Александра Маринина
Незаключената врата (10)

Глава 10

За срещата с Руслан Нилски в неделя Настя тръгна още сутринта, след като снощи специално се бе разбрала с него — искаше да влезе в жилището на Воронова колкото може по-рано, докато всички обитатели все още не са се пръснали по своите си дела. Но нямаше късмет. Когато наближи блока на „Каменная Слобода“, тя видя как от входа излязоха Андрей Ганелин и Яна Нилская, качиха се в бял мерцедес и заминаха. Според израза на Коротков, това очевидно бе вече третото действие на пиесата „Пропъждане на тъгата“, ако предположим, че първото е било изиграно в петък, а второто — вчера, в събота.

Когато стигна до вратата на апартамента на втория етаж, Настя машинално вдигна глава и видя до прозореца между втория и третия етаж женска фигура. Жената седеше неподвижно на перваза и гледаше през прозореца.

— Наталия Александровна? — неуверено я повика Настя.

Воронова извърна глава и приветливо се усмихна.

— Добро утро. Влизайте, не е заключено. Руслан ви очаква.

— Защо седите тук? Случило ли се е нещо?

— Не, не, всичко е наред.

Настя се поколеба малко, после се качи по стъпалата при нея. Сега стоеше съвсем близо до Воронова и виждаше, че на коленете й има отворен бележник, а в пръстите си Наталия върти химикалка.

— Какво, тук ли работите? — смая се тя.

— Е — засмя се в отговор Воронова, — може да се нарече работа само твърде условно. Знаете ли, по-рано живеех на четвъртия етаж. Там беше нашето голямо комунално жилище, в него съм се родила, в него премина целият ми живот. На втория етаж живеем съвсем отскоро, мъжът ми купи апартамент в тази сграда специално заради мен — за да не се откъсвам от мястото, с което съм свикнала. А на този перваз някога седях с часове, когато не ми се прибираше и трябваше да обмисля нещо. Например какво да кажа на родителите си. Или как да избегна неизбежен конфликт. И този навик ми остана. Това място ме стопля някак особено. Сигурно мозъкът ми вече знае: приближа ли се до прозореца на стълбището, значи трябва да работи, трябва да мисли.

Воронова отново се засмя, леко смутено. Но Настя, кой знае защо, не й повярва. Тя беше сигурна, че Воронова бе гледала след заминаващите — съпруга й и Яна. Нима ревнува? Такава уравновесена и умна жена не би ревнувала без причина. Настя си помисли, че ако Воронова е изпитала ревност, значи има сериозни основания за това. Много сериозни. Излиза, че Ирина Савенич е права…

— Андрей Константинович и Яна тръгнаха ли вече? — полуутвърдително попита тя.

— Да, току-що — кимна Воронова.

— Жалко. Искаше ми се да поговоря и с тях. Да знаете дали ще се върнат скоро?

— Страхувам се, че ще е късно вечерта. Яночка трябва да се поразсее, да се отърси от онзи ужас. Аз съм много благодарна на мъжа си, задето пое тази грижа. Момичето преживя такива неща… Тя е още твърде млада, не умее да овладява емоциите си.

— Какво имате предвид?

Настя се престори, че не разбира за какво говори Воронова. Защото лично на нея нито Наталия Александровна, нито Руслан бяха разказвали за истерията, в която изпаднала Яна, настоявайки мъжът й да я заведе у дома. А да се позове на разказа на Ирина Савенич би означавало да наруши конфиденциалността на нейните отношения с Коротков.

— Яна искаше непременно да се махне от Москва. Беше много уплашена, измъчена — отначало отвличането, после писмото, плъховете… Аз я разбирам, но и тя би могла да разбере, че заминаването на Руслан ще затрудни работата ни. Ние още нямаме готов сценарий, разработваме всички сцени два-три дни преди заснемането, постоянно променяме нещо. Руслан ми е нужен тук, той ми е необходим, особено сега, когато трябва да мислим за съкращаване на бюджета. Но Яночка не иска да се съобразява с това. По-точно, не искаше.

— Тоест, сега е решила друго? Вече не настоява да се върне в Кемерово?

— Поне през последните две денонощия не е продумала за заминаване — въздъхна Воронова. — И това е заслуга само на моя съпруг. Той прави всичко възможно, за да върне на Яночка нормалното настроение.

Воронова продължаваше да върти химикалката и Настя неволно се загледа в ръцете й. Широки длани, силни пръсти, ниско изрязани нокти, без лак. Кожата — грапава дори наглед. Това бяха ръце на жена, която никога не е ползвала услугите на домашна помощничка. Дори е странно: да живееш в разкошен, богато обзаведен апартамент и да правиш всичко сама. Щом Ганелин е намерил два милиона долара за сериала, нима няма пари, за да плаща на домашна помощничка?

— Наталия Александровна, вие умеете ли да готвите?

Въпросът се откъсна от устата на Настя, преди тя да успее да разбере защо го задава.

— Аз ли? Да, добре готвя — разсеяно отговори Воронова, отново загледана през прозореца.

— Някой специално ли ви е учил?

— Ами не, стана някак от само себе си. Някои неща ми е показвала мама, други — съседките. Така че малко по малко още от дете съм събирала опит от тях. Специално никой не ме е учил. А защо питате?

— Просто ми е интересно. Знаете ли, аз изобщо не умея да готвя, но имам късмет със съпруга си, той е прекрасен кулинар. Ето, сега е в продължителна командировка в чужбина, а аз реших да науча поне някои ястия. Усвоявам науката по книги.

— Нещо сложно ли?

