Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (28)

Двадесет и пета глава

Петък, 22 април.

В 9 часа сутринта куриер-мотоциклетист от „Таймс“ пристигнал в дома на шефа на колежа „Питърхаус“.

Тревър-Роупър имал право да изпита известна професионална гордост, когато връчил статията си. Тя била дълга — над 3000 думи — и трудна за писане, но той я завършил за един ден и я предал навреме. Била внушително произведение на журналистиката, ако не на науката.

Кариерата му винаги се отличавала със странна дихотомия^[1]. Едната част се представлявала от Хю Тревър-Роупър, търпелив историк, автор на научни трудове на езотерични теми като манията за магьосничество през шестнадесети век в Европа, древната шотландска конституция и живота на мнимия китаист Едмънт Бакхаус, „отшелника от Пекин“. Другата част — това бил лорд Дейкър, обществена личност, директор на вестник, пандит, офицер от Пети отдел на разузнаването и специалист по Хитлер. Неговата статия за „Таймс“ отразявала победата на офицера разузнавач над учения. Автентизацията на Хитлеровите дневници не се основавала на грижлив анализ на тяхното съдържание — съвсем не, той едва си направил труд да прочете един-единствен пасаж. Тя почивала почти напълно на косвени доказателства.

Тревър-Роупър признавал, че отначало бил скептичен („самата идея за Хитлер като лице, което системно води дневник, е нова“). Но после „се озовал в задната зала на швейцарската банка, прелистил страниците на тези томове, научил изключителната история за тяхното откриване“ и съмненията му започнали „лека-полека да се разсейват“. Това, което му направило силно впечатление, писал той, били другите неща в Хитлеровия архив, които му били показани от „Щерн“ в Цюрих и от Хайдеман в Хамбург.

… точно тези, другите документи — писма, бележки, записки за публични прояви, сувенири и най-вече подписаните картини и рисунки на Хитлер, обхващащи няколко десетилетия, — ме убедиха в автентичността на дневниците. Защото те всички спадат към един и същ архив и докато подписи, отделни документи и дори групи от документи могат да бъдат умело фалшифицирани, един цял и логически последователен архив, който обхваща 35 години, се поддава много по-трудно на подправяне.

Такова неимоверно и истински разточително усилие разкрива пред критиците твърде дълъг и уязвим фланг за атаки и те няма да пропуснат благоприятната възможност да го поразят… Архивът всъщност не е само сбирка документи, всеки от които може да бъде изследван: той представлява едно-единствено цяло и дневниците са неделима част от него.

Това е доказателство за автентичност, залегнало в самия документ, тоест в дневниците…

Погрешната преценка на Тревър-Роупър се основавала на произволно заключение, което се съдържало в това последно, фатално самоуверено изречение. Фактът, че архивът обхващал тридесет и пет годишен период и включвал картини и други документи, съвсем не гарантирал, освен в най-повърхностен смисъл „доказателство за автентичност, залегнало в самите дневници“. Ако такова доказателство съществувало, то трябвало да намери израз в подробното съдържание на дневниците. Но нито един немски учен не получил достъп до тях, а още по-малко да провери всеки пасаж; най-малко двадесет тома не били преписани на машина до този момент; а Валде и Пеш, единствените журналисти, освен Хайдеман, които имали достъп до дневниците, били прегледали подробно само един том: посветения на полета на Рудолф Хес. (Тук ще си позволим ироничната забележка, че от всички дневници само автентичността на книгата за Хес безпокояла Тревър-Роупър.

„Не бива да правим прибързани заключения — писал той. — В случая с Хес има много загадки.“)

„Външният факт“, който впечатлил Тревър-Роупър, бил катастрофиралият самолет и реакцията на Хитлер по този повод: „следа, която го свързва чрез тънка, но пряка нишка с този архив“. Взривът в бункера и обемът на материала, придружаващ дневниците, „за мен е ясно доказателство, че тези дневници са автентични“ — пише британският историк.

„Светът — заключва той — трябва да промени становището си за Хитлер, като се съобрази с факта, че той е писал дневниците си принудително.“

Всъщност можем да си го представим как всяка нощ, след като се оттегли привидно за сън… той сяда да пише какво се е случило през изминалия ден, може би и още нещо, защото архивът съдържа не само дневниците — включва цели книги на Хитлер: за Исус Христос, за Фридрих Велики, за самия себе си (трите теми, които еднакво силно вълнуват настроените към мегаломания германци) и трети том на „Майн Кампф“. Ако Хитлер (както той твърди в 1942 година) отдавна се е убедил, че за него писането на ръка е голямо усилие, това може би се дължи не толкова на липсата на навик, колкото на неговото заболяване — схващане на мускулите на пръстите при продължително писане.

