне — направо крещи всеки миг: зарежи всичко, вземи парите, направи каквото искат от теб и живей без проблеми!

— Ако искаш, поживей у нас — предложи тя абсолютно искрено. — Сега вкъщи мястото за гости не е на походно легло, а на мек диван.

— Искам — също искрено отговори Коротков. — А няма ли да те притеснявам?

— Абе я зарежи — весело махна с ръка Настя, — много пъти си нощувал при мен. За сметка на това сутрин ще ме караш на работа с колата, като истинска лейди.

След половин час се разбра, че Теймураз Инджия не фигурира в отчетите на Регионалното управление за борба с организираната престъпност, тоест получената от Коротков информация за връзката на шофьора на снимачната група със соколническата престъпна групировка се е оказала недостоверна.

— Извинявай, приятелко — виновно разпери ръце Коротков, — бих се радвал, но… Сама разбираш. Момчетата в Соколники вече са в течение, че и ние се включваме. Готови са да ти разкажат всичко, което знаят.

— Ясно. — Настя скептично огледа заместник-началника на отдела. — Не приличаш много на добър вестител. Поне кажи накрая нещо приятно, подслади горчивото хапче.

— А делото се води от следователя Гмиря — тържествено обяви Юра. — От твоя любим Борис Виталевич.

— Е, слава богу, поне в това ми провървя! — Настя въздъхна облекчено и тръгна за Соколники.

* * *

Наталия Воронова не се страхуваше от милицията. Не че беше „яка“ и уверена в своето могъщество личност, която не се бои от нищо, защото може да се откупи от всичко и всички. Просто животът й се бе подредил така, че навремето често й се бе налагало да посещава това държавно учреждение. Първият съпруг на Наталия беше моряк подводничар, служеше в Западна Лица и за да отиде при него, й трябваше специален пропуск за гранична зона, който се издаваше именно в милицията. А Наталия ходеше при него всяка година в продължение на много време. После възпитаничката й Иринка, нейна съседка от комуналното жилище, започна да добавя поводи за срещи на Воронова с милиционерите. После тя направи документален сериал за проблемите на младежите и пълнометражните документални филми „Законите на глутницата“ и „Що е добро и що е лошо“, за подготовката и снимането на които Наталия трябваше да общува отблизо с представители на най-различни милиционерски служби и да прекара доста време в трудововъзпитателен лагер за непълнолетни. Така, на своите четирийсет и шест години, Наталия Александровна Воронова не изпитваше и най-малък душевен трепет нито пред самото учреждение, нито пред неговите представители. И все пак й беше малко чоглаво. Разговор със следовател и даване на показания — такова нещо й се случваше за пръв път.

— Наталия Александровна, можете ли да коментирате някак днешните публикации в някои вестници? — попита я следователят, който се представи като Борис Виталевич, и сложи пред нея двата вестника, които тя вече бе прочела тази сутрин. В единия беше публикуван материал със заглавие „Войната между телевизионните канали продължава“, а в другия заглавието беше още по-гръмко: „Убит е шофьорът. Кой е следващият?“.

Въпреки вътрешния смут и още пресните впечатления от случилото се късно вечерта в събота, Наталия не можа да се въздържи и се позасмя:

— Какво приказвате, Борис Виталевич, възможно ли е човек да гледа сериозно на това? Пълни глупости!

— По-конкретно, ако обичате. Имате ли дори и най-незначителни основания да смятате, че някой е заинтересован от провалянето на снимките? Има ли поне един човек в нашата страна, който би искал вие никога да не довършите своя нов сериал?

— Е, щом така поставяте въпроса, принудена съм да отговоря утвърдително. Определено има.

— Можете ли да назовете имена?

