Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Незапертая дверь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Незаключената врата

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Руски

Издател: „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Печатница: „Полиграфюг“АД — Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0943-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6090

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Вячеслав Михайлович Афанасиев гледаше в списъка и вдигаше поред всеки служител в отдела с въпроса: „В какво състояние е работата по разкриването на престъплението?“. Убийствата, в разкриването на които вземаха участие неговите подчинени, бяха, както винаги, повече от самите подчинени и това аритметично обстоятелство обикновено харесваше на началниците, защото, ако човек работи едновременно по няколко случая, той със сигурност не може да се занимава с тях еднакво резултатно, с пълно отдаване и без недоглеждания и грешки, а това означава, че винаги има за какво да се заядеш и за какво да се скараш. Своята порция началнически гняв получиха всички, в това число и Настя, която с една вътрешна усмивчица си припомни вчерашната похвала на полковника и се упрекна за глупавата надежда днес денят да мине без да й четат конско. Освен убийството в Соколники, я чакаха още три престъпления, по които тя през изминалата седмица бе успяла да свърши едно друго, но явно недостатъчно, за да получи добра оценка на оперативката. Особено много критични думи предизвика нейното „бездействие“ по случая с тройното убийство, станало при поредното разчистване на сметки в една от групировките, контролиращи търговията по пазарите. Престъплението беше извършено в края на май и най-активната работа бе проведена, както обикновено, през първите няколко денонощия, а после лека-полека отслабна, докато месец след извършването на убийството съвсем престана. Така ставаше винаги и навсякъде, защото престъпниците имат неприятния навик да „работят“ по собствен график и да не се вълнуват от проблемите на детективите и следователите, които и без тях имат цяла камара неразкрити случаи. Виж, ако крадците, обирджиите и убийците имаха по-човешко, уважително и добро отношение към милицията, те непременно щяха да се съобразяват с прекомерното им натоварване и замисляйки поредното злодеяние, първо щяха да се интересуват дали оперативните работници и следователите ще имат време и сили да се занимават с това, което те смятат да извършат. И вече установили, че те няма да имат време и сили, щяха да вземат решение да изчакат, да дадат на „враговете“ възможност да си оправят старите дългове и едва след това бодро, с пионерски плам, да се заемат с новия случай. Но милиционерските затруднения, кой знае защо, не срещат разбиране от страна на криминалния контингент, така че детективите са принудени да се захващат с новите задачи, без да са изпълнили както трябва купчината предишни. А оттук и резултатът: по „пресен“ труп се работи пълноценно само няколко дни, след което хората превключват на следващото убийство, което капризно не е пожелало да стои на опашката и да изчака ръцете и главите на милиционерите да се освободят.

След като раздаде правосъдие на всички и на всеки поотделно и обясни на личния състав, че така не може да се работи и той възнамерява да изисква еднакво висока активност при разкриването на всички престъпления, включително такива със стогодишна давност, Афанасиев направи угрижена и скръбна физиономия.

— Тия дни в града стана убийство на междунационална основа. Има указание от ръководството делото да се поеме от „Петровка“. Вие навярно разбирате, че това е политически въпрос. Москва е многонационален град и ние не можем да допуснем тук едни хора да убиват други заради тяхната национална принадлежност, инак ще се стигне до погроми и масово клане.

— А в мононационален град може ли да се убива по тази причина? — попита Настя с наивен поглед. — Аз пък си мислех, че изобщо не бива да се убива, никой и никъде. Така са ме учили в университета.

В очите на началника припламна ядна светлинка.

— Правилно са те научили, Каменская. Затова ето, заеми се със случая. Иди в окръжното управление, вземи всички материали, въпросът е съгласуван с ръководството.

Настя тъкмо смяташе да се впусне в дискусия, но улови предупреждаващия поглед на Коротков и се спря. Искаше да напомни на Афоня, че за днес има планирана проверка на версиите, свързани със съдържанието на романа на Руслан Нилски, както и със самоличността на депутата от Държавната дума Евгений Фетисов, който беше заподозрян в организирането на заплахите и натиска върху журналиста. Освен това смяташе да каже на Вячеслав Михайлович, че убийството на междунационална — както и на религиозна — основа не е нещо ново, че такива убийства са ставали и по-рано — и синагогата е била взривявана, и по време на карабахския конфликт азербайджанци и арменци се убиваха един друг не заради момичета. Но Коротков я погледна твърде сърдито, така че Настя реши да си премълчи.

— Кой те караше да дърпаш дявола за опашката, а? — упрекваше я Юра след двайсетина минути, когато след края на оперативката отиде в кабинета й да пие кафе. — Така само си навлече нови проблеми. Ако си беше седяла кротко, може би щяха да възложат случая на друг колега.

— Абе карай, има ли значение — обречено махна с ръка Настя, — ако не този, следващият случай щеше да се стовари върху мен. При всяко положение всички сме еднакво натоварени. Житената питка винаги мислеше, преди да раздава задачите, преценяваше кой какво умее и кой с кое се справя най-добре. А Афоня при разпределянето на натоварванията само си прави сметки — така че никой да не диша с лекота. Ти чувал ли си нещо за това междунационално убийство? От къде на къде го пращат на „Петровка“?