Воронова продължаваше да гледа през прозореца и на Настя й се стори, че тя разговаря абсолютно автоматично, машинално схваща смисъла на разговора и точно така машинално раздвижва устните и езика си, за да се получат нужните думи, от които се състои въпросът или отговорът. А мислите на Наталия Александровна са някъде далече, много далече… Дали не летят подир белия мерцедес?

— Сложно ли? Не, започнах от простото. Сигурно е срамота да си го признавам, но на моите години не умея да направя нищо освен сандвич и омлет. Е, мога да сваря и картофи или макарони, но това дори не може да се нарече готвене.

— Вие на вашите години… — смотолеви Воронова. Внезапно тя рязко се извърна към Настя, кафявите й очи се присвиха. — Извинете, на колко сте години?

— На четирийсет и една, защо?

— А от колко години живеете със съпруга си?

— От двайсет. Тоест живеем заедно от двайсет години, а се познаваме още по-отдавна.

— И какво, през цялото това време никога нищо не сте готвили?

— Не съм — честно призна Настя. — Поне нищо сложно. Само най-примитивни неща, и то в краен случай, колкото да не умрем от глад. Изглеждам ви като някакво чудовище, така ли?

— Изглеждате ми като чаровна лъжкиня — усмихна се Воронова. — Простете ми, Анастасия Павловна, но аз не ви вярвам.

— Господи, но защо?

— Защото не вярвам, че може да се живее така, както живеете вие. Двайсет години да живеете с мъж и да не се научите да готвите! А на четирийсет и една изведнъж да поумнеете. Така не става.

— Става, за съжаление. Вярно, много рядко — усмихна се в отговор Настя. — Всъщност аз започнах този разговор с користна цел. Тъй като сега се уча, питам всички наред за фирмените им рецепти за прости и вкусни ястия. За които продуктите да са достъпни и да не се иска много време. Защото в готварските книги е пълно с такива сложни рецепти, че докато направиш всичко, което е написано там, просто откачаш. И после, имената са толкова засукани, използват се какви ли не странни подправки, дори не съм чувала за някои. Наталия Александровна, не бихте ли споделили някоя рецепта с мен?

Воронова бързо пишеше нещо в бележника си.

— Разбира се, с удоволствие — отвърна тя, без да се откъсва от заниманието си. — Извинете ме за малко.

Тя завърши фразата, сложи в края на изречението точка, затвори бележника и леко скочи от перваза.

— Да влезем, защо стоим на стълбището…

Наталия с такава скорост изтича надолу по стъпалата, че Настя не можа да я настигне. Едва бе прекрачила прага на апартамента, а някъде от отдалечена стая вече се разнесе гласът на Воронова:

— Руслан! Измислих го! Ето, чуй…

Настя стъписано се спря насред просторния вестибюл. Накъде да върви? Към хола, където двете с Воронова бяха разговаряли предишния път? Или към кабинета? Воронова май спомена, че в този апартамент има кабинет. Някъде встрани се отвори врата и в коридора излезе много сънен младеж по тънки спортни шорти.

— О… здравейте. — Той слисано погледна Настя, после на лицето му се изписа известно просветление.

Настя го позна, беше по-малкият син на Воронова, с когото я бяха запознали преди няколко дни. Момчето явно също си спомни къде и при какви обстоятелства бе виждало тази лелка, която в момента му пречеше да прекоси вестибюла и да стигне до банята.

— Мама ли търсите? Мамо! — извика той с цяло гърло. — Търси те онази лелка от милицията!

— Ще ти кажа аз една „лелка от милицията“! Марш да се миеш, сънливец такъв!

Воронова изскочи в хола, в движение ласкаво плесна сина си по врата и отвори пред Настя вратата към хола.

— Извинете, Анастасия Павловна, изоставих ви… Влизайте, моля, седнете. Знаете ли, страшно се зарадвах, когато най-сетне се сетих какво да правя с този персонаж! Толкова време се мъчих, а докато разговарях с вас — изведнъж ми просветна. И то благодарение на вас.

— Наистина ли?

— Ама разбира се! Честно казано, и през ум не ми беше минавало, че на света може да има жени като вас. На четирийсет и една години да не умееш да готвиш, въпреки че си омъжена… Не ми го побира умът. Но щом вие съществувате в действителност, защо да не използвам това? В сериала ще си имаме чудна лелка, която постоянно ще се учи да готви. Може да се направи ужасно смешно! Чай или кафе ще пиете?

— Благодаря, нищо — учтиво отказа Настя, макар че до смърт й се искаше да изпие чашка кафе. — Не се безпокойте.

— Не ме затруднява — отново се разсмя Воронова, — и без това трябва да приготвя закуска за сина си. Ужас! Минава десет, а той едва сега става. Ние с Руслан станахме в шест и още от седем работим. Сега ни е време да си направим втората закуска. Ще се присъедините ли към нас?