По времето, когато тази набързо скалъпена компилация, изпъстрена тук-там с педантични остроумия и погрешни постановки, пътувала по шосе №11 за Лондон, Феликс Шмит откривал редовното заседание на редакторския колектив на „Щерн“ в Хамбург. Било 11 часът сутринта местно време.

Имал да предаде едно кратко съобщение, казал той. Съобщението било просто и конкретно. През последните няколко дни колегите навярно били дочули слухове за предстояща сензация от голяма важност. И сега той имал удоволствието да ги посвети в тайна, пазена от списанието през последните две години. „Щерн“ притежава дневниците на Адолф Хитлер и ще започне да ги публикува от понеделник.

Новината била посрещната с ахване и подсвирване, израз на почуда.

Едновременно с това списанието щяло да помести изявление, в което ще обяви на света за своето откритие.

„След високата оценка на дневниците — се твърдяла в изявлението — биографията на диктатора и историята на нацистката държава ще трябва да бъдат написани отново и променени в основната си част.“

В 11.15 часа информационният отдел на „Щерн“ започнал да изпраща съобщение по телекса до германската осведомителна агенция ДПА, до Асошиейтед прес, до Ройтер, до Юнайтед прес интернашънъл, до Западногерманското радио и телевизия.

По същото време безжалостната, неумолима сила започнала да действува и на Томас Валде му се обадил по телефона д-р Йозеф Хенке от Бундесархива. Хенке бил получил резултатите от съдебния анализ на Ренц. Двете празни страници, отрязани от дневниците, не съдържали избелващо хартията вещество и следователно могли да бъдат произведени или преди, или по време на Втората световна война. Телеграмата до Мусолини обаче съдържала избелител и Ренц бил убеден, че тя е написана на хартия, произведена след 1945 година. Установеното от Ренц съвпадало със заключението на западногерманската полиция от месец март: докато дневниците биха могли да бъдат автентични, по-голямата част от придружителния архив (чието съществуване спомогнало толкова много за убеждаването на Тревър-Роупър) била фалшива.

Валде благодарил на Ренц за помощта и го помолил да изпрати в Хамбург писмения си доклад колкото може по-скоро.

На пръв поглед тази новина не била особено тревожна за „Щерн“: в края на краищата същественото в случая били дневниците и Хайдеман вече бил казал на Валде, че според „Фишер“ другият материал не непременно произхожда от катастрофата край Бьорнерздорф. Но като се помисли по-внимателно, скритият смисъл на доклада на Ренц се оказвал ужасяващ. Трима експерти-графолози били заключили, че черновите на телеграмите до адмирал Хорти и генерал Франко (подобни на тази до Мусолини и от същия източник) са писани от едно и също лице — автор на страницата, извадена от специалния том за Хес. Ако те са фалшиви, може ли да се възлага някаква надежда на достоверността на почерка? Ренц е успял да установи поради явното отсъствие на избелващо вещество само, че двете страници от дневника биха могли да са произведени през съответния период: но това не изключва възможността да са написани на хартия, произведена след 1945 година по някаква остаряла технология (както действително било установено по-късно). Така че в момента, когато новината за сензационната находка на „Щерн“ се огласявала гръмовно из цял свят, списанието било уведомено за симптоми относно автентичността, които в най-добрия случай могли да се тълкуват като двусмислени.

Веднага щом завършил разговора си с Хенке, Валде отишъл да потърси Петер Кох, за да му съобщи новината. Кох, наскоро завърнал се от Америка, бил основателно обезпокоен. Валде се опитал да го успокои: според Хайдеман, казал му той, избелващото вещество се е използувало преди войната; и дори ако телеграмата до Мусолини е фалшива, тя няма един и същ източник с дневниците.

Но Кох не се успокоил. Казал на Валде, че трябва незабавно да уведомят ръководството. Взели пътем със себе си Феликс Шмит, разказали му накратко какво се е случило и тримата се изкачили на деветия етаж, за да отидат при Шулте-Хилен.