— Обяснявам. — Коротков шумно сръбна от кафето си и захруска бисквита. — Един млад мъж е застрелял друг млад мъж. За първия, убиеца, не се знае почти нищо, освен че е среден на ръст, със средно телосложение и косата му е или светла, или кестенява, тоест с някакъв среден цвят. Виж, за втория, за жертвата, се знае малко повече. Той, приятелко, бил член на групировката на Валера Липецки.

— Охооо! — проточи Настя. — За онзи Липецки ли става дума, дето контролира две банки и десетина фирми?

— За същия.

— Тогава аз не разбирам защо се вдига цялата дандания. Липецки има една от най-добрите в Москва служби за безопасност, те сами ще си намерят въпросния убиец, без наша помощ.

— Аха — кимна Юра, — ще го намерят сами и сами ще го убият. И тогава ще получим вече три трупа, с които пак ние ще трябва да се оправяме.

— Чакай, защо три? — не разбра тя. — Първият труп е налице, втори ще има, а откъде вземаш третия?

— Трети вече е имало, ако вярваме на съмнителните данни, получени по оперативен път. Ти не ме доизслуша, а бързаш да задаваш въпроси.

— Извинявай. Вземи си бисквитки, че днес още от сутринта си много гневен. Да не си гладен? Нали ти сервирах закуска.

— Ето на, сега пък ми натякваш за къшея хляб… — въздъхна Коротков. — С една дума, ти си права — разбира се, нямаше да се вдига никаква дандания, ако не беше едно пикантно обстоятелство. В групировката на Липецки хората до един са заможни, банките и фирмите носят големи доходи, така че всички авери — чак до най-ниското ниво, имат хубави жилища в престижни сгради и карат скъпи вносни коли. Е, и нашият нещастен убит е живеел в прилично жилище. А в същата сграда, освен него, живеят голям брой достойни и заможни граждани и на някои от тях нещо не им харесва да се стреля под прозорците им. И един такъв капризен гражданин чул изстрелите и изскочил на балкона с неистовото желание непременно да залее с щедри псувни негодника, който нарушава спокойствието му. И какво видял там?

— Досещам се — позасмя се Настя. — Видял е паднало тяло и бягащ мъж със средни белези.

— Грешка! — Коротков направи злорада физиономия, зарови шепа в кутията с бисквитите и няколко секунди с наслада хрупа. — Видял само бягащ мъж. Не и тяло. А тъй като въпросният гражданин се оказал не само капризен, но и старомоден, той незнайно защо решил, че милицията съществува, за да опазва спокойствието и безопасността на населението. Кой ли му е казал такава глупост? Всички отдавна вече знаят, че в нашата страна милицията съществува изключително заради отчетността пред световната общност — сиреч, и ние си я имаме, така че всичко ни е като в белите страни. Но гражданинът явно не разбирал това и се втурнал да звъни на дежурния по отдел в милицията. Видите ли, тук се стреля. Дежурният обещал да изпрати служител. Нашият гражданин чакал, чакал, не си лягал, готвел се да посрещне групата и да даде показания. Ала никой не идвал. Той пак се втурнал да звъни — след четирийсетина минути. Дежурният отново му обещава да прати хора. Часът, забележи, е единайсет и половина през нощта, нормалните хора сутринта са на работа, така че това си е точното време за на-ни-на, но нашият бдителен борец за справедливост смята за нужно да изпълни докрай своя граждански дълг.

— Горкичкият — съчувстващо каза Настя. — И колко общо е чакал?

— Три часа и половина. На дежурния се обаждал четири-пет пъти. Стрелбата се чула към единайсет, а в два и половина той зарязал гражданския си дълг и си легнал. А на сутринта се събудил, излязъл на балкона да поразмаха гиричките и що да види — долу милиция, криминалисти, куче обикаля и води милиционер подире си. Оказва се, че човекът бил застрелян точно в момента, когато отварял вратата, за да слезе от колата си. Така си и останал в колата, паднал на седалката, отвън в тъмното не се и виждал, забелязали го едва на сутринта. Убиецът бил умно момче, сетил се да затвори вратата, та да не привлича вниманието към нея. Но по-нататък, приятелко, започва най-интересното.

— Че какво по-интересно от това?

— Ами чуй. Оня чичко, наивният и капризният, изтърчал долу, при милицията да даде показания. Защото много добре си спомнял кога била стрелбата и видял бягащия човек. Дори отказали да го чуят, представяш ли си? Той им казва: аз съм свидетел, мога да дам показания. Обаче го отсвирили. Не си записали нито името му, нито адреса, нито телефона. Е, тогава вече на него му накипяло. Кипял от негодувание, кипял до вечерта, а вечерта взел, че се обадил на свой приятел от нашето с теб родно министерство. Оплакал му се от сърце. А приятелят съответно още на другата сутрин докладвал на когото трябва. Сега в министерството времето е смутно, новият министър сменя целия екип и всяка информация, че на някого в подведомствения му отрасъл работата нещо куца, че проличават кусури, се използва по предназначение: в качеството на компромат.

— Ясна е работата. Случаят се е озовал под контрола на министерството и за да му придадат тежест, са го насочили към „Петровка“. А какво общо има националният въпрос?

