Габи Шустер
Принцеса Сиси (3)

Първият обожател

— Харесва ли ти?

Нене смушка малката си сестра и посочи с едва забележимо движение на главата отсрещния ъгъл на разкошния приемен салон. Там стояха двама млади мъже и нямаше съмнение, че Нене имаше предвид по-големия от тях. Това беше братовчед им Франц Йосиф, най-големият син на леля Софи, стегнат осемнайсетгодишен офицер, който я бе впечатлил от пръв поглед. Той вече не беше момче, а мъж.

— Не знам — пошепна плахо Сиси и сведе поглед към паркета пред краката си. За нейния вкус в салона имаше твърде много чужди хора. Освен това едрият офицер малко я плашеше. Тънкият мустак с дръзко извити краища му придаваше нещо екстравагантно. Косите му блещукаха червеникави, а сините очи оглеждаха с известна досада гостите от Бавария. Той беше тук, защото така трябваше, а не защото му харесваше — чувствителната Сиси веднага усети това.

При това очите му бяха наистина красиви. Само че изглеждаха някак отнесени. Като че гледаха в друг свят, който нямаше нищо общо с това семейно събиране, при което всички говореха един през друг, а децата бяха длъжни да мълчат.

Пътуването до Инсбрук беше минало много приятно за Сиси, но това „séjour“, както мама наричаше гостуването им на изискания си френски, започна да й доскучава само след два дена. Не й позволяваха да направи дори един кратък излет, макар че планините започваха едва ли не от къщната врата!

— Казват, че Франц Йосиф бил ужасно мил — зашепна й развълнувано Нене. — Много предан на майка си. Само си представи, той ще стане император след баща си! Император на Австрия!

— Изглежда толкова надменен, като че вече седи на трона — промърмори Сиси без всякакво уважение. — Какво толкова ти харесва у него? Според мен брат му е по-мил.

Карл Лудвиг, който стоеше редом с Франц Йосиф, погледна в същия миг към братовчедките си. Беше три години по-млад от бъдещия император и до пристигането на роднините от Бавария скучаеше ужасно в Инсбрук. Сега обаче не можеше да отвърне поглед от това слабичко, прилично на фея момиче в лека батистена рокля, което стоеше до голямата си сестра и му се усмихваше.

Смутена, но и поласкана, Сиси видя, че младежът отговори на усмивката й. Нене не го забеляза. Цялото й внимание беше насочено към Франц Йосиф. Той й харесваше безкрайно, стегнат и изправен, красив, досущ като младия офицер, за когото тайно си мечтаеше.

Момичетата не можеха да предположат, че двамата братя също говореха за тях.

— Сиси ми харесва повече — отбеляза Карл Лудвиг. — Макар че Нене изглежда като принцеса. Според мен голямата е прекалено сериозна, прекалено горда и много самонадеяна.

Стройната, висока Хелене с класически изрязано, красиво лице беше направила силно впечатление на двамата младежи. Ала Карл Лудвиг не допусна да бъде заслепен от съвършенството й. У Сиси беше открил топлота и откритост, които липсваха на красивата й сестра. Франц Йосиф се забавляваше от сравненията му.

— Мога да си помисля, че си решил да си избереш съпруга между баварските ни братовчедки — подразни го той. — Не смяташ ли, че си подранил с избора?

— Какво да правя, като я харесах още отсега? — засмя се весело по-младият. — Мисля, че разликата е в очите. Видя ли ги? На Хелене са сиви и хладни, прекалено сериозни. Сигурно е набожна и срамежлива!

Франц Йосиф засука русия си мустак и подигравателно вдигна вежди.

— За петнайсетте си години май имаш богат опит. Но на мен ми се струва, че именно Хелене би била подходящата съпруга за теб, малкия! — продължи да го дразни той. — Другата се състои само от дълги ръце и големи очи, в нея няма нищо забележително. Всеки порив на вятъра ще я издуха.

— Ами! — възрази решително Карл Лудвиг. — Какви ги говориш! Аз държа на своето: Сиси е много по-мила. Като те погледне, имаш чувството, че слънчев лъч те е улучил право в сърцето. Никога не съм виждал момиче като нея.

През следващите дни за възрастните не остана скрито, че Карл Лудвиг се е влюбил до уши. Щом видеше братовчедка си Сиси, той се залепваше за нея и я следваше по петите. Тя намираше пред вратата си букети, получаваше кошнички с плодове и сладкиши и за първи път се почувства в необичайната роля на ухажвана красавица.

Наполовина смаяна, наполовина поласкана, тя се включи в малкия романс. Доставяше й удоволствие да я глезят като принцеса от приказките. Още повече й хареса, когато Нене реагира с недоволство. Тя беше по-голямата и първа трябваше да има обожател.