Кох обяснил положението и произнесъл кратка реч:

— Във всеки момент — заявил той — ще ни връхлита вълна от скептицизъм. Ще бъдем атакувани от учени и вестници в цял свят. Трябва да бъдем напълно сигурни, че историята, която ще поместваме, е неопровержима. Има само един начин, за да бъдем сигурни в това. Трябва да убедим Хайдеман да ни съобщи името на източника.

Изрекъл го със загрижен тон.

„Казах тогава на Шулте-Хилен — спомня си той, — че Хайдеман има по-голямо доверие във вас, отколкото в мен. Моля, поискайте да ви напише точния ход на събитията. Като го прочетете, заключете листа в сейф. Не е необходимо да го давате на мен да го прочета, просто ми кажете, че източникът е о’кей.“

Шулте-Хилен се съгласил. Наредил на секретарката си да извика Герд Хайдеман на телефона.

Репортерът отсъствувал от Хамбург. Не след дълго го открили в „Байеришер Хоф“, скъп хотел в центъра на Мюнхен.

Шулте-Хилен обяснил проблема и помолил Хайдеман да му опише поверително пълната история на това, как е получил дневниците. Хайдеман отказал.

„Помолих го отново, този път с по-остър тон“ — спомня си Шулте-Хилен.

Оказало се безполезно. Мениджърът споделя:

— Той ми каза, че като опитен журналист добре знае следното: всичко написано може да се копира, а изреченото да се предаде на други хора. Не бил дотолкова безскрупулен, за да позволи да бъде изложен на опасност животът на неговия осведомител, не можел да живее с чиста съвест, ако изложи нечий живот на опасност.

Когато се опитах да упражня по-голям натиск върху него, стана много раздразнителен и каза:

— Как може да искате от мен такова нещо! Няма да ви го кажа. Заклевам се в живота на децата си, че всичко е наред. Всичко беше правилно изследвано. Книгите са истински. Какво повече може да искате от мен?

Шулте-Хилен още веднъж бил поразен от това, което му изглеждало безупречна искреност у Хайдеман.

„Аз също имам деца — твърди по-късно той. — Клетвата на Хайдеман ме впечатли дълбоко.“

И се отказал да действува повече по този въпрос. А според условията на договора си Хайдеман имал право да пази в тайна самоличността на своя доставчик.

Мениджърът казал на редакторите, че не може нищо да направи. Те трябвало всички да вярват в Хайдеман.

 

 

В Лондон Франк Джайлс, редакторът в „Сънди таймс“, извикал двама от старшите си колеги — Хуго Йънг и Магнъс Линклейтър — в своя кабинет.

„Той беше — спомня си Линклейтър — явно много смутен.“

Джайлс не спадал към близкия кръг на Мърдок. Той бил в периферията на групата, която преговаряла за закупуването на дневниците — смътно долавял какво се върши, равнодушен, но поне спокоен поради своята увереност, че материалът ще бъде печатан в „Таймс“. Неговото sang froid^[2] било разбито предишния ден от едно ненадейно трансатлантическо обаждане на Мърдок, че дневниците на Хитлер в края на краищата ще се публикуват на части в „Сънди таймс“: сега, след като списание „Щерн“ е решило да излезе в понеделник, неделя се явява идеалният ден за печатане на откъсите. То щяло да даде възможност на вестника да избегне риска от съперници, които ще използуват сигнални бройки от тиража на немското списание и ще отпечатат пиратски откъси от дневниците двадесет и четири часа преди тях.

Мърдок не бил от собствениците, които търпят разколи. Дори изключително волевите редактори срещали затруднение, когато се изправят срещу него. А Джайлс не бил с такъв характер. Той бил шестдесет и четири годишен, тънък и аристократичен, почитател на Глайндборн, хубавите френски вина и класическата музика, която слушал по своя уокман „Сони“. Отношенията му с Мърдок напомняли тези между заек и хермелин^[3]. Собственикът не прикривал навика си да напада редакторските решения на Джайлс. Веднъж той наперено обявил на Харолд Евънс, че „след малко ще тероризира Франк“. Кабинетът на Мърдок на шестия етаж в сградата на „Таймс“ бил точно срещу стаята на Джайлс откъм страната на „Сънди таймс“. Евънс си спомня как австралийският магнат ставал от бюрото си широко ухилен и насочвал пръсти като пистолет към гърба на Джайлс — той седял с лице към прозореца, — след като изричал „бум, бум“. Субектът на тази въображаема мишена не бил в състояние да попречи на Мърдок да постъпва както си ще със своя вестник.

