Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Незапертая дверь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Незаключената врата

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Руски

Издател: „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Печатница: „Полиграфюг“АД — Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0943-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6090

История

  1. — Добавяне

Глава 12

— Много съжалявам, Андрей Константинович, но ще трябва да ви задържа — беше непреклонен следователят Гмиря.

Настя прекрасно го разбираше. Какво друго решение можеше да вземе той, след като редом стоеше човекът, в чиято кола беше открит пистолет от същата марка, фигурираща в заключението на експерта? Да се разбере дали това е същият пистолет, или просто е като онзи, може едва след още една експертиза, а тя не се прави за пет минути. Освен това е нужна и дактилоскопична експертиза, която ще може да отговори на въпроса дали господин Ганелин е държал в ръцете си въпросния пистолет. Ако по оръжието бъдат открити следи от неговите ръце, твърдението, че Андрей Константинович за пръв път вижда този пистолет, ще се окажат празни приказки. Но най-смешното е, че дори да не се намерят такива следи, това пак няма да снеме подозренията от съпруга на Наталия Воронова, защото да избършеш повърхността му е проста работа.

В кабинета на следователя беше задушно, прозорците бяха със западно изложение и от три часа следобед слънцето щедро огряваше малкото помещение.

— Това е просто безумие! — възмущаваше се Ганелин. — Всичко разбирам, иззехте от колата ми оръжие, трябва да се прави нещо по въпроса, но защо при това аз трябва да седя в килия? Пуснете ме вкъщи, няма къде да се дяна, няма да избягам. Искате ли да подпиша за съответната мярка за неотклонение?

— Каква мярка? — уморено попита Гмиря.

— Домашен арест ли, как се казваше там…

— Андрей Константинович, такава мярка може да се приложи на заподозрян или обвиняем. За целта аз трябва да издам постановление за задържането ви в такова качество, а за постановлението са нужни основания, с които ще разполагам едва след експертизата.

— А какъв съм аз тогава?

— Засега сте задържан. Задържам ви по силата на член сто двайсет и втори от Наказателнопроцесуалния кодекс като лице, у което е намерен пистолет, по външни признаци сходен с издирван такъв във връзка с извършено убийство.

— Но нали ви обяснявам, аз за пръв път виждам този проклет пистолет! Някой ми го е подхвърлил.

— Кога? При какви обстоятелства?

— Не знам…

— Ето, виждате ли, и аз не знам. Вие настоявате да ви вярвам просто защото така казвате, но аз не съм ви приятел, не съм ви съпруга, аз съм следовател. Не мога да ви вярвам просто така, трябват ми доказателства. Разбирам вашето негодувание, но нищо не мога да направя. Вие ми казахте, че сте отворили жабката тази сутрин, сложили сте вътре сгъваем чадър и сте извадили панела на касетофона, нали така?

— Да.

— И не сте видели там никакъв пистолет.

— Не съм.

— Следователно той или е бил там, но вие не сте го забелязали, или някой го е подхвърлил, докато колата ви е била на паркинга край Коломенское.

— Не бих могъл да не забележа пистолета. Вече ви обясних, че сутринта сложих там чадъра, а после рових в жабката, търсих касета, която исках да слушам по пътя. Ако пистолетът е бил там, непременно щях да го видя.

— Добре, значи са ви подхвърлили пистолета, докато вие с Яна Генадевна сте се разхождали из парка. Разбира се, ако допуснем, че казвате истината.

— Истината казвам! И после, защо непременно в Коломенское? Със същия успех може да са го подхвърлили, докато колата беше паркирана на „Покровка“.

— Андрей Константинович, нашите служители разпитаха портиера и охранителя на ресторанта, пред който е била паркирана колата. Никой не се е приближавал до нея, не се е опитвал да я отключи и алармата не се е задействала. Значи остава само Коломенское. За да се потвърдят вашите думи, трябва да получим показанията на хората, които работят на паркинга в Коломенское. Само в този случай аз вероятно ще мога да ви пусна да си отидете вкъщи.

— И кога ще стане това?

— Трудно ми е да кажа, според късмета ви. Въоръжете се с търпение, моля.

Този диалог с малки вариации се повтаряше вече поне трети път. Ганелин не разбираше (или се преструваше, че не разбира?) защо го подозират в нещо.

Следователят търпеливо обясняваше защо не може да го пусне да се прибере вкъщи. Андрей Константинович каза, че в неговия мерцедес е монтирана система „Алигатор-990“, която включва аларма и имобилайзер. При отваряне на колата алармата се задейства и в течение на около 40 секунди се разнасят добре известните на всички звуци. После настъпва блажена тишина. Ако някой сполучливо избере момент, в който служителите на паркинга не са наблизо, той може да отвори колата и да пъхне в нея всичко, което пожелае, после да затвори вратата и спокойно да си тръгне. Един ревящ с цяло гърло автомобил, около който не се навърта никой, обикновено не буди подозрения: всички знаят, че алармата често се задейства от удар или дори от преминал наблизо многотонен камион. Докато собственикът на колата лесно може да разбере, че някой е обезпокоил съкровището му, защото при изключването на сигнализацията трябва да се разнесе двоен сигнал. Ако пък той, не щеш ли, се окаже троен, това ще е знак, че някой е отварял колата без знанието на собственика. Освен това монтираният на таблото светодиод ще започне да мига и по броя на светлинните сигнали също може да се определи, че нещо не е наред. Лошото обаче беше, че нито Ганелин, нито Яна Нилская можеха да отговорят със сигурност на въпроса колко звукови сигнала — два или три, е издал белият мерцедес, когато са изключвали алармата на паркинга в Коломенское. Яна изобщо не знаеше за тези тънкости и не беше обърнала внимание на сигналите. А Андрей Константинович каза, че просто извадил дистанционното и натиснал копчето, когато бил на около четирийсет метра от колата, при което бил увлечен в разговора със своята спътничка, а точно тогава покрай тях минал и автобус, който заглушил всичко възможно наоколо. Освен това Ганелин не се качил в колата веднага, при него дошъл служителят от паркинга и Андрей Константинович му платил. По времето, когато таблото се озовало пред очите му, светлинният сигнал вече е уведомил за всичко, за което е трябвало да уведоми, и кротко си е почивал.

Разпитаните поред Ганелин и Яна Нилская дадоха абсолютно еднакви показания, но това не убеди в нищо нито следователя, нито оперативните работници. Първо, те може да са се наговорили. Второ, Ганелин би могъл да лъже, може той да е сложил пистолета в жабката и прекрасно да е знаел за неговото съществуване. За изясняване на ситуацията трябваше да търсят служителите от паркинга.

