Габи Шустер
Принцеса Сиси (19)

Целувка за поздрав в Линц

Когато „Град Регенсбург“ влезе в пристанището на Линц, достопочтената столица на Горна Австрия напълно обезумя. Всички камбани забиха, развяха се знамена. Батальонът от войници във великолепни униформи беше построен от обед, а специалният комитет от дами и господа с изключително важен вид очакваше уплашената млада годеница. Да не говорим за учениците, духовенството, делегациите на занаятчиите и музикантите с техните тромпети и фанфари.

Море от пъстри цветове, великолепни пера, цветя и хора се разпростря пред очите на Сиси. Тя стоеше на парапета и наблюдаваше сложната маневра, с която завързаха кораба за сушата. Наистина ли трябваше да слезе там? Между хилядите хора? Невъзможно! Нали щяха да я смачкат! Обзета от паника, тя се отдръпна назад. Все още между нея и многото хора имаше ивица вода, все още беше на сигурно място!

В този момент висока, стройна фигура нетърпеливо си проби път между разстъпващите се хора. Тя преодоля разстоянието между сушата и кораба с един–единствен елегантен скок, без да посегне към ръцете, които искаха да й помогнат.

Докато Сиси проумее, че не сънува, пред нея застана Франц Йосиф. Той я грабна в прегръдката си с такава страст, че тя не беше в състояние да произнесе нито дума, и я целуна нежно за поздрав.

Зрителите на тази сцена обаче, които досега бяха смятали своя император по-скоро за трезв, безчувствен човек, избухнаха във въодушевено ликуване. Той вече не беше марионетка на ерцхерцогинята, той беше мъж от плът и кръв. Мъж, който обичаше годеницата си и се радваше, че най-после ще я има!

— Да живее императорът! Ура за императрицата! Да живее Елизабет!

Викове, които досега рядко се бяха чували в Австрия. Жителите на Линц бяха запленени от влюбения до уши млад офицер, който прегръщаше годеницата си с такава нежна отдаденост. Който изобщо не се притесни, че половината Горна Австрия присъстваше на тази първа, гореща целувка и ръкопляскаше одобрително.

Никой не беше разбрал, че императорът е зарязал Виена и задачите си там, за да поздрави лично своята Сиси с „добре дошла“ на австрийска земя. С тази си постъпка той объркваше протокола поне колкото булката, но му беше все едно.

— Не можех да не дойда! — призна той останал без дъх. — Толкова съм щастлив, че идваш! Щях да загина, ако трябваше да чакам още цял ден във Виена. Боже, колко си хубава!

Сиси беше заменила скръбната рокля от първия ден с лятна одежда, която падаше над новомоден кринолин и беше изцяло избродирана с теменужки и венци от листа. Тя подчертаваше момичешката й крехкост и Франц Йосиф не можеше да свали очи от нея.

Нервна, близо до сълзите и видимо изненадана от бурното посрещане, Сиси се опитваше да се овладее. Тя смачка няколко плохи на роклята си между треперещите си пръсти, а всеки нов фойерверк предизвикваше уплашено трепване. Майка й сложи успокояващо ръка на рамото й и усети неудържимото й треперене. Ала протоколът не им позволяваше да се оттеглят. Предстояха поздравителните речи.

Празничната програма не даде дори минутка на годениците да останат насаме. Сиси и придружителите й бяха отведени с триумфално шествие в подготвената квартира, след това имаше банкет и бомбастично театрално представление. Пиесата беше с крайно патриотична тематика и беше разучена специално за случая: „Розите на Елизабет“.

На следващия ден Сиси не помнеше нито една сцена. Но причината беше и в това, че тя не понасяше театрални представления, които се занимаваха със собствената й личност. Щом бяха решили да й покажат театър, тогава по-добре „Сън в лятна нощ“ или друга пиеса на Уилям Шекспир. Разбира се, никой не бе попитал за желанията й.

Тя почти не можа да спи. Когато в утрото на 22 април отвори уморените си очи, императорът отдавна беше заминал. До следобед трябваше да бъде в Нусдорф край Виена, където щяха да я посрещнат с всички почести.