Джайлс казал на Йънг и Линклейтър, че „Сънди таймс“ ще печата в серия Хитлеровите дневници. Предстояло да подготвят почвата в неделя с подробно описание на своето откритие. Двамата присъствуващи останали „втрещени“. Как могъл Джайлс да си позволи нещо дотолкова безотговорно — да пусне дневниците, без да даде възможност на журналистите от вестника да направят свои проверки? Не е ли виждал той докладната записка на Найтли? Забравил ли е какво се случило с дневниците на Мусолини?

Според Линклейтър Джайлс запушил ушите си с ръце.

— Зная, зная — повтарял той. — Но не искам да слушам за това. Сделката е сключена, скрепена е с подписа на шефа и ние трябва да извършим каквото ни се възлага.

Минути по-късно Артър Бритъндън, директор на корпоративните връзки на вестниците „Таймс“ (тяхно пресаташе), обявил, че дневниците на Хитлер ще се печатат в „Сънди таймс“.

— Не е решено колко недели поред — казал той на „Ню Йорк таймс“, — защото преводът на пълния текст още не е завършен. Но аз мисля, че ще поместваме материала в течение на две-три седмици, след това ще има пауза, а после ще продължим печатането.

По случайно стечение на обстоятелствата мнозина от главните герои в страничната сюжетна линия на аферата — британската — се събрали на обяд в петък в хотел „Дорчестър“. Хотелът бил домакин на раздаването на наградите за печата в Обединеното кралство, ежегодна церемония, на която британските журналисти си връчват взаимно награди като признание за проявено професионално умение. Чарлс Дъглас-Хюм ораторствувал надълго и широко пред една дама, която седяла до него:

— Току-що обявиха за това — казал ѝ той. — Безспорно най-голямата историческа находка на века.

Присъствуващата на масата Гита Серени от „Сънди таймс“ попитала за какво ѝ говори той.

— За Хитлеровите дневници — отвърнал Дъглас-Хюм.

— Вие ли ще ги печатате, — запитала тя.

— Не. Вие — бил отговорът.

Серени предала същността на този разговор на Филип Найтли, който седял на няколко ярда от нея. Найтли хукнал към редакцията и потърсил там Магнъс Линклейтър. Линклейтър унило потвърдил истинността на новината. „Таймс“ пускал в утрешния си брой статия от Тревър-Роупър, в която се твърдяло, че дневниците са истински.

— Защо не говориш с него? — попитал Линклейтър.

Било три часът следобед. Тревър-Роупър се намирал в дома си в Кембридж и се готвел да ходи на опера в Лондон, когато Найтли му се обадил по телефона. Тонът на историка бил уверен и успокояващ:

— Това, което ме впечатли най-много — казал той на Найтли, — беше обемът на материала. Запитах се дали би могъл да бъде плод на въображението или на случайни източници. Реших, че не би могъл.

Найтли му напомнил, че е имало тридесет тома фалшифицирани томове на Мусолини, представени за дневници. Тревър-Роупър останал невъзмутим:

— Аз познавам почерка на Хитлер. Познавам подписа му. Зная, промените в него между 1908 година и смъртта на Хитлер. Струва ми се, че фалшификация в такъв мащаб би била героизъм и съвсем ненужна проява.

Тревър-Роупър изтъкнал, че в случая не се касае за някакви тъмни личности, които действуват по периферията на закона, а за едно от най-богатите и най-широко четени списания в Европа.

— Директорите на „Щерн“ — заключил историкът — няма да се замесят в някаква фалшификация.

Когато затварял телефона, Найтли — а той записал разговора — се почувствувал по-ведър. Репутацията на Тревър-Роупър била безупречна. Не могло изобщо да се мисли, че той ще бъде така категоричен за автентичността на дневниците, без да има сериозно основание.

„Трябва да отбележа — спомня си Найтли, — че той положи доста усилия да ме убеди.“

Малко след 3.30 часа следобед Тревър-Роупър и съпругата му напуснали дома си, за да се присъединят към група кембриджки преподаватели и семействата им за екскурзия до Кралската опера „Ковънт Гардън“. Историкът продължавал да се чувствува сравнително уверен в преценката си за дневниците. Но разговорът с Найтли леко го разколебал, когато заемал мястото си в специалния пътнически вагон, предвиден за групата, някъде в дълбините на съзнанието му се породили неспокойни мисли.

