Габи Шустер
Принцеса Сиси (14)

Сбогуване в Залцбург

— Милостиви Боже, колко е хубаво! Каква очарователна идея!

Херцогиня Лудовика и Сиси се наведоха над скъпоценната, подплатена с кадифе кутия, която Франц Йосиф беше връчил преди малко на годеницата си. „Само малък подарък“, бе казал той. Какви ли щяха да бъдат големите подаръци, които искаше да направи на Сиси?

Върху бяло копринено кадифе беше положено прекрасно златно клонче, украсено с великолепни диаманти и смарагди. Накитът представляваше шнола за коса, която Сиси можеше да вплете в къдриците си, които в последно време бяха грижливо драпирани, сресвани и вдигани от една камериерка. Времето на дивите разпуснати къдрици беше окончателно отминало. Затова пък никога досега не беше притежавала такова рядко красиво украшение! Скъпоценните камъни заблестяха като слънчеви лъчи, когато тя вдигна клончето към косата си.

— Прочете ли вече? Пише го във „Виенски вестник“!

Нене показа на сестра си вестника, току-що донесен от императорската вила по специален пратеник. Трите глави се наведоха заедно над големия лист. Главата на херцогинята — вече посребрена на слепоочията. Главата на Нене — в наситенокафяво, а тази на Сиси — в онзи своеобразен кестеняв цвят, който според светлината блестеше златен или червеникав и през последните години постепенно потъмняваше.

Трите прочетоха официалното съобщение, което на високопарния канцеларски език оповестяваше какво се бе случило в Ишл само преди няколко дни:

„Негово императорско кралско апостолическо величество нашият всемилостив господар и император Франц Йосиф I. По време на августейшото си пребиваване в Ишл се сгоди за светлейшата принцеса Елизабет Амалия Евгения, херцогиня в Бавария, дъщеря на Техни кралски височества херцог Максимилиан Йосиф и херцогиня Лудовика, родена кралска принцеса на Бавария, след поисканото съгласие на Негово величество краля Максимилиан II Баварски и на светлейшите родители на принцесата годеница. Благословията на Всемогъщия да падне върху това ощастливяващо, изпълнено с радост за августейшия императорски дом и цялата империя.“

Сиси изобщо не можеше да повярва, че в тези превзето формулирани изречения се говореше за нейното бъдеще. Още по-малко можеше да подозира какъв бунт ще предизвика тази новина в средите на австрийската аристокрация.

Отдавна се гадаеше коя от принцесите, херцогините или княгините в крайна сметка ще се добере до стегнатия, красив император. Но и в най-смелите спекулации не бяха споменавали името на Сиси. Кое всъщност беше това момиче? Вече се разнасяха какви ли не клюки. Бяха преровили регистъра на благородниците и бяха открили, че херцозите в Бавария представляват само една незначителна странична линия, която в никакъв случай не можеше да отговори на изискванията за благородно потекло. Една принцеса без влияние и без значителна семейна традиция щеше оттук нататък да задава тона във виенския Хофбург! В ревнивите очи на тези хора Сиси представляваше крайно неподходяща партия още преди да беше дошла във Виена. Една бедна роднина, която щяха да посрещнат със смръщен нос. Някой даже употреби термина „просешко семейство“, от което уж произхождала бъдещата императрица.

За щастие, така остро критикуваната годеница в Ишл нямаше понятие от тези приказки. Странно спокойна, тя предостави вестника на майка си и сестра си и пристъпи замислено до прозореца. Харесваше й да гледа планините и много й се искаше да обуе здрави обувки и да тръгне към някой връх с Франц Йосиф. Вече знаеше, че и двамата обичат да ходят пеш и че императорът също го тегли към планините, макар че предпочиташе да вземе и пушката и да ловува. В компанията на Сиси обаче той се бе отказал от любимото си занимание.

Днес обаче от излета в планината нямаше да излезе нищо. Тя трябваше да отиде в императорската вила, където днес я чакаха художниците. Във време, когато фотографията едва прохождаше, целият свят беше любопитен да види първия портрет на „високата годеница“. Значи графиците и художниците трябваше най-бързо да доставят каквото се изискваше.

Не й беше лесно да седи мирно и да се усмихва, докато трима художници едновременно се опитваха да запечатат нежните й черти на хартия и ленено платно. Франц Йосиф търпеливо й правеше компания. Обичаше да я гледа и да сравнява работата на художниците с оригинала. Никога не му беше достатъчно.