— Само не си въобразявай кой знае какво — изсъска отровно тя и отказа да си хапне от ягодите, които Карл Лудвиг бе донесъл „на минаване“. — Не разбирам защо леля Софи не му каже колко смешен е целият този театър, който разиграва с теб. Та ти си още същинско бебе!

— А пък ти завиждаш — отговори й направо Сиси и се наслади на последната ягода. — Разочарована си, защото Франц Йосиф не те поглежда! Ако ти беше изпратил ягоди, сигурно нямаше да имаш нищо против!

— Ти си глупачка! — изфуча Нене и загуби обичайното си непоколебимо спокойствие. Рядко се случваше да забрави държанието си на млада дама.

— Да, но си имам любим! — възтържествува Сиси и в гласа й звучеше злобно задоволство.

— Любим? Говориш глупости! Ти изобщо нямаш представа какво е това!

Сиси наистина не знаеше, но се чувстваше ужасно поласкана, че Карл Лудвиг я ухажваше. Най-хубавото във връзката им беше ревността на Нене. Толкова рядко се случваше тя да притежава нещо, което по-голямата й сестра много искаше да има. Обикновено беше обратното. Колко жалко, че щяха да си тръгнат много скоро. Толкова й се искаше да постоят повече.

— Ти си само една глупава гъска, едно хлапе! — извика гневно Нене и изскочи от стаята, която делеше със Сиси.

Хелене обичаше братята и сестрите си, но за разлика от Сиси не беше наследила нито очарованието, нито хумора на баща си. Тя притежаваше самообладанието, гордостта и честолюбието на майка си. Затова стигна до заключението, че няма смисъл да се влюби в братовчед си, колкото и да е красив и чаровен.

В нейния кръг браковете се уговаряха от родителите, а не се сключваха от любов. Твърде зряла за четиринайсетте си години, тя вече започваше да се пита кой млад мъж от аристократично семейство би бил подходящ за нея. Франц Йосиф вероятно не. Бъдещият император щеше да потърси съпругата си в най-влиятелните кралски домове на Европа, а не при „бедните роднини“ от съседна Бавария.

За разлика от нея Сиси продължаваше да се грее на възхищението, което й засвидетелстваше Карл Лудвиг. Тя се отнасяше към младия ерцхерцог с естествеността на момиче, което има и по-големи, и по-малки братя. Можеше часове наред да разговаря с него за коне, а начинът, по който решително тръгваше напред при общите им излети, окончателно убеди Карл Лудвиг, че в лицето на малката си братовчедка е открил едно много особено и необикновено момиче.

Двете сестри Софи и Лудовика наблюдаваха зараждащото се приятелство между децата им със снизходителна усмивка. Може би това лято и у двете се загнезди мисълта, че биха могли да заздравят връзките между семействата си с женитба. Но докато планът узрееше, за да бъде изречен гласно, по Ин щеше да изтече още много вода.

Сиси нямаше представа какви мисли се въртяха в главите на възрастните. Тя се наслаждаваше на безгрижните дни и се разбираше отлично с Карл Лудвиг. Той й вдъхваше по много особен начин чувството, че е вече възрастна. В негово присъствие тя никога не си пожелаваше да се е родила момче. С него й доставяше истинско удоволствие да е момиче.

Неизбежното сбогуване беше болезнено и за двамата. Те знаеха, че ваканцията е кратка, но бяха отхвърляли тази мисъл с всички сили. Сиси въртеше между пръстите си последния букет от Карл Лудвиг и очите й се пълнеха със сълзи.

— Ще ти пиша! Обещавам! — закле се австрийският братовчед и сложи ръка на сърцето, за да потвърди клетвата си.

— А аз със сигурност ще ти отговоря! — обеща Сиси. Наведе се от прозорчето на голямата пътническа карета и му махаше, докато можеше да го вижда. Всъщност той беше най-милият човек от всичките им хабсбургски роднини. Останалите бяха твърде сковани и прекалено значителни, за да може да се чувства добре сред тях.

— Колко жалко, че Карл Лудвиг живее във Виена, а не в Мюнхен — въздъхна тъжно тя. — Виена е толкова далече!

— Но Виена поне е град, а не провинция като Мюнхен — намеси се Нене и в гласа й прозвуча копнеж.

— Стига, Нене! — Херцогинята поклати неодобрително глава. — Какво би казала тогава за Посенхофен?

— Поси не е обикновено място, той е нашият дом — отговори убедено Сиси още преди Нене да си е отворила устата.

Никой не възрази. Всички знаеха, че Сиси казва истината.

Едва пристигнали в Посенхофен, и Сиси получи първото писмо от Инсбрук. Връчиха й плик от скъпа хартия с официален печат, придружен от тайнствено пакетче.

— Подарък! Имаш подарък! Отвори го веднага, искам да видя какво има вътре!