— Борис Виталевич, аз съм здравомислещ човек и си давам сметка, че живея сред хора. Разбирате ли? Сред най-различни хора с най-различни мисли и чувства, а не сред ангели, които обичат всички и на които са непознати злобата и омразата. И би било глупаво да смятам, че всички се отнасят добре към мен. Има хора, на които просто не съм симпатична, и те искрено биха се радвали на всеки мой неуспех. Има вероятно дори такива, които ме мразят, защото смятат, че съм им направила сечено или че с нещо съм им попречила. Както и такива, които ми завиждат, защото смятат, че всичко в живота ми е било дадено лесно и без усилия. Но в този смисъл аз не съм изключение, същото може да се каже за всеки от нас. И за вас включително.

— Е, да се каже така за мен — това всеки го смята за задължително — широко се усмихна следователят. — Трудно е да се предположи, че хората, които съм изпратил на съд, изпитват към мен страстна обич. Но вие все пак не сте следовател. Така че хайде като начало да се спрем на хората, които ви мразят. Та на кого и с какво сте направили сечено, Наталия Александровна?

Тя не беше очаквала, че той ще я разбере така буквално, и се смути.

— Струва ми се, че за да убиеш човек само за да провалиш снимките, омразата трябва да бъде прекалено… — Тя потърси думата, не намери подходяща и употреби първата, която й дойде наум: — … мащабна. А мозъкът — много малък. Убийството на един шофьор не може да провали снимането на сериала. То ще причини бъркотия, нервно напрежение, членовете на снимачната група ще трябва да си късат нервите и да си губят времето в разговори със служители от криминалната милиция и със следовател, работата ще се дезорганизира и забави, но това е само временно. Ще мине най-много месец — и всичко ще се върне в обичайното русло. Сериалът пак ще продължи да се снима. А на мястото на убития Тимур ще бъде взет нов шофьор — и толкоз. Разбирам, че това звучи доста цинично, но аз искам вие да разберете цялата безперспективност на вашата странна версия.

— Не е странна, уважаема Наталия Александровна. Представете си за миг, че беше убит не шофьорът, а водещ актьор. Тогава какво?

— Какво тогава ли? Тогава, вярно, щеше да е по-тежко. Но ако оставим извън рамките на обсъждането чисто човешкия аспект на проблема, свързан със загубата на нечий живот, пак не е катастрофа. Снимките започнаха само преди три седмици и ако от екипа по някакви причини отпадне актьор, бихме могли за три-четири дни да заснемем отново всички сцени с негово участие, като поканим друг актьор за същата роля. Разбира се, това означава време, пари, допълнително хабене на нерви, освен това сценарият се пише в движение, непосредствено преди снимките — като за конкретен изпълнител, така че би трябвало и той да се промени до известна степен. Но и това не е катастрофа. Ако подготвяш проваляне на снимки чрез убийството на актьор, който играе главната роля, трябва да го извършиш към края, когато почти всичко вече е заснето, но именно ПОЧТИ, тоест, когато са останали още доста сцени с негово участие и по никакъв начин не може да се мине без него. Виж, тогава наистина ще се наложи снимане наново на всички епизоди с нов актьор, и то от самото начало. За това вече ще бъдат нужни страшно много допълнителни пари и финансовите затруднения може напълно да блокират работата върху сериала.

— Интересно — промърмори следователят, след като изслуша нейните обяснения. — Хайде да се спрем на финансовия въпрос. Току-що казахте, че ако водещ актьор беше убит сега, пак би било нужно допълнително финансиране, за да се заснемат отново вече заснети епизоди с нов актьор. Откъде щяхте да вземете тези пари?

— От общия бюджет на филма.

— И какво, това щеше да остане без последствия ли? Имам предвид, филмът нямаше да пострада?

— Разбира се, че щеше да пострада. Щеше да се наложи да се спести от нещо друго, например от костюми, от снимки в градска среда — в Москва това е ужасно скъпо. От масовка. Дори от добри актьори. Знаете ли, аз обичам в малки епизоди да снимам звезди, но снимачният ден на една звезда струва луди пари. Щях да се принудя да наемам за епизодите по-евтини актьори, не много известни или съвсем неизвестни. Това щеше да навреди на филма.

— Правилно ли ви разбрах? Ако днес бяха убили актьор, който е играел главна роля във вашия сериал, сериалът все пак щеше да бъде заснет, но качеството му щеше да бъде определено по-ниско. Така ли?