Красивият „Град Регенсбург“ вече не беше достатъчно разкошен за бъдещата императрица. От Линц нататък Сиси трябваше да пътува с огромния параход „Франц Йосиф“. Отново сбогуване. Този път с „Град Регенсбург“, последната частица от баварската земя.

По лична заповед на императора „Франц Йосиф“ беше украсен разкошно за Сиси. Каютата на годеницата беше изцяло тапицирана с тъмночервено копринено кадифе — императорския цвят. На палубата я чакаше беседка, чиито стени и колони бяха обвити с всички цветя от кралските градини в Шьонбрун.

И навсякъде се развяваха знамена и знаменца. Те трептяха, плющяха и съскаха под поривите на вятъра. Бяло–сини за кралство Бавария, бяло–червени за Австрия и черно–златни — цветовете на рода Хабсбург, чийто член щеше да стане Сиси.

Трябваше да потеглят още в осем сутринта. Хората, които се трупаха по бреговете, за да хвърлят поглед към годеницата, ставаха все по-многобройни. Вестниците бяха описали красотата й и сега народът искаше да се убеди дали тя отговаряше на действителността или придворните писачи пак бяха преувеличили.

Със сигурния си усет за елегантност Нене беше избрала роклята, която Сиси щеше да носи през този ден. Изборът й бе паднал върху нежнорозова одежда от най-фина коприна. Лек дантелен шал беше драпиран около тясното деколте, а малката бяла шапка, която завършваше тоалета, беше украсена с полуразцъфнали розови пъпки. Сиси приличаше на приказна принцеса.

Никой не можеше да каже кога Нене бе преодоляла мъката си. Ала всички виждаха, че тя като по чудо се беше превърнала отново в надеждната голяма сестра, която в момента беше толкова необходима на годеницата. Спокойна, разумна млада жена, която не допускаше бъркотията да я смути и винаги беше на мястото си, когато имаха нужда от нея.

„Нене щеше да бъде много по-добра императрица от мен“, мислеше Сиси и беше съвсем честна. Ала когато се сетеше за Франц Йосиф, мнението й се променяше. Тя го обичаше и само заради него изпъна крехките си рамене и се въоръжи със смелост и търпение за пристигането в дунавското пристанище.

Този път нетърпеливият император се придържаше строго към протокола. Той изглеждаше изключително мъжествен в безупречно ушитата униформа на фелдмаршал, украсена с баварския Хубертов орден, който носеше в чест на Сиси. Ала и при тази среща той щастливо заключи розово-бялата фея в прегръдките си и я целуна пламенно под ликуващите викове на зрителите.

Непосредствено зад него стоеше заплашителната фигура на леля Софи, бъдещата й свекърва. Ерцхерцогинята, великолепно облечена и нагласена, стърчеше над снаха си като кула от коприна и рюшове. Или поне така я възприе Сиси, когато се сниши в почтителен реверанс и целуна ръка на високопоставената дама, както предписваше церемониалът.

На брега бяха издигнали празничен павилион. Украсен с цветя и огледални стени, с драперии и знамена, този възхитителен храм очакваше младата невеста. Едва Сиси се озова вътре, когато започна нескончаемо представяне на най-важните чичовци, лели, братовчедки и братовчеди и бедната й главица се препълни с имена, титли и лица, които се размиха пред очите й.

При това днес я представиха само на „вътрешния кръг“ от семейството — тази новина я замая още повече. С останалите щеше да се запознае по-късно в Шьонбрун и Хофбург. Беше й невъзможно да запомни кое име към кое лице принадлежеше, но имаше един белег, общ за всички. Новите й роднини имаха критични, жадно любопитни очи, в които се четеше все един и същи нетактичен въпрос: „Каква е тази личност, която Франци ни натрапва?“

Но представянето и титлите не приключиха с това. Архиепископът на Виена държа досадна поздравителна реч и представи на нервната годеница придворните на императора и огромната му свита. Отново имена и титли, чужди лица, едва прикриван напрегнат интерес. Сиси усещаше болка в ъглите на устата. Нямаше ли най-после да свършат? Защо държаха да й представят цяла Виена?

