Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (14)

Единадесета глава

Първата среща между Куяу и Хайдеман траяла повече от седем часа. Както Хайдеман свидетелствува по-късно, отначало Куяу показвал нежелание да сключи сделката. Казал на репортера, че вече е получил предложение да получи 2 милиона долара за дневниците от Америка и че Хърстовата пресгрупа смята да ги публикува в серии. Според Едит Либланг тогава Хайдеман отворил куфарчето и показал „много пари“. Той ги предложил на Куяу като аванс в брой за дневниците. Повторил, че компанията му е готова да плати 2 милиона марки за всички томове. Като допълнителен стимул Хайдеман извадил и униформата на Гьоринг, която направила на Куяу по-силно впечатление от парите.

„Трябваше да я имам — твърди по-късно той. — Притежавах почти всички униформи — на Хитлер, на Химлер, на Ромел. Едничката ми мисъл беше: Как да получа униформата от този човек?“

Според Либланг Куяу обещал на репортера „да му достави дневниците“.

След това атмосферата се посмекчила. Хайдеман, с уиски в ръка, се похвалил, че има контакти с прочути нацисти като Карл Волф и Клаус Барби. Описал как е открил мястото на самолетната катастрофа в Бьорнерздорф. Разказал преживелиците си като военен кореспондент. Към полунощ Едит започнала да показва признаци на сънливост. Отишла да си легне. Но Хайдеман и Куяу останали да разговарят почти до три часа сутринта, когато репортерът най-сетне си тръгнал, за да се прибере с колата в хотела си в Щутгарт.

Като поспал няколко часа, той се върнал при Куяу в десет часа, но този път в магазина му на „Аспергщрасе“. Главната му грижа била дневникът, който е у Фриц Щифел. Той бил обезпокоен да не би някой вестник, който конкурира „Щерн“, да научи за съществуването на тези дневници. Според Едит той „настоявал“ те да отидат и го вземат. Но Куяу, който се побоял да не би да си развали отношенията с Щифел, успял да разубеди журналиста, като му казал, че индустриалецът е на почивка в Италия. Преди да се раздели с Куяу, Хайдеман желаел да сключи някакво юридическо споразумение с него. Намекнал, че трябва да се свърже с адвоката на Куяу, и да си уговорят среща в Хамбург, където да се подпише договор с правния отдел на „Грунер и Яр“ — предложение, което Куяу побързал да отклони. Вместо това двамата се разделили с предварително устно споразумение. Куяу щял да достави книгите, а Хайдеман — парите. Куяу щял да позвъни на репортера, когато се обади брат му от Изток. В знак на доверие един към друг те си разменили подаръци. Хайдеман дарил на Куяу оригиналната униформа на Гьоринг и се върнал в Хамбург с една фалшива картина на Хитлер с маслени бои. Двамата установили връзка на подходящо ниво.

В 11.30 часа на другия ден сутринта в елегантната главна квартира на „Щерн“, построена на брега на реката — известна под непочтителното прозвище „Маймунската канара“, — Хайдеман отишъл да се види с Вилфрид Зорге, за да му докладва за резултата от пътуването си до Щутгарт. Доставчикът на дневниците, казал той на Зорге, е „богат колекционер“ на нацистки паметни вещи, чийто брат е генерал в Източна Германия. Някои от дневниците на Хитлер се намирали вече на Запад. Първоначално те били прекарани през границата като обикновен пътнически багаж. По-късно започнали да ги укриват в пиана (а пианата са главният износен артикул на Източна Германия за Запад). Генералът щял веднага да прекрати доставката на дневниците, ако разбере, че ще ги публикуват в „Щерн“. Затова Хайдеман се бил представил за швейцарски колекционер. И повторил на Зорге: било изключително важно компанията да пази абсолютна тайна.

Междувременно в Щутгарт Конрад Куяу се заел да обяснява на Фриц Щифел не за Хитлеровите дневници, а за други произведения на така наречените „Хитлерови писания“, които е продал на колекционера.

Еберхард Йекел и неговият сътрудник Аксел Кун препечатали материал от Щифеловата колекция в книгата си за писанията на Хитлер от 1905 до 1924 година. Книгата била издадена предишната есен. За тяхно неудоволствие Антон Хох от Института за съвременна история в Мюнхен изтъкнал, че някои „стихотворения“ на Хитлер са явна измислица. Например „Дер Камерад“, за което се предполагало, че е писано от Хитлер през 1916 година, било направо преписано от една стихосбирка на Херберт Менцел, озаглавена „Стихове за старите другари“ и издадена в 1936 година. Би могло да се твърди и друго: че Хитлер е преписал стихотворението от някое по-ранно издание на Менцеловата поезия. Но за нещастие, както Хох изтъкнал, през 1916-а Менцел е бил едва десетгодишен. Йекел се свързал с Щифел, за да му иска обяснение. Оскърбеният Щифел се свързал пък с Куяу.