Защо пък не? В края на краищата Настя така го и беше планирала: да прекара в дома на Воронова колкото може повече време, да види как се държат в неофициална обстановка домакините и техните гости. Афоня се интересува от Ганелин или от героя на някой очерк на Руслан Нилски — е, тогава ще смятаме, че Настя действа точно според желанията на ръководството. Самата Настя пък се интересува от Воронова и Яна Нилская като източници на възможна, още неразкрита информация за шофьора Тимур. И за неговите взаимоотношения с членовете на снимачната група. Мира не й даваше онова, което бе разказала Яна: как вървели с Тимур към „Митковски“ и от храстите точно срещу площадката за ролкови кънки ги извикали по имена. По имена… Тоест, престъпникът е убил Тимур не защото той се е оказал случайна, непредвидена пречка пред отвличането на Яна. Той е знаел точно как се казва шофьорът, знаел е, че двамата вървят заедно. И Яна е била отвлечена не защото се е оказала случайна свидетелка на убийството на шофьора, неочаквана пречка за него. Престъпникът е познавал и двамата, и то не само по имена, но и по физиономии. Кой може да е бил? Вариантите са само два: или познат на Тимур, с когото той е запознал Яна, или някой от снимачната група. Други варианти май няма. Вярно, възможно е и едно трето обяснение: бил е някой от познатите на Яна, когото тя, на свой ред, е запознала с Тимур. Против това обяснение в момента е всичко, което те знаят за Яна Нилская: че тя никога по-рано не е идвала в Москва, няма познати и роднини тук. Но доколко това отговаря на действителността? И после, кой е казал, че този „познат на Яна“ непременно е московчанин? Ами ако е от провинцията, от Кемерово например, когото Яна случайно е срещнала в столицата? Възможно е, много е възможно, само че никак не е ясно за какво му е било на този човек да убива Тимур и да отвлича Яна. И ако това е той, защо Яна не го е познала в момента на убийството и на своето отвличане? От уплаха ли? Или от някакви други съображения?

Прегърнала тези мисли, Настя прекара почти половината нощ, задавайки си все нови и нови въпроси и чувствайки как постепенно се оформят два центъра на привличане на нейния детективски интерес: единият — Ганелин, другият — Яна Нилская. И като напук, нито единият, нито другият са си вкъщи. Какво пък, ще трябва да събира информация от втора ръка. Впрочем, ако между Яна и съпруга на Наталия Воронова има някаква връзка, като нищо може да се окаже, че има не два центъра, а само един.

Закуската — за повечето от присъстващите вече втора за днешния неделен ден — се състоеше от „здравословни“ продукти, които Настя не можеше да понася. Нещо с бифидобактерии, наглед напомнящи кефир, мюсли, обезмаслена извара, крекери „Здраве“, ръжен хляб. Вероятно тя не успя да прикрие изражението си, защото Воронова каза:

— Вие едва ли ядете това, ако се съди по фигурата ви. Това е специалната утринна храна за мъжа ми и сина ми. Мъжът ми се бори с вече наличното тегло, а синът ми — с потенциалното. Дълги години той спортуваше и е свикнал да яде много, от нищо да не се лишава, защото изгаряше всичко при тренировките, но щом престана — веднага започна да пълнее. И аз съм принудена да ям това, от солидарност, за да не ги дразня. На Руслан и Яночка приготвям нормални закуски.

Появилият се в този момент Руслан чу последните думи на Воронова и веднага се включи в разговора:

— Постоянно повтарям на Наталия Александровна да не си прави този труд, ние с Яна можем да минаваме с едно кафе на закуска, в краен случай хапваме бързоразтворима овесена каша. Толкова ми е неудобно, че с Янка се стоварихме на главата ви…

— Не говори глупости — рязко го прекъсна Воронова. — На никого не пречите тук, дори ни е много по-удобно да работим с теб, когато живеем в един апартамент.

— Май трябва да се върнем в онзи — упорито продължи Руслан. — Надявам се Яна да не възрази. Според мен тя вече се успокои напълно, дори не си спомня за онези плъхове.

Когато към тях се присъедини излезлият от банята Альоша, разговорът плавно потече в руслото на обсъждането на различни диети и проблемите на здравословното хранене. При това Воронова и синът й мъжествено ядяха „подбрани“ продукти, като оставиха Руслан и Настя да тровят организмите си с топли препечени филийки бял хляб с конфитюр, както и с несъчетаеми продукти като изпържени и залети с яйце картофи с кренвирши и домати. Настя току улавяше нещастния и пълен със завист поглед на Альоша. Горкото момче, то искрено смята, че Настя изпитва удоволствие. В действителност нямаше никаква наслада, тя никак не бе гладна, макар че — да си признае — храната беше вкусна. Но след закуската вкъщи, при която те с Коротков „изпробваха експериментално“ рибата по гръцки, придружена с огромни комати пресен хляб, Настя имаше чувството, че сега ще огладнее най-рано след седмица. Рибата се оказа учудващо вкусна, което и тя, и Коротков изобщо не бяха очаквали: все пак беше първи опит, а той, както показва многовековната практика, рядко е сполучлив. Настя обаче мъжествено демонстрираше нечовешки апетит, разбирайки, че се държи абсолютно не според както е редно за намиращ се на работа оперативен работник. Строго казано, тя трябваше да откаже каквито и да било почерпки, в краен случай да си позволи кафе или чай, но дори без бонбони или бисквити, да прави строга физиономия и с целия си вид да демонстрира морна загриженост за съдбините на човечеството или поне за съдбата на едно-единствено неразкрито убийство. Но днес не й се искаше да бъде старши оперативен пълномощник от криминалната милиция, искаше й се да поседи като приятна гостенка в този дом, гостенка, с която всички разговарят откровено и не се замислят над всяка произнесена дума. А в името на това стомахът ще трябва да търпи.

Домакинята обаче не беше забравила за какво бе дошла Настя.

— Аз ще поработя, а вие с Руслан се разположете в хола — каза Воронова.

