Александра Маринина
Незаключената врата (16)

Глава 16

Нещото, което условно можеше да се нарече пържоли на скара, беше готово за пристигането на Коротков и се кипреше в чиния в средата на масата, оградено с варени пресни картофи, поръсени с копър и залети с масло. Миришеше апетитно, но по всички останали вкусови качества едва ли отговаряше на изискванията. Месото се оказа жилаво и явно пресолено.

— Не може да се яде, а? — виновно попита Настя, след като с усилие сдъвка първата хапка.

— Нищо, става — великодушно отговори Коротков. — Най-важното е, че си се постарала. И после, когато съм гладен, почти не различавам вкуса. Ето, сега ще залъжа стомаха си и ще ти разкажа за Павел Шчербина. Ще изпиташ огромно удоволствие.

Процесът на залъгването на стомаха не отне много време — Юра дъвчеше с невероятна скорост, като буквално премилаше със здравите си зъби жилавите хапки месо и ги подправяше с благоуханните картофки.

— Та така значи, приятелко — подзе той, след като си пое дъх. — Имам за теб съобщение от три части. Част първа: майорът от милицията Павел Петрович Шчербина в момента се труди в управление Р и разполага с неограничени възможности да подслушва телефонни разговори, особено провеждани по мобилни телефони. С други думи, той може да бъде възприеман като източник на всякаква, и най-неочакваната информация. Част втора: горепосоченият майор живее в същия блок, в който живее нашият с теб пламенно обичан началник Афанасиев, само че в друг вход. Блокът, разбираш ли, е ведомствен, на министерството, и седемдесет процента от обитателите му са наши служители. Но в моята втора част има и параграф, който гласи: гаражът „раковина“, който принадлежи на майор Шчербина, е в съседство с „раковината“ на полковник Афанасиев.

— Тоест имаме двеста процента вероятност те да се познават, и то доста добре — оживи се Настя. — Сега е ясно откъде Афоня има тази информация. А третата част?

— А третата е ето тук. — Коротков с горд вид бръкна в предния джоб на ризата си и сложи пред Настя сгънат на четири лист с обикновен формат. — Донесоха ми го днес, със закъснение от няколко дни. Интересно, нали?

— Интересно — бавно се съгласи Настя, след като прочете няколкото кратки реда. — Изглежда, нашето приятелче Шчербина дори не се е досещал за това. Е, и какво ще правим сега? Ти ли ще отидеш при Афоня, или аз сама да разговарям с него?

— Както искаш — сви Коротков могъщите си рамене. — Аз мога, ако теб те е страх.

— Юра, не ме е страх, просто ми е ужасно неприятно. И после, да чуеш такива неща от заместника си все пак е по-леко, отколкото от редови подчинен. Разбира се, идеалното би било да разкажем всичко на Гмиря, та той лично да обясни на Афоня защо пуска Ганелин. Малко трудно ще му бъде да спори със следовател: следователят сам взема решенията си и не иска съгласието на оперативните. Но тогава Афоня със сигурност няма да ни прости, че сме посветили и други хора в тайната на неговия професионален позор.

Настя така и не можа да яде от месото, задоволи се само с картофите, които дори тя не бе успяла да развали. Когато свършиха с вечерята, още дълго обсъждаха набъбващото от постоянно постъпващата информация дело, очаквайки да се обади Серьожа Зарубин.

— Може би е забравил, че обеща да ни се обади? — тревожно питаше Настя и току поглеждаше часовника. — Наближава полунощ, а от него ни вест, ни кост. В Кемерово пък си е направо среднощ, скоро ще започне да се разсъмва.

— Ако е забравил, ще го убия, но първо ще го уволня — спокойно обеща Коротков. — Не се притеснявай. Чакаме още половин час и си лягаме.

Зарубин се обади в един без петнайсет. Гласът му звучеше уморено, той дори не се майтапеше, което говореше за сериозна загуба на силите и духа. Руслан и Яна по негова молба посетили с него гробищата, намерили гроба на Николай Филипович Бесчеревних, но този гроб не им навял никакви спомени. Нито този, нито другите гробове, намиращи се в непосредствена близост до него, нито самите гробища като цяло.

Личността на покойния Николай Филипович също не предизвиква никакви интересни мисли. Живял, учил се колкото могъл, дълго и тежко боледувал, от тринайсетгодишен бил прехвърлен във втора група инвалидност, от деветнайсет — в първа, починал в болница на трийсет и четири години. За никаква престъпна дейност и дума не можело да става, той почти не излизал от къщи, не можел да живее самостоятелно, за него постоянно се грижели родителите и сестра му, така че целият му живот преминавал пред очите им, те били в течение на всяко негово телефонно обаждане и познавали по физиономия всекиго, който му идвал на гости.

— Това беше засега — завърши Зарубин. — Останалото ще ви докладвам утре сутринта. Според мен между съпрузите Нилски става нещо. Или са се скарали, или са нещо недоволни един от друг. Добре, до утре — изразително се прозя той и затвори.