На 5 февруари, точно седмица след сключваното на споразумението си с Хайдеман, Куяу се събрал с Щифел и Йекел за спешна среща в кабинета на професора в Щутгартския университет. Това, което най-много го смущавало по думите на Йекел, бил фактът, че „Дер Камерад“ се придружавал от писмо, взето от официален нацистки наръчник и подписано от функционер на партията, в което се твърдяло, че стихотворението е напълно автентично. Фактът, че „Дер Камерад“ е явна измислица, означавал, че навярно и писмото е недостоверно. А такива писма били прилагани към десетки писания на Хитлер, притежавани от Щифел, които Йекел отпечатал в книгата си. Налагал се изводът, че те всички са фалшиви.

Моментът бил крайно неприятен за Куяу. Според Йекел той станал много неуверен в резултат на неговите съмнения. Но ловко се справил с положението. По отношение на „клеветите“, които се подхвърляли, бил готов да даде конкретни сведения за източника на въпросния материал. И продължил с голяма наглост да преразказва на двамата присъствуващи историята за катастрофиралия самолет на Хитлер, точно както му била описана за пръв път от Хайдеман предишната седмица. Куяу, спомня си Йекел, ми разказа подробно това, което бе само загатнато преди: че материалите произхождали от един самолет, който се разбил край Бьорнерздорф в 1945 година на път от Берлин за Залцбург… За да придаде на думите си по-голяма убедителност, той изтъкнал, че журналистът Герд Хайдеман е ходил на самото място и е видял гробовете на екипажа на самолета в Бьорнерздорф.

След като използувал доказателството на една от своите жертви, за да премахне безпокойствата на друга, Куяу се оттеглил на обичайната си последна отбранителна линия. Според Йекел той казал, че не може да добави повече подробности, защото е научил за случилото се от другиго. Не бил достатъчно осведомен за документите, нито за историческия им контекст.

Могло да се направи още много малко. Единствената възможност, която оставала на Йекел, била да подготви съобщение за едно академично списание, в което да признае, че е бил измамен. Същевременно той посъветвал Щифел да подложи притежавания от него материал на съдебна експертиза. Що се отнася до Куяу, той се прибрал у дома си в Дицинген и започнал да фалшифицира първия том от Хитлеровите дневници за Герд Хайдеман.

За да може да се справя успешно с трудовите си задължения през следващите две години, Куяу като всеки добросъвестен професионален писател си установил строг режим. Ставал в 6 часа сутринта, а половин час по-късно ставала и Едит Либланг. Двамата пиели заедно кафе, а после тя потегляла с колата за Щутгарт, където работела в кафе-сладкарница „Хохланд“. Куяу си приготвял солидна закуска от пържени картофи и две пържени яйца и след като се подкрепял по този начин, се оттеглял в студиото си и започвал работа, която продължавала цял ден, дори без обедна почивка. Когато полицията извършила обиск на заведението му през 1983 година, тя конфискувала десет кашона с книги и статии, чрез които Куяу се надявал да опознае всекидневието на Хитлер. В работната му стая имало 515 книги и вестници и още 106 периодични издания в мазето. Между страниците им били натъпкани хиляди маркери: карти за игра, листчета попивателна хартия, стари банкноти и билети, визитни картички и тоалетна хартия — за отбелязване на пасажите, необходими за съчиняването на дневниците. Куяу изготвял груба чернова с молив, а после я преписвал с мастило в една от ученическите тетрадки, които държал в мазето. С течение на времето работата му придобивала все по-голяма изтънченост. Отначало той се заловил да пише за ранните години на Хитлеровата власт — годините, изобилствуващи със закони и декрети, с които Куяу запълвал празните дни на фюрера и които не изисквали сериозно вникване в сложните политически въпроси. Вечер, когато Едит се върнела от работа, приготвяла храна за двамата.

„Кони се изтягаше на дивана — спомня си Едит. — Гледахме телевизия и той често заспиваше. Нямах представа какво е вършил през деня. Взаимно се ползувахме с доста голяма свобода.“

Режимът на заседнал живот продължил до пролетта на 1983 година.