Най-после тържественото представяне приключи. Сиси въздъхна облекчено. Сега щеше да потегли с Франц Йосиф към Шьонбрун. В този момент беше готова да благодари на небето, че щеше да седне в една кола с него и да усеща близостта му.

Оказа се, че се е радвала напразно. Колоната от коли, която трябваше да отведе императора и годеницата му от Нусдорф в двореца Шьонбрун, напредваше едва–едва през претъпканите улици. Сиси гледаше с копнеж към първата кола, където до Франц Йосиф седеше баща й. Зад нея беше откритата карета с майка й и бащата на императора.

Самата тя трябваше да споделя колата с леля Софи, която наблюдаваше всеки неин жест с тигрови очи. Съвсем ясно беше, че тя нямаше да прояви разбиране, ако бъдещата императрица откажеше да маха с ръка и да се усмихва. Сиси скоро загуби чувство за време и място. Никога през живота си не беше изпитвала такова изтощение.

Когато най-после стигнаха в Шьонбрун, слънцето вече залязваше, но и тук парковете бяха препълнени с хора. Императорът беше дал заповед да отворят градините за виенчани. Той беше напълно убеден, че Сиси ще ги омае с красотата си, и не се излъга. Когато след още поздрави и представяния двойката излезе на балкона, възторженото ликуване се удари в Сиси като нов задушаващ облак.

— Да живее Елизабет!

Нея ли имаха предвид тези хиляди хора? Та те изобщо не я познаваха! За разлика от Франц Йосиф, който се наслаждаваше на бурната радост на поданиците си, Сиси потрепери от студ. Зрителите й напомняха за глутница, за опасни зверове, непредвидими в изразяването на благоволението и омразата си. Тя не обичаше човешките тълпи, а тази беше най-голямата, с която се беше сблъсквала досега.

Тя се вкопчи страхливо в ръката на Франц Йосиф и той побърза да я върне в големия салон, един от най-красивите между хиляда и четиристотинте стаи на огромния дворец. Тук се бе събрал тесният семеен кръг, за да присъства на връчването на сватбените подаръци, избрани лично от императора за бъдещата му съпруга.

Сиси разгледа смутено великолепната диамантена корона, към която принадлежеше специален корсаж, обшит с диаманти и стесняващ се надолу, който се закрепваше на предницата на официалната рокля. Истинска броня от неизмеримо ценни благородни камъни, великолепни и студени. Смарагдите и диамантите искряха под светлината на стотиците свещи, всички златни украси бяха прясно излъскани.

Хората си шепнеха, че императорът е дал сто хиляди гулдена, за да променят тези семейни ценности за размерите на Сиси. Той обичаше да отрупва с подаръци годеницата си, да я украсява и да й се възхищава.

Въпреки цялото това великолепие Сиси не беше в състояние да се радва искрено. Тя не разбираше от скъпоценности. Помисли си за Мари, която сигурно щеше да полудее от радост. И останалите членове на семейството й подариха накити. От бившия император Фердинанд получи диадема, от лелите — диаманти. Прекалено много скъпоценности, за да оцени всяка поотделно.

Накрая й представиха личната й свита, която направо я срази. Сиси огледа неразбиращо десетките хора, които бяха определени да й служат. Първо се уплаши от броя им, после — от вида им. Веднага й заприличаха на строги учителки и учители, стремящи се да й внушат страх.

Графиня Софи Естерхази, княгиня на Лихтенщайн, щеше да бъде главната й управителка и възпитателка. Със своите петдесет и шест години тя беше по-стара от херцогиня Лудовика и Сиси я определи като „строго набожна и всезнаеща баба“. Мършава, с остри черти, сбръчкана, тя сякаш се състоеше само от отблъскващи ръбове. Малко повече й хареса младата графиня Паула Белегарде, първата й почетна дама. По вида й личеше, че поне малко разбира от шега. Затова пък княз Лобковиц, главният й управител, можеше да бъде брат на властната графиня Естерхази.