За да ги разпитат, натам тръгнаха Настя и Сергей Зарубин. Всъщност на Настя никак не й се ходеше толкова надалеч, защото разбираше, че ще се наложи да работи сама. Зарубин трябваше да се отбие вкъщи за багажа си и да тръгне за летището. Но тогава се появи Афоня… По какъв начин беше научил за пистолета „Макаров“ у съпруга на Наталия Воронова — не беше ясно, но фактът си оставаше факт: пред „Настрадин Ходжа“ спря кола и от нея слезе лично Вячеслав Михайлович. Лицето му сияеше от задоволство и увереност в благополучния изход от всички възможни житейски перипетии.

— Браво — снизходително потупа той Настя по рамото, — когато искаш, можеш.

„Аз нямам нищо общо с това“ — понечи да отговори тя, но не можа да продума: сякаш скомина стегна челюстта й. То се знае, дотърча приятелчето още щом подуши реална възможност да пипне Ганелин. Защо ли така се е прицелил в него? Впрочем Андрей Константинович е нееднозначна фигура, спор няма. За това говори и разказаното от Серьожа Зарубин, и всичко, което тя сама научи за него, и наличието на пистолета, по повод на който Ганелин не може да обясни нищо разумно. Но така явно, като кон с капаци, да се втурва по посока на една версия и без каквито и да било основания да отхвърля останалите, може само един ограничен човек — Настя беше убедена в това. Всички версии имат право на съществуване, докато не бъдат опровергани от железни аргументи — правило, предадено й от Гордеев. И именно така бе свикнала да работи тя през дългите години в милицията.

Междувременно началникът поздрави Гмиря и по това с какво небрежно-презрително кимване Афанасиев посочи застаналия на две крачки Ганелин, се разбра с какъв тон смята да разговаря с него. Настя почувства, че още малко — ще избухне и ще започне да се държи вече съвсем неадекватно. Не, по-добре веднага да тръгне за Коломенское, да разпита всички служители на паркинга, да ги накара да си спомнят всичко: до последната минута и последната подробност. И напук на Афоня, да намери свидетели, чиито показания ще бъдат в полза на Ганелин. Андрей Константинович й е безразличен, тя не смята да го защитава заради лични симпатии. Но колко мрази Афоня…

— Серьожа — прошепна тя, като придърпа Зарубин настрана, — помоли експерта скришом да снима Ганелин с полароида си.

— Защо?

— Ти нямаш време да дойдеш с мен в Коломенское, така че ще отида сама, а ти вземи снимката и прескочи до проспект „Мир“, покажи фотографията на онази лелка, която е видяла Яна в ресторанта с мъж.

— Мислиш, че не е бил той ли?

— Защо да се напъвам да мисля, когато можем да научим със сигурност? — усмихна се Настя. — Трябва да си пазя мозъка, не е нужно да го амортизирам напразно.

След десет минути двамата вече се отдалечаваха от мястото, където продължаваше да работи дежурната група. Някъде по средата на пътя им към метрото телефонът в чантата на Настя започна да издава звуци, напомнящи токатата в ре минор на Бах.

— Това е Коротков — каза тя, откопча чантата и извади телефона. — Юра, ти ли ни изпя на Афоня?

— Защо, той дойде ли вече?

— Ами да. Благоволи да ме похвали, така че днес ще празнуваме.

— По дяволите, тъкмо исках да те предупредя, че тръгва към вас. Как е долетял толкова бързо?

— Вероятно на крилете на любовта. Защо му каза?

— Ася, бях длъжен да му докладвам, все пак е началник. Ти сега там ли си?

— Вече не, тръгнах към метрото. Отивам в Коломенское.

— Ще дойда с теб. Чакай ме на Лубянка, пред изхода на метрото, ще бъда там след петнайсет минути.

Настя доволно се усмихна. Много добре, двама е по-лесно и по-весело, а с колата, макар и толкова вехта и сто пъти кърпена, е по-удобно, отколкото с метрото, особено когато ще трябва да се връщат след няколкото часа, прекарани на крак.

— А ти как разбра, че е Коротков? — не сдържа любопитството си Зарубин. — Подушваш ли го?

— Чувам го — засмя се тя. — Номерът на Юрка е свързан с определена мелодия. Когато човек работи, е важно да разбира кой му се обажда: съпругът от Америка, началството с умните си указания или родителите с въпроси какво е ял на обяд.

— Умно! — възхити се Сергей. — Значи и за Чистяков имаш отделна мелодия?

— Естествено. За Чистяков, за Юрка, за родителите ми и дори за Афоня. Всички останали ми звънят с валса на Чайковски. Искаш ли отделна мелодия и за теб?

— Хайде. От какви мелодии мога да избирам? За мен искам нещо весело, да отразява душевната ми същност.

— Добре. Ти ще ми звъниш с песента на Херцога La donna е mobile… Става ли?

— Прекрасно.

* * *

Настя и Коротков тъкмо слизаха от колата, когато се обади Зарубин.

— Слушай, Павловна — заговори озадачено, — моята лелка не разпозна Ганелин. Казва, че мъжът, който е бил с Яна, е изглеждал съвсем различно. Нищо общо между двамата, казва.

— Прекрасно! Благодаря, Сержик.

— За какво ли има да ми благодариш… Ако тя беше го разпознала, щяхме да сме сигурни, че Яна има връзка с Ганелин. А така… иди, че търси. Добре — въздъхна той в слушалката, — аз ще бягам, че да не закъснея за самолета. Ако има нещо, ще ти звънна.

Значи нашата малка Яночка е прекарвала времето си в компанията на неизвестен мъж на средна възраст, едър, пълен. Кой може да е бил? И защо мъжът й — Руслан, не знае нищо за това? Всъщност не е и нужно да знае, ако Яна е завъртяла любов с този човек. И е ясно, че тя няма никакво желание да разказва за това на всеки. Но нали този човек може да се окаже и случаен познат. Видял е в ресторанта хубавичка млада жена, седнал е при нея, побъбрили са, опитал е да я ухажва, може би дори й е оставил телефонния си номер, но само толкоз. Или я е срещнал на улицата, заприказвал я, запознали са се, може да я е поканил на обяд. А тя не е отказала. Скучно й е, за пръв път е в Москва, душата й жадува за развлечения и приключения — е, защо тогава да не обядва с нов познат? Особено ако той й се е представил за крупен бизнесмен, банкер или с нещо друго, не по-малко „престижно“ за младата провинциалистка. За разкриването на престъплението тази информация не допринася с нищо, а може да навреди твърде съществено на отношенията с мъжа й, затова Яна си мълчи.