Час след час той я наблюдаваше, докато й разказваше за Виена. Развеселяваше я с истории, които разказваше така несравнимо сухо, че Сиси отново и отново избухваше в смях. Със сигурност не съществуваха толкова скучни хора, колкото ги описваше той. Със сигурност го правеше само за да я накара да се смее.

Сиси, която в началото беше по-скоро поласкана и объркана от стремителното ухажване на Франц Йосиф, от ден на ден се влюбваше все по-силно във внимателния си годеник. Да бъде обожавана от мъж, пред когото всички се прекланяха — това й харесваше все повече. Това й даваше усещане, какво представлява властта, и беше нещо напълно ново и неизвестно за нея.

Когато късно следобед Сиси се върна в хотела от сеанса с художниците, бе пристигнал един отдавна очакван гост. Баща й! Херцог Макс беше получил телеграмата на съпругата си и незабавно бе потеглил за Ишл. „Всички сме щастливи!“ — беше написано в набързо изпратеното послание и той искаше да се убеди лично, че наистина беше така.

Макар че баварският крал и всички останали важни лица отдавна бяха дали благословията си за тази сватба, приличието изискваше бащата на годеницата също да бъде попитан. Колкото и да се радваше за своята малка Сиси, херцогът изпитваше и известен гняв към императора, че беше причинил болка на голямата му дъщеря.

Макар че почти не се грижеше за децата си и беше предоставил възпитанието им почти изцяло на съпругата си, херцогът не одобряваше начина, по който се бяха отнесли към бедната Нене. При това знаеше много добре, че всъщност нямаше избор. Той трябваше да даде чисто формално съгласие за брака, който отдавна беше решен през главата му.

И той го направи малко навъсено, но не без удоволствие. Дълбоко в сърцето си изпитваше радост, че съвсем младата, непокварена Сиси с момичешкия си чар беше осуетила добре изпипания план на Софи и Лудовика. Падаше им се и на двете! Той даде благословията си и Сиси му благодари от цялото си сърце. При отпътуването си херцогът взе със себе си Нене и това облекчи допълнително сърцето й. Сега вече можеше да се наслаждава на новия си живот, без всеки път, щом погледнеше сестра си, да изпитва угризения на съвестта.

Предстоеше големият придворен бал, който щеше да увенчае прекрасното време на разходки, излети, пикници, следобедни закуски и други забавления като сметановия шприц върху тортата. Този път Сиси не се появи в скромна муселинена рокличка. Набързо й бяха ушили празнична роба, чието нежно, пролетно зелено контрастираше прекрасно с косата й. Роклята имаше елегантно деколте, каквито носеха придворните дами, и тя се почувства доста странно, когато изведнъж й стана ясно, че притежаваше добре оформен бюст.

— Не е ли по-добре да вдигнем малко деколтето? — попита тя, докато я обличаха, но майка й енергично поклати глава.

— Вече не е редно да носиш детски дрехи, Сиси! Сега си годеница на императора!

И тя изглеждаше точно така. Във вдигнатите коси блещукаше клончето от диаманти и смарагди и се надпреварваше по блясък с огърлицата от перли и диаманти. Огърлицата и подходяща гривна бяха подарък от ерцхерцогиня Софи за новия член на семейството. Сиси се погледна в огледалото и видя насреща си приказна принцеса. Дори не беше подозирала, че може да изглежда така. За момент си пожела Рихард или графът да можеха да я видят в целия й блясък, но веднага се засрами от тази детинска мисъл. Трябваше да престане да мисли за миналото. Сега беше важно единствено бъдещето. И като начало — дворцовият бал.

Като я видя, Франц Йосиф отвори широко очи и повтори за кой ли път:

— Просто не можеш да си представиш колко съм щастлив!

— Иска ми се винаги да бъде така — пошепна смутено Сиси и му подаде ръката си в копринена ръкавица.

— Винаги ще бъде така, повярвай — увери я императорът и се наведе над ръката й. — Не смея дори да си помисля какво ще бъде, когато отново ще седя зад писалището си и през цялото време ще мисля за теб, а ти няма да си до мен.

— Нали имаш портрета ми — напомни му Сиси.

Днес следобед той бе избрал със сигурна ръка най-красивата картина и я бе запазил за себе си. „За да имам спомен за теб!“ — беше й казал той и Сиси се бе изчервила смутено. Никой досега не беше искал да запази спомен от нея!

— Но какво значи един портрет, когато искам винаги да те прегръщам — пошепна й в този момент Франц Йосиф и я притисна толкова силно до гърдите си, че тя се задъха.