— Отново обяснявам. Слушай, май бисквитите ти свършиха. — Коротков слисано погледна кръглата тенекиена кутия, в която съвсем доскоро сребристото дъно дори не прозираше. — Бяха толкова много…

— Бяха — съгласи се Настя, — докато ти не ги изяде всичките. Ами че ти си като боа, омиташ всичко наред, без да гледаш, особено когато говориш. Не се разсейвайте, гражданино началник, продължете повествованието си.

— Та така значи. Най-напред, още когато случаят попаднал под контрол, били задействани всички сили, мрежите били разпрострени нашироко и се пръкнала информация, че нашият потърпевш бил убит, защото малко преди това той самият убил някакъв кавказец, и то изключително поради омраза към кавказците изобщо. Така че второто убийство се получавало като отмъщение или наказание, докато първото било именно поради междунационална вражда. Така че Афоня ти стовари фактически не един, а два трупа.

— Весело — тъжно поклати глава тя. — Излиза, че изпълнителят на второто убийство трябва да се търси сред лица от несъществуващата в природата кавказка националност. А първото убийство е нещо като разкрито, престъпникът е известен, тъй като също е убит. Само дето не се знае коя е първата жертва. Чудничко! На теб не ти ли казаха поне приблизително от каква националност е бил убитият? Грузинец, арменец, азербайджанец, чеченец, ингуш, осетинец? Или може би аварец или даргинец? В коя етническа група да търсим отмъстителя?

— Извинявай, приятелко — разпери ръце Коротков, — каквото не знам, не знам, няма да те лъжа. Разрови се в сводките от последните четири седмици, анализирай националния състав на потърпевшите, мисли, преценявай. Нали това ти е любимото занимание. Дерзай.

— А с убийството на Инджия какво ще правим? Ще го зарежем ли?

— Е, въпросите не може да се решават така кардинално. По убийството на Инджия работата върви и без теб, аз натоварих едно човече, което може да намери начин да провери сведенията за Едик Старшия, Зарубин събира информация в Кемерово, експертите изследват иззетия от Ганелин пистолет, всичко си върви по реда. Трима души се потят в клетката на следователя, така че и той има какво да отчете.

Да, Юрка е прав, няма да могат да ги упрекнат в бездействие. Но кога, кога се случи това с всички тях? От кой момент престанаха да работят за издирването на престъпника и си поставиха за цел само добрите показатели и мнението на началството? Нивото на престъпността, процентът на разкриваемостта… Уж тези отчетни показатели ги е имало винаги и винаги са ги ругали за високо ниво и ниски проценти, нищо не се е променило, но все пак сега всичко е различно. Нещо се е прекършило в милиционерските души, някакъв стожер е рухнал и цялата система около този стожер започна да се руши. Гмиря е задържал трима по едно дело, при което е абсолютно ясно, че ако първите двама са виновни, третият със сигурност не е, и обратното — ако има сериозни основания да подозираме третия, трябва да пуснем първите двама. Защо тогава всичките още са зад решетките? Защото солидни улики, истински, тежки, няма срещу никого от тях, а илюзия за активна работа по случая трябва да има. И никой вече отдавна не се интересува от въпросите на законността на задържането и правата на човека. Вкарват те на топло — и там ще си стоиш, нищо няма да ти стане. Борис Виталевич Гмиря е добър следовател, със силна хватка, опитен, но никога не е тачил твърде много закона, може би защото преди това дълги години е работил като оперативен работник. Впрочем… може и да не е права, като обвинява Гмиря в равнодушие към хората. Ако информацията на Афоня за конфликта между Ганелин и Едик Старшия не са празни приказки, ако на Ганелин наистина са предложили да „отработи“ дълга си, едва ли Андрей Константинович е отишъл лично в Соколники да убие любвеобилния Теймураз Инджия. Най-вероятно той е наел някого — така правят всички, няма да си цапат ръцете я. Така че той като нищо може да се окаже организатор на убийството, а някой от двамата познати на Тимур — изпълнител. За ролята на организатор Ганелин подхожда прекрасно, той добре си представя обстановката на снимачната площадка, със сигурност знае от жена си, че Тимур се е сприятелил с Яна и я забавлява през свободното време, знае и много други неща, полезни за убиеца. Друг въпрос е как Андрей Константинович е успял да намери сред приятелите на Тимур хора, които са готови да си разчистят сметките с момчето. Но това е напълно решим проблем, например може хората на самия Едик Юсубов да са помогнали. Вярно, при това положение много пречи намереният в колата на Ганелин пистолет. Как се е озовал там, ако съпругът на Наталия Воронова не е стрелял с него и изобщо съвсем друг човек е убил шофьора? Нима Андрей Константинович е дал на изпълнителя оръжието, а после си го е взел обратно? Какво пък, случва се. Пестеливостта не е чак толкова рядко качество. Сдобил си се с оръжие, платил си го, защо да става зян? Няма да го хвърлиш я, свиди ти се…