— Вероятно да. Трудно ми е да кажа абсолютно точно, тъй като не съм изпадала в такива ситуации… Да, май че е така, но при едно условие: ако ние нямахме допълнителни пари.

— А вие имате, така ли?

— Може да получим. Например източникът на финансиране може да ни влезе в положението и да отдели допълнителни средства, макар че това е малко вероятно, но теоретично е възможно. А могат да се вземат пари и от друго място.

— Откъде?

— Ами отвсякъде. От някой спонсор. От моя съпруг например.

По изумлението, мярнало се в очите на следователя, пролича, че той не бе имал никаква представа с какви пари Наталия Воронова снима своя филм. Трябваше подробно да му обясни и това.

— Така че сам виждате, Борис Виталевич, че ако не успея да заснема сериала, нито един телевизионен канал няма да пострада сериозно, тъй като никой, освен моя съпруг, още не е вложил нито копейка в снимките.

— Дааа — проточи Гмиря, — озадачихте ме вие, Наталия Александровна. Интересно, а журналистите, които са написали това — посочи той с пръст вестниците на бюрото, — в течение ли са с какви пари снимате?

— По принцип са в течение, тъй като аз не крия това от никого. Два-три пъти съм давала интервюта, когато започвах снимките, и съм споменавала това обстоятелство. Но това изобщо не означава, че сега всички знаят всичко. Ето, вие например не знаехте. Журналистите много често не знаят неща, които са написани във всички вестници, а пък ако ги има само в два… Не можем да ги обвиняваме за това: те не могат да четат всички издания от кора до кора, нали не са читатели, а писатели — усмихна се Наталия.

Те си поговориха още известно време за механизма на финансиране на снимките и за тяхното организиране, а после Борис Виталевич неочаквано и рязко свърна в съвсем друга посока:

— Наталия Александровна, какво можете да ми разкажете за взаимоотношенията на вашия сценарист Нилски и съпругата му?

* * *

Люба с удоволствие огледа отражението си в голямото, в цял ръст, огледало в банята. Нито един дефект, дори най-префиненият ценител не би могъл да намери недостатъци във фигурата й. И лицето, и косата — всичко заедно просто плаче за корица на списание. Мъжете направо падат от такава красота. И Едик също е луд по нея, във всеки случай доскоро тя беше стопроцентово сигурна в това. И изведнъж това пътуване… Хукна за Кемерово за няколко дни. Каква работа толкова има там? Какво интересно намери? Дрънка някакви глупости за някаква жена, която загубила цялото си семейство и на която непременно трябвало да се помогне. Каква е тази жена, какво представлява? От деня, когато Едик се върна оттам, Люба мисли само за това. Може би наистина става дума за жена, само че не самотна и нуждаеща се от помощ, а съвсем друга — млада и красива, още по-млада и по-красива от нея самата. Почти две седмици Люба втренчено се взира в своя любим, търси в неговото поведение признаци за увлечение по неведомата съперница, нищо определено не намери и поради това още повече започна да беснее и да се нервира. А Едик се държи като че ли нищо не се е случило, шегува се, смее се, ходи на работа, прави любов с нея, с удоволствие яде приготвените закуски, когато остава да нощува при нея. Може би нещата не са толкова страшни? Е, увлякъл се е, запалил се е — на кого не се случва? Изтичал е при това свое сладурче за няколко дни, наситил му се е и е разбрал, че за него няма нищо по-добро от Люба. Добре би било да е така. Ами ако не е?