Стресната до дън душа, Сиси се запита как, за Бога, щеше да живее оттук нататък, заобиколена от тази стари, увехнали жени и мъже! Каква им беше работата? А да не говорим за десетките камериерки, прислужнички, пазачи, лакеи и секретари, които бяха определени за нейни служители!

Трябваше да попита някого. Но кого? Всички я гледаха така, сякаш очакваха да е отдавна запозната с дворцовия церемониал и да знае с какво да занимава придворните си.

След късния празничен банкет в ярко осветената официална трапезария на Шьонбрун Сиси беше на края на силите си. Смъртно уморена и едновременно с това крайно възбудена от вълненията на деня, тя едва успя да се задържи на крака, докато дойде време за лягане. Докато пожелае „лека нощ“ на всички, крайниците й се схванаха и тя започна да се олюлява. Копнееше да се озове по-скоро в леглото си. Копнееше за абсолютна тишина и спокойствие.

Ала леглото беше чуждо, студено и прекалено голямо, а шумовете от огромния дворец я смущаваха въпреки тишината. Чувствителната й душевност, която реагираше на всяко чуждо излъчване и трептене, беше наясно, че въпреки привидното въодушевление не всички австрийци бяха безмерно щастливи от сватбата на своя император. Беше забелязала някои погледи, бе уловила доста забележки, които се отличаваха с пределна яснота.

Всичко това, заедно със скованата величественост на новата й възпитателка, й вдъхваше мъчителен страх. Тази дама нямаше ли най-после да си отиде? Нима човек можеше да си почине, ако беше постоянно преследван от тези гущерови очи? Защо не позволяваха на Нене или на майка й да останат при нея? Тя дори нямаше представа, къде е подслонено семейството й!

— Моля ви непременно да прочетете това още тази вечер, Ваше Кралско Височество, важно е! — заяви в този момент „гущерът“ и й подаде със сковани пръсти два огромни, важни на вид документа.

— Какво е то? — попита потиснато Сиси, докато една камериерка й помагаше да свали роклята, а друга вадеше фуркетите от косата й.

Нито една от гувернантките, които бяха работили за нея и Нене през последните години, не беше така отблъскваща и сдържана като графиня Естерхази! Тази жена сигурно беше престанала да се усмихва най-малко преди сто години! Ако изобщо някога се е усмихвала…

— Това е информация за протичането на следващия ден за Ваше Кралско Височество — заяви решително главната възпитателка и направи стегнат реверанс. — В такъв случай аз ще се оттегля, Ваше Кралско Височество. Желая ви благословена нощна почивка, Ваше Кралско Височество.

Кралско височество. В първия момент Сиси не можа да разбере кого имаше предвид Естерхази, но се сети, че очевидно беше самата тя. Никой досега не я беше наричал „кралско височество“.

— Благодаря, лека нощ — промърмори стъписано тя и се опита да прочете поне украсените с множество завъртулки заглавия на двата документа в ръцете си.

„Церемониал при публичното възшествие на Нейно кралско величество светлейшата принцеса Елизабет, херцогиня в Бавария“ — така пишеше на единия, а заглавието на другия беше „Церемониал за венчавката на Негово императорско и кралско апостолическо величество“. Всеки от документите наброяваше поне двадесет страници и беше формулиран колкото скучно, толкова и обстоятелствено.

Изминалите часове бяха дали на Сиси бегла, но отрезвяваща, дори повече, плашеща представа за испанския придворен церемониал, на който се подчиняваха във Виена.

Когато човек идваше от Мюнхен и наричаше това „цирк“, както тайно правеше баща й, подобни неща биха могли да доставят дори известно забавление. Сиси обаче трябваше, за добро или за зло, да погледне в очите факта, че за в бъдеще този „цирк“ щеше да определя живота й във Виена. Усмивката й угасна.

— Благодаря, с останалото ще се справя сама, вие можете да се оттеглите — обърна се тя към последните слугини.

Съблече сама бельото си и облече нощницата. После взе двата документа в леглото като четиво за заспиване. Ала още след първите редове очите й се затвориха. Какви ужасяващо скучни правила!

Утре щеше отново да види Франци. Утре всичко щеше да бъде добре!