Паркингът край парка музей Коломенское се обслужваше от двама младежи по на двайсет и осем — трийсет години. И двамата имаха сини от татуировки ръце, бяха късо подстригани и небръснати. По пътя Коротков предупреди Настя, че всички паркинги в южната част на Москва се държат от групировката на авторитет с прякор Гога Сухумски, затова в тях работи съответният контингент. В никакъв случай разговорът не бива да се води така, че да излиза, сякаш служителите нехаят за задълженията си, не пазят добре колите, отлъчват се задълго и не обръщат внимание на задействани аларми на автомобилите, за чието наглеждане им се плаща. Това, разбира се, не е платен охраняем паркинг, така че те не носят отговорност за сигурността на колите, но тук е важна конкуренцията. Платеният паркинг е на триста метра оттук, той е по-неудобен, защото е малко по-далече от входа на парка, но пък се смята за по-сигурен. И съответно е по-скъп. На охраняемия паркинг по тези причини има много по-малко коли, отколкото на евтиния. Но разнесе ли се слух, че с колите, оставени на паркинга, се случват неприятности, автомобилистите ще престанат да пестят време, пари и сили и ще предпочетат охраняемия паркинг, който се намира не в ръцете на Гога Сухумски, а на съвсем други хора.

— Здрасти, момчета!

Коротков с уверен жест подаде ръка първо на единия, после на другия младеж. На тях не им оставаше нищо друго, освен да отвърнат на ръкостискането.

— Момчета, помагайте да си върна мангизите. С едно аверче се хванахме на бас на сто долара…

По-нататък Юра изсипа сума ти небивалици за аларми, които се задействали по някакви абсолютно немислими признаци. Настя, която нищо не разбираше от електронни устройства, осигуряващи сигурността на автомобилите, отначало го разбираше през дума, после през фраза, докато накрая съвсем изгуби нишката на повествованието. Синеръките момчета обаче разбираха Коротков много добре, кимаха в знак на съгласие и с целия си вид показваха, че вземат присърце сериозността на проблема. Помежду им се завърза оживен разговор, в който току се мяркаха думите „Клифърд“, „Лазерлайн“, „Престиж“, „Ескалибур“, „светодиод“. И накрая, след двайсетина минути, Настя чу текст, състоящ се изцяло от познати й думи:

— Ами ето, днеска на оня белия мерс се задейства, помниш ли?

— Това беше, когато предавахме кинтите, нали?

— Ъхъ. Излязохме, погледнахме — всичко чисто, никой наоколо, а колата реве като луда.

— Точно така, спомням си. Тогава си помислих, че може да са взели нещо от колата, та като дойде собственикът, ще вдигне скандал. А той — нищо.

— Вярно, така беше. Аз следях кога ще дойде собственикът. Наглед колата си беше наред, вратите затворени, стъклата здрави. Но нали ние знаем, че ако колата е била отваряна, собственикът ще види, когато изключва алармата. Ще се развика! А той нищо, представяш ли си? Най-спокойно си плати, и окото му не мигна. Това значи, че алармата се е задействала както обикновено. Така че всичко е мижи да те лажем — „два бипа“, „три бипа“… Никаква разлика — дали са отваряли колата или не. Сигурно са представили за италианска аларма някое китайско менте. Затова тя се задейства както й падне — или нищо не показва, или се включва, когато край нея прелети птица.

— Това е лошо — натъжи се Коротков, — значи ще трябва да дам стоте долара. Впрочем… слушайте, а може оня тип с мерса просто да не е забелязал, да не е обърнал внимание, а?

— Като нищо — веднага отговори едното момче. — Той беше с мацка, по-млада от него с двайсет, че и с трийсет години.

— Аха — потвърди другият, — точно така беше. Вървят и си чуруликат като гълъбчета. Още тогава си помислих: добре че е с женска — дори нещо да й има на колата, няма да писка много.

Коротков благодари за подробната консултация, прихвана мълчаливо застаналата настрани Настя под ръка и я помъкна към колата.

— Е, какво, приятелко, май твоят Андрей Константинович не лъже, всичко е било, както го е разказал. Вземай телефона и се обаждай на Гмиря.

Борис Виталевич Гмиря изслуша Настя спокойно, без да я прекъсва, зададе няколко уточняващи въпроса, а после все така невъзмутимо заяви, че не е склонен да пусне задържания Ганелин, преди да получи резултатите от балистичната експертиза. Алармата на колата му може да се е задействала не защото някой е отварял вратата, а по съвсем други причини. А пистолетът да е бил в жабката именно защото там го е сложил самият Ганелин. И докато няма пълна яснота по този въпрос, Андрей Константинович ще остане в ареста.

— Ясно — унило констатира Настя, след като поговори със следователя, — чувства се могъщата ръка на нашия Афоня. Определено той е притиснал Гмиря. Интересно, какво ли му е наприказвал?

— Мога да споделя. — Коротков запали двигателя и потегли от паркинга. — Днес вече чух от него тази скръбна повест. Всичко се върти около завода за производство на лекарствени препарати. Частта от Подмосковието, в която е разположен заводът, се контролира от азербайджанската групировка на Едик Юсубов, по прякор Старшия. Този прякор му е даден специално за да не го бъркат с Едик Вахрамов. Вахрамов при тях е Младшия, а Юсубов — Старшия. И ето че между Старшия и Ганелин се зародили някакви неразбирателства. Дали Ганелин не платил достатъчно за „чадъра“, дали изобщо не платил, когато дошъл поредният срок, дали поискал отсрочка, а после отказал да изплаща лихвите, с една дума, някаква такава история. А знаеш ли с какво се слави в своите кръгове Едик Старшия?

— Ако ми кажеш, ще науча — отговори Настя, която много внимателно слушаше Коротков.

— Едик Старшия се слави с това, че никога не коли кокошки, които носят не само златни, а дори най-обикновени яйца, защото обикновените яйца също имат цена. Той, между другото, по-рано е носел и друг прякор — Счетоводителя. Всичко пресмятал, включително разходите за автобус. Така че Старшия сметнал, впрочем напълно разумно, че щом човекът не може да плати кеш, той може да отработи съответната сума с услуги.

— Ами да — кимна Настя, която вече се бе досетила накъде бие Коротков, — защо да плаща десет хиляди долара на килър, когато може да възложи на длъжник да го направи. И с какво Тимур Инджия е попречил на Едик Старшия? Нали момчетата разработваха това направление — Инджия не е имал общо с нито една групировка.

— Че не е имал, не е имал, но си е позволил нахалството да преспи с любимата любовница на Едик. Хем не просто е преспал, но и я е заразил с нещо неприлично. Естествено това дълбоко възмутило Едик. Разправят, че веднъж Едик си прекарвал времето приятно в ресторант в компанията на близки и съратници по борба, където наели цяла зала. А в съседната зала с две приятелчета гуляел Тимур. Любовницата на Старшия отишла, пардон, до тоалетната, поради което трябвало да мине през съседната зала, точно покрай масата, на която седял Тимур. Той почувствал как стрелите на Амур го пробождат силно в самото сърце и хукнал през хола подир момичето на своите мечти. Вече в какво точно странично помещение са се съвкуплявали, не знам, но и двамата доста се забавили. Не с час, разбира се, но не и с минута. Момата излъгала нещо патрона си, на което той, нали бил пиян, повярвал — дали нещо за диария, дали за скрофулоза… А след ден-два някой изпял на Старшия, че видели гаджето му заедно с Тимур точно по времето, когато тя, според легендата й, би трябвало да е седяла плътно на гърнето. И малко по малко работата се разнищила. Едик сменил физиономията на момичето, но не капитално, а разумно, та още да може да се използва — нали ти казвам, пресметлив човек. А за оскърбителя като нищо може да е поръчал убийството, това му е в характера.