Люба се изми, грижливо разреса гъстата си и дълга до раменете коса, вдигна я високо нагоре и я закрепи с шнола — Едик обича дългата й стройна шия да е изцяло открита. Сложи лек грим — съвсем мъничко, та дори да не се забелязва, че се е гримирала. Само колкото да подчертае очите. Облече красива копринена пижама и отиде в кухнята да свари кафе, но не се сдържа и пак се върна в спалнята. Само за мъничко. Само за да го погледне. Да види как той е потънал в своя лек утринен сън, когато вече и будилникът, навит от Люба за седем часа, е иззвънял, и слънцето през рехаво спуснатите щори залива със светлина тъкмо онази част на леглото, където се намира главата на Едик. Господи, колко го обича! И тъмнорусата му коса, и присмехулните сиви очи, и широките рамене, и тесните бедра, и дългите крака. И дори късите редки мигли на горния клепач. Толкова са смешни…

Лицето на Едик потрепна, прощавайки се със съжаление с остатъците от съня, очите се отвориха.

— Ти какво? — вяло попита той, като видя застаналата на вратата Люба.

— Нищо. Просто гледам.

— Защо?

— Просто така. Гледам — и толкоз. Радвам се, че те имам.

— Не си измисляй.

Той никак не си пада по романтиката и дори не е особено нежен. Но Люба обича у него и това. Само да не я изостави, само да не се влюби в друга.

— Какво искаш за закуска?

— Както обикновено, мюсли с мляко. Защо всеки път ме питаш? Аз винаги закусвам едно и също.

Тя не се обиди. Едик винаги си е малко грубичък, тя вече е свикнала. Докато той се бръснеше и вземаше душ, Люба свари кафе, сипа в дълбока чиния мюсли от пакета, наля леко затоплено мляко. Останалото мляко подържа още малко на котлона и заля с него овесените ядки със стафиди — своята закуска.

— В колко часа трябва да си на работа? — попита предпазливо, разбирайки, че сега може да последва поредният взрив на недоволство: Едик или започваше работа в десет, или изобщо не ходеше. Той беше сервитьор с график „три през три“ — три дни работи, три почива. Вчера му беше почивен ден, третият поред, значи днес трябваше да иде в ресторанта.

Люба и сама не знаеше защо зададе този въпрос, който имаше абсолютно очевиден отговор. Сигурно за да прекъсне мълчанието, което неочаквано бе започнало да й тежи. Колко странно! Едик никога не е бил особено разговорлив, а пък на масата съвсем се умълчаваше и Люба винаги бе приемала това като нещо нормално. Такъв си е, такъв му е характерът. Но сега, след това внезапно и някак неразбираемо пътуване до Кемерово, на нея постоянно й беше тревожно и постоянно й се искаше да получава доказателства, че Едик все така й принадлежи. Само на нея и на никоя друга. За подобно доказателство можеше да служи всичко, всяка дреболия, дори баналната размяна на реплики. Дори просто фактът, че той разговаря с нея. Младата жена разбираше, че се държи глупаво, но нищо не можеше да стори. Не беше по силите й.

Едик не обърна внимание на въпроса й, продължи да гребе с лъжицата мюсли и мляко от чинията. Люба реши да повтори опита си да завърже разговор.

— Единка, ами жената, при която ходи…

— Какво? — Той вдигна глава и я изгледа недоволно. — Какво „жената“? Ти пак ли започна? Нали ти обясних! Е, докога, в края на краищата!

— Не се сърди — припряно забъбри Люба. — Исках само да те попитам: ще трябва ли пак да ходиш при нея?

— Защо да ходя?

— Ами не знам… Пак да помогнеш с нещо, да провериш всичко ли е наред.

— Не знам, може би — неопределено отговори Едик. — А ти защо питаш?

— Помислих си, че може би ще е добре да дойда с теб? Двама души винаги по-лесно решават проблемите. И изобщо…

— Какво „изобщо“?

— И на теб няма да ти е скучно.

— На мен никога не ми е скучно — отсече той и отмести празната чиния.

— На мен пък ми е мъчно без теб — призна момичето. — Когато те няма, място не си намирам. Ще ме вземеш ли следващия път?

— Не знам. Ще видим.

Сърцето на Люба тревожно се разтупка. Нима най-лошите й предположения се оказват верни? В Кемерово той има друга жена. И смята пак да ходи при нея. И да зареже Люба. „Господи, подскажи ми, научи ме, дай ми сили да направя така, че това да не се случи!“