* * *

Сутринта Настя се зае с необходимите мероприятия за установяване самоличността на човека, разполагал с документи на името на Гелий Григоревич Ремис. Запитване до Астраханска област относно месторождението и местожителството му, запитване до института, в който е учил (диплома с името на института и факултета беше намерена в жилището му). Зарубин обеща да намери и бързо да изпрати снимки на Юрий Симонов, за да бъдат сравнени със снимките на Ремис. Ако експертите видят тези фотографии и кажат, че това може да бъде един и същ човек, но преди и след пластична операция, Настя ще успее радостно да погребе версията за сатанистите. А засега трябва да бъде доведено докрай делото за междунационалното убийство, макар тя да разбира, че ще става все по-трудно — нали успя лесно и бързо да събере точно онази информация, която беше достъпна и лежеше на повърхността. А с последните три убийства тепърва има да се помотае.

По обяд се обади Зарубин и я помоли да му продиктува електронния си адрес.

— Намерих снимки на Симонов, тук има компютър със скенер, сега ще ги сканирам и ще ти ги пратя — каза той. — След половин час ще ги получиш. Дявол да го вземе, приятно е да се живее във века на техническия прогрес.

Изгаряйки от нетърпение, Настя бързо приключи поредния разговор, този път със сервитьор от ресторанта, където по времето на извършването на едно от убийствата се намирал Плешаков. Сервитьорът си спомни Плешаков с доста усилия — веселата компания била доста голяма — и не можа да каже със сигурност дали Антон през цялото време е бил в ресторанта, или е излизал. Така че тя отново не успя да зачеркне поредния ред в списъка.

Когато се върна на „Петровка“, Настя изтича право при Коротков с искането незабавно да намери компютър, свързан с интернет. Когато такъв компютър бе намерен, тя прегледа електронната си поща, откри посланието от Зарубин, разпечата снимките, грабна папката, в която бяха фотографиите на убития Ремис, и хукна при експертите да се съветва с тях. Експертите бяха под пара, както впрочем бе винаги, но успяха да й отделят точно три минути, за да я изслушат и да й отговорят: „Иди на «Войковская», там умеят да правят това бързо“.

Недалеч от метростанция „Войковская“, на улица „Зоя и Александър Космодемянски“, се намираше Експертно-криминалистическият център при Министерството на вътрешните работи. Настя нямаше никакво разпореждане за провеждане на експертиза, тя смяташе за преждевременно да занимава следователя със своите призрачни догадки, основани само върху единствения (и то все още непроверен) факт за пътуването на Ремис до Камишов. Експертът, с когото бе разговаряла на „Петровка“, й бе обещал едно обаждане до ЕКЦ, така че там да й свършат работа „по приятелски“. Той бе удържал на обещанието си. Разбира се, тук не очакваха Настя като скъп гост, но към молбата й се отнесоха напълно благосклонно, с помощта на скенер вкараха двата комплекта снимки в компютъра и й казаха да почака.

След известно време жената пред компютъра — на около четирийсет и пет години, със свадлива физиономия и неочаквано мек глас — се обърна и й кимна: ела насам.

— Това са различни хора — уверено заяви тя. — Дори ако се предполага пластична операция. Те са с еднакъв ръст и практически еднакво телосложение, но формата на черепа при двамата е различна. Няма съвпадения по нито един параметър, който се има предвид при идентифицирането.

Уф! Добре че не сподели съображенията си нито със следователя, който водеше делото за убийството на Гелий Ремис, нито с Афоня. Но я беше яд… Толкова красиво щеше да се подреди всичко!

По пътя към „Петровка“ Настя мъчително се опитваше да измисли някаква правдоподобна история за това как двама непознати помежду си мъже на приблизително еднаква възраст, с приличащи си ръст и телосложение, са се озовали едновременно в почти неизвестното градче Камишов, и то с една и съща цел: да помогнат на жена, загубила всичките си близки. Не беше изключено жената да е една и съща. Във всеки случай Серьожа Зарубин, когото тя бе помолила да провери това, каза, че подобни трагични обстоятелства се създали само около Клавдия Савелевна Симонова, за други сходни ситуации камишовската милиция не знаела.

Настя не успяваше и не успяваше да си представи история, отговаряща на изискванията на житейското правдоподобие, така че тя си направи извода, че Ремис се е познавал със Симонов и е ходил там по негова молба. Симонов в действителност не е загинал, но не е посмял да се върне в родния си град, затова е изпратил приятел да организира помощта за майка му. Не е имало никакви двама мъже, имало е само един — Гелий Ремис. Но неговото появяване е било забелязано от хората на Богомолеца и тъй като никой не е разпознал непознатия, те са си направили извода, че е налице пластична операция. Проста и безупречна логика: кой ще се грижи толкова много за самотната жена и за паметника на нейната неотдавна загинала дъщеря? Естествено само синът и братът, няма кой друг. А защо никой не го е разпознал в Камишов? Ами защото си е направил пластична операция. Всичко е ясно.

При това положение Симонов може изобщо да не е променял външността си, а слуховете за пластична операция да са резултат от логичните разсъждения на кемеровските бандити. Ако е имал ново лице, той не би се страхувал да отиде в Камишов лично и не би привлякъл за тази работа Гелий Ремис. А хората на Богомолеца са взели Ремис за Симонов, проследили са го и са го убили. Тогава всичко се подрежда.