Не, не става. Човек, който хвърля луди пари за снимане на филм — без каквато и да е надежда да си ги върне в пълен размер, няма да се стиска и да рискува заради няколкостотин долара, похарчени за пистолета. Или все пак ще рискува? Нека опитаме да преценим всичко още веднъж: Ганелин е съумял да организира не само убийството на Тимур Инджия, но и отвличането на Яна. Само по себе си отвличането е имало само една цел: да се обърка следствието, да се внушат лъжливи мотиви за престъплението. Същата цел са преследвали и с подхвърленото писмо с цитата от Марк Твен, и с кутията с обезглавените плъхове. Умно, сложно, внимателно обмислено. И какво, човекът, който така е премислил и предвидил всичко, е рискувал да остави у себе си издирвано оръжие, хем не просто да го остави, а и да го разкарва със себе си в колата, в жабката, където по принцип може да надникне всеки, който пътува на предната седалка — Яна, Наталия Александровна, Руслан? Не, това определено не може да бъде.

Настя преглеждаше сводките от последните трийсет денонощия, издирвайки неруски фамилни имена, а с другата половина на мозъка си отново и отново се връщаше към убийството на Тимур Инджия и свързваше всичко известно по случая с личността на Андрей Ганелин. Процесът на свързването вървеше трудно, костюмчето, скроено от факти, не можеше и не можеше да прилепне към фигурата на бизнесмена.

Ето, в сводката от 9 юни се мярна името „Инджия“ и Настя машинално реагира на неруското име, постави чавка на полето. Че какво? По формални признаци пасва напълно, потърпевшият е грузинец, престъплението не е разкрито, така че тя няма право да го изхвърля от списъка с фактите, подлежащи на проверка. Добре би било, напук на Афоня, да се установи, че именно Теймураз Инджия е бил убит в резултат на междунационални боричкания! И нито Ганелин, нито неговите колеги по бизнес, нито телевизионерите, нито политикът Фетисов и неговото приятелче Богорад, по прякор Богомолеца, имат някакво отношение към това. Би се получило просто страхотно! Афоня със своите конюнктурни пориви да си гледа работата!

Интересно, дали наистина е можело да се получи така? Настя се опита да си представи убийството на междунационална почва. Как може да изглежда то? Въображението й нарисува една битова картинка: мургав човек с голям нос продава на пазара красиви плодове, до него спира купувач, пита за цената, опитва да се пазари, между тях избухва спор, купувачът вади пистолет и стреля по несговорчивия продавач с думите: „Мразя ви всички, чернилки такива! Надойдохте тука! Напълнихте цяла Русия! Пиете кръвта на руснаците, оскубвате им последните пари!“. Може, може да е станало така. Но през деня и пред очите на десетки хора. Друг вариант: в Москва живее заможен (за да не кажем: богат) кавказец, купил си е разкошен апартамент, в гаража до сградата е наредил две-три коли, коя от коя по-скъпи. И в същата сграда живее осиромашал заради перестройката славянин, докаран до отчаяние от постоянното нарастване на цените на всичко, измамен от родната си държава и изгубил своите спестявания. Омразата му към съседа расте, трупа се и в края на краищата изригва… Напълно е възможно — късно вечерта, и напълно е възможно — край входа на сградата, в която живеят и двамата. Но в такъв случай убиецът не може да бъде член на групировката на Валера Липецки. Хората на Липецки живеят добре и не биха мразили богатия кавказец. Животът, между другото, показва, че членовете на престъпни групировки най-често са хора благодушни и чувството на класова омраза им е чуждо. Какво ли трябва да се е случило между Тимур Инджия и редовата мутра Антон Плешаков (а именно така се е казвал човекът, застрелян в собствената си кола пред входа на дома, в който е живял), та горепосоченият Антон изведнъж да избухне от неукротима злоба по адрес на веселия грузинец? Завист? Няма кой знае за какво да завижда: Плешаков, ако се съди по колата и апартамента му, е имал много повече пари от Тимур. Освен това Тимур е роден в Москва, в Грузия не е живял никога, само е ходил като дете, на гости на баби и дядовци, а и тези пътувания са престанали заради войната. Руски е говорел почти без акцент и изобщо грузински са били само външността му, името и посочената в паспорта националност, във всичко останало той е бил типичен средностатистически московчанин.

Но най-важното дори не е това. Служителите на криминалната милиция не са включили името на Антон Плешаков в списъка с контактите на убития шофьор. В дългия списък това име липсваше. Защо така, познанството на Тимур с Плешаков тайна ли е останало за всички околни? И това е възможно, ако например отношенията им са се градили около нещо не твърде предразполагащо към огласяване. Но тогава не може да става дума за междунационална вражда. Ако Плешаков е влязъл в такива законспирирани отношения с Тимур и е въртял с него някакви секретни далавери, той от самото начало е знаел за националната принадлежност на своя партньор — и как така изведнъж безпричинно си е спомнил за глобалната си неприязън към кавказците? Ако тази негова неприязън наистина е глобална, той от самото начало не би трябвало да си има работа с Тимур — и толкоз.

