Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (29)

Двадесет и шеста глава

Хю Тревър-Роупър се прибрал в Кембридж в ранните часове на сутринта в събота. Легнал си, но скоро се надигнал пак. Малко след седем часа слязъл долу да вземе от кутията сутрешното издание на „Таймс“. Историята преобладавала на първа страница:

38 години след самоубийството в бункера

ЩЕ БЪДАТ ПУБЛИКУВАНИ ТАЙНИТЕ ДНЕВНИЦИ НА ХИТЛЕР

 

• Хитлер одобрил „мирния“ полет до Шотландия през 1941 година на своя представител Рудолф Хес, но после го обявил за луд.

• Той заповядал на войските си да не унищожават британския експедиционен корпус, обкръжен при Дюнкерк през 1940 година, защото се надявал да сключи мир след преговори.

• Той смятал Невил Чембърлейн, когото историята строго осъди, за умел дипломат и се възхищавал от твърдостта му.

Тревър-Роупър отворил вестника. Неговата статия се простирала на цяла страница:

„Когато влязох в задната зала на швейцарската банка и запрелиствах страниците на тези томове, съмненията ми лека-полека се разсеяха. Сега съм доволен, че те са автентични.“

 

ТАЙНИ, КОИТО НАДЖИВЯВАТ БУНКЕРА

от Хю Тревър-Роупър

Като четял статията, Тревър-Роупър се изпълвал с желание да действува. В осем часа започнал серия телефонни обаждания.

Позвънил на Чарлс Дъглас-Хюм и му казал, че сега има „известни съмнения“ относно автентичността на дневниците.

„Те не са от такъв характер, за да твърдя, че не вярвам в достоверността им — спомня си, че казал той, — но имам все пак сериозни резерви.“

Дъглас-Хюм приел новината със забележително спокойствие. Той казал на историка, че предишната вечер е имало голямо предаване по телевизията, в което Дейвид Ървинг се е представил като „прокурор, поддържащ обвинението“. Казал, че и самият той съжалява за сключената сделка с „Щерн“ — немците били неприятни за всякакви спогодби с тях, арогантни и параноици. Те още не били представили пълен препис на материала. Условията, наложени от тях, били „оскърбителни“. Дъглас-Хюм добавил, че ще изчакат развитието на събитията през следващите няколко дни.

Тревър-Роупър споделил съмненията си и с Колин Уеб. След това позвънил на Петер Викман. Списание „Щерн“ искало той да присъствува на пресконференцията в понеделник по случай пускането на дневниците. Тревър-Роупър казал на Викман, че ще вземе участие само при условие, че му се даде възможност да постави предварително някои въпроси на Герд Хайдеман. Освен това искал да види машинописен препис на тома за Хес. Викман обещал да направи каквото може.

Една от основателните причини за стоицизма, проявен от Дъглас-Хюм пред ненадейно разколебания от боязливост Тревър-Роупър, била, че той вече не отговарял за дневниците. Този товар преминал в четвъртък на плещите на Франк Джайлс от „Сънди таймс“. Произлязъл фатален срив на комуникациите. Дъглас-Хюм вярвал, че съмненията на Тревър-Роупър са сравнително умерени; ако те са сериозни, смятал, че историкът ще ги разкрие пред „Сънди таймс“. А Тревър-Роупър се надявал Дъглас-Хюм да разкаже за опасенията му в редакцията на „Грейс ин Роуд“. Той не смятал да им се обади лично за това.

— Нямах никакви отношения със „Сънди таймс“ — обяснява той. — Бях ангажиран единствено от „Таймс“.

Седнал си вкъщи в Кембридж и зачакал да му позвънят Найтли или Джайлс. Бил „изненадан, че те не му се обадили, а според него трябвало да се обадят“.