— Почакай, Юра, може да го е поръчал или ти със сигурност знаеш, че го е поръчал?

— Аз, приятелко, изобщо нищо не знам, освен факта, че Едик Старшия наистина съществува, че наистина контролира въпросната част от Подмосковието, където се намира заводът на Ганелин, и наистина има характер, какъвто ти описах. Всичко останало ми разказа нашият общ и пламенно обичан началник. И той си има източници.

— Но ти можеш да провериш всичко, нали? — настоя Настя.

— Бързо — не, не мога бързо. Нямам преки пътеки към Едик.

— А Афоня значи има… И откъде ли? В Москва е, кажи-речи, от вчера, а вече се е сдобил с източници в такава мощна групировка. Юра, как мислиш, може би Афоня наистина е добър агентурист, а? Може би има дарба и безпогрешен усет? Просто поради своята неприязън към него аз се старая да виждам само лошото, а не забелязвам качествата му.

— О, това е нещо ново — промърмори Коротков. — Вчера ти усвояваше ново ястие, а днес в главата ти се появиха нови мисли. Както казваше един от нашите лидери, важното е да започнеш. Какво ти става, приятелко?

Настя помълча. Беше минало съвсем малко време, откак днес бе разговаряла с генерал Заточни, а мисленето й вече се бе променило.

— Представи си, че те заведат в апартамент и ти кажат: ако искаш, остани и живей тук, ако не искаш — върви си. И те оставят там сам. За какво ще мислиш? — попита тя Коротков.

— Това какво е, тест ли? — В гласа му в равни пропорции се бяха смесили опасение, недоверие и любопитство.

— Не, обикновен въпрос.

— Ами ще се поогледам, ще помисля и ще реша дали да остана, или да си тръгна.

— А по-подробно? Какво може да те накара да си тръгнеш или да останеш?

— О, Аска, какво ли не! Какво се заяде сега? Може да не ми хареса цветът на стените или мебелите, или изгледът от прозореца. Или съседите да са прекалено шумни, да ми пречат да спя. Или да няма телевизор, а аз не мога да живея без телевизор.

— Ясно. А сега си представи, че са те завели в това помещение и са си тръгнали, като са заключили вратата. Не можеш да си тръгнеш. За какво ще мислиш на първо място?

— И по никакъв начин не мога да си тръгна, така ли?

— По никакъв. — Настя поклати глава, криейки усмивката си. — Такова е условието на експеримента.

— Тогава ще мисля как да оцелея в това заключено жилище. Ще проверя има ли продукти, работи ли телефонът. Ако нещо е повредено, ще мисля как да го поправя с подръчни средства.

— А ако мебелите не ти харесват или тапетите не са в цвят, който харесваш?

— Абе да вървят по дяволите! Нали и бездруго не мога да си тръгна, защо да обръщам внимание на глупости! Е, и какво следва от това? Защо са тези въпроси?

— Юра — направи пауза тя, извади цигарите от чантата си, — днес се видях със Заточни. Знаеш ли, че го свалят?

— Чух, че се канят, но още няма заповед. Защо?

— Ами затова. До днес бях сигурна, че всеки момент мога да отида при него, ако Афоня съвсем ме изтормози. Вратата не беше заключена, разбираш ли? А днес изведнъж научих, че не е така. Оказа се, че са заключили вратата — и аз не мога да отида никъде, ще трябва да мисля как да оцелея в това заключено жилище.

— Само недей да ме цитираш — ехидно забеляза Юра. — Още не съм станал класик. Значи ме излъга, приятелко? Кълнеше ми се, че никъде няма да ходиш в близко време, няма да ме зарежеш сам, а си въртяла очички, търсила си топло местенце. А аз, глупакът, ти повярвах, разчитах на теб!

— Юрик, не съм мислила да ходя където и да било, нали ти обещах. Но вътрешно бях спокойна, че има къде да отида. Помисли! Докато човек смята, че вратата не е заключена, че всеки момент може да я отвори, ако пожелае, той вижда в заобикалящото го повече лошото, отколкото хубавото. Погледът му е критичен, той не се страхува да търси недостатъците, защото знае: ако недостатъците надвишат някаква критична маса, ще стане и ще си тръгне. Спомни си собствените си думи, спомни си ги! Аз те попитах какво може да те накара да си тръгнеш или да останеш, а ти какво ми отговори? Че може да не ти хареса едно, второ, трето… Та ти не назова нито една причина, поради която може да пожелаеш да останеш. Дори не помисли, че в помещението може да намериш някакви добри качества, не, веднага заговори за недостатъците. Юрочка, човекът е устроен така, разбираш ли? Когато има осъзнаване на собствената свобода, свобода на избора, се изостря критичността, това е нормално, това е естествено. Когато няма свобода, човекът е принуден да се приспособява и критичността му пречи. За да оцелее, той трябва да се старае да не забелязва недостатъците и да акцентира на добрите качества, може би дори да ги измисля или силно да ги преувеличава. Е, приблизително същото става сега с моето отношение към Афоня.

— Добре, разбрах. Само гледай да не прекалиш, така че, не дай си боже, Афоня да излезе за теб по-добър от Житената питка.

— Не се тревожи — засмя се Настя, — това не може да се случи с Афоня. И все пак ми е страшно интересно откъде той има такива източници. Направо му завиждам, честна дума! Дори ти нямаш такива, хем си работил в Москва двайсет години.

— Двайсет и три — поправи я той.

— Да, дори двайсет и три. Между другото, къде отиваме?

— У вас.

— А какво ще вечеряме?

— Сега ще купим нещо пътьом.

Настя погледна часовника си — почти осем вечерта. Денят още не е свършил, а тя има чувството, че вече трябва да е понеделник вечер, нали неделната сутрин беше толкова отдавна…

* * *

Поради плътния график на снимките всеки почивен ден на Ирина Савенич беше пълен с маса задължителни мероприятия. Трябваше да почисти апартамента, да изглади дрехите, които в течение на седмицата машината бе прала, да напазарува продукти, така че да й стигнат до следващия почивен ден, да отиде при масажистката, при козметичката и на фризьор. Това беше програмата за всеки почивен ден, но освен това, през седмицата се бяха трупали и други задължения — към приятели, с които трябваше да се види, да честити на някого рожден ден и да поднесе подарък или просто да обсъди с някого нещо належащо; към покойни роднини и близки, за чиито гробове Ирина се грижеше вече дълги години; дори към колата — червения форд, който също изискваше внимание и грижи, а понякога и ремонт, особено след нанасянето на поредните бойни рани, които редовно се появяваха по лъскавите му хълбоци.