Да погледнем от друга страна. Антон наистина не е можел да понася кавказците. И наистина не се е познавал с Тимур. Плешаков е извършил убийството не поради лична неприязън, а просто така, от хулигански подбуди. Видял е красив млад грузинец, разхождащ се късно вечер из парка — и при това прегръщащ красиво руско момиче, и го е убил. Възможно ли е? Като нищо! Но къде да денем при това положение отвличането на Яна? И как да оценяваме показанията на самата Яна, че от храстите са ги повикали по имена? Не, междунационалната вражда по никакъв начин не може да се свърже с това дело. Обаче жалко… Би могло да се получи красиво. И най-важното — Афоня щеше да се ядоса.

Какво пък, ще продължим да работим. Първо трябва да се обадим до всички окръжни управления, на чиито територии са били извършени убийства на „лица от кавказка националност“, и да разберем кои от тях са разкрити и кои — още не. После да преценим доколко може лицето Антон Плешаков от групировката на Валера Липецки да се свърже с всички неразкрити. Настя извади от бюрото си телефонния указател, намери номера на телефона на заместник–началника на управлението на Западния окръг, посегна към телефонната слушалка, но пръстите й сякаш сами започнаха да натискат съвсем други бутони. Търсеше приятеля си от Регионалното управление за борба с организираната престъпност и корупцията.

— Саня, аз реших от днес нататък да обикна Валера Липецки. Как смяташ, имам ли шансове?

— Колкото щеш — изкиска се в слушалката приятелят на име Саня. — Отвратителен тип, жените не могат да го понасят, така че твоята любов няма да остане несподелена.

— Ще ми разкажеш ли?

— Каквото мога. Хайде прескочи довечера, към осем — осем и половина, само че ми звънни преди това.

Да получиш информация от оперативен работник „срещу нищо“ е задача от висша категория на сложност. Информацията е ключът към разкриването на престъплението, при което изобщо не е задължително то вече да е извършено. Всеки оперативен работник в хода на ежедневната си работа получава огромно количество сведения, които в момента може да са абсолютно безполезни, но ще влязат в работа утре или след месец, или след година, когато бъде извършено ново престъпление. Ченгетата ценят високо информацията, пазят я като зеницата на окото си и гледат да не я споделят с никого, дори със собствения си началник, особено ако тази информация се цели в бъдещето. Защото не се знае какво може да стане, може на самия теб да ти се наложи да разкриваш престъпление, върху което именно тази информация хвърля светлина. А ти като последен глупак си я споделил и някой е успял да получи резултат преди теб. Той се надува, а ти оставаш с пръст в устата. Точката за разкрито престъпление се пада на него, а не на теб. При правене на равносметка процентът на разкриваемост се оказва по-висок при него, а не при теб. Така че прибери си информацията под задника и си седи върху нея солидно и уверено, пази я зорко от чужди очи. С една дума, охранявай я като държавната граница.

Ето защо, очаквайки срещата с приятеля си от РУБОПиК (така напоследък бяха започнали да наричат РУБОП, като бяха прибавили към организираната престъпност и корупцията), Настя не разчиташе да чуе особени откровения. Трябваше да получи най-обща информация за Валера Липецки и неговите хора, само толкова. Мисълта за възможното убийство на Тимур Инджия с мотив междунационална вражда бръмчеше като нахален комар около носа й и постоянно я разсейваше, пречеше й да работи. В края на краищата, това престъпление беше само едно от списъка на неразкритите, при които жертви бяха станали лица с кавказки произход, и тя бе длъжна да проведе по него същата работа, каквато и по всички останали.

* * *

Седмицата, изминала от момента, когато Коротков бе напуснал семейството си, така и не реши жилищния проблем на Юра, обещаната му гарсониера в общежитието все още беше заета, явно на роднините на стопанина им бе харесало в Москва и бяха решили да поостанат тук. На връщане към къщи след срещата с приятеля, който целенасочено се бореше с организираната престъпност, Настя се обади на Коротков, за да му съобщи, че вече може да се прибира.

— Само че първо намери Зарубин по телефона и го помоли да ни се обади по-късно, когато му е удобно да разговаря — каза тя.

— Защо? Има ли нещо интересно? — избоботи Юра.

— Не толкова интересно, колкото любопитно. Но въпросът е интимен, хайде да го обсъдим вкъщи.

Настя твърде добре знаеше за управление Р и гледаше да не води служебни разговори по мобилния телефон. Вярно, тя не беше престъпничка, дори обратното, но мисълта, че нейните разговори всеки момент могат да бъдат прослушани, й бе дълбоко неприятна и будеше у нея чувство на здравословна погнуса. Тя знаеше, че записващите устройства се включват при попадане в зоната на контрол на кодови думи, и горе-долу си представяше, че тези думи по принцип би трябвало да се отнасят към сферата на тероризма, но първо, никой не знаеше конкретния списък на думите сигнали, второ, този списък беше невероятно дълъг, и трето, в управление Р работеха точно такива хора, каквито изобщо живееха в Москва, заемаха длъжности в органите на вътрешните работи и ходеха по улиците. С други думи, хора, на които далеч не бяха чужди здравото и нездравото любопитство и — което е много по-лошо — желанието да припечелят нещичко отгоре върху оскъдната си заплата. Така че нямаше никакви гаранции, че тези хора не сътрудничат на престъпните групировки.

