Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (10)

Седма глава

На 6 януари 1980 година, няколко дни след като Дейвид Ървинг съобщил преценката на Мартин Гилбърт, че кореспонденцията между Чърчил и Мусолини е фалшива, Хайдеман се върнал във Вайблинген, за да се види с Фриц Щифел.

Хайдеман започнал разговора със скициране на предложението Щифел да стане съсобственик на „Карин II“. С тихия си, но настойчив тон той създал ярка картина на бъдещето: ще стои на постоянна котва „край брега на един остров в Атлантика“ (Хайдеман предложил това да бъде Джърси); тя ще бъде „плаващ музей“, изпълнен с паметни вещи на нацистите, посветен на паметта на Херман Гьоринг. Но Щифел не се впечатлил.

— Категорично отхвърлих предложението му — твърди той.

Разочарован от една фантазия, Хайдеман се заловил за друга. Има ли, попитал той Щифел, някаква истина в слуха, че Хитлер е водил дневник? Според Хайдеман бизнесменът бил „се стреснал“, но след леко колебание приел да му го покаже.

Щифел отвел Хайдеман до една армирана стоманена врата, на която било изписано с едри букви: „ВНИМАНИЕ! ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ. ОПАСНО ЗА ЖИВОТА.“ Щифел я отключил, разтворил я широко и двамата мъже престъпили прага.

Хайдеман ще сподели по-късно с колегите си своето изумление от видяното. Стаята била голяма и нямала прозорци. В красиво осветени шкафове бил изложен зашеметяващ асортимент сувенири от Третия райх. Имало знамена със свастика, нацистки униформи, снимки, картини, рисунки, книги. В един от ъглите бил изложен порцелан, изработен от концлагеристи; в друг — сбирка военни отличия, включително и Ордена за заслуга. Цялата колекция могла да се смята за една от най-големите частни сбирки от този род в Германия.

Щифел подал на Хайдеман една тънка книга във формат А4, с твърди черни корици и готически инициали в долния десен ъгъл, които Хайдеман разчел като „А.X.“. Щифел му позволил да я подържи за малко. Хайдеман набързо я прелистил. Тя покривала периода от януари до юни 1935 година. Съдържала сто или повече линирани страници; някои били изписани наполовина, други съвсем чисти; писано било с молив или с мастило. Много от страниците носели подписа на Хитлер. Самият текст бил буквално неразгадаем. След няколко минути Щифел си взел обратно книгата и я заключил.

Хайдеман го обсипал с въпроси. Откъде имал Щифел тази книга? Щифел казал, че била спасена от местни селяни, очевидци на самолетна катастрофа в края на войната. Кой му я дал? Един човек от Щутгарт, отговорил Щифел, който имал роднини на високи постове в Източна Германия — не, той не можел да разкрие името му. Има ли други дневници? Щифел отвърнал, че доколкото е разбрал, навярно има още двадесет и шест, всеки от които е подобен на този, който той притежава, и обхваща половингодишен период. Това било единственото, което можел да разкрие.

Хайдеман се върнал в Хамбург много развълнуван. В офисите на „Щерн“ той описал как просто е държал в ръцете си тайния дневник на Хитлер. Бил успял да запомни няколко изречения за Ева Браун и двете ѝ кучета, които повтарял безспир.

Всеки журналист, който твърди, че се е натъкнал на такава голяма сензация, би трябвало да очаква известна доза скептицизъм в реакцията на посветените. Хайдеман бил посрещнат с почти всеобщо неверие, който имал за свидетели на бракосъчетанието си двама есесовски генерали, който прекарал медения си месец в издирване на военнопрестъпници, който претендирал, че има прясна снимка на Мартин Борман и който си мислел, че може да докаже съществуването на тайни уговорки между Чърчил и Мусолини. Когато Хайдеман съобщил тактично новината за Хитлеровия дневник на Хенри Нанен, когато той бил в стола на „Щерн“, отношението на шефа било направо оскърбително. Нанен споделя:

— Моят дословен отговор беше: „Спести ми тази нацистка измишльотина. Не искам нито да чувам, нито да чета за нея.“

Хайдеман нямал по-добър успех и пред Петер Кох, агресивния заместник-главен редактор, който се отнесъл към него като към малоумен.