Според Куяу той завършил първите три тома за около десет дни след срещата с Щифел и Йекел. За да ги представи в подходяща форма, сложил на кориците им печат от червен восък с изображение на германския орел и етикет, подписан от Рудолф Хес, който декларира, че те са собственост на Хитлер. Опърпал ги тук-там, за да им придаде по-старинен вид и със същата цел напръскал страниците им с чай. Сетне позвънил на Хайдеман, за да му съобщи, че е получил книгите. Валде твърди по-късно, че тези ранни дневници не били пристигнали от Източна Германия, а от Съединените щати, където „Фишер“ ги предложил на една заинтересована партия при посредничеството на адвокат. Куяу взел дневниците и пристигнал със самолет от Щутгарт в Хамбург, за да участвува в увеселение на борда на „Карин II“, уредено от Хайдеман. За да отпразнуват пристигането на първите книги, ентусиазираният репортер отворил бутилка искрящо бяло вино.

Само петима от „Грунер и Яр“ знаели тайната за съществуването на дневниците. За тях денят 18 февруари, сряда, бил знаменателен. Малко преди 10 часа сутринта четирима от посветените — Герд Хайдеман, Томас Валде, Ян Хензман и Вилфрид Зорге — са събрали в кабинета на петия, Манфред Фишер. Вратите били затворени, Фишер наредил на секретарката си никой да не ги безпокои и Хайдеман извадил пред тях дневниците.

Изглежда, моментът е бил почти религиозно тържествен. Хензман взел в ръце един от дневниците.

„Той беше с черна подвързия — спомня си той, — дебел сантиметър и половина. Като повечето присъствуващи, и Хензман не можел да чете старогермански ръкопис, на който бил написан дневникът, но той безспорно изглеждал оригинален. — Държах го съвсем внимателно в ръце, — твърди по-късно Хензман.

Манфред Фишер също бил впечатлен от леко опърпания вид на книгите.

«Те бяха малко повредени — казва той. — Върховете на страниците бяха подгънати.» Пристигането на тези първи Хитлерови дневници било за Фишер «велик момент» в живота му. Да държиш такова нещо в ръцете си, беше неповторимо преживяване. То произхождаше от увереността, че дневникът е писан от него — а аз държах светинята в своите ръце…“

Дневниците подействували като магия за атмосферата в кабинета. Пълната потайност на срещата; вълнението, че са прекарани незаконно и с голям риск от мястото на самолетна злополука през войната, и най-вече присъствието на Адолф Хитлер, което се съдържало в този неизвестен запис на съкровените му мисли — всички тези елементи се съчетали за създаването на силно напрегната ситуация, настроение, което на свой ред създало това, което Фишер впоследствие нарекъл „един вид групова психоза“. Мисълта, че имат на разположение нещо, притежавано някога от фюрера, въздействувало на тези хладни, съвременно мислещи северногермански бизнесмени така, както подействувало на маниаците от германския Юг, колекционери на вещи от бивши нацисти.

„Искахме да ги имаме — призна Фишер за дневниците. — Дори ако вярвахме, че вероятността те да са истински, е само 10 на сто пак щяхме да кажем: Донесете ги тук!“

От всички исторически личности може би само Адолф Хитлер би могъл да упражни върху тях такава хипнотична омая.

В тази атмосфера петимата мъже взели редица решения, които щели да имат дълбоки последствия. Хайдеман и Валде отново наблегнали пред останалите членове на групата необходимостта да се пази всичко в пълна тайна. Ако се дочуе и най-малък намек за съществуването на дневниците, казали те на тримата бизнесмени, източногерманският генерал ще престане да доставя материала. Според Хензман Хайдеман допълнил:

— Генералът не наблегна толкова на необходимостта да не разкриваме неговите източници, колкото на опасността за самия му живот, който ще бъде застрашен.

По тази причина двамата журналисти рязко се обявили против идеята да се повикат външни експерти, които да проучат дневниците, преди компанията да е получила в свое притежание пълния комплект.

„Тази сдържаност — твърди Зорге — беше възприета. Тя доведе до решението да се получат останалите томове, преди да се проведат изпитания за автентичността им.“

Дори Хенри Нанен и тримата главни редактори на „Щерн“ не трябвало да знаят какво се върши, докато не бъдат приключени всички процедури около сделката; това щяло да стане според Хайдеман в средата на май.

Предложенията до едно били приети.

