Габи Шустер
Принцеса Сиси (18)

Последни приготовления за сватбата

— Колко много адвокати — учуди се Мари и така тръсна глава, че кестенявите й плитки подскочиха. — Би могло да се помисли, че няма да има сватба, а съдебен процес!

— Не говори глупости! — укори я херцогинята и подсили укора със строг поглед. — Тук се решава бъдещето на империята и всичко трябва да бъде в пълен ред.

Всъщност ставаше въпрос за брачния договор, който беше изработен и императорът бе подписал. Баварският крал и бащата на годеницата също бяха сложили подписите си под документа. Между другото адвокатите бяха уредили в четиринадесет отделни точки въпроса за имуществото на бъдещата императрица. Сиси не идваше от бедно семейство, но то естествено не можеше да се сравни с австрийските Хабсбурги. Петдесетте хиляди гулдена, които получаваше като зестра от родителите си, представляваха цяло състояние за обикновените семейства през 1854 година. Един обикновен занаятчия печелеше кръгло триста гулдена годишно и хранеше с тях жена си и децата си, но императрицата имаше нужда от много повече.

Затова и Франц Йосиф щедро беше увеличил „личното имущество“ на Сиси с още сто хиляди гулдена от собствената си каса. Освен това щеше да добави към тях и така наречения „дар на утрото след венчавката“. Голяма сума пари, с която според обичая всеки жених обезщетяваше младата си жена за загубата на девствеността й. Накрая Сиси щеше да получи и определена сума, в случай че останеше вдовица.

Допълнително императорът изяви готовност да поеме всички разходи на императрицата, които се отнасяха до домакинството — храна, бельо, коне, прислуга и поддръжка на дома й. За личните си потребности, т.е. за накити, рокли, подаяния и други „дреболии“, бъдещата императрица щеше да получава всяка година приказната сума от сто хиляди гулдена, която щеше да й се изплаща всеки месец.

Според Мари тези точки от договора бяха замайващо щедри. Тя се интересуваше много повече от Сиси от финансовите аспекти на живота й като императрица във виенския Хофбург.

— Само като си представя, че всяка година имаш право да даваш по сто хиляди гулдена само за дрехи и шапки! — не преставаше да се чуди тя. — При това ти ще вземеш със себе си повече дрехи, отколкото можеш да облечеш през целия си живот!

— Стига си говорила за пари и труфила! — извика сърдито херцогинята. Понякога подчертано материалното отношение на Мари към живота я тревожеше сериозно. — Не е прилично да се обсъждат подобни неща.

Тя бе разбрала веднага, че този разговор е крайно неприятен за Сиси. Годеницата пак изглеждаше тъжна и потисната. Но може би просто й липсваше Франц Йосиф, който в началото на месеца бе посетил Мюнхен за последен път преди сватбата.

Императорът отново бе отрупал дъщеря й с приказни скъпоценности. Диадема с подходящо колие и обици от диаманти и опали, накит, който майка му беше носила в деня на сватбата си, а сега ставаше собственост на Сиси. Тя го погледна безразлично и го остави настрана. Ако Мари беше прекалена материалистка, у Сиси нямаше нито капка алчност.

Както винаги тя проля много сълзи при сбогуването с годеника си. А сега оставаха само четири седмици до заминаването й и сватбата във Виена. Херцогинята дори не смееше да мисли колко бързо щяха да минат последните дни.

„Дали Сиси ще го удовлетвори напълно?“ — питаше се отново и отново тя. За разлика от влюбения император херцогинята виждаше много ясно, че младото момиче е лишено от много качества, абсолютно необходими за една императрица. Цялото набързо наваксано обучение и обществената шлифовка не съумяха да променят нищо в момичешката й плахост, в склонността й да се отдава на романтични мечтания и да избухва в сълзи винаги когато нещо я развълнуваше.

От писмата на сестра си Лудовика знаеше, че грижливата Софи се бе заела лично да обзаведе жилището на младата двойка в Хофбург. Сиси не проявяваше интерес към бъдещия си дом. Не прояви признаци на радост, когато узна, че щеше да разполага с преддверие, трапезария, огледална зала, салон, кабинет и спалня и че всичките й стаи са обзаведени с най-скъпите и най-добри мебели, които можеха да се намерят във Виена.

Софи пишеше за картини, китайски порцелан и скъпоценни часовници. За златни тоалетки, статуи от най-фин мрамор и „благородни“ килими. Сиси обаче говореше за Посенхофен и скърбеше за всяко камъче, което трябваше да остави там.

— Непременно трябва да отидем за малко там — въздишаше меланхолично тя. — Не мога да си представя, че никога вече няма да живея в Поси…

— Ще намеря време да изпълня желанието ти — опитваше се да я утеши херцогинята. — Може би следващата седмица. Но трябва да се върнем навреме. Така ще имаш време да си отпочинеш до ренунциацията.