Настя искаше да помоли Серьожа Зарубин да отиде до Камишов — град в Кемеровска област, откъдето беше родом Руслан Нилски. Тя не знаеше по-определено защо Серьожа трябва да отиде там и какво трябва да изясни, просто чувстваше, че от тази командировка ще излезе нещо. Работата беше там, че Валера Липецки имаше опитен и умен началник на службата си за безопасност. Някой си Пьотър Степанович Дибейко. В миналото — началник на градския отдел на вътрешните работи в Камишов. Интересна метаморфоза.

* * *

Яна я дразнеше все повече, но Ирина се примиряваше: заради Наташа, заради нейното спокойствие ще търпи това капризно момиченце, нещо повече, не просто ще го търпи, а ще се преструва, че всичко е прекрасно, просто супер, по-добре не може и да бъде.

Като се почне дори с това, че в неделя вечерта Янка реши да демонстрира мирова скръб и дори отказа да се отбие заедно с всички у семейство Голдман. Когато Наташа и Ира отидоха при следователя, те прибраха Яна, която сиротно седеше в коридора до вратата на кабинета. Тя поиска да я закарат вкъщи. Че нали, толкова се тревожила, толкова нерви изхабила, че не искала да ходи на никакво гости. Сякаш Наташка се е тревожила по-малко! Андрей все пак й е съпруг, а на Янка е никакъв. Наложи се да се отклоняват от пътя, за да я закарат у Наташа. Руслан се тормозеше, постоянно виновно поглеждаше жена си и беше ясно, че и той би искал да си остане с нея вкъщи, да я успокоява, но не можеше: трябваше да помогне на Наташа да приберат колата на Андрей Константинович от „Покровка“ до дома им на „Каменная Слобода“.

В понеделник Яна тръгна заедно с всички за „Мосфилм“. Ирина имаше снимки следобед, от пет часа, и когато се появи на площадката, видя познатата картина: мрачната Яна седи настрани сама, с никого не разговаря, никого не поглежда и с целия си вид показва колко е нещастна, колко е трябвало да преживее, да изстрада, а никой не се втурва да я утешава, не размахва крила над нея и не се стреми да си зареже цялата работа, за да я разсее от страшните спомени. Руслан е нервен, личи си от пръв поглед, чувства се виновен пред жена си, макар че каква вина има той? Че не заряза снимките и не я заведе в Кемерово ли? И Наташа е нервна, защото й е мъчно и за Янка, и за Руслан. Тя изобщо е такава: за всички й е мъчно и на всички се старае да помогне.

Във вторник епизодът с участието на Ирина се снимаше още от сутринта, до дванайсет тя се освободи и решително отиде при Яна, от чието хубавичко личице още не се бе изличил изразът на обида спрямо целия свят.

— Искаш ли да принесеш полза на обществото? — високо попита тя.

Яна бавно вдигна към нея сивите си очи, печално се усмихна.

— Каква полза?

— Хайде с мен. Ще направим нещо полезно за Наташа, тя по цели дни работи, за нищо не й остава време. Хем ще се поразсееш. Защо да седиш тук?

— Не искам — тихо отговори Яна.

Не искала! Ира едва се сдържа да не я хване за раменете и да я разтърси едно хубавичко, та да отвее от главата й всичките глупости. Но нали беше актриса в края на краищата, а не някоя махленка.

— Яночка, чуй ме — ласкаво заговори Ира. — От твоето седене на площадката няма никаква полза, скучно ти е и постоянно се ровиш в тъжните си мисли. Руслан е зает, не може да ти обръща много внимание, но той вижда състоянието ти и страшно се притеснява. Това му пречи да работи — и на него, и на Наташа, защото и двамата ги боли душата за теб. Хайде да се махнем оттук, да си побъбрим, да хапнем някъде нещо вкусно. И на Наташка можем да помогнем, тя още вчера казваше, че е събрала дрехи за химическото чистене и вече втора седмица не намира време да ги занесе. Дрехите са много, сама не може да ги замъкне, а Андрей Константинович през последните дни отначало се занимаваше с теб, а сега изобщо… А, Яночка? Да вървим, а?

Яна тежко се надигна от стола и кимна:

— Добре, да вървим. Може наистина да е по-добре.

Двете отидоха при Наташа. Тя ядосано обясняваше нещо на актьорите, които се готвеха за заснемането на следващия епизод.

— Натулечка, ние с Яна решихме да си тръгнем заедно — бодро подзе Ира.

Наталия вдигна към тях неразбиращ поглед, свали си очилата.

— Къде ще вървите?

— Да занесем дрехите ти на химическо чистене, искаш ли? Помисли какво друго има да се върши, ще го свършим. Сама ще ми бъде скучно, а и на Янка й е скучно да седи тук, така че двете ще си правим компания.

— Добре — кратко кимна Наташа, — благодаря ти, много ще ми помогнеш.

Тя отстъпи няколко крачки, вдигна от пода чантата си, извади ключовете и пари.

— Ето, вземи. Дрехите за химическото са в антрето, в гардероба, три големи сака. Имай предвид, тежки са, там освен леките неща са и всичките ни якета, два кожуха, едно палто и шлиферът на Андрюша. В кухнята ще намериш пакет с лекарства, на масата до хладилника е, трябва да се занесе на Люся. Ще можеш ли?