Сега възниква въпросът: а трябва ли да издирваме този Симонов? По всичко личи, че лично той не е извършил нищо незаконно, никого не е убил. Вярно, неговото име изплува много по-рано и е свързано с имената на Руслан Нилски (вж. делото за убийството на Тимур Инджия) и на Пьотър Степанович Дибейко (вж. делото за убийството на Антон Плешаков), а сега вече и с името на Гелий Ремис, така че е глупаво да пренебрегваме този факт и да си затваряме очите…

Колкото повече приближаваше към зданието на „Петровка“, толкова по-ясно в главата й се очертаваше схемата. Нилски — Богомолеца, Плешаков и Дибейко — Валера Липецки. Това са двата лъча, излизащи от една точка, наречена „Юрий Симонов“. Симонов се е провинил страшно много с нещо пред групировката на Богомолеца, но тъй като лично той не е свързан с никакви престъпни структури, към кого може да се е обърнал за помощ? Ясно е, че не към милицията, защото провинението пред Богомолеца със сигурност е наказуемо според Наказателния кодекс. Към кого тогава? Към човек, когото познава отдавна. Към човек, който има солидни връзки в престъпния свят. Към човек, който има реални възможности да помогне. Към Пьотър Степанович Дибейко, неговия земляк.

А какво трябва да направи в отговор Пьотър Степанович? Естествено да го вземе под крилото си и да му помогне. Но не безвъзмездно. Откъде у Симонов пари за уреждането на новия му живот? Дори да не си е направил пластична операция, той е трябвало да плати за новия комплект документи. Трудно е да предположим, че живее със стария си паспорт, без да е регистриран където и да било, без стабилно обезпечаване, ежедневно подложен на риска от някаква проверка. В такива условия той би могъл да живее и без чужда помощ. Ако се е обърнал към Дибейко, той е искал за себе си по-стабилна, безопасна и благополучна участ. Срещу какво? На каква цена? Ех, ако знаехме със сигурност дали Симонов си е направил операция или не! Една хубава операция струва много скъпо и ако Валера Липецки е заповядал да се уреди всичко това за Симонов и да се плати, тогава вероятно плановете му по отношение на бившия бомбаджия от рудника са били сериозни.

Не, все пак Симонов е трябвало да се погрижи за промяната на външността си, документите са си документи, но както се казва в оня стар виц, бият те по муцуната, а не по паспорта. Къде е гаранцията, че хората на Богомолеца не са се сдобили с негови снимки и не го търсят по всички улици из всички градове в Русия? Няма такава гаранция. Престъпното братство е силно и информационните връзки в него са добре уредени — милицията може само да въздиша от завист. Щом някой зърне Симонов — след час Богомолеца ще научи, без капчица съмнение. Но ако Симонов си е направил операция, защо не е отишъл в Камишов лично, защо е пратил Ремис? Страхувал се е, че майка му ще го познае? Възможно е. Нали неслучайно казват, че майките разпознават децата си не с очите, а със сърцето. И после, имаме глас, начин на говорене, обичайни жестове, мимика, походка. Серьожа Зарубин обаче твърди, че непознатият, който дошъл в града в края на май, не се отбил при Клавдия Савелевна, не се срещнал и не разговарял с нея. Така би могъл да се държи само син, който се страхува от разобличаване. А Ремис от какво да се страхува? Клавдия Савелевна не го е виждала никога преди това. Могъл е да отиде, да си поговори със самотната жена, да я попита от какво има нужда, с какво да й помогне… А той е направил всичко сам, разпоредил се е, оставил е пари и е заминал. Това пасва добре на образа на Симонов. Излиза, че Ремис се е озовал по същото време в Камишов абсолютно случайно! И целта на неговото пътуване също абсолютно случайно се е оказала същата като на Симонов? И еднаквият тип външност също ли е бил случаен?

Не, не и не! В живота не става така! Или става?

* * *

Най-много от всичко на света сега Настя искаше да не се натъкне на началника. Афоня непременно ще започне да я разпитва какво е свършено по сатанистите, а в отговор тя ще трябва или да лъже и да измисля разни небивалици, или да признае, че изобщо не е работила по сатанистите, а по Симонов, и после да изслушва всички полагащи й се за самодейността нравоучения, плавно преливащи в конско.

Тя се промъкна на пръсти в кабинета си, заключи отвътре и набра вътрешния номер на Коротков. Телефонът не отговаряше. Тогава му звънна на мобилния.

— Къде си? — високо прошепна в слушалката.

— Навън — кратко отговори Юра. — Ами ти защо шепнеш? Да не си настинала?

— Крия се от Афоня. Да знаеш дали е в кабинета си?

— Излезе. Не понесе разговора с мен. Подробностите — в писмо.

— Ами Гмиря? Ти говори ли с него?

— Да. Обеща да помисли.