На три хиляди мили оттук Америка се пробуждала за новината за откриването на дневниците. Всички главни телеграфни линии на Съединените щати предавали съобщението на „Щерн“, а из целия Ню Йорк, в офисите на издатели, посредници и вестници телефоните звънели с искания за информация.

В „Бантам Букс“ Луис Улф потвърдил на „Ню Йорк таймс“, че е чул за дневниците на Хитлер:

— Беше ни направено предложение — признал той, — но не бяхме сигурни точно какво ни се предлага, затова изглеждаше по-просто да оставим на основната компания да се занимава с въпроса от централата на групата в Мюнхен. Доколкото ми е известно, никой в Съединените щати не е подписал договор за издаване на книга върху Хитлеровите дневници.

Вицепрезидентът на Улф, Стюарт Апълбаум, също отговарял на телефона:

— Отнасяме се с голям интерес към възможността да направим някой ден книга, отнасяща се до дневниците — заявил той на „Вашингтон пост“, — но засега нямаме планове за издаване на такава книга. Нямаме и споразумение да издадем такава.

В Ай Си Ем Лин Несбит се мъчела да отговори на цял потоп въпроси. Да, тя била наета да представлява „Щерн“. Не, не била вече техен посредник. Да, платили ѝ комисионна. Не, не би могла да съобщи сумата…

Почти всяко голямо американско списание се видяло принудено да помести изявление. „Таймс“ бил лаконичен („Проявихме интерес“); „Лайф“ бил смаян („Изобщо не бяхме посветели; научихме това едва днес“); „Нашънъл Енкуайърър“ се опитал да се престори, че е бил на крачка от сключване на договор („В момента започваме преговори с «Щерн»). С най-дълъг отзив се отличил «Нюзуик», прочетен от директора по рекламата на списанието Гари Джерард:

— «Нюзуик» няма договор с «Щерн» за правата за издаване на дневниците на Адолф Хитлер. Отразяваме събитието само като новина.

Поведението на «Нюзуик» надхвърлило значително това, което било обявено за «отразяване на събитието само като новина». На сутрешно заседание на редакторите било решено да се плячкоса материалът, получен в Хамбург. На корицата щял да се появи Хитлер. Вътре в броя на списанието щели да бъдат посветени на дневниците тринадесет страници (вместо четирите за главното събитие на седмицата — бомбардирането на посолството на Съединените щати в Бейрут оставило четиридесет и седем убити). Рекламният отдел получил указания да подготви широка кампания за популяризиране на материала. Обяви на цяла страница се появили в шест големи американски вестника, включително «Ню Йорк таймс» и «Вашингтон пост»; те щели да бъдат подкрепени от тридесет и шест телевизионни реклами в дванадесет американски града.

Същия този ден определеният от «Нюзуик» експерт Герхард Вайнберг трябвало да отлети за Германия, за да заеме временния си преподавателски пост в Бон. Въпреки това Майнард Паркър решил да измъкне статия от него. Вайнберг завършил последното си занятие в студентското градче «Чапъл Хил» в 11 часа сутринта. Той и съпругата му взели самолет за Ню Йорк и в 3 часа следобед били посрещнати на летище Ла Гуардия от двама репортери на «Нюзуик» и един фотожурналист. Репортерите отвели професора в един ъгъл на залата за пристигащи пътници и му тикнали в ръцете броя на «Таймс» със статията на Тревър-Роупър. Текстът бил току-що предаден по телеграфа от Лондон. Вайнберг прегледал бегло статията. Вниманието му привлекли изразите: «Съмненията се разсейват… документите са автентични… светът трябва да промени становището си за Хитлер… изумителен архив…». Вайнберг, който винаги бил уважавал ерудицията на Тревър-Роупър, се стреснал от липсата на уклончивост в статията. Такава звънка подкрепа му се струвала «сама по себе си силен аргумент в полза на автентичността на дневниците». Тревър-Роупър, преценил той, навярно знае нещо, което той, Вайнберг, не знае. Казал на репортерите от «Нюзуик», че предвид на статията дневниците според него сега му се струват по-достоверни отвсякога преди.