През това време съвсем неподозиращи за променилите се намерения на Тревър-Роупър, журналистите от „Сънди таймс“ бързали да спазят краткия срок и да представят по достоен начин дневниците, определени от историка като най-голямата сензация след „Уотъргейт“. Професионалните инстинкти сега вземали връх над присъщия скептицизъм. Магнъс Линклейтър (съавтор на „Измамата“, книгата за фалшивата автобиография на Хауард Хюс) и Пол Еди, шеф на екипа за „Предвиждане“ във вестника, отговаряли за комплектуването на материала. „Щерн“ нямало да им позволи да говорят пряко с Хайдеман. Цитатите от дневниците трябвало да се изтръгват от германците чрез Антъни Тери, представител на „Сънди таймс“ в Хамбург, който ги превеждал и изпращал по телекса в Лондон. Още в процеса на подготовката Линклейтър и Еди съзнавали колко фалшиво звучат откъсите. Според предаденото по телекса Хитлер написал някои странни пасажи.

(За любовната връзка на Гьобелс с една чешка актриса):

Дребничкият д-р Гьобелс пак започва старите си трикове с жените.

 

(За Химлер)

Ще му дам да разбере на този коварен дребен животновъд, обзет от неутолима жажда за власт; този невероятен, жалък скъперник ще види на какво съм способен.

 

(За бомбения атентат през юли 1944 година)

Ха, ха, не е ли смешно наистина? Тези подлеци, тези безделници и негодни за нищо типове. Истински нескопосници.

Двамата журналисти се посъветвали как да постъпят.

„Решихме — твърди по-късно Линклейтър, — че ще бъде най-почтено да оставим материала непроменен. Но както каза Пол, ако допуснем това, ще трябва да подадем оставки. Разсмяхме се при тази мисъл и се захванахме за работа — като двама черноработници.“

Филип Найтли също се вглеждал в съвестта си. Задачата му била да напише статия, в която да изясни основанията за автентичност на дневниците и тяхното значение като източник на исторически данни.

„Съгласих се да го направя, при условие, че името ми няма да придружава статията. Тогава някой изтъкна, че ще изглежда странно, ако статията се появи без автор, и ме помолиха да размисля“ — споделя Найтли.

Той отишъл да се посъветва с Джон Уейл, кореспондента по религиозни въпроси на „Сънди таймс“, „човек с голямо морално въздействие на страниците на вестника“. Найтли му показал какво е написал и го попитал как да постъпи. Уейл казал, че Найтли трябва да удовлетвори молбата. В това, което е написал, се оказва достатъчно безпристрастен и не е нужно да се прикрива срещу евентуална възможност дневниците да се окажат фалшиви. (Само едно изречение — първото — предизвикало по-късно безпокойства у Найтли:

„Дневниците на Хитлер — писал той — бяха подложени на най-щателни тестове за установяване на автентичността им.“)

Изданието на вестника, което се появило след всички тези вълнения и изпитания, било необикновено: доказателство за умението на журналистите и за старото правило, че всичко, свързано с нацистите, след като е украсено със свастики и снимки на Хитлер, въздействува по принуда.

— Свършихме много добра работа по това издание — твърди Линклейтър. — Материалът беше завладяващ. В професионално отношение ние сме много доволни от него.

Преобладаваща на първа страница, разпростряла се на осем колони и озаглавена „ИЗКЛЮЧИТЕЛНА СВЕТОВНА СЕНЗАЦИЯ“ била статията, обещаваща на читателя разкриване на „тайните на Хитлеровата война“. Поместена била монтажна снимка на Герд Хайдеман в ръка с дневниците; зад него надничал иззад рамото му и се взирал хипнотично във възможния купувач ликът на Хитлер в грамаден едър план. Статията продължавала на втора страница и била подкрепена от други статии на страница шестнадесета, седемнадесета и осемнадесета. В централно разположение било отпечатано „ТАЙНИТЕ ДНЕВНИЦИ НА ХИТЛЕР“ с букви, високи почти два инча. Имало снимки на Хитлер и Ева Браун, на откъси от дневниците, на Гьобелс, Хитлер и Борман, на гробовете в Бьорнерздорф и на Хайдеман, гордо стиснал в ръце спасения прозорец от пилотската кабина на катастрофиралия самолет.