Седемгодишната й сестра Мари подскачаше възбудено от крак на крак. Нене се правеше на възрастна и равнодушна, но и тя като другите умираше от любопитство. Половината семейство се беше събрало и чакаше с напрежение да види какъв подарък е получила Сиси.

Наблюдавано от толкова много очи, младото момиче стана несръчно. Най-после отстрани опаковката и отвори кутийката. Върху блестяща бяла коприна лежеше пръстен! Тесен златен пръстен със скъпоценен камък.

— Не е диамант! — Нене първа си възвърна дар–словото.

— Разбира се, че не — намеси се укорително херцогинята. — Не би било прилично Карл Лудвиг да подарява диаманти на дете като Сиси. Но приятелският му жест е прекрасен. Ще видя дали мога да намеря между бижутата си подходящ пръстен, който да му изпратиш, Сиси.

Момичето не отговори. Възхитена от пръстена, тя го слагаше ту на един, ту на друг пръст. За първи път получаваше накит от мъж, разбира се, с изключение на баща си. Изведнъж беше станала важна личност.

Горда от промяната в положението си, тя размаха пръстена под носа на Нене и малката Мари се закиска доволно на ледената физиономия на голямата.

— Не ти подобава да се перчиш така! — проговори укорително Нене.

— Аз не се перча, аз се радвам — отговори Сиси и се втурна към стаята си, за да напише благодарствено писмо на Карл Лудвиг. Всеки път, когато потапяше перото в мастилницата, пръстенът на дясната й ръка заблестяваше. Дали и Карл Лудвиг щеше да се зарадва така на подаръка й?

Карл Лудвиг й пишеше често, писмата му бяха по няколко страници и преливаха от чувства. Той я уверяваше, че винаги ще носи пръстена й, че непрекъснато мисли за нея и че ваканцията в Инсбрук е била прекрасна. Сиси четеше писмата му със задоволство, но и с нетърпение. Мислите й бягаха навън, към слънчевия ден. Сега беше лято и тя нямаше време за дълги отговори, а дъждовните дни, за щастие, бяха рядкост.

Баронесата напразно се стараеше да превърне дръзката малка хлапачка с бронзови крака и крайно неприлични лунички на нослето в млада дама. По-скоро можеше да хване дузина пеперуди наведнъж, отколкото това момиче. Сиси лудуваше като отвързана с кучетата в парка, катереше се по дърветата и сутрин, когато влизаше в стаята й да я събуди, баронесата често се озоваваше пред празно легло.

Сиси обожаваше изгрева на слънцето. Ранното ставане не й тежеше. Когато тичаше към езерото боса и птиците начеваха утринния си концерт, в целия Посенхофен нямаше по-щастлив човек от нея. Светлината, въздухът и слънцето бяха по-важни от храната и водата.

Дори само по тази причина писмата, които Карл Лудвиг получаваше в отговор на дългите си излияния, бяха доста кратки. Сиси му благодареше учтиво за безбройните малки подаръци и знаци на внимание, които получаваше, после му разказваше накратко за животните си или за времето и бързаше да свърши, защото навън отдавна я чакаха приятелите.

Карл Лудвиг не й се сърдеше. Обичаше малките писъмца с ученическия почерк на Сиси, които понякога съдържаха весели рисунки. Доставяше му радост да й избира подаръци и да ги праща в Посенхофен. Последният му подарък беше възхитителен малък часовник, който се носеше на верижка на шията. Сиси беше въодушевена, защото майка й притежаваше такъв часовник и тя тайно си беше пожелавала същия.

През летните месеци младата принцеса лудуваше по бреговете на езерото Щарнберг в неприлично смесена компания. Деца от благородни семейства като Давид Паумгартен и сестра му Ирене бяха нейни приятели редом с простите селянчета от околността.

За ужас на баронеса фон Вулфен разговорният език на детската банда беше местният баварски диалект. Сиси изобщо не говореше като възпитана млада дама. За разлика от Нене тя никак не се стараеше да се изразява коректно и прилично. Пък и за какво ли? Приятелите й я разбираха и така.

— Знам, знам — въздъхна херцогинята, когато възпитателката се оплака от Сиси. — Споделям изцяло мнението ви. Ще поговоря с нея.

Но когато Сиси се сгуши доверчиво в скута й и я погледна с чистосърдечните си кафяви очи, майката не можа да я укори. Нито едно от децата й не се нуждаеше толкова силно от обич и не беше толкова безгрижно като Сиси. Може би тъкмо поради тази причина баща й, който обичаше повече от всичко свободата и мразеше сковаността, я ценеше толкова много. А вероятно истината беше, че не можеха да не я обичат.

Така мина още едно великолепно лято, в което никой не ограничаваше свободата на Сиси. По-късно щяха да имат достатъчно време да поправят възпитанието й и да я направят по-изискана. Защо да оковат слънчев лъч като нея още на млади години?