Настя внимателно наблюдаваше Нилски. Жалко, че не го познава от по-рано, така че не може точно да прецени дали той винаги е такъв „изтормозен“, или е изгубил жизнерадостта си след това, което се е случило с жена му. Във всеки случай, външно той никак не приличаше на храбър журналист, владеещ перото с достойно за завист изящество. Докато бе чела неговите публикации, Настя си бе представяла остроумен и енергичен младеж, готов да отиде докрай в стремежа си да изясни истината и да осветли замъглените от лъжи и недомлъвки факти. Освен това той, ако се съди по прочетените от нея текстове, притежаваше мощната способност да конструира цялостна картина от наличните откъслечни сведения. Това беше именно дарбата, която е толкова необходима на детективите и следователите, но с която природата дарява далеч не всеки индивид, сложил милиционерски пагони. Настя имаше чувството, че такъв човек по правило не може да се окаже вял, че живият ум непременно трябва да е съчетан с енергични и леки движения. Това естествено не означава, че Нилски според нейните представи би трябвало непрекъснато да снове из стаята и бурно да жестикулира. Нищо подобно. В литературата има един великолепен пример — Ниро Улф, който е дебел, мързелив, бавноподвижен, но притежава необикновено ясен и остър ум. Ала такъв човек, какъвто тя си бе представяла, че е Руслан Нилски, би трябвало да проявява интерес към случващото се, да задава въпроси, да предлага свои версии. С една дума, очите му би трябвало да светят.

А очите на Нилски не светеха. Погледът му беше угаснал и някак безразличен. Не, той не приличаше нито на храбър журналист, нито на съпруг на потърпевша.

— Руслан Андреевич — подзе Настя, разбирайки, че трябва да пристъпва пипнешком, — днес дойдох не да ви задавам въпроси, а да ви помоля за помощ. От момента на извършването на престъплението мина цяла седмица, а следствието не е напреднало нито с крачка. Имаше множество различни версии, ние старателно ги проверявахме, но всички те се разпадаха. Още не сме намерили убиеца сред познатите на Тимур, а отвличането и благополучното завръщане на жена ви съвсем объркаха всичко. И аз исках да ви помоля да забравите за известно време, че сте съпруг на потърпевшата, и да си спомните, че сте журналист и писател. Вие сте човек, който умее от разпръснати факти да подрежда истории, да се досеща за неща, които са скрити от нашите очи.

— Все още не съм писател — позасмя се Руслан. — Моят роман никъде не е публикуван.

— Това не е важно. Нали сте го написали, значи умеете да правите това. Руслан Андреевич, помогнете ми, моля ви. Тук е нужна фантазия, а аз съм зле с фантазията.

— Фантазията е нещо опасно, Анастасия Павловна. Може да изфантазирам нещо, а вие да ми повярвате и да тикнете зад решетките невинен човек. Не се ли страхувате, че може да стане така?

— Не се страхувам. Никой няма да хукне да задържа човек, който ще се окаже виновник във вашата измислена история. Ние отначало грижливо ще съберем всички сведения за него, ще ги проверим и едва тогава ще вземем решение.

— Извинете, Анастасия Павловна, но вие или сте голяма оптимистка, или самата вие живеете в света на фантазиите. Аз дълги години съм работил в тясно сътрудничество с нашата кемеровска милиция и добре знам как те проверяват сведенията. И особено как ги събират. Отнасям се с голямо уважение към вашата професия, но нямам основания да смятам, че московските криминалисти са с нещо по-добри от нашите, сибирските. Дори да работят на „Петровка“.

Така, това го разбрахме, не обичаме милицията и й нямаме доверие. Какво пък, напълно естествено е, днес в цялата страна едва ли ще се намери човек, който да е на друго мнение. Дори да се намери такъв безумец, то ще е само в психиатрията. Но и това едва ли е възможно… Добре де, никой не обича милицията, най-малко пък в днешното й състояние, и не е длъжен да я обича, в този смисъл Руслан Нилски не е изключение. Но нали съществува здравото чувство за самосъхранение. Отвлекли са жена ти, държали са я няколко дни в някаква къща, после са я пуснали и са започнали да ти подхвърлят идиотски писма и кутии с умрели плъхове. Нима можеш да продължиш живота си спокойно и да не мислиш за нищо лошо, без да си разбрал причината за подобни събития и без да е отстранен източникът на опасност? Освен това у Нилски, щом е бил журналист, и то по всичко личи — първокласен журналист, би трябвало да е живо нормалното любопитство: какво се крие зад това, защо се случва? Не е възможно да не му е интересно.

— Руслан Андреевич, сред вашите познати има ли запалени почитатели на Марк Твен? — попита Настя.

— На Марк Твен ли?

Недоумението леко оживи очите му, появи се блясък, но веднага изчезна.

— Какво общо има Марк Твен?

— Писмото, което са ви подхвърлили, съдържа една-единствена фраза, която принадлежи на този писател. Не е много популярна фраза, не можеш да я срещнеш често. Могат да я цитират само истински познавачи на неговото творчество.

Нилски мълчеше, размишляваше за нещо. Раменете му бяха отпуснати, погледът — устремен към една керамична фигурка на рафта.

— Не… Мисля, че няма. Във всеки случай аз не мога да се сетя за такива хора. Но защо… Да не би да смятате, че това писмо е написал човек, когото познавам?

— Не съм сигурна в това. Нещо повече, изобщо не знам кой го е написал, но нали трябва да науча. Затова задавам въпросите си. Разбирате ли, щом никой не е пипнал жена ви с пръст, щом никой не я е обидил и не й е сторил нищо лошо, освен че са я откарали насила и са я държали известно време затворена, аз имам всички основания да смятам, че похитителите имат добро отношение към нея. Затова ми хрумна мисълта за кръга от ваши познати. Разбирате ли логиката ми?

— Да, напълно — кимна Руслан.

— И в този план особено ме интересуват познатите на съпругата ви. Може би сред тях има любители на Марк Твен? Спомнете си, моля.

— Яна никога не е споменавала за такива хора. Щях да запомня, ако беше говорила за това. Все пак, съгласете се, Марк Твен днес не е на мода, негови почитатели не се срещат на всяка крачка. А между другото, от кое произведение е тази фраза?

