Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (6)

Трета глава

Бункерът на Хитлер в Берлин бил взривен от русите през 1947 година, а домът му в Берхтесгаден — от американците през 1952 година. Мотивът за всяко от тези две действия бил да се попречи на възраждащите се нацистки движения да превърнат тези места в светилища. Но интересът към Хитлер не можел да се унищожи. Той продължавал да расте като бурените сред развалините.

Въпреки че книгата „Последните дни на Хитлер“ сложила „стоп“ на много от чуждестранните спекулации за съдбата на нацисткия диктатор, тя не ги възпряла напълно. Малобройна „свита“ от маниаци, саможивци, фантазьори и престъпници продължила да се отнася към мъртвия Адолф Хитлер като към жив. През декември 1947 година един немски пилот, който се наричал Баумгарт, дал показания под клетва, че е откарал Хитлер и Ева Браун в Дания няколко дни преди да завърши войната. „По-късно Баумгарт постъпи на лечение в Полша в клиниката за душевноболни“ — отбеляза Тревър-Роупър. Шест месеца след това един киноактьор от Южен Тирол на име Луис Тренкер извадил на показ това, което според него били дневниците на Ева Браун. „Вохененд“, романтично списание за жени, издавано в Мюнхен, се заело с публикуването им. За кратко време неговите задъхани читателки имали удоволствието да се наслаждават на интимните спомени на Ева: как Хитлер я принуждавал да носи кожено бельо, как голите танци в Бергхоф се превръщали в среднощни оргии, как Хитлер се боял от водата, но обичал краката му да бъдат винаги измити. Това били екзотични глупости от най-долна проба и само след няколко седмици било официално обявено, че те са пълна измислица. В 1950 година собственикът на „Темпо дер Ват“, пронацистко списание, обявил, че е научил от Мартин Борман следното: Хитлер обитавал манастир в Тибет. „Ще продължим борбата до края на живота си“ — бил казал Борман. Френско списание писало, че Хитлер е бил видян, само че без мустаци, в Каракас, Буенос Айрес и Токио. През 1956 година „Таймс“ известил за слуховете, че записи на Хитлеровия глас, вероятно отпреди година, са се произвеждали и продавали в Западна Германия.

Друго немско списание, „Херцдаме“, ни посвещава в нова „тайна“ през есента на 1949 година. То прави разкритието, че Хитлер е припознал незаконородения си син в Мюнхен малко преди Първата световна война. Синът, Вилхелм Баур, се бил самоубил наскоро след самоубийството на баща си, през май 1945 година, но децата му — внуците на фюрера — били живи и се намирали „някъде в Германия“. Макар безпочвена, тази история породила безброй имитации и в средата на 70-те години имало вече достатъчно много Хитлерови деца, които вдигали врява за внимание към тях и могли да запълнят една доста голяма детска стая. Повечето били отявлени мошеници, като например Франц Вебер-Рихтер, който получил чрез измама 15 милиона песо и 50 000 марки от група бивши нацисти в Аржентина: у тях не се породили никакви съмнения дори когато мошеникът им казал, че е прекарал година и половина на планетата Венера. През 1965 година, дъщерята на Тили Флайшер, известна германска спортистка, състезавала се през 1936 година на олимпиадата в Берлин, била уговорена от приятеля си да съчини книга със заглавие „Адолф Хитлер беше мой баща“. Появили се откъси в едно немско илюстровано списание под наслов „Ако Хитлер знаеше това“, преди полицията да сложи край на измамата. Претенденти продължили да изникват още дванадесет години. През 1977 година един французин, Жан Лоре, заявил на международна пресконференция с покъртителна синовна преданост, че е решил да разкрие тайната на своя произход, за да даде възможност на света „да узнае, че Хитлер не е бил импотентен“. Отделните истории се различавали с течение на времето, но две техни характерни черти останали непроменени: присъщата им неприемливост и желанието на някого, обикновено журналист, да вярва в това, което те „разкриват“.