„Единодушно се споразумяхме — отбелязва Хайдеман — да продължим осъществяването на проекта.“

Петимата били вече активно обвързани в съзаклятие срещу „Щерн“. Без да се консултира с експерт-графолог, със съдебен специалист или историк, Фишер още същия ден задължил компанията със закупуването на 27 тома от дневниците на Хитлер срещу 85 000 марки всеки, плюс сума от 200 000 марки, която да бъде заплатена за третия том на „Майн Кампф“. Общата стойност на проекта щяла да възлиза на 2,5 милиона марки. В качеството си на мениджър на компанията той подписал документ, който разрешавал незабавното превеждане на 1 милион марки от главната кредитна сметка на компанията за получаването на дневниците.

„Всички бяхме като безпаметни“, — коментирал по-късно той.

При всички тези приказки за умопомрачение поведението на бизнесмените не било съвсем безразсъдно. Като издатели те знаели капацитета на евентуалния пазар за всяка авантюра, свързана с Третия райх. Една издателска къща в Британия, „Байсън Букс“, била създадена напълно въз основа на обаянието, с което се ползували нацистите в обществото. „Военновременното илюстровано списание на Хитлер“ просто представлявало извадки от нацисткото пропагандно списание „Сигнал“, събрани в един том: то се продало в над четвърт милион бройки в Британия и Съединените щати; между 1976 и 1978 година то претърпяло осем издания. Друга илюстрована книга на същата издателска къща, „Дер Фюрер“, редактирана от бивш есесовски офицер, Херберт Валтер, се продала в повече от 50 000 бройки. Ярко колоритният основател на „Байсън“, Сидни Мейър, бил съвсем наясно за причината на успеха си:

Не искам да приключа с издаването на Хитлер. Бих желал да вярвам, че публиката е така болна на тази тема, както съм и аз. Но тя не е. Търговците на книги винаги се изсилват в желанията си. Хитлер върви добре на пазара. Нацистите — също. Свастиките — също — те се продават все по-добре и по-добре. Не друга, а свастиката на корицата привлича купувач… Никой не може да ни лиши от нея. Аз дори си мисля да поставя свастика и на корицата на готварска книга за зеленчуци, защото Хитлер е бил вегетарианец.

На стената в офиса си Мейър окачил голям свой портрет, на който бил изрисуван с малки Хитлерови мустачки и наслов „Пролет за Мейър“.

Ако пазарът е бил толкова благоприятен за, общо взето, стари и вече познати неща, пазарните възможности за тайните дневници на Адолф Хитлер били направо смайващи. „Грунер и Яр“ били напълно годни да ги използуват. Компанията притежавала верига успешни западногермански списания, в това число „Щерн“ и „Гео“. Тя владеела и чужди пазари — в Испания, Франция и Съединените щати (където притежавала „Родители“ и „Млада мис“). „Грунер и Яр“ имала оборот почти половин милиард долара и контролирала общо двадесет периодични издания в света.

От 1972 година три четвърти от акциите на компанията били притежавани от западногерманския многонационален концерн „Бертелзман АГ“, най-голямата издателска група в страната. Основана в 1835 година за отпечатване на религиозни брошури, към 1981 година компанията вече имала сто и осемдесет спомагателни предприятия, които функционирали в двадесет и пет страни. В Америка тя притежавала такива известни организации като „Бантам Букс“ и „Ариста Рекърдс“. Когато една такава огромна издателска и пазарна машина се впрегне в публикуване на Хитлеровите дневници, могли да се окачват печалби, които лесно ще покрият отпуснатите от Фишер 2,5 милиона марки.

Хитлер щял да направи всички богати, не само Герд Хайдеман. Фишер приел, че репортерът има особена заслуга за проекта относно дневниците. Той показал постоянство при наличието на явно противопоставяне от страна на издателите на „Щерн“. Той бил единственият, с когото доставчикът на дневниците желаел да преговаря. Хайдеман вече намекнал, че желае да поеме проекта в свои ръце. Щял да установи партньорство с един американски издател. Щял да продаде всичко и да се опита сам да финансира проекта. Щял да приеме и предложенията за постъпване на работа в „Бунте“ и „Квик“. Дори споменал един холандски петролен милионер на име Херман, бивш член на СС, който бил готов да предостави 1 милион марки за закупуването на дневниците, ако те доказват, че Хитлер не е знаел нищо за изтребването на евреите. Затова Фишер с пълно основание бързал да сключи договор с Хайдеман. Преговорите започнали веднага след получаването на първите дневници и пет дни по-късно, на 23 февруари, двамата подписали договор. Тайната на осъществявания проект налагала юридическият отдел на компанията да не бъде уведомен какво се извършва. Вилфрид Зорге лично парафирал договора в съответствие с изискванията на Хайдеман. Първата част на договора определяла задълженията на репортера:

Авторът (Хайдеман) ще получи за издателската компания от Източна Германия оригиналните ръкописи на дневниците на Адолф Хитлер от 1933 до 1945 година, както и писания на ръка ръкопис на третия том на „Майн Кампф“. Издателската компания ще заплати на автора за предоставените ѝ ръкописи сумата 85 000 марки за всеки том и 200 000 марки за „Майн Кампф“.