— Вижте това — казал Брайън Макартър, помощник-редактор, когато първите коректури пристигнали в отдел „Новини“ на вестника. — Никога няма да видите друга такава първа страница до края на живота ви. Тя е истинска сензация.

В „Сънди таймс“ съществувала традиция, когато машините започнат да печатат тиража, старшите членове на персонала да се събират в редакторската стая на почерпка. Малко след 7 часа вечерта Линклейтър, Еди, Макартър, Найтли и техни колеги нахълтали да се видят с Джайлс. Царяло настроение на самопоздравления. Вестникът изглеждал така добре, че почти убедил хората, които го създали, в достоверността на поместения материал. На чаша вино разговорът се насочил към броя за следващата седмица: кой ще присъствува на пресконференцията на „Щерн“, кой ще се занимава със серията откъси… Джайлс предложил да поканят Тревър-Роупър да напише унищожителна статия срещу „всички злонамерени критики“, оспорващи автентичността на дневниците. Идеята била приета като подходяща. Джайлс грабнал телефона. Това, което последвало, влязло в митологията на „Флийт Стрийт“ — сцена, която се вдълбала в паметта на присъствуващите, „разказана и преразказвана по млечните барове на Флийт Стрийт“, както Ивлин Уо описа навремето подобен момент в книгата си „Сензационната новина“, „неувяхващо жив в обременените глави на сто редактори…“

— Хю?… Франк Джайлс е на телефона… Много добре, благодаря…

В стаята се подел тих разговор, който постепенно стихнал съвсем, защото все повече и повече служители на „Сънди таймс“ се заслушвали в думите, изричани от тази страна на телефонната линия.

— … Мисля, че бихме искали един умерен, академичен, подробен материал, който да опровергава…

Настъпила пауза.

„Франк не просто пребледня — спомня си Найтли, — но тонът му изведнъж се промени.“

— Е, разбира се, Хю, човек изпитва съмнения — продължил по телефона Джайлс. — Няма нищо сигурно в този живот. Но съмненията, които изпитваш, не са достатъчно големи, за да направиш заради тях завой на 180 градуса, нали?… О, ясно. Ти наистина правиш завой на 180 градуса…

Редакционното съвещание се превърнало в жива картина на отчаянието: Макартър, който бил отпуснал гръб о стената, сега се свлякъл бавно на пода; Линклейтър притиснал глава между коленете си; Найтли безмълвно удрял с юмрук по масата; всички мълчали.

Когато Джайлс затворил телефона, „Започнал напрегнат петнадесетминутен разговор“, твърди един от присъствуващите. Дали да спрат машините? За това ще трябва да се иска съгласието на Мърдок. Той бил в Ню Йорк. Някой излязъл от стаята, за да се опита да се свърже с него. Взели решение Джайлс да позвъни отново на Тревър-Роупър и да настоява, макар историкът да има съмнения, да не ги огласява публично на пресконференцията на „Щерн“, а да ги разкрие едва в броя на „Сънди таймс“ за идущата седмица. Всички напуснали стаята, за да може редакторът да проведе разговора на спокойствие; когато те опразнили стаята, там нахълтали напористата съпруга на журналиста — лейди Катрин Джайлс, с кошница, в която носела вечерята на мъжа си. Останала по време на телефонния разговор и след няколко минути се появила и почнала да успокоява всички:

— Франк беше чудесен!

През това време Брайън Макартър говорел с Рупърт Мърдок, когото успели да открият в Съединените щати. Макартър описал накратко проблема, създал се поради промененото становище на лорд Дейкър. Да спрат ли печатането на броя и да го изготвят наново?

— Пратете Дейкър по дяволите! — отсякъл Мърдок. — Печатайте!

 

 

Неделя, 24 април.