За щастие въпреки опасенията на съюзниците следвоенният интерес към Хитлер главно бил насочен към личността му, а не към неговата идеология. До днес не е отбелязано нито едно масово движение в подкрепа на Хитлеровите идеи. В 1983 година западногерманското правителство определило броя на активните неонацисти като по-малък от 2000 души, бледо наследство на движение, което навремето господствувало във всички слоеве на немското общество и завладяло по-голямата част от континентална Европа. Една от най-специфичните черти на явлението „нацизъм“ е степента, в която националсоциализмът напълно доказа пълната си зависимост от своя създател. Хитлер обичал да се представя като паяк, застанал в центъра на огромна мрежа. През пролетта на 1945 година, вече без него, тази сложна система от взаимно свързани институции, която дотогава изглеждала неимоверно мощна, просто се стопила. Не само държавата на Хитлер загинала с него; загинало и веруюто, на което се крепяла тя. Според формулировката на професор Дж. П. Стърн хората, които следвали фюрера преди, „трудно могли да си представят сега, че гласа му вече го няма“. По-късно това послужило за фокус на още по-голямо внимание към Хитлер. Как бихме могли да си обясним подобно явление? Що за личност е бил той?

Нека започнем с това, че поне в Германия огромността на Хитлеровата кариера осуетявала самото възникване на такива въпроси. Периодът от 1933 до 1945 година бил явно игнориран в учебните програми. Всеки, който дръзнел да сподели нацистки спомени или да публикува дори само снимки от този период, подлежал на съдебна отговорност. Хитлер се отличавал с болезнена чувствителност. Дори в 1962 година западногерманското посолство в Лондон било принудено да изрази официален протест по повод на една британска телевизионна пиеса — „Нощни конспиратори“, — която представяла как след седемнадесетгодишно изгнание в Исландия Хитлер се е завърнал в Германия. „Майн Кампф“ била забранена. Когато издателската къща „Хъчинсън“, притежателка на британските права, решила да преиздаде книгата, властите на провинция Бавария се обявили „категорично против това“. „Германските власти съжаляват за нашето решение — признават издателите в бележка в началото на книгата, защото се опасяват, че тази книга може да навреди на нашето разбирателство и приятелство със Западна Германия.“ През 1967 година, когато един испански издател също възнамерявал да издаде наново „Майн Кампф“, правителството на Бон се намесило и откупило испанските права, за да осуети изданието.

Но през следващото десетилетие сдържаността по отношение на миналото постепенно отшумяла. Любопитството на поколението, родило се след разгрома на Третия райх, съвпаднало през 1973 година с четиридесетгодишнината от установяването на нацистката власт в Германия. Тази година отбеляза небивало нарастване на интереса към Адолф Хитлер, възникна поток от книги, статии и филми, които немците нарекоха „Hitler Welle“ — „Хитлерова вълна“. Йоахим К. Фест, бивш главен редактор в телевизията, публикува монументална биография, първия отпечатан след 1945 година достоверен разказ за живота на Хитлер. Фест започва книгата си с въпрос, немислим за едно десетилетие по-рано: Трябва ли да го наричаме „велик“? Неговият „Хитлер“ става бестселър, излиза на части в „Щерн“ и бива представен за „Книга на годината“ на Франкфуртския панаир на книгата. Господството на фюрера по щандовете на панаира във Франкфурт било така очебийно, че германското сатирично списание „Пардон“ наело актьор, който да представлява Хитлер. Този мним Хитлер посетил панаира, за да поиска дял от авторските права. Разбира се, бил арестуван.

Въздействието на Хитлеровата вълна се почувствало в цял свят. В Америка били издадени повече от двадесет нови книги за Хитлер. Двама собственици на киностудии, Санди Либерсън и Дейвид Пътнам, създали документален филм „Свастиката“, който включвал домашните филми на Ева Браун, попаднали в ръцете на американското разузнаване през 1945 година: кутиите били открити от един изследовател, който работел в архива на морската пехота и радиосвързочниците на САЩ. През февруари същата година Франк Финли участвува в главната роля на „Смъртта на Адолф Хитлер“. Три месеца по-късно сър Алек Гинес се появява като Хитлер в „Последните десет дни“. Филмът бива забранен от еврейското ръководство на филмовата верига Ей Би Си — И Ем Ай. Властите на Израел отказват да дадат разрешение за внасянето на филма в страната. Съветът на израелската цензура се оплаква:

„Личността на този убиец е представена в човешка светлина, без да се даде израз на ужасните престъпления, за които е отговорен той.“