— Ще мога — каза Ира. — Ако сестричката ти е толкова болна и не може да живее без тези лекарства, би могла да прати за тях ненагледната си дъщеричка, а не да чака ти да й ги занесеш.

— Ира, това не подлежи на обсъждане. Люся ми е сестра, каквато и да е. Тя е на шейсет и три години, болнава е и хайде да се съобразяваме с това.

— Добре — въздъхна Ира. — Какво друго да направим?

— Ще ми се да прескочиш до майката на Андрюша. Той вече цяла седмица не е ходил при нея и сега не се знае кога ще може да я навести. Виж какво е положението с продуктите, купи й всичко необходимо, защото тя не може да вдигне нищо по-тежко от един хляб. Да, и друго: ако минеш покрай някой магазин за готова храна, купи една-две салатки и парче печена риба, защото сутринта не успях да приготвя вечеря за Льошка, справих се само с обяда му. И внимавай салатите да са без картофи, нали?

— Слушам, генерале! — шеговито рапортува Ира. — А къде е Руслан?

— Отиде да се уедини някъде и да мисли.

— Ние няма да го търсим, ти му кажи, че Яна тръгва с мен, става ли?

— Добре — разсеяно отвърна Наталия, защото мислите й моментално превключиха към предстоящите снимки.

По пътя Ирина не спираше да бъбри, опитвайки се да разтуши и заприказва Яна, но безуспешно. Яна седеше мълчалива и мрачна, беше обхванала с ръце раменете си, сякаш за да се огради от целия свят. Живна малко едва когато дадоха дрехите в пункта за химическо чистене и тръгнаха към Наташината сестра в една от най-отдалечените покрайнини на Москва.

— Ти май не обичаш сестрата на Наталия Александровна, защо? — попита тя Ирина.

— Че за какво да я обичам? — отговори Ира на въпроса с въпрос. — Самовлюбена егоистка с огромно самочувствие. И на всичко отгоре графоманка. Вече от сто години пише роман епопея, въобразява си, че е гениална писателка, изтормозила е всички околни със своя талант и с твърденията, че никой не я разбирал. Прави се на интересна! О, почакай и ще видиш.

Ира жестоко мразеше сестрата на Наталия, но се стараеше по възможност да не демонстрира това, като се ограничаваше само с остри и злъчни забележки по неин адрес. Впрочем тя също толкова силно мразеше всички, които някога бяха се осмелявали да огорчат или обидят Наташа. А повече от Людмила никой никога не бе обиждал Наталия, в това Ира беше стопроцентово сигурна.

— А майката на Андрей Константинович обичаш ли? — продължи Яна странния си разпит.

— Че за какво да я обичам? Аз не съм й никаква. Но тя много ми харесва. Страхотна лелка е, весела, жизнерадостна, на никого не досажда и се старае да не натрапва проблемите си на никого, за разлика от Людмила. Само че е много болна. Старичка е вече.

— Ами Наталия Александровна? — не мирясваше Яна.

— Обичам я. За мен тя е всичко, разбираш ли? Всичко — и толкоз. И майка, и баща, и по-голяма сестра, и приятелка. Аз дори двамата си съпрузи не съм обичала толкова, колкото обичам Наташка. Съпрузите ми впрочем бяха големи идиоти — весело съобщи Ира. — Единият ме биеше, другият ми изневеряваше най-нагло. И двамата пиеха. Какъв късмет имах, а!

— Защо тогава си се омъжвала за тях?

— Защо, защо… Първия път бях глупачка, само на деветнайсет години, исках да съм свободна, да се откъсна от Наташка, защото тя ме държеше много строго — това не може, другото не може… Е, нали разбираш. След няколко месеца избягах от него, върнах се при Наташка.

— А вторият ти съпруг?

— С втория ми съпруг историята е друга. Но това не е интересно. И изобщо всичко това е минало, защо да го обсъждаме сега?

— Но ти си го обичала, когато си се омъжила за него, нали? Обичаше ли го?

Ира мислено се усмихна. Когато се намираш вътре в ситуацията, чувстваш едно, а после, мине ли време и обърнеш ли поглед назад, виждаш всичко по съвсем различен начин.

— Обичах го, то се знае — уверено отговори тя.

— А после какво? Разлюби ли го, или какво?

— Той пръв ме разлюби, започна да се влачи по жени. Търпях известно време… Знаеш ли, родителите му бяха много свестни, толкова хубаво живеех с тях! Те всичко виждаха, всичко разбираха за синчето си, затова винаги бяха на моя страна. И после, нямаше кой знае къде да отида, моята стая в комуналното жилище по това време вече беше заета, там се бе нанесла Людмила с дъщеря си. Незаконно, разбира се, но не можех да ги изгоня на улицата, нали? Така че търпях.

— И защо накрая си тръгна? Друг ли си намери?

— А, не, какъв ти друг… Тръгнах си, когато разбрах, че е безсмислено да продължавам да търпя. По това време тъкмо разселиха нашето комунално жилище, на мен ми дадоха боксониерата, така че имах къде да отида.

— Кога стана това?

— Преди малко повече от година, през април. Тъкмо тогава бях дошла в Кемерово, ти знаеш това. Върнах се, събрах си багажа и си тръгнах. А защо личният ми живот те интересува толкова?