— Не знам — с усмивка призна Настя. — Аз съм я чела в сборник с афоризми. Отдавна, преди много години. „Ако всички хора разсъждаваха еднакво, никой нямаше да залага на конни състезания“. Запомнила съм я, защото тя има непосредствено отношение към моята работа. Ако всички хора разсъждаваха еднакво, нямаше да съществува престъпност. Хората например решават, че не е хубаво да се убива и краде, и всички еднакво спазват това правило, и на никого дори не хрумва да го наруши. Ако всички хора разсъждаваха еднакво, човечеството отдавна щеше да е измряло. Нямаше да има нито открития, нито изобретения, изобщо никакъв прогрес. За това може да се разсъждава дълго… Никога ли не сте дискутирали тази тема? Не ви ли се е случвало да доказвате, че вашата гледна точка за дадена ситуация изобщо не е задължително да съвпада с гледната точка на вашия опонент?

— Разбира се. — По лицето на Нилски се появи слабо подобие на усмивка. — Странен въпрос. Според мен не е възможно да се намери човек, който поне веднъж в живота си да не е отстоявал правото си да вижда ситуацията от своята камбанария. Жалко, че по-рано не съм знаел тази фраза на Твен, би могла да ми послужи в подобни спорове. Разбира се, това е ужасно банална максима, но когато се позоваваш на авторитет, тя веднага добива тежест, става значима.

— Руслан Андреевич — започна плавно да се доближава тя до главното, което я интересуваше в момента, — а дали сред хората, с които сте спорили за това, има такива, които може сериозно да са ви се разсърдили?

Той я гледаше с очи, в които не се мяркаше дори искрица разбиране. Настя си помисли, че сигурно е формулирала въпроса си прекалено деликатно и поради това — прекалено завоалирано. Трябваше да се изрази по-простичко. В края на краищата Нилски не е противник, той просто е човек, който не иска да сътрудничи. А това съвсем не е едно и също. „Ами ако все пак е противник? — Тази мисъл й се мярна и веднага изчезна, потисната от напълно рационални аргументи. — Не, не, това е глупост. За какво му е да отвлича Яна? Да убие Тимур — с доста усилия е възможно да се съглася, защото все пак може да се открие мотив: ревнувал е жена си и е убил човека. Но да отвлече Яна, да организира писмото и плъховете… По толкова сложен начин да отклони подозренията от себе си? За това е нужно време, нужни са помощници, за да се организира, да се търсят хора, кола, жилище, в което да държат Яна, после тези ужасни плъхове… Не, прекалено подредено е. Тук няма мотив“.

— Не ме ли разбирате?

— Честно казано, не твърде добре.

— Тогава ще ви попитам направо: не ви ли се е случвало героите на вашите публикации да не са били съгласни с вашето виждане за ситуацията? Може да са били недоволни, да са предявявали претенции към вас? Да са ви заплашвали? И в писмото, което са ви подхвърлили, да цитират Марк Твен, сякаш ви напомнят ваши собствени думи, с които сте защитавали своя гледна точка и правото си да пишете за тях така, както сте го направили. Възможно ли е това?

— Възможно е.

Той произнесе тези думи с лекота, без да се замисли дори за секунда. С лекота, така, както би произнесъл такива думи човек, който отдавна и много е мислил по въпроса и е стигнал до категорични изводи.

Настя веднага отвори бележника си и се приготви да записва.

— Можете ли да назовете имена?

— Не.

И отново отговорът последва без никакво забавяне, сякаш е бил готов отдавна. Интересно. Много интересно…

— Защо, Руслан Андреевич? Забравили ли сте тези имена? Или причината е в нещо друго?

— Няма да ги назова.

— Страхувате ли се? Те наистина са ви заплашвали и сега вие се страхувате за жена си, за децата си и за самия себе си, така ли? Тези хора са толкова могъщи, че ние, обикновените ченгета, никога не можем да ги обезвредим, докато те могат да ви отровят живота? Така разсъждавате, нали?

— Анастасия Павловна, нека приключим тази тема. По никакъв начин няма да ви кажа нито едно име.

Нилски не я поглеждаше, но говореше все така твърдо, поне Настя не долови в гласа му и сянка от колебание. Значи той отдавна беше взел решението, още преди да разговаря с нея. Но защо? Нима е уцелила болното място и цялата работа е в публикациите? Ех, че ще се радва Афоня! Жалко…

— Е, добре, тогава аз сама ще изброявам имената — въздъхна Настя и отвори бележника на друга страница, където бяха записани резултатите от нейните нощни бдения пред компютъра в търсене на статии, написани от Руслан Нилски. — Александър Богорад, по прякор Богомолеца, крупен престъпен авторитет, ваш земляк.

В отговор получи мълчание.

— Следващият — Георгий Гринко, строителен бизнес.

Отново мълчание.

— Има още един — Евгений Фетисов, в момента депутат в Държавната дума, а в миналото крупен аферист, създател на печално известната в Кемеровска област финансова пирамида „Елит“. Дълги години е бил свързан с групировката на Богомолеца и от година на година тези връзки стават все по-стабилни. Спомняте ли си го?

— Анастасия Павловна, нищо няма да ви кажа.

— Но защо?

— Защото нищо не знам. Не, неправилно се изразих… Нищо не знам със сигурност, разбирате ли? Мога само да предполагам. Ако изразя своите предположения, ще ви насоча към конкретен човек и той може да пострада невинен, защото моите предположения ще се окажат неверни. Не искам да става така.

— А ако вашето предположение се окаже правилно и благодарение на него ние намерим престъпника? И това ли не искате?