Когато тиражът от 1,4 милиона бройки на „Сънди таймс“ бил разпространен из Великобритания, атаката срещу автентичността на дневниците се усилила. Лорд Булок, автор на „Хитлер: изследване на една тирания“, изразил мнение, съвпадащо с това на много други критици на сензационната находка: как е могъл Хитлер да пише за атентата от юли 1944 година, като се знае, че дясната му ръка тогава е пострадала? Булок призовал за международна комисия от френски, британски, американски и еврейски историци, която да изследва дневниците. Съперниците на „Сънди таймс“, използувайки информацията, купена от Ървинг, започнали същинска битка на страниците си. „Сериозни съмнения в «тайните дневници» на Хитлер“, писал „Обзървър“, „ИЗОБЛИЧАВАЩИ ОПУЩЕНИЯ В ДНЕВНИКА НА ХИТЛЕР“, биел тревога „Мейл он Сънди“. „Всички те са разкошни, изпипани и издокарани, но си остават нищо повече от една страхотна измама.“ В Германия редица бивши помощници на Хитлер, малцина под седемдесетгодишна възраст, били извадени на показ за коментар.

„Често се случваше да се храним към три или четири часа през нощта — споделил Николаус фон Белов, адютантът на Хитлер за въздушните войски — и едва след това Хитлер се оттегляше да спи. Той нямаше време да пише каквото и да било. Всичко това за дневниците е пълна лъжа.“ Рихард Шулце-Косенс пригласял напълно на Белов: Хитлер „никога не е имал време“ да води дневник. „Фюрерът никога не е писал бележки на ръка“ — подчертала Криста Шрьодер.

В 8.30 часа сутринта Дейвид Ървинг бил взет с кола на „Мейл он Сънди“ и откаран на летището, за да хване самолета, излитащ в 10.35 часа за Хамбург. А в Хамбург го посрещнал Йохен Кумер, старши репортер на печатания в масов тираж „Билд Цайтунг“. Ървинг щял да бъде тяхното „торпедо“ на пресконференцията на „Щерн“, определена за следващия ден.

„Споразумяхме се за хонорар в размер на 1000 английски лири плюс разноските“ — отбелязва Ървинг в дневника си.

Няколко часа по-късно Тревър-Роупър също пристигнал до Хийтроу, придружаван от двама „гледачи“ от „Сънди таймс“ — Пол Еди и Брайън Макартър. На летището той бил „преследван от безброй камери“.

„Цялата история беше раздута до сензация — спомня си Тревър-Роупър. Тикали микрофони в лицето му. — Наистина вярвам, че дневниците са истински — казал той, — но съществуват известни усложнения. Няма да изразя в процент доколко вярвам в тях. Признавам, че са налице някои проблеми…“

В Хамбург тримата се срещнали с Антъни Тери и Тревър-Роупър отново отседнал в хотел „Атлантик“, където трябвало да чака пристигането на Герд Хайдеман.

Хайдеман се появил късно следобед. Той се извинил, задето станал причина Тревър-Роупър да го чака. Журналистът току-що пристигнал със самолет от Мюнхен, където разговарял с фрау Илзе Хес. Тревър-Роупър казал на Хайдеман, че има известни пунктове, които би желал да бъдат изяснени, преди да се подготви да подкрепи дневниците на пресконференцията. Би ли желал Хайдеман да му повтори, как дневниците са станали притежание на „Щерн“?

Това създало проблем за Хайдеман. Откак говорил за последен път с Тревър-Роупър, „Щерн“ бил получил резултатите от съдебната експертиза. Хайдеман сега съзнавал, че макар дневниците да са все още истински, придружаващият архив е навярно подправен. Куяу го уверил, че двата комплекта материал са от различни източници. Но как би могъл Хайдеман да съчетае това с предишното си твърдение, че съществува само една самолетна катастрофа, един спасен товар и един доставчик? Решил да прибегне до нов вариант на фабулата си. И казал на Тревър-Роупър, че дневниците са били донесени от Изток от бивш офицер във Вермахта, който в момента живеел в Западна Германия. Репортерът казал още, че е събрал първите дневници от Швейцария. Другият материал получил в Хамбург от бьорнерздорфски селяни.