— Какво е пък това? — изписука непоправимата Мари.

— Всички вие сте членове на баварския кралски дом — обясни търпеливо Лудовика и изтръгна палката от ръцете на петгодишния Маперл, най-малкия си син, който се опитваше да бие барабан по столовете. — Когато стане императрица на Австрия, Сиси трябва да се откаже от всички права, които има върху баварския трон. Тя трябва да се закълне и да се подпише. Така ще стане австрийка.

— Аз пък не искам да стана австриец! — изкряка Маперл, който беше толкова вбесен от загубата на палката си, че затропа с краче.

„Аз също!“ — замалко не отговори Сиси, но не можеше да причини тази мъка на майка си. И без това се чувстваше постоянно наблюдавана.

— Но ние никога няма да се възкачим на баварския трон — възрази Мари. — Ние сме момичета! Това се отнася най-много до Лудвиг, Гакел и Маперл, но не и до нас със Сиси!

— Така изисква етикетът, макар да е само формалност — обясни доста по-остро херцогинята. — И ти, и Сиси сте членове на кралското семейство и намирам, че би трябвало да проявяваш малко повече разбиране за традиция и церемонии.

— Аз разбирам, но не и когато е напълно безсмислено — възпротиви се Мари, която не обичаше да я критикуват.

— Това беше прекалено. Не искам повече приказки! — пресече я властно херцогинята и по обичая си подсили укора със строг поглед. Малката й дъщеря все по-често я изнервяше с многознайството си.

След няколко дни, когато подписа ренунциацията в празнично украсената тронна зала на мюнхенската резиденция, Сиси наново си припомни малкия Макс Емануел и реакцията му. Защо тя трябваше да се откаже от родината си, от бащиното гнездо, за да се омъжи? Защо точно тя трябваше да се влюби в мъж, за когото можеше да се омъжи само след куп формалности?

Тихата меланхолия, изписана на лицето на принцесата при тази тържествена церемония, направи силно впечатление на присъстващите. Много от дипломатите, които съобщиха за станалото в най-важните владетелски дворове на Европа, споменаха, че прелестната млада годеница явно страда силно от раздялата с родината си. За щастие, никой не беше видял горещите сълзи, пролени от Сиси, когато напусна завинаги детската си стая в Посенхофен.

Денят на заминаването приближаваше с такава скорост, че според Сиси дните вече продължаваха по-малко от двадесет и четири часа. Дори набързо скалъпеното „трусо“, личната й зестра, беше приготвено навреме и прибрано в двадесет и пет огромни куфара. До последния миг всички се съмняваха, че ще успеят да се справят, а обзетата от паника херцогиня не можеше да спи.

В куфарите беше и венчалната рокля, изработена от тежко кремавобяло копринено моаре, избродирано със златни и сребърни конци. Цялата в най-фини брюкселски дантели, подчертаваща зашеметяващата петдесетсантиметрова талия на Сиси, и допълнена с тежък, безкрайно дълъг шлейф. След сватбата, както изискваше обичаят, роклята щеше да бъде предадена на виенското духовенство, за да се изработят от нея църковни одежди.

Ала най-скъпоценната вещ в гардероба й беше един от многото подаръци на императора. Великолепно палто, подплатено със соболеви кожи, което й бе изпратил специално от Виена, защото по Коледа се беше оплакала от ужасния студ. Цялото това великолепие струваше поне петдесет хиляди гулдена, но Сиси не можеше да му се зарадва истински.

В последния момент тя изпитваше неистово желание да се откаже от всичко и да си остане у дома. В Поси, край езерото, при животните си. Ала лавината отдавна се търкаляше. Сиси бе понесена от нея и не беше в състояние да промени хода на събитията.

На 20 април 1854 година сутринта, в деня, когато Сиси окончателно трябваше да напусне родната си земя, времето беше чисто и ясно, типично за баварската пролет. Яркосиньото небе се бе опънало като коприна над мюнхенските покриви и кули. Слънцето позлатяваше контурите и сградите се издигаха величествено към небесния свод.

Сиси не можа да преодолее себе си и категорично отказа да облече по този тъжен повод някоя от великолепните одежди, които й бяха ушили. Избра скромна, тъмна пътническа рокля, прилепнала към красивата й фигура. Тъмнорусите къдрици се скриха под тясно, украсено с воланчета боне, което още повече подчерта бледото лице.

Първите сълзи закапаха още по време на литургията в домашния параклис и не спряха при последната закуска с всички братя и сестри и при сбогуването със старите прислужници. Сиси връчи на всеки от тях подарък и получи трогнатите им благопожелания. Родителите, най-големият брат Лудвиг и Нене щяха да придружат невестата във Виена. Сиси се сбогува с много болка с останалите си братя и сестри.