И отново мълчание, тежко, изпълнено не с напрежение, а както се стори на Настя, с тъга и безизходност. Любопитно момче е този журналист обаче. Нещо го е смачкало, превило го е до земята, напълно му е убило желанието да върви напред. Нима е това, което се случи с жена му? Странно… Може би все пак са я изнасилвали, докато са я държали заключена, и тя е разказала това на мъжа си, а е решила да го скрие от следствието? Напълно е възможно. Но пак не е ясно откъде у Нилски се е вселило такова равнодушие към издирването на престъпниците, нали той би трябвало да е заинтересован. Макар че, ако става дума за насилие над жена му и за стремеж това да остане скрито за чуждите хора, естествено е той да не се стреми да помага, за него и за Яна ще бъде по-добре истината никога да не изплува.

Настя бързо вдигна ръка до очите си, за да види колко е часът (както обикновено, очилата й бяха в чантата), и направи уплашена физиономия.

— Господи, съвсем забравих, че трябва да се обадя по телефона…

Тя грабна слушалката на радиотелефона и тръгна към вратата на хола, изписвайки смутена усмивка на лицето си.

— Това е служебен разговор, Руслан Андреевич, не се обиждайте.

— Да, да, разбира се — разсеяно отговори той.

В антрето Настя няколко секунди повоюва със сложните брави на дебелата стоманена врата и тихичко излезе на стълбищната площадка. Добре ще е да улови Серьожа Зарубин, днес той трябва да лети за Кемерово, Гмиря все пак му издейства командировка въпреки яростната съпротива на Афоня. Тя извади късмет. Зарубин вдигна слушалката почти веднага.

— Кога летиш? — попита Настя.

— В осем и нещо.

— Серьожа, веднага се обади на Воронова и я попитай как да намериш Яна — бързо и полугласно заговори тя. — Аз засега разговарям с Нилски, Воронова работи в другата стая. Престори се на наивник, нека тя ти даде телефонен номер, на който можеш да се свържеш със съпруга й, той заведе някъде Яна. Непременно ги намери. Трябва да знам дали сред познатите на Яна има някой фанатичен почитател на Марк Твен. Това първо. И второ: имало ли е заплахи или просто изразено недоволство по адрес на Нилски във връзка с негови публикации. Ще го направиш ли?

— Че как. Доколкото разбирам, ти маскираш интереса си?

— Не, аз го изразих, но Нилски категорично отказва да обсъжда това. Ще трябва да се престоря, че това ми е било достатъчно. Засега ще се прикривам, а ти опитай да разприказваш Яна.

— Добре. Ще ти звънна, ако науча нещо.

Настя едва се бе върнала в уютния хол и бе поставила слушалката обратно върху апарата, когато телефонът тихо зазвъня. Тя въпросително погледна Руслан, но той отрицателно завъртя глава.

— Наталия Александровна ще вдигне от кабинета.

Настя се настани по-удобно в мекия фотьойл и отново отвори бележника си.

— Руслан Андреевич, ще трябва да ви задам и други въпроси, на които вероятно ще ви бъде неприятно да отговаряте, а на мен ще ми бъде неприятно да ги задавам. Но това влиза в кръга на задълженията ми. Работата ми е такава, разбирате ли?

— Все още не — доста хладно отвърна Нилски.

— Та вие сте писали много за проблемите на милицията и прокуратурата и съм сигурна, че разбирате — всеки милиционер има началник, и то не един. А оперативният работник също е милиционер. И аз имам началници, и те имат свои версии, обясняващи убийството на Тимур и отвличането на жена ви. Аз мога да бъда съгласна или несъгласна с тези версии, но никой не ме пита, просто ми възлагат да ги проверя. И аз съм длъжна да задам съответните въпроси и после да докладвам резултатите на началството. Дори това никак да не ми е по сърце.

По устните на Нилски плъзна лека усмивка и веднага угасна.

— А това не ви е по сърце, така ли?

— Никак. Тоест, толкова не ми е по сърце, че езикът ми не се обръща да задавам тези въпроси, седнала в дома на Наталия Александровна и злоупотребявайки с нейното гостоприемство. Но се налага. И тъй, Руслан Андреевич, въпрос първи: кога се запознахте с Андрей Константинович?

— Аз ли? Сега ще ви кажа точно кога… Струва ми се, че беше през деветдесет и първа… Да, точно така, декември деветдесет и първа година. Бях в Москва точно по времето, когато подписаха Беловежката спогодба. Бях в отпуск, но от редакцията ми се обадиха и ми казаха, че отпускът ми се прекратява и след като и бездруго съм в столицата, трябва максимално да се възползвам от това, да вземам интервюта от видни политици и известни хора, да правя коментари и така нататък.

— Значи преди десет години — уточни Настя и си отбеляза нещо в бележника. — И какво, господин Ганелин попадна в списъка на известните хора, които вие интервюирахте? В качеството на какъв? На крупен бизнесмен или на бъдеща звезда в политиката? Или се запознахте с него в качеството му на съпруг на Воронова, тъй като сте взели интервю от нея?

— Нито едното, нито другото. Аз исках да използвам отпуска си, за да подготвя голям материал за Воронова. Всъщност именно затова бях дошъл тогава в Москва. От публикувани интервюта на Наталия Александровна научих, че нейният филм „Законите на глутницата“ е бил заснет с пари на някакъв спонсор. И напълно естествено ми стана любопитно какъв ще да е бил този спонсор, защо просто ей така й е дал пари за филма. Дори бях предположил, че става дума за „черна каса“, тоест парите са били отпускани официално за благотворителност, със съвсем малка част от тях е бил сниман филмът, а останалото са делели помежду си спонсорът и Воронова.

— Да, знам, че съществува такава практика. И какво се оказа?

— Оказа се, че Андрей Константинович отдавна и безнадеждно е влюбен в Наталия Александровна. Тогава още не бяха женени, тоест Ганелин беше ерген, а Наталия Александровна — щастливо омъжена за първия си съпруг.