Тревър-Роупър веднага станал подозрителен. Казал, че това е трети вариант на една и съща история. Отпърво, в Цюрих, Петер Кох му съобщил, че доставчикът на дневниците живее в Източна Германия: по тази причина името му не бивало да се разкрива. После, през миналата седмица в Хамбург, Хайдеман му казал, че така нареченият „офицер от Вермахта“ живее в Швейцария и не трябва да бъде разкрит, за да избегне данъчно облагане. А сега той живеел в Западна Германия и доставял само дневниците, без допълнителния материал. Коя версия била истинската?

Хайдеман избухнал. Той не можел да отговаря за думите на Кох. Кох не знаел нищо. Той знаел само толкова, колкото той, Хайдеман, благоволи да му каже.

Историкът продължил да настоява. Той нямало да обяви дневниците за автентични, ако Хайдеман не му разкрие цялата история на тяхното откриване. Трябва отново да се започне от самото начало. Как дневниците са станали притежание на „Щерн“?

„При разпита — отбелязал навремето Тревър-Роупър — натискът не бива да се прекъсва“.

Този следобед в хотел „Атлантик“ той приложил уменията, които усвоил в килиите на военнопленниците в Германия през есента на 1945 година. Безпощадно разбил на пух и прах версията на Хайдеман по начин, който никой не сполучил да приложи, откак дневниците започнали да се появяват в Хамбург. Хайдеман вадел документ след документ от чантата си:

— Ще ви покажа всичко, само и само да не ме въртите в тази месомелачка! — рекъл Хайдеман.

Тревър-Роупър прочел специалния том за Хес. Той бил смехотворно повърхностен. Тревър-Роупър вече не се съмнявал. Този том бил фалшификат.

— Можете ли да ми обясните — запитал той — защо трябва да вярвам в съществуването на вашия офицер от Вермахта?

— Не — отвърнал Хайдеман. — И защо да го правя?

— В такъв случай аз още по-малко трябва да вярвам в него — отвърнал рязко Тревър-Роупър.

В репликите зазвучали гневни нотки; лумнала някогашната ненавист.

— Вие се държите точно като офицер от Британската тайна служба! — изкрещял Хайдеман. — Сега не е 1945 година.

След като се дърпал упорито в продължение на повече от час, репортерът заявил, че това вече му е дошло до гуша, и напуснал стаята, отказвайки да присъствува на вечерята, която списание „Щерн“ възнамерявало да даде същата вечер в чест на Тревър-Роупър.

Тревър-Роупър също решил да бойкотира предвижданото начинание. Накрая приел да присъствува единствено заради надеждата да изтръгне името на доставчика на дневниците от устата на Петер Кох. Но за голямо изумление на историка, когато той припомнил на Кох предишното му твърдение, че „Щерн“ знае самоличността на „офицера от Вермахта“, журналистът невъзмутимо отрекъл да е изричал такива думи. Тревър-Роупър го заплашил, че няма да присъствува на утрешната пресконференция. Хората от „Щерн“ не се трогнали от думите му. Вечерята приключила, както писал „Щерн рипорт“ в следващия си брой, с „леденостудена атмосфера на масата“.

Като се оттеглили от масата, Тревър-Роупър, Пол Еди, Брайън Макартър и Антъни Тери обсъдили заедно дилемата. Те настояли Тревър-Роупър да не се отказва публично от заблудите и грешките си на пресконференцията, а да изчака поне докато се завърне в Британия. Тримата журналисти от „Сънди таймс“ били убедителни в съображенията си и когато се разделили с него в полунощ, историкът бил наполовина склонен да ги послуша. Прекосил фоайето на хотела на път за стаята си и неочаквано попаднал на стар приятел — сър Николас Хендерсън, бивш посланик на Британия във Вашингтон и Бон. Двамата отишли в бара и пили бира до 2 часа след полунощ. Съветът на Хендерсън бил недвусмислен. Тревър-Роупър трябвало да заяви час по-скоро своите резерви колкото може по-публично. Няма да му се удаде по-добра възможност за това от пресконференцията на „Щерн“, която започва след няколко часа. Тревър-Роупър решил „да преспи и тогава да реши как да постъпи“.

 

 

Понеделник, 25 април.