Винаги когато я гледаше по този начин, тя се задъхваше и изпитваше объркване. Погледът му святкаше така странно, като че се готвеше в следващия миг да я погълне на една хапка. Не беше прилично да се гледат така другите хора дори ако го правеше самият император! Тя беше твърде млада, за да разбира нещо от мъже, а баща й почти веднага си бе заминал. Нямаше кого да попита. Трябваше да разчита само на собственото си непокварено чувство, а то се противеше срещу такива погледи и срещу тоталната близост.

Тя почувства облекчение, когато музикантите престанаха да свирят. Не можеше да разбере, че годеникът й е здрав и силен млад мъж, който желае и физически красивата си годеница. Макар да знаеше, че съществува нещо такова, дълбоко в сърцето си Сиси се страхуваше от телесната близост.

Що се отнасяше до спалнята, всички в Посенхофен, от най-големия до най-малкия, знаеха, че щом се появеше херцогът, херцогинята получаваше мигрена. А щом той си заминеше, страданията й се усилваха. Особено когато се окажеше, че пак е забременяла. Сигурно онова, което ставаше зад затворените врати на спалнята, не носеше радост никому. Поне Сиси беше уверена в това. Но може би тези мъки щяха да й бъдат спестени. Сега не биваше да мисли за тях. Трябваше да ги прогони надалече. Само че когато Франц Йосиф я поглеждаше с онзи особен пламък в очите, стомахът й се присвиваше.

За щастие, не й остана време да размишлява за това. Докато императорът завърши бала както обикновено с големия котильон, тя минаваше от един партньор на друг. Един от последните беше Карл Лудвиг.

— Щастлива ли си с Франци? — осмели се да попита той бъдещата си снаха, докато танцуваха полка.

— Но разбира се! — отговори със сияещо лице Сиси. — Той е прекрасен, не намираш ли и ти?

— Не знам, аз не искам да се омъжа за него — опита се да се пошегува Карл Лудвиг.

Сиси избухна в звънък смях и множество глави се обърнаха към тях. Императорът също.

— Нямах представа, че толкова си се разбързала да се омъжиш — промърмори Карл Лудвиг, опитвайки се да не забелязва неодобрението, с което ги наблюдаваха. Знаеше, че това е вероятно последната му възможност да поговори необезпокоявано с нея. — А аз си мислех, че чакаш мен! Твърдо разчитах, че ще го направиш!

Сиси се изчерви до корените на косата си. Той нямаше право да й говори такива неща!

— Какво говориш? — прошепна съкрушено тя и избегна погледа му.

— Ние с теб сме приятели много отдавна — настоя почти сърдито Карл Лудвиг. — И аз те обичам поне толкова силно, колкото…

— Не го казвай! — Сиси вдигна очи и го погледна заклинателно. — Ние бяхме приятели и искам да си останем приятели — продължи умолително тя. — Във Виена не познавам никого освен теб и леля Софи. Със сигурност ще имам нужда от теб и приятелството ти.

Погледът й обезоръжи императорския брат. Кой би могъл да устои на Сиси, когато го погледнеше по този начин?

— Ще бъда до теб винаги когато имаш нужда от мен — обеща тъжно той. — Но се обзалагам, че няма да ме потърсиш. Нали си имаш Франц Йосиф! Той не те изпуска от очи.

Сиси усети агресивността в тона му и още докато търсеше подходящи думи за отговор, полката свърши. Двамата се поклониха един пред друг, както изискваше етикета, и той я отведе обратно при Франц Йосиф. Братята си размениха остри погледи и Сиси усети страх, без да би могла да назове причината.

След това младият ерцхерцог напусна бала. Не остана дори за котильона. Вече нищо не го задържаше в празнично украсената зала, а гледането му причиняваше непоносима болка. Той трябваше да забрави Сиси, колкото и трудно да беше това.

Скоро и годениците трябваше да се сбогуват. Франц Йосиф трябваше да се върне във Виена, лятото в Ишл беше към своя край. Последните часове с императора бяха толкова по-скъпоценни за Сиси, още повече че той беше единствената й здрава опора във вихрушката от събития. Той я разбираше напълно. Разбираше плахостта й пред чужди лица, разбираше любовта й към животните, романтичните й мечти и страха й от бъдещето.

С леля Софи обаче, която скоро щеше да стане втората й майка, Сиси си взе сбогом с тайно облекчение. Благосклонният разговор на четири очи, с който дамата я удостои в деня преди заминаването, беше заседнал като буца в стомаха й.