Хората от «Нюзуик» се нуждаели от допълнителна информация, за да отразят по-цялостно събитието. Вайнберг бил не по-малко амбициран да не изпусне полета си за Германия. Единственото решение за един от журналистите, Стивън Страсър, било да замине с професора, да го интервюира в самолета и предаде по телефона от Германия текста на интервюто. Фотожурналистът изправил професор Вайнберг до една стена и направил няколко бързи снимки. После Вайнберг, жена му и мистър Страсър побързали да хванат следобедния полет за Франкфурт.

 

 

Пророчеството на Петер Кох, че дневниците ще породят враждебност, започнало да се сбъдва.

В Щутгарт Еберхард Йекел — макар че и той като Вайнберг бил «разколебан от позицията на Тревър-Роупър» — заявил, че е «крайно скептичен». Бил видял преди години един така наречен «Хитлеров дневник» и решил, че той е фалшифициран.

— Не съм видял доказателствата в полза на тези дневници, но всичко говори против това — изказал се пред Ройтер Вернер Мазер. — То намирисва на чиста сензационност.

— Аз съм изключително скептичен — обявил Карл-Дитрих Брахер от Бонския университет. — То би било пълна изненада и смятам, че такова нещо е крайно неправдоподобно.

Говорител на Федералния архив в Кобленц потвърдил, че са определени за изследване «около десет страници» Хитлеров ръкописен текст за «Щерн», но отрекъл да са се произнасяли за достоверността на каквито и да било дневници.

Най-гръмкото осъждане на дневниците дошло от Лондон.

 

 

Дейвид Ървинг смятал, че животът му дължи известна сполука. В продължение на две години всичко му вървяло наопаки. Бракът му завършил с ожесточен развод. Преследвали го органите за вътрешни бюджетни постъпления. Политическата му дейност се сгромолясала поради липса на средства. Предстояло да бъде изваден от апартамента си. Повечето мебели били отнети от жена му и цели стаи стояли оголени и пусти, а той се бил сврял в един ъгъл. Към пролетта на 1983 година Ървинг изпитвал остра нужда от пари и от съживяване на западналата си кариера. Но сега, сякаш в отговор на молитва, Адолф Хитлер му се притекъл на помощ.

След десет часа сутринта, когато един репортер от «Дер Шпигел» му се обадил, за да го уведоми за предстоящото съобщение на «Щерн», към него започнали да валят въпроси от цял свят — Ройтер, «Нюзуик», «Ню Йорк таймс», «Обзървър», «Сънди Мирър», «Билд Цайтунг», «Индипендънт Рейдио Нюс», Индипендънт, Би Би Си…

«Веднага след приключилия разговор телефонът ми започваше отново да звъни — отбелязал той в дневника си. — Изключително преживяване.»

Давал на всички един и същ отговор: дневниците на Хитлер са фалшиви и той щял да го докаже.

Ървинг бил «изумен» от решението на «Щерн» да ги публикува. Не се съмнявал, че фалшификатите, които е получил от Призак през декември, имат един и същ източник с Хайдемановите дневници. За щастие той още пазел фотокопията на материала — писма, рисунки, няколко страници от оригиналния том за 1935 година (този, който Куяу подправил през 1978 година и го дал на Фриц Щифел). При бързото превръщане на Хитлеровите дневници в най-нашумялата новина в света тези нищо и никакви изрезки изведнъж се превърнали в потенциална златна мина. Предимството на Ървинг в случая се състояло в това, да спечели пари колкото може по-бързо.

В промеждутъците между телефонните обаждания той пишел до «Сънди таймс», насочвайки вниманието на журналистите към факта, че им е дал «уникален ключ към тези документи» още преди Коледа, и искайки като комисиона процент от цената, платена за дневниците. След това пуснал за продан информацията си. «Дер Шпигел» предложил да му плати за неговите фотокопия. «Билд Цайтунг», западногермански вестник, излизащ в масов тираж, обещал да му плати разходите и да му даде хонорар, ако пристигне със самолет в Хамбург и се изправи срещу «Щерн» на пресконференцията на списанието, обявена за понеделник. Един от главните съперници на «Сънди таймс», «Обзървър», му платил 1000 лири за помощта му в съставяното на статия, която иронизирала автентичността на дневниците; друг — «Мейл он Сънди» — му дал 5000 лири за неговите документи и за изявление, че дневниците са подправени.