По природа неорганизирана и нехайна, Ирина разпределяше времето си най-малкото нерационално. Но почивните дни бяха нещо свято, тях тя изцяло подреждаше така, че през останалите да не мисли за нищо, освен за работата и удоволствията. За почивните дни не планираше дори любовни срещи — съумяваше някак да вмества личния си живот в кратките часове между снимките и съня.

Криминалистът от Московското управление след прекараната съвместно нощ й харесваше още повече и Ирина трябваше да положи сериозни усилия, за да не се поддаде на предложението му да прекарат тази неделя заедно. Той предварително знаеше, че в неделя няма да има снимки, и явно много разчиташе да си прекарат деня чудесно някъде сред природата. Жал й беше да го разочарова, но принципът си е принцип. Задължителните мероприятия затова се наричат задължителни, защото не могат да се пропускат. За една актриса външността е нещо важно, а тя не успява да задели два часа за козметичката, още толкова за фризьорката и още един час за масажа по време на снимките.

След като приключи до обяд с чистенето и гладенето, Ира тръгна на поход за красота. Към седем вечерта излезе от салона, отново се качи в колата, усещайки с всяка клетка на масажираното си тяло свежест и бодрост, не без удоволствие погледна в огледалото порозовялото си и стегнато лице, докосна с ръце гъстите лъскави къдрици и си помисли, че денят й бе прекаран ползотворно. Сега ще обиколи магазините, запълвайки багажника с нискокалорични продукти, с които е принудена да се храни, за да не надебелее. Лошо е, когато свободният от снимки ден се пада в неделя: в неделя не всички магазини получават стока, така че трябва да употребява много повече време за търсене на нужните неща, отколкото в делник. Но няма как. Ирина бодро се усмихна на отражението си, прибра огледалото в чантичката и завъртя ключа на запалването.

Търсенето на продукти жънеше променлив успех, но към девет часа тя успя да намери всичко, което бе планирала, включително немски пълнозърнест хляб, макарони от твърда пшеница, бисквити и бонбони за диабетици и няколко вида зелени салати. Сега беше точният момент да се обади на Наташа — ако те с Руслан са подготвили диалозите за близките снимачни дни, може да прескочи и да вземе текста. При цялото си лекомислие Ирина се отнасяше към работата си много сериозно, особено ако я снимаше Воронова. Още не беше истинска звезда и заставайки на площадката до известни актьори, не можеше да си позволи да не си знае ролята, инак това незабавно щеше да се отрази на репутацията на Наталия: веднага щяха да се намерят мераклии да изкоментират, че Воронова снима Ира само защото са приятелки, че тая Савенич не струва като актриса и за нищо не я бива. Ирина не можеше да допусне такова нещо. Докато всички останали актьори, заети в сериала, получаваха текстовете на ролите си вечерта преди снимките, а понякога и непосредствено преди началото им, Ира, използвайки близостта си с режисьорката и сценариста, се стараеше да получи новия откъс от сценария преди всички, за да се подготви колкото може по-добре и да не се изложи.

— Натулечка — зачурулика тя, когато чу в слушалката гласа на Наталия, — аз съм. Какво става?

— Къде си?

— В колата. Минавам покрай метростанцията „Парк на културата“.

— Можеш ли да дойдеш?

— Тръгвам. Защо гласът ти е някак странен? Случило ли се е нещо?

— Всичко е наред. Идвай по-бързо.

Наталия затвори телефона рязко, с което остави Ира в пълно недоумение. Защо ли Наташа разговаря с нея така? Провинила ли се е Ира с нещо? Не, не, внезапно разбра тя, това е само заради Андрей и Янка. Отново са заминали двамата за целия ден. Направиха го в петък, в събота, а сега и в неделя. Как може, човек трябва да има поне капчица съвест! На коя съпруга би харесало това — мъжът й да прекарва цели дни с младо сладурче. Разбира се, това не е характерно за Наташа, тя е толкова разумна, сдържана и не би ревнувала заради глупости. Руслан обаче може да се ядоса, с което да ядоса и Наташа. Той сигурно е започнал да беснее и е заразил с това и Наталия. Нищо, сега Ира ще отиде и ще ги строи всичките, първо Руслан — задето не владее емоциите си и изнервя Наташа, после самата Наташа — задето слуша този психясал глупак, а накрая, когато се прибере Янка, ще насоли хубавичко и нея.

Ето я и познатата сграда. Сградата, в която се е родила и в която прекара по-голямата част от живота си. А ето и Наташините прозорци на втория етаж, светят, отворени са. Ира натисна клаксона два пъти, колата издаде два отсечени сигнала. На един от прозорците се показа чорлавата глава на сина на Наташа — Альоша. Ирина му помаха с ръка.

— Отваряй, идвам!

Тя вихрено изтича до втория етаж, дръпна към себе си тежката врата, втурна се в апартамента. Първото, което видя, беше бледият като платно Руслан, който с плътно стиснати устни стоеше насред хола с голям сак в ръцете.

— Какво става тук? — намръщи се Ира и погледна изпитателно Руслан, а после надникна през отворените врати към стаите.

Отнякъде се чуваха стъпките на Наташа — твърди, възтежки, бързи. Тропаха врати на шкафове. Създаваше се впечатление, че някой спешно заминава за някъде. Но кой и за къде? Нима Янка е притиснала Руслан и те смятат да се връщат в Кемерово? Каква мерзавка!

— Андрей Константинович е в милицията — каза Руслан.

— Защо? Какво се е случило?

— Намерили в колата му пистолет — като онзи, с който бил убит Тимур. Следователят казал, че няма да го пусне, докато експертизата не установи дали е същият, или не е. Ако не е, тогава ще го пуснат.

— А ако е същият?

— Тогава ще го арестуват. Засега само са го задържали, следователят казал, че могат да го държат до десет дни…

Излезе Наташа, съсредоточена, сериозна. Но Ирина не видя на лицето й никаква паника. Наташа дори не беше пребледняла, във всеки случай изглеждаше много по-добре от Руслан. Ира си каза, че Руслан вероятно нещо не е разбрал, по-добре да попита Наталия. Сега тя ще обясни разбрано и ще се окаже, че нищо страшно не се е случило.