— Стой настрана от мен — извикал той — с тоя проклет нацистки тик. — Предупредил Хайдеман да избягва темите, свързани с Третия райх, и добавил заплашително: — По-добре напиши нещо друго скоро време.

— Бедата с „Щерн“ — горчиво се оплаква Хайдеман — е тази, че списанието не желае повече да чува за история.

Само един човек, изглежда, взел на сериозно Хайдеман. Той бил Томас Валде, енергичен и трезв, близо четиридесетгодишен, чиято главна отличителна черта били големите му кестеняви мустаци. Валде бил постъпил в „Щерн“ през 1971 година като редакционен помощник и се издигнал до редактор на новините. Когато в началото на 1980 година „Щерн“ създал нов отдел, специално за историческите материали, Валде станал шеф. Той бил назначен на тази нова длъжност преди малко повече от седмица, когато Хайдеман се явил при него и го помолил да го посети и му окаже помощ в работата. Лео Пеш, младият помощник на Валде, си спомня как Хайдеман им казал, „че е видял дневник на Хитлер, притежаван от един южногермански колекционер“. Непрестанно говорел все за това. Една вечер през април Хайдеман организирал парти за Историческия отдел на „Щерн“ на борда на „Карин II“.

— Идеята — твърди Валде — беше да се срещнем извън контекста на нормалната служебна рутина. Искахме да опознаем яхтата. Искахме и да обсъдим някои бъдещи планове.

Сред тези „бъдещи планове“ бил дневникът на Хитлер.

Валде показал интерес към разказа на Хайдеман. Проблемът бил, че никой, освен него не проявил подобен интерес.

— Хайдеман и Кох — спомня си Валде — не се спогаждаха и Кох отхвърли молбата на Хайдеман за изследването на нацистки теми. — Затова Валде решил да се заеме с доказването на тази пагубна стратегия. Без да казва нищо на Кох и на другите редактори в Отдела, той зад гърба им възложил на Хайдеман задачата да издири дневниците на Хитлер. — Не вярвах, че те съществуват — признава той по-късно. — Но се надявах Хайдеман да извърши сериозно проучване, за да приключим веднъж завинаги с тази тема.

Най-очевидният път към това бил да се опитат да разкрият самоличността на човека, който е доставил на Щифел дневника; след като има името му, Хайдеман не се съмнявал, че ще може да се свърже лично с него. Щифел обаче категорично отказал да сътрудничи в това отношение. Затова през лятото на 1980 година Хайдеман отново се обърнал към човека, от когото научил за пръв път за съществуването на дневника, Якоб Тифенталер. Тифенталер, който по това време вече се бил отказал от опитите си да продаде „Карин II“, казал на Хайдеман, че доколкото му е известно, доставчикът е търговец на старинни вещи в Щутгарт и се нарича Фишер. Въоръжени с тази информация, Хайдеман и Валде една вечер изчакали всички да си отидат вкъщи и започнали да проверяват всеки Фишер, даден в телефонния указател на Щутгарт: задача, която, като се има предвид голямата популярност на това име в Германия, е подобна на тази да търсиш някой Смит в английски телефонен указател. Когато проверката не допринесла нищо, Валде се обърнал към кореспондента на „Щерн“ в Щутгарт с молба да проучи дискретно в града за този тайнствен търговец. Но отново не попаднали на никаква следа.

Това наложило временно спиране на издирването и Хайдеман възприел нова тактика. Той знаел от Щифел, че дневникът произхожда от една самолетна катастрофа. Книгата на О’Донъл „Ди Катакомбе“ и тази на Баур „Пилотът на Хитлер“ му били известни във връзка със загадъчните документи, изнесени от бункера, чието пропадане така разстроило Хитлер. Хайдеман бил убеден, че произходът на Щифеловия дневник е вероятно същия. Ако успее да докаже правотата на историята за самолетната злополука, като определи точно къде е станала тя, то ще бъде силен аргумент в полза на автентичността на дневника. В понеделник, 13 октомври 1980 година, той позвънил в Информационното бюро на Вермахта, „Вермахтсаускунфтщеле“, в Берлин, за да попита дали имат някакви сведения за пилота на липсващия самолет майор Фридрих Гундлфингер. Не очаквал положителен резултат от тази справка. Като се има предвид хаосът в Германия, който царял през последните дни на войната, това до голяма степен означавало да се мъчиш да откриеш съдбата на един-единствен самолет след тридесет и пет години. Затова Хайдеман се изненадал, когато след известна пауза гласът от другия край на линията отговорил, че бюрото наистина разполага с данни за майор Гундлфингер: той загинал при самолетна катастрофа близо до селцето Бьорнерздорф, недалеч от Дрезден, в Източна Германия, на 21 април 1945 година; Гундлфингер бил погребан близо до мястото на катастрофата; смъртният му акт бил вписан в местния регистър под номер 16/45.