 

Авторът ще окаже съдействие на издателската компания за постигането на споразумение с наследниците на Адолф Хитлер. Той ще положи усилия да придобие правата им и ги преотстъпи на компанията. Компанията ще компенсира наследниците чрез автора.

 

Заедно с д-р Томас Валде авторът ще работи върху ръкописа за серийно публикуване в „Щерн“, а също и за една, а може би и няколко книги, издание на „Щерн“… Други сътрудници (например историци) ще бъдат ангажирани само със съгласието на авторите.

 

Авторите преотстъпват на компанията изключителните и неограничени права за публикуването на гореспоменатия материал във всичките му форми. Те предоставят всички свои авторски и допълнителни права на издателската компания. Издателската компания си запазва правото да реши на кой от своите синдикати ще повери материала. Компанията само ще прехвърли правата на трето лице срещу заплащане, а всички промени на материала, които го правят съществено различен от оригинала, ще се нуждаят от одобрението на авторите.

 

Авторите няма да получат специално възнаграждение за произвеждането на сериите в „Щерн“. „Щерн“ ще получи правата за серийно публикуване без заплащане. В замяна на това авторите ще бъдат освободени за две години от служебните си задължения. Този двегодишен срок ще започне да тече от момента на получаването на оригиналните томове.

 

Следват подробности за паричното възнаграждение:

 

За книгите, издадени от „Щерн“, авторът ще получи хонорар в размер на 6% от коричната цена на екземплярите при тираж 10 000 бройки. При допълнителен тираж от 10 000 до 50 000 бройки авторският хонорар ще нарасне на 7,2%. При тираж над 50 000 бройки хонорарът ще нарасне на 9%.

 

Като дял от пласментите, извършени от името на компанията, тя ще заплати на Хайдеман 36%, а на Валде 24%.

 

Десет години след началото на публикуването компанията ще възвърне оригиналните ръкописи на автора. След смъртта на автора правата му ще бъдат поверени на Федералното правителство. Преди изтичането на десетгодишния срок авторът ще има правото да използува материала за свои проучвания…

Като авансово възнаграждение, когато бъдат доставени осем тома от дневниците на Хитлер, авторът ще получи 300 000 марки…

 

Ако нито издаването на книгите, нито синдикирането на материала не успее да покрие аванса, а също и продажбата на оригиналния материал, авторът ще върне разликата в едногодишен срок от датата на последното плащане.

 

Ако поради някаква причина издателската компания бъде възпрепятствувана да издаде произведението, тя ще има правото да се откаже от този договор. В този случай всички плащания, дължими на автора, ще отпаднат и ако авторът издаде произведението чрез друга компания, той ще трябва да възстанови получените от компанията суми.

Въпреки предупрежденията, които се съдържат в последните два пасажа, този договор представлявал значителна победа за Хайдеман. Недопустимо било да се предполага, че ако дневниците са автентични, те не ще покрият авансовата сума. Дори ако „Щерн“ не публикува материала, Хайдеман можел да си задържи парите, в случай че не предложи дневниците на друг издател: иначе казано, дори те са да подправени, Хайдеман няма да бъде длъжен да върне сумата, получена като аванс. Този факт от само себе си показва пълната увереност на ръководството на компанията, че дневниците са истински. Ако публикуването върви успешно, евентуалната печалба за Хайдеман щяла да бъде огромна. Продажбата на Хитлеровите дневници в цял свят щяла да надмине 50 000 бройки десетократно, а може би и стократно; към получените суми от високия процент върху тиража щяла да се прибави и една трета от правата на световния синдикат, което правело Хайдеман финансово осигурен за цял живот. За да повярва в такова златно видение на бъдещите си перспективи, изникнало на хоризонта, било необходимо този твърде скептичен журналист да бъде непоколебимо уверен в автентичността на дневниците. Хайдеман не бил като колегите си журналисти скептик по природа. Той вече се бил показал склонен да вярва на всяка щуротия за Третия райх. Едва ли трябва да се изненадваме, че от този ден нататък отношението му към дневниците се отличавало със сляпа вяра. Компанията „Грунер и Яр“ дала на единствения човек, комуто трябвало да вярва, невероятен финансов стимул да заблуди себе си — и нея.