Настя затвори телефона, включи електрическия чайник, сипа в чашата си нескафе. Какво доживя, а! Принудена е да се крие от началника си, принудена е да го лъже, да се измъква. Колко хубаво беше с Житената питка Гордеев, той всичко разбираше, не беше нужно да му хвърлят прах в очите, човек можеше да му изложи и най-невероятната версия и той с готовност я обсъждаше с него, оглеждаше я от всички страни и изобщо не го интересуваше кой е предложил версията, която в края на краищата е довела до успех — самият той или някой от подчинените му. Той работеше за резултата, а не за собствената си репутация. А Афоня е съвсем друг, за него е важно само собственото му мнение и мнението на ръководството за него, всичко останало малко го засяга. И какво сега — тя, подполковникът от милицията, надхвърлила четирийсетте жена, отсега нататък ще трябва постоянно да бъде нащрек, да хитрува, да крие, да усуква, сякаш е непослушно малко момиченце, а не старши оперативен пълномощник, работил в системата на МВР деветнайсет години, петнайсет от които в криминален отдел? Не може да напусне, работата рамо до рамо с отдавна познати хора, които обича и на които има доверие, за нея е толкова важна, че взема надмощие над неприязънта й към началника. Но работата под ръководството на Афоня постоянно ще изисква от нея постъпки, от които тя сама се отвращава от себе си. А ако напусне, на новото място може да получи точно такъв Афоня, ако не и по-лош, но колегите няма да са наблизо…

Тя отново и отново мислено се блъскаше в тази заключена врата, като по двайсет пъти на ден извървяваше пътя по дългия коридор на разсъжденията и логичните изводи, на опитите да убеди себе си, че хората работят навсякъде, при всякакви началници и всякакви колеги, и никой не е умрял от това. Тя стигаше по коридора до вратата и разбираше, че е заключена, по-нататък път няма.

Настя изпи кафето, написа няколко документа, които в изобилие и със завидно постоянство се изискваха от всички оперативни работници. Обади се на следователя Гмиря.

— Ще го пусна, ще го пусна — недоволно измърмори Борис Виталевич. — Шефът ти вече ме посети.

— Нима дойде лично? — ахна Настя. — И какво каза?

— Каквото трябваше, това каза.

— А кога ще го пуснете?

— Сега съм зает, имам работа до гуша. Да поотхвърля от нея, тогава ще напиша постановлението.

Господи, колко документи се налага да се подготвят в процеса на разкриването на едно престъпление! Постановления, протоколи, справки, рапорти, отчети, планове… Който не е работил в дознанието и следствието, дори не подозира какви грамади от бумащина се натрупват всеки ден. Човекът стои в килията, тормози се, брои минутите и секундите и дори не се досеща, че въпросът за неговото освобождаване вече е решен, но ще го пуснат едва когато следователят напише поредното документче. А той ще напише документчето след доста време, защото го чакат разпити, очни ставки, идентификации, пътувания до местопроизшествия, следствени експерименти… Човек няма сто ръце. Горкият Ганелин! Хубаво си изпати от ревнивеца Шчербина.

Афоня обаче, а! Сметнал е за нужно лично да отиде при следователя и да опровергае оперативната информация, която подкрепяше подозренията по адрес на задържания Ганелин. Браво, не се е скатал, не се е опитал да си измие ръцете, а е отишъл лично. Оказва се, че Вячеслав Михайлович е способен на подобни постъпки. Настя почувства, че в душата й се появи дори нещо като уважение към началника. Може пък наистина да не е толкова лош?

* * *

Сергей Зарубин вече втори час седеше на една пейка в градинката срещу блока, в който живееха Руслан и Яна Нилски. Трябваше да зададе на Руслан няколко въпроса, но майката на Яна каза, че дъщеря й и зет й отишли някъде по работа, и не знае кога ще се върнат, ала със сигурност няма да е по-късно от осем часа, защото Яночка винаги сама слага момиченцата да спят. Ала осем мина, мина и осем и половина, а Нилски още ги нямаше. Сергей не би могъл да ги пропусне — той не сваляше очи от входа.

Докато седеше на пейката, младият оперативен работник се наслаждаваше на приятната възможност да си почине с изпружени нозе, за никъде да не тича и с никого да не разговаря. В детективския живот рядко се случват такива чудесни моменти, особено когато времето е топло и свеж ветрец обвява лицето ти.

Тази сутрин той най-сетне успя да се срещне с човек, който знаеше за кузбаските групировки неща, които дори те самите не знаеха за себе си. Не може да се каже, че човекът, притежаващ толкова всеобхватни знания, охотно се съгласи на разговор с московския детектив, бяха нужни немалко време и усилия, за да го придума за тази среща. Но той най-сетне даде съгласието си и днес разказа на Зарубин доста интересни неща.

Първото и основното: групировката на Богомолеца преди две години преживяла сериозен разкол по — така да се каже — идеологически причини. Самият Богомолец бил човек патологично мнителен и най-високо ценял личната преданост и корпоративната лоялност. Никога не си позволявал никакви сделки или компромиси с ченгета, предпочитал да предава хора и да ги прогонва от командата си, но да не допуска създаване на условия, при които може да изтече информация. От същите съображения Богомолеца бил и яростен противник на подкупването на милиционери и на вербуването им в неговите редици, понеже напълно справедливо смятал, че човек, продал се веднъж, може впоследствие да го направи още много пъти, и ако се довериш на продажно ченге, никога не можеш да смяташ, че си застрахован от предателство от негова страна. Именно затова всички провеждани от Богомолеца операции се характеризирали с грубост, жестокост и праволинейност, тъй като за фината и акуратна работа е нужна помощта именно на ченгета, от сътрудничество с които той фанатично се пазел.