„Големият ден“ — писал Ървинг в дневника си.

Специалният брой на „Щерн“ бил вече натрупан по вестникарските павилиони, за да приветствува ранните сутрешни трудови купувачи. През уикенда били отпечатани над два и четвърт милиона екземпляра. На корицата пишело: „Дневниците на Хитлер открити“, и били изобразени купчина томове с черна подвързия, а най-горният том носел готическите инициали „РН“ (буквата „Р“ все още означавала за „Щерн“ буквата „А“). Материалът за дневниците обемал повече от четиридесет страници с откъси, които превишавали три-четири пъти естествената им големина. Ето какво твърдял Хитлер за Ернст Рьом:

Дадох му възможност да си направи изводи, но той нямаше достатъчно смелост да го стори. По-късно беше разстрелян по моя заповед.

А за Кристалната нощ, „Нощта на счупените стъкла“ през 1938 година, когато били извършени погроми над еврейските магазини и синагогите и хиляди евреи изпратени в концентрационни лагери:

До мен достигнаха сведения за някакви грозни нападения, извършени от униформени хора на различни места, както и за евреи, бити до смърт, самоубийства на евреи. Какво ще кажат за това в чужбина? Незабавно ще издам необходимите заповеди.

Хитлер за руската атаката на Берлин през април 1945 година:

Дългоочакваната офанзива започна. Да бъде Господ-Бог с нас.

Поместени били снимки на Хитлер в Райхсканцлерството през 1945 година, на Хитлер с Мусолини, на Хитлер на бюрото си, Хитлер с букет цветя, Хитлер с Хес; единственият друг, показван така често, бил Герд Хайдеман: Хайдеман на „Карин II“, Хайдеман с дневниците, Хайдеман в Бьорнерздорф, Хайдеман с Волф, Хайдеман с Гюнше и Монке — целият брой представлявал монумент на натрапчивата идея на един човек, безвкусно и истерично погазване на тридесет и осем годишната чувствителност на следвоенна Германия по отношение на нацистите. „Щерн“ бил вече прицел на атаки, задето се занимава с дневниците; това нетактично отношение спечелило на списанието омразата на почти целия западногермански печат.

В хотел „Четирите сезона“ Ървинг станал рано. Подготвил се за сутрешната битка, като се подстригал в бръснарския салон на хотела, след което си поръчал солидна немска закуска. Установил, че ресторантът е претъпкан от журналисти и телевизионни екипи, забили носове в тазсутрешния брой на „Щерн“.

Тревър-Роупър се събудил в 8 часа — звънял му по телефона Чарлс Дъглас-Хюм. Как се чувствува, запитал го Хюм. Тревър-Роупър отговорил, че е разговарял с Хайдеман, че съмненията му не са се разсеяли, а напротив, са се увеличили. Дъглас-Хюм го посъветвал енергично „да не си изгаря корабите“ на пресконференцията.

Към 10.30 часа столът на „Щерн“ се претъпкал с журналисти. Над двеста души от цял свят се стекли в Хамбург. Присъствували двадесет и седем телевизионни екипа. Всички места били заети, репортери и фотожурналисти се били сврели във всяко възможно кътче, приклекнали, а в някои случаи и изпружени на пода в цял ръст; под подиума в дъното на салона. С неуместно присъствие, но все пак незабележим, сред посетителите седял генерал Вилхелм Монке, отзовал се на специалната покана на Герд Хайдеман. Всеки журналист получил комплект материали — двадесет страници информация за дневниците и седем снимки. Приложени били и копия на доклада за две страници от дневниците на съдебния експерт Ренц; констатацията на Ренц за телеграмата до Мусолини била пропусната, така се създавало впечатление, че тестовете са били стопроцентово в полза на автентичността на материала на „Щерн“.

В единадесет часа звездите на конференцията се заточили в салона, обстрелвани от светкавиците на фотожурналистите: Петер Кох, Феликс Шмит, Томас Валде, Герд Хайдеман, Хю Тревър-Роупър. Професорът се стреснал от броя на присъствуващите, от разгорещената и шумна атмосфера, от блясъка на телевизионните светлини. То напомняло, писал един журналист по-късно, „постановка на Садлър по Уелс, изобразяваща ад“.