Това било само началото на необикновеното възкресение на материалното благополучие на Ървин. Никой не се интересувал вече от факта, че Ървинг има компрометирана репутация на десничар. Като съзнавали, че тиражите им са застрашени от сензацията за Хитлер, вестниците и списанията, които биха се отнесли с Ървинг като с парий само допреди двадесет и четири часа, сега се редели на опашка за негови цитати. Към края на следобеда Ървинг се очертал като най-гласовит и опасен нападател на «Щерн».

В 9.30 часа вечерта такси, изпратено от Би Би Си, го взело от дома му и го отвело в телевизионния център, където той участвувал в спор на живо с Чарлс Дъглас-Хюм. Ървинг размахал пред камерата своите фалшификати. Дъглас-Хюм останал невъзмутим.

— Подушил съм ги — казал той за дневниците. — Аз съм дребен историк и като такъв познавам миризмата на стариннитс документи. Те безспорно миришеха.

 

 

В този момент, седнал сред публиката в Кралския оперен театър «Ковънт Гардън», главният свидетел на вестниците «Таймс» започнал да мени решението си. Първоначалното решение се появило под въздействие на кратките срокове, среднощните телефонни позвънявания и стриктните часове на неговите самолетни полети, пропито с атмосфера на възбуда и потайност. Той цяла седмица не намерил време да помисли спокойно дори за час. Сега, когато другите учени и техните съпруги слушали съсредоточено музиката на «Дон Карлос» от Верди, мислите на Тревър-Роупър витаели другаде, възвърнали се към преживяното в Хамбург и Цюрих. Една случка особено тревожела съзнанието му.

Във вторник Хайдеман му бил показал писмо предполагаемо написано от Хитлер. Било датирано «1908 година» и адресирано до момиче, в което Хитлер бил «увлечен» по времето, когато живеел във Виена. Тази случка от живота му била описана от Аугуст Кубичек в «Младият Хитлер, когото познавах». Сега в ретроспекция това писмо «безпокояло» Тревър-Роупър. То прилягало «прекалено гладко» към известния исторически запис. «Би ли могло това писмо да е фалшифицирано за тази цел?» — питал се Тревър-Роупър. — И защо е сред документите на Хитлер? Защо не се намира у момичето?“ До този момент Тревър-Роупър смятал съществуването на такъв допълнителен материал, който спомага за по-пълното комплектуване на обема на архива, за почти неоспорим аргумент в полза на автентичността на дневниците. И изведнъж прозрял несъвършенството в логиката на случая. За пръв път, откакто напуснал швейцарската банка, си позволил да погледне на находката на „Щерн“ от друг ъгъл.

Започнах да анализирам целия архив така, сякаш самият аз съм фалшификатор. Как би постъпил един фалшификатор на Хитлеровите дневници? Реших, че той ще съсредоточи вниманието си върху период, когато действията на Хитлер са били добре документирани, а извън този период ще избере само отделни епизоди, които са достъпни като обществени факти. Тъй като основният материал, с който разполага фалшификаторът, е вторичен или банален, той го изменя винаги, когато може без риск да измъкне интересни отклонения. Дневниците, както отбелязах аз, показват обезпокоителна прилика с този модел. Те следват без прекъсване събитията от 1932 година нататък. До тази година обаче се срещат само отделни епизоди. Поднесена е интересна вариация в случая с Рудолф Хес.

Тревър-Роупър още отначало изпитвал съмнения относно книгата за Хес:

— Възможно ли е Хитлер със своя ум на политик да утвърди такава мисия — това направо е налудничаво.

Сега тези съмнения на Тревър-Роупър и резервите му по отношение на писмото от 1908 година породили страхотна верижна реакция в съзнанието му. Защо нито един германски експерт не е видял материала? А Хайдеман — споменът за онази ужасна вечер в „Атлантик“ изплувал в паметта му — е могъл твърде лесно да бъде измамен; „той не притежава критичен дух“. И увереността на Тревър-Роупър в първоначалната му преценка за дневниците започнала бързо да чезне.

— Ако в онзи момент — твърди по-късно той — можех да спра хода на събитията, щях непременно да го сторя.

Хрумнало му да се измъкне пипнешком от полутъмната зала на операта, за да потърси телефон. Но се отказал от идеята. Знаел достатъчно добре как действува един съвременен вестник, за да проумее, че няма шанс да се спре статията в момента, на по-малко от миля от „Ковънт Гардън“, в печатницата на вестниците „Таймс“, дванадесет часа след като тя била взета от дома му. А машините били вече отпечатали 400 000 бройки.