Гинес признава, че при изпълнението на ролята трудно се е въздържал да не се поддаде на обаянието на Хитлер. Диктаторът имал приятна усмивка и много сантиментален австрийски чар. А Би Би Си въпреки протестите показа нацисткия пропаганден филм на Лени Рефенщал „Триумф на волята“. За голямо търговско удоволствие на издателската къща „Хъчинсън“ и като компенсация за главоболията, свързани с второто издание на „Майн Кампф“, въпреки изкуствено завишената цена, която би могла да попречи на масовия пласмент на книгата, тя претърпяла два пълни тиража. Делегация от Британския съвет на депутатите се опитала да разубеди „Хъчинсън“ да не пуска от печат ново преиздание на „Майн Кампф“, този път с меки корици. Усилията на делегацията пропаднали и „Хъчинсън“ продал още 10000 екземпляра. Преводни издания се появили и в Дания, Швеция и Италия. „Сънди телеграф“ писал за „смайващото възкресение на култа към Хитлер“. „Тайм“ съобщил за „световно възраждане“ на интереса към нацисткия водач: „Присъствието на Адолф Хитлер никога не секва. Кариерата му продължава да бъде фундаментална травма на века.“

70-те години отбелязали и съответен бум в продажбите на паметни Хитлерови вещи. Като непосредствена последица от завършека на войната, негативен за Германия, немските следвоенни власти спъвали и тази дейност. През 1948 година Съдът за денацификация постановил, че „Хитлер е активен нацист“, и това постановление дало право на провинция Бавария да конфискува личната собственост на Хитлер — главно частния му апартамент в Мюнхен, известна сума, която му дължала една нацистка издателска компания, и няколко ценни картини. (Домът на Ева Браун, купен за нея от Хитлер в 1935 година, бил също конфискуван и дарен на един реституционен фонд за жертвите на нацизма.) Три години по-късно баварските управници се възползували от властта си и попречили на бившата икономка на Хитлер от Мюнхен фрау Ани Винтер да продаде сандък, пълен с лични вещи на Хитлер. Според клаузите на Хитлеровото завещание тя трябвало да получи „за спомен негови лични вещи“, достатъчни „да ѝ осигурят издръжка, съответствуваща на жизнения стандарт на средното съсловие“. Тя наследила някои реликви, като например Хитлеровото разрешително да притежава оръжие, картата му за членство в нацистката партия, някои от акварелите му, екземпляр от „Майн Кампф“ и оригиналното писмо от президента Хинденбург, с което през 1933 година той поканва Хитлер да стане канцлер. За тези и други съкровища на фрау Винтер била предложена от американски колекционер сумата 250 000 долара. Но властите веднага се намесили и иззели от нея колекцията, като оставили на дълбоко възмутената жена само това, което смятали за шепа ненужни вехтории.

Ала след смъртта на фрау Винтер през 1972 година тези уж ненужни вещи били изложени за продан на публичен търг в Мюнхен. Наддаването се извършвало и чрез телефонни обаждания от цял свят за предмети, между които семейни снимки, бележка от единадесет думи, предназначена за някаква реч, и спестовна книжка за военните заеми. Станало известно, че предлаганите цени „надминават всички очаквания“. Средната цена на една снимка само с подписа на Хитлер била 450 английски лири. През следващите години пазарните цени на паметните вещи от времето на нацизма нараснали още повече. Туристическата кола на Хитлер — „Мерцедес“, модел 1940 година — пет тона армирана стомана и стъкло, дълга двадесет фута, с двигател 230 конски сили и с 52-галонов^[1] резервоар за гориво, била продадена в Аризона през 1973 година за 153 000 долара. Килимче от Райхсканцлерството било откупено за 100 000 щатски долара. Милионер от Невада заплатил 60 000 долара за кафеза за стоки, пълен с лични вещи на Хитлер, намерен и извлечен от мазето на Фюрербау. Маркиз Бат се сдобил с очилата на Хитлер, свалени от тялото му след неговото самоубийство. Същият купил и една покривка за маса, принадлежала на коменданта на Белзенския концентрационен лагер. Военен търговец от Мериланд на име Чарлс Снайдър продал къдрици на Ева Браун за 3500 долара, а според една сделка с официален американски палач и нишки от въжетата, с които били бесени военнопрестъпниците в Нюрнберг.

На фона на тези покупко-продажби през 1973 година при апогея на Хитлеровата вълна мистър Били Ф. Прайс от Хюстън, Тексас, научил за нова ценност, която щяла да се появи на пазара. Мистър Прайс — притежател на Хитлеровите салфетки и прибори за маса, който скоро щял да притежава най-голямата колекция картини, рисувани от Хитлер — узнал чрез контакти в Германия, че ще се продава старата яхта на Херман Гьоринг. Цената събудила у него интерес. Но преди да успее да се включи в търга, яхтата била продадена. Купувачът, както станало известно по-късно на Прайс, бил дотогава непознат на тесния пазар на паметните вещи, принадлежали на изтъкнати нацисти: това бил германски журналист, който се казвал Герд Хайдеман.