Уводните думи на Петер Кох били агресивни. Той отхвърлил обвиненията за неавтентичност на дневниците. Еберхард Йекел твърдял неща за материал, който дори не е виждал.

— Ако ние като журналисти си позволим такова поведение — казал Кох, — ще бъдем обвинени в повърхностност.

Дейвид Ървинг — той седял в средата на салона — бил обрисуван от Кох като историк, „който няма репутация, която да изгуби“.

— Аз съм стопроцентово убеден, че Хитлер е написал всяка дума в тези книги — подчертал ораторът. — Платихме за дневниците много пари, но когато се касае за информиране на читателя, нищо не е твърде скъпо.

След това показали на представителите на печата документалния филм на „Щерн“ „Находката“. Тревър-Роупър, видял собствената си подкрепа на дневниците, записана предишната седмица, сега подпрял главата си с ръка. Когато програмата завършила, една млада жена си пробила път сред камерите, отишла до масите в дъното на стола и изсипала там съдържанието на два пакета; дузина томове от Хитлеровите дневници.

— Това беше coup de théâtre^[1] — твърди Брайън Джеймс от „Дейли Мейл“, — сякаш изведнъж Хитлер бе подал ръка от гроба.

Фотожурналистите се струпали за снимки в едър план. Хората от „Щерн“ се опитали да защитят съдържанието на дневниците, за да не се допусне преждевременно разкриване. Кох тикнал наръч дневници на Герд Хайдеман, който бил уговорен да стане с голямо нежелание и да позира с тях пред камерите. Кох поканил присъствуващите за въпроси. Почти всички въпроси били отправени към Тревър-Роупър.

Историкът бил вече заключил за себе си, че дневниците са безспорно фалшиви.

„А след като го бях признал пред себе си — твърди по-късно той, — реших, че трябва да присъствувам на пресконференцията и да го призная пред другите.“

Отметнал глава и отправил поглед в някаква неопределена точка на средно разстояние от себе си, след което започнал изложението си:

Въпросът за автентичността на дневниците е неделим от тяхната история. Въпросът е: непременно ли тези документи са свързани с катастрофиралия самолет? Когато видях документите в Цюрих, разбрах… тоест всъщност се подведох, че тази връзка е строго установена… Дневниците „биха могли“ да бъдат истински, но цялата история изглежда доста нестабилна… в края на краищата в нея се долавя нещо като безупречна фалшификация.

И завършил със съкрушителен удар към „Щерн“ и вестниците „Таймс“:

Като историк аз съжалявам, че, хм, нормалният метод за историческо удостоверяване, хм, е бил навярно по необходимост пожертвуван в известна степен заради изискванията на журналистическата сензация.

Един от оксфордските възпитаници на Тревър-Роупър — Тимоти Гартън Аш, — присъствуващ на пресконференцията от името на „Ню Рипъблик“, описал проявата на своя бивш преподавател като провален пазарлък на викториански благородник с уличен търговец заради един нищо и никакъв фартинг^[2].

Някой попитал историка за вредата, която е нанесла на репутацията му тази афера. Тревър-Роупър отпил замислено глътка от чаша вода.

— Предполагам — отговорил той, — че личната ми репутация е свързана с всичко, което твърдя. Готов съм да изразя мнението си и ако греша, значи греша, а ако съм прав, значи съм прав. Не се тревожа за тези неща.

До изказването на Тревър-Роупър пресконференцията се развивала благоприятно за хората от „Щерн“. Сега те седели по местата си с каменни лица и скръстени ръце, защото чувствували, че нещата вече са взели лош обрат. Дейвид Ървинг скочил към микрофона в средата на салона, вбесен от твърдението на Кох за него като човек без репутация. „Реших да държа рязък тон“ — пише по-късно той в дневника си.