Втори човек в групировката известно време бил някой си Валерий Лозовой, който имал опит в организирането на трафик на наркотици и твърдо бил убеден, че без сътрудничество с правоохранителните органи криминалната структура е обречена на оскъдно и скучно плуване в плитки води. Той се опитвал да втълпи своите разбирания в упорития мозък на Богомолеца, но всеки път срещал неразбирането и огромната съпротива на главатаря. В края на краищата противостоенето между Богомолеца и Лозовой стигнало до такова нажежаване, че групировката се разцепила. Мутрите, предани на Богомолеца, останали в Кемерово, а привържениците на по-съвременния подход си тръгнали заедно с Лозовой и се пребазирали в европейската част на страната, настанили се отначало в Липецк, след което тръгнали да завоюват столицата под ръководството на своя предводител, който започнал да се нарича Валера Липецки.

Преди малко повече от година в групировката на Богомолеца се случило извънредно произшествие: в „общото“ се разкрили големи липси. „Общото“^[1] било регионално и предназначено за подкрепа на всички групировки в Кузбас, но на официална сбирка съхраняването му било поверено именно на Богомолеца. Той не можел да понася да се опитват да му сочат за пример нечий чужд опит, бил твърдо убеден, че целият световен опит не струва и пукната пара в сравнение с неговия личен опит и с усета му за нещата. Богомолеца сам решил къде ще съхранява „общото“ и как ще гарантира неговата сигурност. Купил апартамент в многоетажен блок, сложил двойна стоманена врата, на прозорците — стоманени решетки, оборудвал го с няколко вида аларми и вграден сейф и определил трима души, които на смени да охраняват съкровището.

Когато се открили липсите, били достатъчни само два часа, за да се разбере кой от тримата пазачи е виновен. Той, пребит и инквизиран до смърт, признал, че взел парите за своя познат Юрка Симонов, който обещал да удвои сумата в казиното за една, максимум две вечери. Юрка бил късметлия, играел много и печелел, и пазачът на „общото“ се поддал на обещанията на приятеля си и рискувал. А Юрка загубил. Уплашил се и изчезнал в неизвестна посока, като оставил своя кредитор да носи последствията.

Вярно, в тази общо взето грозна история имало и друга подробност. Докато му изтичала кръвта, пазачът разказал за свое оправдание, че бил посредничил при възлагането на Симонов на „мокра“ поръчка. Възложител бил един много стар и много уважаван крадец, истински престъпен авторитет, който бил тежко болен и преди смъртта си решил, че не може да отиде в отвъдното, без да си е разчистил сметките с всички свои врагове. И когато Симонов започнал да се оплаква на пазача на „общото“ от липса на пари, оня се заинтересувал какво всъщност умее да прави неговият приятел, такова, с което би могъл да спечели пари. Юрка казал, че работи като бомбаджия в рудник, а преди това е служил в сапьорски взвод и притежава съответните умения. Именно тогава пазачът му предложил да потърси възложител. Симонов се съгласил, възложител се намерил (с посредничеството на същия този пазач) и Юрка се заел с работата. Обаче се случила голяма неприятност: докато той се подготвял за осъществяването на своя замисъл, старият престъпник починал. И когато Симонов изпълнил поръчката и донесъл радостната вест на своя приятел пазача, се разбрало, че няма кой да плати за труда му. Възложителят бил умрял. И пазачът бил на загуба, защото и на него се полагал процент за посредничеството.

Както разказал пазачът, Симонов бил бесен. И пазачът, от своя страна, се чувствал неловко. Така че, когато Симонов предложил да вземе пари от „общото“ и да ги „увеличи“ с помощта на комара, пазачът се колебал, но не много дълго — нали се чувствал отчасти виновен, задето Юрка не получил парите си. Пък и своя процент искал да вземе. Юрка бил късметлия, никога не му се случвали катастрофални провали, и пазачът бил сигурен, че след два дни ще върне в сейфа взетата от „общото“ сума и никой нищо няма да научи.

Не могъл да върне парите. А след много кратко време всичко се разкрило. Дълго инквизирали пазача, изтръгвайки от него всички обстоятелства около произшествието и всички подробности, свързани с личността на Симонов, после го доубили, за да не се мъчи. Впрочем дори и да не се мъчел, пак щели да го убият, защото Богомолеца не прощавал предателствата, а провинението на човека, на когото било поверено да охранява регионалното „общо“, от гледна точка на престъпния морал се оказало дори по-лошо от предателството. Това било истинско плъхоядство, тоест кражба от своите.