В началото ерцхерцогинята беше много сърдечна. Добри съвети и нежни прояви на внимание. После в думите й се прокрадна критичен тон, от който я заболя.

— Напълно естествено е да изпитваш известна плахост пред чуждите хора, но трябва колкото се може по-скоро да отвикнеш от тази чувствителност, за да бъдеш наистина добра съпруга на моя Франци — беше казала Софи фон Хабсбург с онази безусловна строгост, която беше характерна за цялостното й поведение. — Малко повече сериозност също би била желателна.

Сиси с мъка потисна въпроса, какво би трябвало да се разбира под сериозност, и я погледна с онова добре изиграно послушание, което успокояваше възпитателките й и заблуждаваше майка й. Досега никой не беше забелязал, че малката принцеса имаше собствени, понякога доста бунтовни помисли.

Затова и ерцхерцогинята кимна доволно и продължи критично:

— И да не забравя: искам да си миеш зъбите редовно и съвестно, детето ми. Не е прилично една императрица да има жълти зъби, защото е занемарила хигиената на устата.

Странно, но критичността по отношение на зъбите й обиди Сиси най-силно от всичко. „Жълти зъби“, какво означаваше това? Откога имаше жълти зъби? Вечерта ги изчетка силно и продължително като никога досега. Самата тя не откри по зъбите си и едно жълто петънце, но леля Софи беше особено критична. Вероятно трябваше да боядиса зъбите си в бяло, за да й се хареса!

Все пак на сбогуване тя не посмя да се усмихне на Франц Йосиф така сърдечно, както беше правила досега. Може би и той не харесваше зъбите й? Може би не се беше осмелил да я критикува само защото не беше прям като майка си? Сиси започна да се упражнява в усмивка със затворени устни. За всеки случай, защото единственото й желание беше да се харесва на Франц Йосиф.

— Всичко ще бъде добре, Сиси! — закле й се той на сбогуване в Залцбург, защото сметна сдържаната й усмивка за израз на тъга.

Никой не можа да го възпре да придружи годеницата си и бъдещата си тъща чак до Залцбург. В празнично украсения град пътищата им се разделиха окончателно, а залцбургчани извикаха за последен път „ура“ за царствената годеница.

Сиси потегли обратно към Поси, императорът замина за Виена. „Пак се впрегна в ярема“, както полу на шега, полусериозно се изразяваше Сиси, която всъщност нямаше ни най-малка представа за ежедневието на един император. Да управлява? Нима това беше работа?

— Ще ти пиша, кълна ти се! Не забравяй, че те обичам!

За Сиси сбогуването беше поне толкова тежко, колкото за Франц Йосиф. Така й се искаше да се качи с него в първата кола и да заминат за някъде. Някъде, където можеха да бъдат сами, където никой не ги наблюдаваше, където той нямаше да бъде император! Където щяха да живеят само един за друг и за любовта си. Където никой нямаше да я критикува, че не обича чужди хора.

— Сбогом, сърце мое! Ще дойда да те видя веднага щом позволят задълженията ми!

После цялата суматоха свърши изведнъж. Тромавата пътническа карета на херцогинята се заклатушка обратно по пътя, който беше изминала само преди две седмици, и Сиси изпита абсурдното чувство, че всичко е било само сън. Е, да, Нене я нямаше. Какво ли правеше сега в Посенхофен? Дано братята и сестрите й не я дразнеха с глупави забележки.

Сиси гледаше през прозорчето на каретата и наблюдаваше хората потънала в мислите си. Дали бяха същите като на идване? Май беше точно така. Дори позна грамадния оборски ратай в Розенхайм. Какво ли щеше да каже, ако узнаеше за случилото се? Дали щеше да я познае на портретите, отпечатани във вестниците?

Този път тя не слезе да си побъбри с него. Не беше нужно да й напомнят за правилата на приличието. Имаше чувството, че е било в друг живот, когато беше слизала на пощенските станции да си побъбри безгрижно с простите хорица. Сега това беше недопустимо, тя буквално чуваше строгия глас на леля Софи. Общуването с простолюдието беше недопустимо също както жълтите зъби и баварския диалект. Недопустимо за годеницата на австрийския император.

Сиси седеше неподвижно в своето ъгълче, парализирана от онова, което се беше случило. Не можеше да бъде вярно, че тя беше сгодена, че щеше да стане съпруга и императрица. Владетелка на огромна империя с много различни народи, които никога не бяха единни. Как щеше да се справи? Досега не я бяха научили нито какво се очакваше от една съпруга, нито как трябваше да се държи една императрица.