Всъщност Ира бе убедена, че Яна задава въпросите си с една-единствена цел: да провери доколко е обоснована ревността й. Защото тая глупачка си беше втълпила, че между Руслан и Ира има нещо, и вечно ровеше в този проблем.

Яна не обърна внимание на последния въпрос, нищо не отговори, но след някое време отново се върна към интересуващата я тема:

— Ира, а ти влюбчива ли си? Лесно ли се влюбваш?

— Аз ли? Лесно, и още как! За пет минути. От това идват всичките ми нещастия.

— Какви нещастия? — Гласът на Яна стана напрегнат.

— А! Вечно се насаждам в някакви отношения, от които после не знам как да се отърва. Защото не само се влюбвам бързо, но и разлюбвам със същата скорост. А отношенията вече са се създали… С една дума, с любовта си имам само неприятности.

— И докато беше омъжена, също ли се влюбваше?

— Естествено. Човек не може да избяга от собствения си характер.

— И какво правеше тогава?

Напрежението в гласа на Яна нарасна и Ира я досмеша. Ах, глупачето, сигурно съпостави двете дати — идването на Ира в Кемерово, нейната среща с Руслан и напускането на съпруга й. И помисли, че това не е било случайно.

— Как какво? Интересува те дали съм изневерявала на мъжа си, когато съм се влюбвала? Не, не съм изневерявала.

— Защо?

Господи, как не спря с въпросите си! Иска да разбере дали между Ира и Руслан е имало нещо? Защото те, в интерес на истината, се срещаха по времето, когато бе омъжена…

— Не съм имала удобен случай — ядосано изтърси Ира. — За съпружеската изневяра са нужни три условия: аз да искам, той да иска и да има къде. Всичките три условия не се подреждат всеки ден, те трябва да се създават целенасочено, а аз никога не съм имала този хъс. Някакви други въпроси ще имаш ли?

— Да, исках да те попитам и…

— Добре, давай, питай.

— А ако тези три условия се подредят, ти би ли напуснала съпруга си?

— Аз ли? — Ира се разсмя от сърце. — Какво, да не съм болна нещо? За нищо на света! Отношенията с любовник са едно, а желанието или нежеланието да живееш със съпруга си — съвсем друго. Една жена напуска съпруга си не когато си намери любовник, а защото вече не иска да живее с него.

— Но това е безнравствено.

— Моля, какво каза? Благодаря, че ме просвети, защото аз не знаех. Е, ако ти се влюбиш в някого и изневериш на твоя Руслан, тогава съм готова отново да обсъдим с теб този проблем.

Спряха пред блока, в който живееше сестрата на Наталия.

— Е, ще дойдеш ли с мен, или ще поседиш в колата? — попита Ира.

— Ами май е по-добре да остана тук — колебливо отговори Яна. — Щом сестрата на Наталия Александровна е толкова неприятна жена, защо да…

— И това е правилно — одобри Ира. — Не ти трябват излишни отрицателни емоции. Аз бързичко, дори няма да влизам в апартамента, само ще подам лекарствата и — обратно. И аз не изпитвам радост от общуването с Людмила.

Людмила, която приличаше на изсъхнало дърво, с високомерна снизходителност, изписана на нейното някога красиво, а сега покрито с дълбоки бръчки лице, пое пакета с лекарствата от Ирина, царствено кимна и затръшна вратата под носа й, без да я удостои нито с думи на благодарност, нито с покана да влезе. И слава богу, мислеше си Ира, докато слизаше с асансьора — колкото по-малко общуваш с нея, толкова по-малко гадост се утаява в душата ти.

Сега се отправиха към онази част на града, в която живееше майката на Ганелин. По пътя се отбиха да обядват. Яна постепенно се оживи и затрупа Ира с въпроси за известни актьори, с които тя е имала възможност да се снима, за техния личен живот, навици и особености на характера, за тяхното поведение по време на снимки и извън снимачната площадка. Кой за коя е женен, кой с кого спи, кой пие много, а кой се е провалил или е превъртял, кой какъв апартамент и каква вила има. Ира не обичаше да клюкарства за събратята си по професия, но какво ли няма да направиш, та Янка да се разсее!

Яна реши да не влиза и при майката на Андрей Константинович, изчака Ира да излезе със списъка на покупките и весело закрачи до нея между щандовете в огромния супермаркет, който се намираше на пет минути с колата. Натовариха догоре с продукти и разни дреболии за домакинството две колички, напъхаха всичко във фирмени торбички на магазина и превити под тежестта на покупките, се потътриха към колата.

— Сега да смогна да намеря и кулинарен магазин — и можем да смятаме, че сме изпълнили програмата докрай — със задоволство каза Ирина.

Тя остави торбичките на асфалта, бръкна за ключовете от колата и в този момент забеляза някакво бяло листче на предното стъкло, пъхнато под чистачката.

— А ето го и любовното послание от паркинга.

Издърпа листчето, напълно сигурна, че ще види на него написаното време за престоя на автомобила.

Беше снимка, направена на гробище. Добре поддържан гроб, красив паметник с надпис: Николай Филипович Бесчеревних, 1965 — 1999 г.