— Романтична история — каза Настя. — Значи се познавате с Ганелин вече от десет години.

— Не, не е така.

Тя учудено погледна Руслан. Какво значи „не е така“? Та тя не е глуха. И не е пълна идиотка.

— А как е?

— Запознах се с Андрей Константинович преди десет години, разговаряхме трийсет-четирийсет минути и аз си тръгнах. Не бях го виждал десет години, докато не се срещнахме за втори път.

— И кога стана това?

— Преди два месеца, през април, когато донесох на Воронова ръкописа на моя роман.

— Абсолютно ли сте сигурен, че от декември деветдесет и първа година до април две хиляди и първа никъде и никога пътищата ви с Ганелин не са се пресичали?

— Абсолютно.

— Може да не е било в Москва? На някое друго място, по време на командировка или почивка? Да е имало някаква случайна среща, да сте се познали, спрели, разменили две-три думи и продължили по пътищата си. И веднага да сте забравили за това. Ганелин да е бил с Воронова, вие с Яна — пет минути повърхностно бъбрене, което се изтрива от паметта още щом се отдалечите на три крачки от събеседника си. Не? Не е имало такова нещо?

Нилски гледаше Настя недоумяващо, дори сякаш бе забравил за своята апатия.

— Извинете, а в рамките на проверяването на коя версия ме питате за тези неща? Някак не мога да схвана какво отношение има всичко това…

— После ще ви кажа — обеща Настя, — а вие първо си припомнете дали не ви се е случвало така, най-случайно, да се засечете с Ганелин през тези десет години.

— Не е.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно сигурен — твърдо каза Руслан.

Е, добре, помисли си Настя, думите на съпруга далеч не са истина от последна инстанция. Ще видим какво ще каже Серьожа Зарубин, когато поогледа сладката двойка в свободна обстановка. Нека продължим, има още много въпроси.

— Добре, значи вашата втора среща с Андрей Константинович се състоя през април тази година. При какви обстоятелства?

— Дойдох в Москва и донесох на Наталия Александровна ръкописа си. Тя вече беше омъжена за Ганелин.

— Къде отседнахте? У Воронова ли?

— В хотел. После се нанесох в жилището на Альоша, то и без това е празно, момчето не напира да се отделя.

— Когато пристигна жена ви, още в хотела ли живеехте?

— Не, вече в апартамента. Слушайте, Анастасия Павловна, не разбирам…

— Нали ви обещах, че всичко ще ви обясня. Но после, по-късно.

И отново въпроси — дребни, подробни, очертаващи картината щрих след щрих. Кога за пръв път е довел Яна в дома на Воронова? Как я е запознал с Ганелин? Кой е присъствал тогава? Кой какво е казал? Колко често Яна е идвала в този апартамент? Какво е правила тук? Бил ли е през това време вкъщи съпругът на Воронова? Яна обаждала ли се е тук? С кого е разговаряла? За какво? Дълго ли е разговаряла? Какво е говорела на Руслан за Андрей Константинович, какво е било мнението й за него? Случвало ли се е Руслан да работи тук с Воронова, Яна да си е вкъщи, а Андрей Константинович — не?

— Разбира се, много често ставаше така. Аз никога не вземах Яна със себе си, когато идвах тук да работим, струваше ми се, че е неудобно. Нали не идвах на гости, а по работа. Тук нямаше кой да се занимава с Янка и тя определено щеше да скучае, докато ние с Наталия Александровна работим. А Андрей Константинович често се прибира доста късно, той е зает човек, има много работа. И после, неговата фирма има завод за производство на лекарствени препарати някъде в Подмосковието, но доста далече. Той редовно пътува дотам и тогава се прибира чак след полунощ.

Прекрасно! Докато писателят и режисьорката се трудят над преработката на романа в сценарий, оставените без внимание съпруга на писателя и съпруг на режисьорката палуват сред природата. Още повече че в жилището, където са настанени временно Руслан и Яна, няма телефон и нашият писател, докато е в дома на Воронова в центъра на Москва, край метростанцията „Смоленская“, просто няма начин да провери къде се намира през това време неговата млада, хубавичка и ужасно скучаеща женичка. Версията, изградена около фигурата на Ганелин, не харесваше на Настя, но тя нямаше и навика да си затваря очите за фактите.

— Кажете, Руслан Андреевич, случвало ли се е да се прибирате от Воронова, а жена ви да я няма?

— Да, случвало се е няколко пъти. Какво толкова? Сега е лято, в единайсет вечерта е още светло, защо да стои затворена между четири стени? Яна ходеше да пазарува, там наблизо има денонощен магазин, купуваше продукти, сладолед, нещо вкусно. Или просто се разхождаше на чист въздух. Освен това всеки път отиваше до метрото, за да се обади вкъщи, в Кемерово, да попита как са момичетата. До метрото има автомати за междуградски разговори, ние купувахме телефонни карти и се обаждахме.

Прекрасно. Защо да не прекара времето си в компанията на Ганелин, а на път за вкъщи да напазарува и да се представи като съпруга, предано очакваща мъжа си с топла вечеря? В Кемерово може да се обади и от мобилния телефон на Ганелин, например както си лежи в леглото, а после да каже, че е ходила до метрото да звъни от автомат. Вярно, това би изглеждало най-малкото странно: Руслан излиза от метрото, качва се на автобуса и пътува към къщи, а след двайсет минути се появява Яна и му казва, че е била точно до тази станция. Защо не са се срещнали там? Късно вечер има съвсем малко хора, не можеш да се изгубиш в тълпата.

— А вие обикновено с метрото ли се прибирахте от Воронова?