А след като убили пазача, се заели с издирването на Симонов. Разбира се, добре би било да си вземат от него парите и да ги върнат в „общото“, но надеждата за това била слаба. Щом човекът е проиграл парите, откъде да вземе други? Вярно, мнителният Богомолец, който не вярвал на никого, заподозрял, че Симонов е излъгал, че е изгубил парите, а банално си ги е присвоил, като е метнал своя приятел пазача. Щом е така — да върне откраднатото. А за посегателството върху светая светих трябва да умре, това при всяко положение. Ако не накажеш човек, полакомил се за „общото“, престъпническата чест ще бъде опетнена.

Издирвали Симонов много усилено, но бързо престанали. Симонов загинал при взрив в рудника, в който работел. Историята се позабравила, но преди няколко месеца отново се върнала към живот. Отнякъде изтекла информация, че Симонов е жив, направил си е операция и благополучно живее в столицата на нашата родина под друго име и с друго лице. И сега хората на Богомолеца отново го издирвали с пълна сила.

Каменская най-много се интересуваше от въпроса за операцията: доколко достоверни са тези сведения, може ли да се разчита на тях, или те са плод на фантазия, основана върху слухове. Снощи тя специално говори за това със Зарубин и днес на срещата със „знаещия“ човек, Сергей се опита да изясни този въпрос. Човекът не можа да каже нищо конкретно, не знаеше откъде се е появила информацията, но беше сигурен, че тя не се основава върху слухове, а върху сигурни сведения. Можело наистина да се изясни по-точно, но за това било нужно време. А Зарубин не разполагаше с време.

В десет вечерта той все още седеше на скамейката срещу дома на семейство Нилски и усмихвайки се вътрешно, си мислеше, че всички старания на Богомолеца да предотврати изтичането на информация бяха останали безрезултатни. Информация изтичаше, и още как! Хем защо? Защото главното оръжие на Богомолеца беше твърдостта, мнителността и жестокостта, а когато си жесток към хората си и постоянно ги подозираш в нещо, броят на оскърбените и унижените от теб расте не с дни, а с часове. Невъзможно е да убиеш всички и онези, които остават живи, в никакъв случай не смятат за нужно да ти остават предани или поне лоялни към теб. Ако е истина, че красотата ще спаси света, само добротата може да спаси организираната престъпност. Само ако си добър към своята банда, можеш да изградиш от нея непробиваема крепост, през която няма да проникнат нито правосъдието, нито конкурентите. Групата трябва да те боготвори, тогава ще даде живота си за теб. А от страха, както показва животът, никога не излиза нищо свястно. Добротата ще спаси мафията… Смехория! Но именно такъв парадокс се получава.

Иззад завоя най-сетне се показаха Руслан и Яна. Сергей ги погледна и неволно се напрегна. От тези двама души, които уж вървяха заедно и същевременно леко разделени, лъхаше такава остра неприязън, че не можеше да има съмнение: те сериозно са се скарали, дори не си говорят. Зарубин вече се канеше да тръгне към тях, когато Руслан неочаквано хвана Яна за ръката и започна нещо разпалено да й говори. Яна се дръпна и бързо тръгна към входа. Сергей видя, че тя плаче. Руслан забави крачка, после спря, извади цигари. „Време е“ — реши Сергей, стана и отиде при Нилски.

— Вие? — Руслан го погледна с безразличие и веднага се извърна.

— Аз — престорено въздъхна Зарубин. — Е, ще ме извините, че и в Кемерово ви досаждам, но нали разбирате, работата ми е такава… Имам към вас още много въпроси…

— Не сега — рязко се сопна Нилски.

— А кога? — Сергей не се страхуваше да изглежда нахален, той смяташе, че е по-добре да дотегне на човека с безкрайните си въпроси, отколкото да се притесни и да изпусне нещо. — Кога ще можете да поговорите с мен? Чакам ви вече четири часа, между другото.

— Почакайте още малко, ще изляза след петнайсетина минути.

Нилски смачка фаса с крак и се скри във входа. Излезе дори по-рано, не беше минал четвърт час. Лицето му беше мрачно, устните — плътно стиснати, през рамо носеше пътен сак с дълга дръжка.

— Заминавате ли за някъде? — учуди се Зарубин.

— За Москва — отвърна кратко Руслан. — Ако имате въпроси, хайде да поговорим по пътя към летището.

— Връщате се значи?

— А как другояче може да се нарече това? — отговори Нилски на въпроса с въпрос.

— Но нали Яна… — обърка се Зарубин.

— Какво Яна?

— Тя искаше да напусне Москва, защото се страхуваше. И вие си тръгнахте с нея, за да не я оставяте сама с тези страхове. Нали така?

— Така беше.

— Защо заминавате тогава? Яна вече не се ли бои?

— Явно не. Или страховете й не са толкова силни, че да й попречат да ме мрази. Впрочем това не е ваша работа. С кола ли сте?

— Да — кимна Сергей, — зад ъгъла е. Да вървим.

Изминаха няколко пресечки, преди Зарубин отново да се върне към разговора им:

— Защо казахте, че Яна ви мрази? Скарахте ли се?

— Това не е ваша работа. Нали имахте някакви въпроси? Задавайте ги и оставете на мира семейния ми живот.