— Натулечка, какво става? Руслан ми каза…

— Всичко е така, Ириша. — Наталия я целуна по бузата, както винаги я целуваше при среща. — Андрюша е в милицията. Имаме много работа и без теб няма да се справим. Сега трябва да отидем при следователя, да вземем от него ключовете от колата, после да предадем на Андрюша малко дрехи, защото са го задържали по летни панталони и светла риза, аз му приготвих един анцуг, маратонки и дебел пуловер, в случай че в килията е влажно и студено. Тоалетни принадлежности, храна… Вече всичко съм опаковала. После ще трябва да отидем на мястото, където е останала колата, и да я докараме тук. Руслан ще дойде с нас, той ще я докара. И още по пътя трябва непременно да се отбием у семейство Голдман, имат годишнина от сватбата — двайсет и пет години, непременно трябва да им честитя. За кратко, най-много за половин час.

— Господи, Наташка! — ахна Ира. — Арестували са мъжа ти, а ти говориш за някаква годишнина! Какво, да не би твоите Ина и Гриша да не могат да минат без теб?

Наталия бързо огледа съдържанието на сака, нещо пресметна мислено и кимна:

— Това е, можем да потегляме. Хайде. Альоша, ние тръгваме! Затвори след нас!

Тя буквално изтика навън от апартамента Ира и Руслан и бързо тръгна надолу по стълбите.

— Ина и Гриша Голдман са моите най-близки приятели — тихо говореше Наталия в движение, без да се обръща и сякаш дори без да се интересува дали Ирина я следва и чува. — И това, което се случи с Андрюша, няма никакво отношение към тях и не бива да влияе на празника им. Това се е случило на мен, на Руслан, отчасти на теб, но не и на Ина и Гриша. Нямам намерение да им развалям сребърната сватба. А ситуацията с пистолета няма да се оправи по-бързо, ако започна да си скубя косите и да предизвикам всеобщ траур.

Ира мълчаливо отвори колата, запали двигателя. Едва сега започна да проумява, че видимото спокойствие на Наташа, нейната организираност и ясно разбиране какво трябва да се прави, къде да се ходи и какво да се носи — всичко това е резултат от многобройни тренировки. Колко пъти тя по същия начин бе ходила в милицията, когато задържаха Ира и я затваряха в „маймунарника“ заедно с алкохолици, скитници, наркомани и буйстващи хулигани… Колко пъти й бе носила топли дрехи и храна, бе се разправяла с милиционерите, бе молила, бе се унижавала, бе им носила водка, цигари и дефицитни продукти, които успяваше да намира Андрей Константинович. Да, това беше отдавна, преди повече от десет години. Но беше, наистина беше…

* * *

От сутринта настроението на Виктор Слуцевич беше прекрасно. Още предната вечер се бе убедил, че трикът е успял и съгледвачът го е оставил на мира. В неделя сутринта той пак не се появи и този факт още веднъж потвърди, че Виктор е постъпил правилно. В четири следобед имаше определена среща с Юля и с удоволствие предвкусваше съвместния късен обяд в любимия им ресторант „Трюмът“ и интимните радости, които щяха да последват в неговия апартамент.

До обед всичко се нареждаше добре, после започнаха несполуките.

Срещата с Юля беше определена в „Трюмът“ и Виктор специално отиде с един час по-рано, та без да бърза и с удоволствие да си пийне бира с едри сочни скариди. Но какво бе неговото разочарование, когато го посрещнаха затворени врати и празна зала. Нито маси, нито сервитьори… Окачената на прозореца обява гласеше, че ресторантът е закрит и скоро на това място ще отвори врати нов бутик.

Като се стараеше да притъпи раздразнението си, той реши да пообиколи магазините, за да убие останалото до срещата време. Но ядът към ресторантьорите, които го бяха лишили от възможността редовно да си пийва хубава нефилтрирана бира, се оказа толкова силен, че пречеше на Виктор да изпита удоволствие от съзерцаването на скъпите елегантни стоки. След като се помота до четири часа, той пак се върна при „Трюмът“, за да посрещне Юля. Момичето закъсня с двайсет минути и това го раздразни още повече.

Следващият удар Виктор получи след около час, когато пристъпваше към яденето на фетучините в „Пица Хът“ на „Тверская“, до хотел „Национал“.

— Ако ще ходим у вас, яж по-бързо — каза Юля, която бе решила да хапне само салата. — Разполагаме с малко време.

— Защо? — намръщи се Виктор. — Няма ли да останеш?

— Днес не мога. Родителите ми имат сребърна сватба, непременно трябва да си бъда вкъщи.

— Можеше да ме предупредиш още вчера! — избухна той. — Да не съм ти някой хлапак, когото можеш да поставяш пред свършен факт в последния момент?

Юля седеше с непроницаемо лице. Тя сякаш дори не обърна внимание на неговото избухване.

— Нещо не ти харесва, така ли? Ако не искаш, можем изобщо да не ходим у вас. Аз не настоявам.

— Искам да останеш — ядно каза Виктор. — До сутринта.

— Защо?

Той се смути. Въпросът беше съвсем прост, но именно поради своята простота нямаше отговор.

— Така искам.

Не можа да измисли нищо по-добро.

— Витя, ти не си хлапак, не споря. Но и аз не съм момиче на повикване, което можеш да държиш в леглото си колкото пожелаеш. Аз не се бъркам в живота ти и не ти задавам никакви въпроси, така че и ти, ако обичаш, се съобразявай, че имам свой живот. Не отказвам да дойда, но ще прекарам с теб точно толкова, колкото мога. И нито минута повече.

Виктор се постара да се овладее. Държи се като пълен идиот или по-точно — като Юрка Симонов, смахнатия безхаберник, който печелеше луди пари, ръководеше се само от собствените си моментни желания, не знаеше какво значи да ти откаже жена и не смяташе за нужно да мисли за жените като за самостоятелни личности. Виктор Слуцевич, преуспелият брокер в агенция за недвижими имоти, който стоеше стабилно на краката си във финансово отношение, беше свободен от брачно бреме и елегантно тачеше класическия стил, никога не би се държал по подобен начин.

— Извинявай — примирително смотолеви той, бързо боравейки с ножа и вилицата. — Не се сърди, малката, нещо съм в отвратително настроение. Ще пиеш ли кафе?

Юля се усмихна и лукаво му намигна:

— Кафе можем да пием и у вас. Да не губим време.

След един час, вече в леглото, стиснал трескаво горещото моминско гръбче, Виктор напълно забрави и за лошото си настроение, и за яда си към Юля, която не пожела да остане за през нощта. Мислеше си само, че съдбата му е изпратила идеалната приятелка в лицето на това не много приказливо и нелюбопитно момиче. На Виктор Слуцевич, човека без минало, му трябва именно такава любовница: за нищо не пита, от нищо не се интересува, в нищо не се меси и не се опитва нищо да научава. А живеещият в кожата на Слуцевич Юрка Симонов до световъртеж, до треска и треперене на ръцете си примира да обладава това тънко слабичко тяло с дълги крака, мургава кожа, изящна талия и неочаквано едри гърди. Винаги му бяха харесвали именно такива жени, възбуждаше се само като ги погледнеше. Особено ако те имаха дълги тъмни коси. Звънна будилникът — Юля го беше навила за девет и двайсет. Момичето веднага се измъкна от прегръдките на Виктор и тръгна към банята.