— Странен въпрос… Какво общо има той с разследването?

— Определено няма — усмихна се тя, — но все пак отговорете.

— С такси. В района, където е апартаментът на Альоша, вечер почти не се движат автобуси, можеш да чакаш цели четирийсет минути. И такси не може да се хване, а аз не се качвам на частни коли, знаете, че е опасно. Наталия Александровна ми поръчваше такси по телефона.

Ясно. Затова въпроси като „ама как сме се разминали край метрото“ спокойно може да не е имало. Странно е само защо Яна е ходела да се обажда толкова късно и не се е страхувала, че ще трябва дълго да чака автобус. Впрочем в това няма нищо странно, ако предположим, че изобщо не е ходела там, а е прекарвала времето си с мъжа на Воронова. Странно е, че това не е хрумвало на Руслан.

В хола влезе Воронова, късата й прошарена коса беше разчорлена, очите й блестяха, макар че дори зад стъклата на очилата личеше червенината — резултат от работата на компютъра.

— Вие тук добре ли сте? Може би искате чай, кафе? Сандвичи?

Настя поиска слабо кафе и с любопитство очакваше да види дали Воронова ще им каже, че се е обаждал Зарубин, или не.

— Между другото, Анастасия Павловна, обади ми се един ваш колега, някой си Зарубин. Имате ли такъв служител?

— Имаме. И какво искаше?

— Търсеше Андрей Константинович. Да знаете защо му трябва мъжът ми?

— Нямам представа — нахално излъга Настя. — Да бяхте попитали него.

— Не ми беше удобно. Помислих си, че може би вие знаете. Все пак работите заедно…

— Това нищо не значи. Всеки от нас по всяко време може да потърси отговор на какъвто и да е въпрос и ние се стараем да го зададем веднага, без да съгласуваме нищо с когото и да било. Това не бива да ви изненадва.

— Добре тогава. — Воронова сервира на масичката чашките с кафе, донесе чиния със сандвичи. — Няма да ви разсейвам повече.

С крайчеца на окото си Настя видя през отворената врата как Наталия Александровна занесе в стаята на сина си огромна чиния, от която се вдигаше пара, и друга, пълна с кайсии и череши. Горкото момче, сигурно ужасно му се иска да хапне мек хляб със салам, а трябва да се храни с плодове.

И отново въпроси, сега вече за Воронова и Ганелин. Как изглеждат отстрани техните отношения? Как се отнася Наталия Александровна към съпруга си? А той към нея? Как се държат? За какво разговарят? Какви проблеми обсъждат? Често ли им идват гости? Ако да, чии познати са те, техни общи ли? Ако не, чии? И кой именно идва? Нилски отговаряше неохотно и по всичко личеше, че се чувства неловко от това.

— Руслан Андреевич, аз прекрасно ви разбирам — въздъхна Настя. — Наталия Александровна е в съседната стая и излиза, че аз ви принуждавам да обсъждате семейния й живот зад гърба й. Това не е красиво и вие се чувствате неудобно. Но аз искам да разберете едно нещо. Тази мисъл е много проста, но в нашата работа е една от принципните. Понякога нещата далеч не са такива, каквито изглеждат отстрани. А понякога отстрани те изобщо не изглеждат така, както ги виждат хората, включени в ситуацията. Аз бих могла да попитам Воронова дали съпругът й й изневерява. Досещате ли се какво би ми отговорила тя?

— Има си хас — позасмя се Руслан. — Тя би ви казала, че Андрей Константинович й е безусловно верен. Същото бих ви казал и аз.

— И при това огромен брой хора, които наблюдават ситуацията отстрани, може да ми отговорят, че това най-вероятно не е истина. Защото те виждат и забелязват неща, които не забелязва и не вижда съпругата.

— Теоретично това е вярно, но е абсолютно неприложимо към дадената ситуация. Ганелин е идеален съпруг, всеки ще ви го каже. Така че всичките ви въпроси са напразно хабене на време.

— Какво говорите, Руслан Андреевич — засмя се Настя, — аз изобщо нямах предвид да изобличаваме господин Ганелин в съпружеска изневяра, просто дадох един пример. Всъщност ме интересува доколко е осведомена Наталия Александровна за работите на мъжа си и обратното — до каква степен е информиран мъжът й за нейните проблеми. С други думи, искам да разбера доколко тези двама души са си близки и задружни, възможно ли е да крият нещо един от друг, може ли да си служат с недомлъвки, или да лъжат. Искам да разбера имат ли си доверие.

Руслан я слушаше и леко клатеше глава, но Настя така и не можа да определи дали това бе знак на съгласие или все пак на някакво съмнение.

Какво пък, въпросите са зададени, само че далеч не всички отговори са получени. Нилски отказва да говори за заплахите по негов адрес и използва за това твърде съмнителен претекст. Но сега е безсмислено да го притиска още, не бива един човек да бъде принуждаван прекалено бързо да предава позициите си: това подронва себеуважението му и го кара тихомълком да мрази човека, под чийто натиск е трябвало да го направи. Настя винаги би могла да извие ръцете на Нилски, но първо трябва да почака и да види каква информация ще изкопае Зарубин. Но още сега е необходимо да подготви плацдарма за атаката.

— Ами добре, Руслан Андреевич, засега свърших с въпросите. Но както вече ви предупредих, нови може да възникнат всеки момент, така че не ми се сърдете, ако се наложи пак да ви безпокоя. — Настя прибра бележника в чантата си и стана от фотьойла. — Днес смятате ли да ходите някъде?

— Не, ще работим с Наталия Александровна.

— Прекрасно. Значи при нужда ще мога да ви намеря тук?

— Разбира се.

Настя не долови ентусиазъм в гласа му.