От този миг насетне Хайдеман и Валде имали за какво да се захванат и темпото на издирването им се ускорило. Два дни след откритото от Хайдеман място на катастрофата, в сряда, 15 октомври, Валде заминал за Източен Берлин. Чрез своя връзка със службата за сигурност на Източна Германия той успял да уреди посещение в околностите на Дрезден, което да има едномесечен срок. Мнимият повод бил, че Хайдеман има роднина сред жертвите от самолетната злополука. В понеделник, 27 октомври Хайдеман отишъл да се види с Ханс Баур в Хершинг. Баур отново потвърдил подробностите около последния полет на Гундлфингер.

Неочакваният успех на Хайдеман поставил проблем пред Томас Валде и през последната седмица на октомври, докато Хайдеман разговаря с Ханс Баур, той използувал възможността да си вземе отпуска, за да обмисли нещата по-добре.

В последните три години той и един негов близък приятел, Вилфрид Зорге, били напуснали съпругите и семействата си и всяка година ходели заедно на пешеходни екскурзии по време на отпуските си. Двамата били почти връстници (Зорге — с три години по-млад от Валде) и се познавали от близо двадесет години. Учили в едно и също училище на градчето Юлцен, недалеч от Хамбург. Сега те работели в една и съща Компания: Валде като журналист в „Щерн“, а Зорге като младши ръководител при собствениците на „Щерн“, „Гунтер и Яр“. Валде и Зорге почти нямали тайни помежду си.

Затова, когато се озовали сред самотата на една гора в Бавария, Валде казал на Зорге, че се е замесил в историята с Хитлеровите дневници и има затруднения във връзка с това. Валде признал, че бедата произтича от Петер Кох, който вероятно ще смени през идната година Хенри Нанен като главен редактор на списанието, а Кох изрично е забранил на Хайдеман „да се занимава повече с всякакви проучвания в нацистките среди“; в този случай Валде бил проявил неподчинение към него. Същевременно Хайдемановата история за дневниците на Хитлер вместо да „погине“ в резултат на по-нататъшните му изследвания, започнала като че ли да придобива реален облик. Все във връзка с проблемите си Валде щял да предприеме едно според него „рисковано пътешествие“ до Източна Германия, но не можел да съобщи за това на шефовете си, защото ги мамел вече шест месеца.

— Хер Зорге ме посъветва да поема риска — спомня си Валде.

Като се споразумели разговорът да бъде пазен в тайна, двамата продължили разходката си.

Но внезапно изникналото привидение на Хитлер силно се отразило на отпускарското им настроение. Пазейки тайната си, двамата пресекли границата и се озовали в Австрия. Разгледали родното място на Хитлер в Браунау и града Леондинг край Линц, където фюрерът бил прекарал част от младежките си години, след което двамата се върнали в Хамбург на 31 октомври.

На 15 ноември 1980 година Хайдеман и Валде минали с колата си през един от контролно-пропусквателните пунктове от Западен за Източен Берлин, взели със себе си връзката на Валде, който бил уредил пътуването, и достигнали на 120 мили южно от Дрезден. След още час пътуване с колата те се озовали сред малка група фермерски къщи и плевници, сгушени сред хълмисти поля и горички, на три мили от границата с Чехословакия, в район, известен като Саксонска Швейцария. С миниатюрната си детска градина и разпръснатото си население от 550 души човек трудно можел да си представи по-заспало село от Бьорнерздорф.