— Твоята любов почасова ли е? — отново се направи на обиден той.

— Моята любов е разумна — спокойно отговори тя. — Ако моите родители знаят, че личният ми живот не нарушава живота на нашето семейство, те, на свой ред, няма да нарушават плановете ми. Ако искаш да живееш мирно — не провокирай агресия. Закон на съществуването.

Виктор отметна чаршафа и също стана. Трябваше да се облече и да закара Юля вкъщи. Всъщност тя не бе настоявала за това, просто му беше казала, че трябва да си е вкъщи най-късно в десет и ако ще пътува с метрото, ще трябва да излезе от дома на Виктор в девет. А ако той я закара с колата, ще може да излезе в десет без двайсет. Естествено той веднага й предложи услугите си. Удивително момиче! Толкова младо, а ако я опознаеш по-отблизо, е истинска бабичка. Всичко при нея е по график, по разписание, тя винаги точно знае какво може и какво не може. Никаква романтика, никакъв порив. Просто странен механизъм във великолепна сексуална опаковка.

— Миличко, ами аз дори не ти знам фамилното име — неочаквано каза Виктор, когато вече бяха в колата.

— Е, и какво? — равнодушно сви рамене тя. — И аз не знам твоето.

— Слуцевич. Виктор Анатолевич Слуцевич — тържествено се представи той, хванал с една ръка волана, а с другата изигравайки жест, с който при запознаване мъжете свалят шапка.

— Аз пък съм Голдман, Юлия Григоревна. — Ъгълчетата на Юлините устни леко трепнаха в пестелива усмивка. — И какво сега? По-сладко ли ще ни бъде да спим заедно, като си знаем паспортните данни?

Думите й му се сториха твърде цинични за момиче на двайсет и една години. Впрочем Виктор вече не за пръв път се улавяше в мисълта, че разликата между съвременните столични мацки и момичетата, с които си бе имал работа преди осем-десет години, е като от земята до небето.

— Просто си представих как ще изглежда името ти, ако се оженим. Ти ще станеш Юлия Слуцевич. Красиво звучи, нали?

— И Юлия Голдман звучи красиво. Защо реши, че ще се оженим?

— Ами… просто така, предположих. Защо, абсолютно невъзможно ли е?

— Всичко е възможно — въздъхна тя. — Само че въпросът е — защо? За какво ми е да се омъжвам за теб? Какъв е смисълът?

— Как така „какъв е смисълът“?

Виктор не знаеше да се учудва ли, или да се възмущава. Беше чувал в телевизионни предавания и беше чел по вестници, че за днешните жени омъжването не е заветна цел, че те предпочитат свободата и самостоятелността, но смяташе, че това са празни приказки на социолози и психолози. Лично той никога до днес не беше срещал момичета, които да не искат да се сдобият със съпруг. А ето, значи те все пак съществуват…

— Една жена трябва да се омъжи, да ражда деца — убедено каза той. — Така е било винаги, е и ще бъде.

— Не споря. Аз непременно ще се омъжа и ще родя деца. Само не разбирам защо мой съпруг трябва да станеш ти. Имаш ли някакви невероятни достойнства, които ти дават предимство пред другите мъже?

Е, на това място вече Виктор истински се обиди и се ядоса. Излиза, че той е нужен на тая хлапачка само за да я води по ресторанти и да я забавлява в леглото, че според нея той не става за нищо друго. Тя го използва като самец и именно затова не се интересува от живота му, не го пита за нищо. Не й е интересен, по-точно, интересен й е само в качеството на секс машина. Гледа на него също както самият той гледаше на проститутките, на които плащаше за секс и с които и през ум не му минаваше да си поприказва „за живота“. Единствено с тази разлика, че тези радости плаща не Юля, а той, той я води по ресторанти, а не тя него.

Стоп, стоп, накъде го понесоха тези мисли? Пак отнякъде изскочи Юрка Симонов със своя житейски опит. Не, Виктор Слуцевич не може да се обижда от такива думи, не бива, няма право. Юрка беше комарджия, преследвач на късмета, разюздан и самоуверен. Виктор е бизнесмен, който всичко преценява разумно и определено знае, че всичко се продава и всичко се купува. Думите на Юлка не съдържат нищо обидно, нейните родители са делови хора и мисленето на момичето също трябва да е делово. Това е пазарлък, обикновен пазарлък. Ето ви я девойката Юля, външни данни еди-какви си, образование еди-какво си, характер еди-какъв си, сексуални навици еди-какви си. Колко можеш да предложиш за това? Какво си готов да дадеш в замяна? Казвай каква цена даваш, ще я сравнят с другите предложения и ще направят избора. Нищо обидно, нищо оскърбително, всичко е много делово и честно.

— Права си, мило, едва ли имам големи предимства пред другите мъже. Хайде да разгледаме внимателно моята кандидатура. Аз съм на трийсет и три години. По-възрастен съм от твоите глупави връстници с цели дванайсет години. Имам повече разум и житейски опит. Съгласна ли си?

— Дотук да.

— Но същевременно съм много по-млад от старците, на които лигите им потичат, щом видят апетитното ти дупе. Старците имат повече опит и повече пари, но имат по-малко сили и по-малко години занапред. Съгласна ли си?

— Да. И какво друго?

— Аз никога не съм се женил, нямам деца, на никого нищо не дължа. Всички мои пари ще бъдат твои. Къде днес ще намериш човек като мен, на добра възраст и без задължения?

— Да, наистина, никъде няма да намеря. „Трюмът“ го затвориха, а другаде такива ценни кадри като теб не се въдят — позасмя се Юля. — Какви други качества имаш?

— Родителите ми отдавна починаха и няма да се налага ти да решаваш такъв страшен проблем като отношения със свекърва.

— Солиден аргумент. Това ли е всичко?

— Засега е всичко. Но ще помисля още — обеща Виктор. — Може да се сетя за нещо. Между другото, има още един нюанс в моя полза. Ако толкова ти харесва твоето фамилно име, готов съм да стана Виктор Голдман. Оцени това, мило. Не всеки мъж би се съгласил на такова нещо. Съпрузите трябва да носят едно и също фамилно име, инак това не е брак, а илюзия. И заради теб аз съм готов да пожертвам името си.