— Както кажете — покорно се съгласи Зарубин. — Говори ли ви нещо името Симонов?

— Симонов ли? — Агресията в гласа на Нилски понамаля, личеше, че той не бе очаквал такъв обрат и от учудване бе забравил да се ядосва. — Имате предвид Юрка Симонов, моя земляк ли?

— Именно него — потвърди Сергей.

— Ами имаше такъв човек в нашия град. Учехме в едно училище. И какво от това?

— А след училището, когато станахте зрели хора, случвало ли ви се е да се срещате?

— Не — отрицателно завъртя глава Руслан.

— Сигурен ли сте? Може да е имало някаква мимолетна среща, но да сте забравили.

— Нищо не съм забравил. Когато взеха Юрка в казармата, аз завърших девети клас, а когато той се е върнал в Камишов, аз вече работех в Кемерово. Не сме се срещали.

— Колко точно си спомнихте, че сте завършили девети клас, когато са изпращали Симонов в казармата, дори за секунда не се замислихте. — В гласа на Зарубин прозвуча недоверие, примесено с упрек: хей, не ме будалкай, приятел.

— Да, това го помня — пестеливо отрони Руслан. — Изобщо паметта ми е добра. Но ако ви е интересно, мога да обясня. Според моите представи, Юрка би трябвало да стане отявлен престъпник. А аз исках да стана оперативен работник или следовател. И когато него го взеха в казармата, напълно сериозно си правех сметка на колко години ще бъда, когато се върне, ще работя ли вече в милицията и ще успея ли да го вкарам в затвора. Бях наивен глупчо и не подозирах, че може да ме бракуват заради зрението.

— Защо, толкова ли ви се искаше да го вкарате в затвора? — лукаво попита Сергей.

— Тогава — да, искаше ми се. В онези години искрено смятах, че мястото му е зад решетките.

— А днес вече не смятате ли така?

— Аз изобщо нямам право да разсъждавам на тази тема. Не съм съдия, а още по-малко — Господ Бог.

— И не ви ли е интересно как се е подредил животът му?

— Никак не ми е интересно.

Зарубин помълча, почуди се как да продължи прекъснатия разговор. Руслан явно не е предразположен да споделя, не иска да каже нищо за скарването си с Яна, не се интересува и от Симонов. Или всъщност се интересува, но грижливо прикрива интереса си? Може би, но защо?

— Доколкото си спомням, полет до Москва ще има чак в осем часа сутринта, а следващият е в осем и четирийсет и пет — предпазливо подзе той.

— Нищо, ще постоя на летището.

— Нямате ли приятели, у които бихте могли да пренощувате? — не мирясваше Зарубин.

— С приятели ще трябва да разговарям, а аз не съм в настроение. Какво друго искахте да ме питате?

Е, слава богу, готов е да отговаря на въпроси! Макар че е крайно разстроен, разбира, че Сергей го разпитва не за собствено удоволствие.

— Кажете, а в Москва случайно не сте ли виждали Симонов?

— Вие пак ли за него? — Нилски направи недоволна физиономия. — Казах ви на ясен руски: откак взеха Юрка в казармата, никога и никъде не съм го срещал.

— В такъв случай ми обяснете защо той толкова се интересува от вас?

Зарубин изтърси този въпрос напосоки, това беше само една от версиите. Надяваше се поне по този начин да изтръгне Руслан от силните прегръдки на апатията, която внезапно го бе обзела.

— Кой? — В гласа на Нилски отново прозвуча изненада, този път по-отчетлива.

— Симонов. Или не той, а Пьотър Степанович Дибейко. Впрочем аз смятам, че това е едно и също.

— Чичо Петя?! Ама вие какви ги приказвате? Какви са тия измислици?

— Не са измислици, Руслан. Отвлякоха жена ви, за да я наплашат до смърт. После ви подхвърлиха писмо. После умрели плъхове. Това се оказа недостатъчно и тогава получихте снимка на онзи гроб.

— За какво се е оказало недостатъчно? Не ви разбирам.

— Искали са да ви накарат да се махнете от Москва и да се върнете вкъщи. За целта като основен обект са избрали съпругата ви. Тя е слаба жена, нервите й не са здрави като вашите. Те са искали да я изкарат от равновесие и да я хвърлят в паника, за да се уплаши и да иска да се прибере вкъщи, при което да ви вземе със себе си. И напълно успяха, не мислите ли?

— Но защо? За какво им е на Юрка и на чичо Петя да желаят моето завръщане в Кемерово?

— Аз пък мислех, че вие ще ми обясните това — разочаровано каза Сергей. — Между другото, знаете ли къде живее сега вашият чичо Петя?

— Нямам представа — сви рамене Руслан. — Знам, че се е пенсионирал и е напуснал Камишов.

— Да — потвърди Зарубин, — напуснал го е, вярно. Първо се е преместил в Кемерово, сетне в Липецк, а после — в Москва. Работи като ръководител на службата за безопасност в голямата и влиятелна престъпна групировка на Валера Липецки.

— Чичо Петя?! Не може да бъде. Бъркате нещо.