Цял Мюнхен се бе събрал да изпрати красивата принцеса, която щеше да стане императрица. Кралското семейство, първенците на града, всички искаха да видят още веднъж прелестното момиче, което във Виена очакваха с такова нетърпение.

Сиси им махаше за сбогом с дантелена кърпичка. Знамената, цветята, тълпите от хора и цялата суматоха се смесиха пред очите й в невероятен калейдоскоп от цветове и движения. Тя все още не бе проумяла истински, че цялото това преливащо въодушевление е посветено на нейната личност. А и защо, след като тя не бе извършила нищо значително?

Запретнатата с шест коня карета напусна столицата, но оживлението продължи. Във всяко селце, което прекосяваха на път към Щраубинг на Дунава, гърмяха празнични фойерверки, хората ликуваха, набързо събраните оркестри изпълняваха тържествени маршове. Имаше обръщения, тромаво римувани химни и несекващи възгласи.

Сиси, херцог Макс и брат й Лудвиг, които не обичаха шума и суматохата, се скриваха все по-навътре в каретата. Херцогинята и Нене пазеха безупречно поведение и се усмихваха милостиво. Поне те се наслаждаваха на пътуването. „Розата от Бавария“, която местните поети възхваляваха повече или по-малко удачно при всяко спиране, имаше главоболие. Ставаше й все по-трудно да маха, но въодушевените изпращачи, за щастие, не го забелязваха. Те се гордееха с прелестната принцеса, а фактът, че тя изглеждаше много тъжна и се усмихваше рядко, я правеше още по-скъпа на сърцата им. Те я разбираха. Кой се сбогуваше с радост с Бавария?

Сиси мразеше да пътува в отворена кола и да я излагат на показ пред всички хора. Още повече че в тази ситуация най-много й се искаше да се скрие някъде и да плаче.

Какво ли я очакваше във Виена? Строгият, старомоден, испански дворцов церемониал, на който толкова държаха, още отсега й причиняваше стомашни болки. Та тя изобщо нямаше представа какво се иска от нея. Всичко, което със сигурност знаеше, беше, че бъдещият й живот щеше да бъде напълно различен от досегашния. Особено от онази изискана небрежност, която баварското кралско семейство предпочиташе и при официални случаи.

Къде другаде можеше да се случи един крал да абдикира само защото се беше влюбил в една прелестна испанска танцьорка, както беше постъпил чичо й Лудвиг? Сега управляваше крал Макс II, но и чичо Лудвиг беше дошъл да се сбогува с нея и сърдечно я беше прегърнал. Може би защото той беше семейният „специалист по жените“ и беше оценил най-добре особената красота на Сиси.

Параход с лопатни колела, който носеше името „Град Регенсбург“, очакваше невестата на кея в баварския Щраубинг. Той щеше да я отведе в Пасау и оттам в Австрия. На борда на богато украсения параход Сиси имаше възможност да си отдъхне, макар и за кратко, докато бреговете се плъзгаха пред погледа й. Параходът се носеше с шумно пъшкане надолу по реката и за момент Сиси успя да си представи, че това е едно нормално, обикновено пътуване. Само излет, не раздяла завинаги.

За съжаление, пристигнаха твърде бързо в Пасау, града на трите реки. Там я очакваха още два празнично украсени парахода, които щяха да я придружат до Линц. Баварската граница беше украсена с триумфална арка, отрупана с цветя. Там младата бъдеща императрица бе посрещната от първата австрийска делегация.

Сиси отчаяно се стараеше да си припомни уроците, добрите съвети и предупрежденията. Опитваше се да си вдъхне кураж и да преодолее вродената си плахост. Прие безбройните букети от облечените в бяло момичета, предаде ги нататък, благодари за благопожеланията и махна с усмивка на възторжените зрители, които бяха изпълнили брега на реката, облечени в най-хубавите си дрехи.

Розата от Бавария, току-що разцъфтяла, сега ще цъфти на брега на Дунава и ще разпръсква аромат.

Австрийският поет Йохан Непомук Фогл беше съчинил това стихотворения за нея. Сиси се почувства поласкана, но здравият човешки разум веднага й подсказа, че не биваше да приема сериозно чак толкова възторженост.

— Ако знаеха какви бодли изважда нашата „роза“, когато я ядосат — пошепна подигравателно брат й Лудвиг, който се беше навел над ухото й. — Да им разкажа ли как крещиш на Маперл само защото е влачил котката за опашката по коридорите в Поси?

Сиси се усмихна развеселено и си припомни сцената от миналото лято. Прекрасно беше, че с нея бяха Нене и Лудвиг, мама и татко. Без утешителното им присъствие щеше да се чувства ужасно самотна. Тя имаше нужда от тяхната подкрепа, защото възторгът, който досега придружаваше пътя й, не беше нищо в сравнение с вълнението, което пристигането й предизвика към шест вечерта в Линц.