Юля издаде някакъв неопределен звук, но не отговори. През останалия път до дома й те мълчаха и Виктор мислеше, че наистина не би било зле да се ожени за това момиче, а после да я придума да подадат документи за емигриране. Да смени още веднъж фамилното си име, да стане Голдман и да се чупи за Израел, а после за някъде другаде, за Холандия например или за Германия, или дори за Южна Америка. Там Богомолеца ще го намери, ама друг път.

Виктор спря колата пред входа на Юля, помогна й да слезе, прегърна я. Юля направи слаб опит да се дръпне.

— Трябва да побързам.

Тя бързо набра кода на домофона, отвори вратата. Виктор се шмугна след нея.

— Още е десет без десет — прошепна той, жадно шарейки с ръце по бедрата й и опитвайки да бръкне под полата.

След няколко минути Виктор за последен път целуна Юля и отвори вратата на входа. До неговата кола беше спрял червен форд, от който слязоха две жени и един мъж.

— О, лельо Наташа, здравейте! — радостно възкликна Юля. — Привет, Иринка.

— Здравей, Юлечка. — По-възрастната жена разцелува момичето. — Излизаш ли?

— Не, прибирам се. Кажете на мама, че съм вече тук, след пет минути ще се кача.

Тримата минаха покрай Виктор към асансьора. По-възрастната жена учтиво му кимна, по-младата и по-красива му хвърли изучаващ и преценяващ поглед. Мъжът дори не го погледна.

— Витя, какво ти става!

Гласът на Юля стигна до него сякаш през тежка вцепеняваща мъгла.

— А? Какво? — объркано смотолеви той.

— Ама ти не ме ли чуваш? Какво ти е? Иркината красота ли те смая толкова?

— Иркината ли? — Той с усилие се съвземаше. — Не, просто ми се зави свят. Не бива да се приближавам до теб, ако наблизо няма легло. Виждаш какви са последствията…

Виктор се опитваше да се шегува, разбираше, че се получава тромаво, но не можеше да измисли нищо по-остроумно.

— Това са приятели на родителите ти, така ли?

— Почти… Леля Наташа е съученичка на мама, приятелки са от първи клас. Иринка е нейна възпитаничка, почти като по-малка сестра, мама я познава от самото й раждане. Ама ти какво, не ги ли позна?

— Защо трябваше да ги позная?

— Ей, че си! Леля Наташа е Воронова, прочута режисьорка, а Иринка е актриса, не може да не си я виждал по телевизията. Ирина Савенич. Е, сети ли се?

Той не се сети, но за всеки случай кимна.

— Ами дребното човече? Кой е той? — попита Виктор, като се стараеше гласът му да не го издаде.

— Това е Руслан. Написал е роман, по който леля Наташа сега снима многосериен филм. Сигурно си чел във вестниците за убийството, което стана там при тях.

— Какво убийство? Нищо не съм чел.

— Е, ама и ти! Цяла Москва говори за него. По време на снимки убили шофьора, а съпругата на Руслан била отвлечена. После върнали съпругата, а убиецът още не е намерен. Ама ти наистина ли нищо не си чел?

— Не чета криминални новини, аз чета повече за недвижимите имоти… Добре, мило, тичай горе, чакат те. Утре ще ти се обадя.

Виктор изчака зад Юля да се затвори вратата на входа, после се качи в колата, извади мобилния си телефон, набра един номер.

— Какво става? — започна той колкото може по-спокойно.

— Всичко върви по план — чу уверен глас. — Не се тревожи за нищо.

— Аз току-що го видях.

— Кого видя?

— Нилски. Още е в Москва. Защо не е заминал?

— Непредвидени обстоятелства. Но работим по въпроса.

— Защо не сте ми казали за шофьора?

— Не сме длъжни да ти се отчитаме. Имаме задача, работим по изпълнението й. А това „защо, какво, как“ не е твоя грижа. Разбра ли, Витя?

— Не, моя грижа е! Защото става дума за живота ми! И имам право да знам защо се отклонявате от плана и вършите не знам си там какво! — Гласът му започна да се надига до крясък. — Трябваше само да вземете жената, а после да я пуснете. Каква е тая самодейност с шофьора? Да не искахте да разбудите ченгетата? Докато спят, ви е скучно, а? По-трудно ви е да работите?

— Успокой се. — Гласът в слушалката беше все така равен и невъзмутим. — Било е ексцес на изпълнителя. Ако от това ти става по-леко, знай, че виновните са наказани. При нас има много строга дисциплина.

— Абе да ви пикая на дисциплината! Хората на Богомолеца вече бяха по петите ми, направих каквото ме посъветвахте, пратих ги по лъжлива следа, но това е само временно отпускане, временно, разбирате ли? Те всеки момент може да се появят отново. Аз ще им мътя главите, ще им пробутвам фалшификати, но всичко това няма да е нужно, ако те научат това, което знаем ние с вас. Тогава няма да помогнат никакви спектакли, те за пет минути ще научат всичко. И край с мен.

— Не изпадай в паника. Удари сто грама коняк и си лягай.

През първата половина от пътя към къщи Виктор кипеше от негодувание. Така де, какъв идиот трябва да си, за да убиеш шофьора! Каза им се пределно ясно: отвличате жената на Нилски, след три дни я пускате. И толкоз. За такъв случай никакви ченгета няма да се емнат да разследват. Голяма работа, млада жена излязла да си походи и си походила цели три дни. Нали се е намерила? Намерила се е. Жива и невредима. А пък какво разправя — никой не се интересува, че и какво ли няма да разкажеш, само и само да си прикриеш греха и да не изостриш отношенията с мъжа си. А сега ченгетата имат труп, сега не могат да си клатят краката, щат не щат, трябва да работят.

Но около средата на пътя на Виктор му хрумна една мисъл, от която той изстина. Днешната среща с Нилски… Дали беше случайна? По-точно, до каква степен беше случайна? Руслан май не го позна, във всеки случай с нищо не издаде интереса си. Нищо чудно впрочем, пластиката му е чудесна, най-добрите лекари работиха срещу страшно много пари. Но как стана така, че той случайно се запозна с едно момиче, а се оказа, че това момиче е свързано с Нилски? Нима такова нещо е възможно в многомилионния град? Или всичко от самото начало не е било случайност, а грижливо планирана игра? Богомолеца се е сприятелил с Нилски, забравил е старата вражда и Руслан сега му помага да намерят Юрка Симонов. Кога се появи в живота му Юля? Съвсем наскоро, след като той ходи в Кемерово. С други думи, след като хората на Богомолеца са получили възможност да се усъмнят в три имена: Слуцевич, Гусарченко и Ремис. Заподозрели са ги — и са пратили подир всекиго свой човек. Подир него — Юлка. Трябва да опита да изясни дали и Гелик Ремис напоследък се е запознал с такова момиче…

О, по дяволите, а той преди половин час сериозно се беше замислил дали да не се ожени за Юлка! Какъв идиот! Явно съвсем му се е разхлопала дъската.