— Не, нищо не бъркам. А Симонов, ако искате да знаете, е имал непредпазливостта да се скара с друга престъпна групировка, оглавявана от някой си Богорад, с прякор Богомолеца. Предполагам, че за него сте осведомен доста добре.

— Да, познавам го, писал съм материал за него и неговата банда. Но аз какво общо имам? Каква е връзката между мен, Юрка и чичо Петя?

— Разбирате ли какво се получава… — Сергей направи пауза, за да може още веднъж мислено да формулира това, което искаше да каже на Руслан. — Симонов си е навлякъл гнева на Богомолеца. Той е трябвало да се скрие под нечие крило, да намери защита — нали Богомолеца е смятал да го убие, ни повече, ни по-малко. И се е обърнал към Дибейко, който вероятно и за него, както за вас, е бил чичо Петя. И Дибейко е помогнал. Богомолеца стръвно издирва Симонов, а Дибейко с всички сили се старае да му попречи в това. В тази ситуация по някакъв начин сте били набъркан вие, Руслан. И аз искам да науча какво е вашето място в този пасианс.

— Нищо не разбирам — промърмори Нилски.

— И аз. Но на мен ми е простено, нали не съм местен — позасмя се Сергей. — Вие обаче би трябвало да знаете или поне да се досещате защо те искат да ви накарат да се върнете в Кемерово.

Руслан помълча няколко секунди, после решително каза:

— Това са някакви измислици и небивалици. В това, което ми разказахте, няма нищо разумно.

— Възможно е — с лекота се съгласи Зарубин. — Хайде да се разберем с вас така: ако вие се върнете в Москва и в продължение на една седмица нищо не се случи, аз ще си взема думите обратно и ще призная, че съм абсолютен и неизлечим идиот.

— А какво трябва да се случи?

— Е, това не знам. Нещо такова, което би ви накарало отново да се върнете вкъщи. Кой знае защо сте им нужен тук. И ако съм прав, те няма да се примирят, ако отново се появите в Москва. Може да ви оберат, да ви пребият, да ви заплашват по телефона — какво ли не, за да направят пребиваването ви в столицата тягостно и непоносимо. Вие ще трябва да вземете решение да се върнете и те с всички сили ще ви тикат към това решение. Но можете да не се безпокоите — няма да ви убият, защото очевидно сте им нужен жив.

— Ами ако нищо такова не се случи?

— Значи не съм бил прав. Аз съм обикновен човек и имам право да греша.

Пристигнаха на летището. Нилски кратко благодари на Сергей, сбогува се с него и хлопна вратата на колата.

* * *

Несполуката не го обезкуражи. Руслан не иска да си напряга мозъчните гънки и да разсъждава върху неговите думи, но нали е налице и Яна. Нищо чудно тя да може да хвърли светлина върху тази повече от странна ситуация.

На следващия ден рано сутринта Зарубин вече бе заел поста си срещу познатия вход, който предната вечер толкова дълго бе съзерцавал. Яна излезе малко след осем и по това колко бързо крачеше и колко просто бе облечена Сергей направи оказалия се правилен извод, че младата жена бърза за магазина, за да купи продукти за закуска. Магазинът се намираше съвсем наблизо, през два блока, и дори не беше нужно Зарубин да става, за да види къде отива Яна. Какво пък, няма да я тормозим засега — тя бърза, трябва да нахрани децата и родителите си, така че няма да се получи никакъв разговор. Нека почакаме да излезе на разходка с момиченцата, това ще бъде най-доброто време за разговор, тя няма да бърза за никъде.

След като напазарува, Яна също тъй стремително се върна вкъщи. Сергей търпеливо чакаше, хрускайки чипс, с който предвидливо се бе запасил, понеже знаеше, че вероятно ще чака дълго. Към единайсет Яна отново излезе, тикайки пред себе си широка количка, в която седяха двете очарователни бузести мъничета. Зарубин вече смяташе да я спре, но поривът му бе пресечен от мисълта, че излезлите на разходка майки обикновено не крачат толкова бързо и целеустремено. И то поглеждайки часовника си… Я да видим за къде сте се разбързали толкова, Яна Генадевна.

Сергей остави Нилская да се отдалечи достатъчно и я последва. Не беше нужно да върви дълго, защото още на следващата улица, след като пресече, Яна спря до една кола — сребрист опел. От колата слезе мъж, двамата се прегърнаха и целунаха някак не по приятелски, във всеки случай Зарубин съзря в тази прегръдка много повече сексуален, отколкото платоничен интерес. Мъжът отвори багажника, взе децата на ръце, Яна се качи отзад в колата, след което мъжът й подаде момиченцата, ловко сгъна количката, прибра я в багажника и седна зад волана.

Сребристият опел профуча покрай Сергей и той успя да види грейналото от радост лице на Яна Нилская. А мъжът, с когото тя така страстно се бе целувала, беше на четирийсет — четирийсет и пет години, едър, възпълен, добре облечен. И по описанието много напомняше на човека, с когото бяха виждали Яна в Москва, в онзи ресторант на проспект „Мир“.

Сергей запомни номера на колата и се втурна към жигулата, която му бяха предоставили тук за времето на командировката му.