Хората от „Щерн“ спрели колата си встрани от главния път, пред малката черквица на Бьорнерздорф. Отвъд нея, гробището над селото, по-точно в югоизточния му край, те забелязали осем излинели и очукани от природните стихии дървени кръстове, полузакрити от бурените и високо израслата трева. Към всеки от тях била прикрепена малка бяла плочка с името на погребания, рождената му дата и датата на неговата смърт: 21.04.45 год. Намерили гробовете на Гундлфингер и Вилхелм Арнт; на други два гроба просто пишело „неизвестен мъж“ и „неизвестна жена“. Това физическо доказателство за катастрофиралия преди тридесет и пет години самолет направило дълбоко впечатление на двамата.

— Откритите гробове, които търсехме — спомена Валде, — бяха за нас ново камъче в мозайката.

Като внимавали да не привлекат вниманието върху себе си, Хайдеман и Валде не се задържали дълго време там. Записали си имената върху кръстовете и направили няколко снимки. Половин час по-късно били отново при колата си и потеглили за Берлин.

Хайдеман и Валде почувствували, че са близо да пробива.

Като се завърнали от Източна Германия, Валде осведомил Вилфрид Зорге за успеха на тяхното посещение. Свързали отделните елементи на историята и тя им се сторила проста и правдива. Документи с голяма стойност за Хитлер несъмнено са били натоварени на самолет в Берлин; този самолет също несъмнено е бил свален над Източна Германия; част от неговия товар, един дневник, се е появил на Запад. Предстояло да се установи връзката между сваления самолет и Фриц Щифел — и да го намерят, преди някой друг да стори това.

Няколко дни след пристигането им в Хамбург Хайдеман и Валде възобновили контакта си с Якоб Тифенталер. Те поискали от него да направи на загадъчния „търговец на антикварни вещи“ много щедро предложение, което да го съблазни да излезе от уединението си. Били готови, както казали на Тифенталер, да гарантират заплащането на 2 милиона марки за пълния комплект Хитлерови дневници; тази сума могла да бъде изплатена според предпочитанията на търговеца антиквар в брой или в злато. Ако се наложи, те са съгласни да получат фотокопия на дневниците, вместо самите оригинали. Цялата операция щяла да се извърши в най-строга тайна: дори ако западногерманското правителство се опита да принуди „Щерн“ да разкрие самоличността на доставчика, те ще настояват да се спази традиционният прерогатив в журналистиката — правото на анонимност на осведомителите. Предложението е на редакторите на списанието. То показва до каква степен Хайдеман и Валде са били вече убедени, че притежаваният от Щифел дневник е истински.

Докато двамата очаквали от Тифенталер да им даде отговора на доставчика, Хайдеман са възползувал от бележките, които имал за гробовете в Бьорнерздорф, и започнал да издирва близки на загиналите. На 1 декември в Солинген, центъра на стоманодобивната промишленост на Рур, той открил фрау Лени Фибес, вдовица на Макс Фибес, член на личната охрана на Хитлер, който бил сред пътниците. Тя била уведомена за смъртта на съпруга си през 1948 година. Показала на Хайдеман официалното съобщение, което ѝ било връчено и което регистрирало откриването на:

един мъжки труп с останки от сиво-зелена униформа с две звездички на яката, портфейл, съдържащ няколко паспортни снимки и името Макс Фибес, обершарфюрер от СС, роден на 27 март 1910 година в Солинген. Не открихме лични вещи, тъй като всичко бе напълно изгоряло.

Това представлявало интерес за Хайдеман само дотолкова, доколкото показвало, че остатъците от хартия биха могли да оцелеят при катастрофата. Но фрау Фибес изобщо не била в състояние да му даде името на задния стрелец на самолета, Франц Вестермайер, и на 10 декември неуморимият репортер открил семейството му в Хаг, Горна Бавария. Научил с изненада, че Вестермайер е останал жив след злополуката, изхвърлен при удара далеч от горящите останки, заедно с есесовеца от охраната Герхард Бекер. Бекер починал от раните си два дни по-късно, но Вестермайер доживял до старини и починал през април 1980 година от бъбречен тумор; Хайдеман пристигнал само осем месеца след смъртта му.

И друга следа, изглежда, се изгубила, като попречила на по-нататъшните издирвания на Хайдеман и Валде. Единственото, което им оставало сега, било да се надяват, че предложението, направено чрез Тифенталер, ще отприщи пътя им към плячката.