— Аз съм английският историк Дейвид Ървинг — представил се той на публиката. — Може да нямам докторат, нито професура, както и титлата „лорд“, но вярвам, че въпреки това имам репутация в Германия. — Поискал да знае как Хитлер е могъл да пише в дневника си за бомбения атентат през юли, когато собственият филм на „Щерн“, току-що прожектиран на присъствуващите, показал как диктаторът на срещата си с Мусолини, състояла се няколко часа след експлозията, се е ръкувал с него с лявата ръка. И размахал фотокопията си. — Познавам колекцията, от която произхождат тези дневници — продължил Ървинг. — Тя е стара колекция, пълна с фалшиви документи. Имам някои тук.

Телевизионните камери възвили от сановниците на „Щерн“ и се насочили към жестикулиращата фигура в средата на помещението.

„Репортери ме връхлетяха — спомня си Ървинг, — светлини ме заслепиха, микрофони щръкнаха навсякъде около мен.“

Един японски филмов екип бил стъпкан в надпреварата всеки да бъде колкото може по-близо до Ървинг. Стигнало се и до юмручен бой. Столове и лампи се валяли навред — из целия наблъскан с хора под. От подиума Кох извикал, че Ървинг трябва да задава въпроси, а не да произнася речи. Микрофонът на Ървинг бил вече изключен. Но било твърде късно. Ървинг поискал да знае от „Щерн“ дали мастилото на дневниците е проверявано за възрастта му. Не получил отговор.

— Мастилото, мастилото! — извикали неколцина репортери.

— Торпедото е пуснато срещу целта — прошепнал Ървинг на един журналист, който седял до него, когато и той си седнал на мястото. Местният кореспондент на Ен Би Си доближил Ървинг и го попитал дали с готов да напусне веднага пресконференцията и вземе участие във включване на живо за шоуто „Днес“, което вървяло в момента в Америка. Ървинг се съгласил.

„Всичко беше много въодушевляващо — отбелязва той — и аз оставих след себе си следа на хаос.“

Когато Ървинг излизал от сградата на „Щерн“, в същия момент там влизал Герхард Вайнберг. Американският учен си бил разопаковал багажа в събота в Бон и тъкмо завършил интервюто си със Стивън Страсър от „Нюзуик“, когато му позвънил Петер Кох. Той го помолил да присъствува на пресконференцията. Вайнберг казал, че това е невъзможно — първото му занятие в Бон започвало в 10 часа сутринта в понеделник; не можел да го отмени.

— Беше му необходимо известно време — твърди Вайнберг, за да разбере, че не съм мъчен човек, просто такъв ми е характерът.

Но Кох продължил да настоява: щял да уреди пътуването му така, че професорът да бъде сигурен, че няма да пропусне занятието в университета. И съгласно уговорката веднага щом лекцията завършила в 11 часа в понеделник, един шофьор на „Щерн“ откарал бързо Вайнберг от университетското градче до летището. От Бон го взели с частен самолет на компанията до Хамбург, а оттам веднага с кола до сградата на „Щерн“. В 12.30 часа той заел мястото си на подиума.

Вайнберг се отплатил на „Щерн“ за неговите тревоги и разноски, като изразил нови съмнения за сензационната находка:

— Цялата автентизация на ръкописа, която съм видял — заявил той пред световния печат, — се отнася не за дневниците, а за други документи, като изключим страницата, за която се твърди, че е отрязана от един дневник. С други думи, докладът на американския експерт-графолог и на специалиста по графология от германската полиция се отнасят за почерка на Хитлер изобщо, а не за почерка му в дневниците. Впрочем двамата експерти вероятно не са знаели, че дневниците съществуват, когато са представили своите доказателства.

Според професор Вайнберг било „неуместно“ да се цитира анализът на един комплект документи и се прилага за друг.

Кох се бил втренчил във Вайнберг ужасен, но професорът още не бил завършил. По своя грижлив, педантичен начин той продължил:

— Един въпрос ме безпокои от самото начало — че нито един добре осведомен експерт по Третия райх не е бил допуснат да изследва целия текст, за да установи дали има текстуални абсурди. С други думи, искам да кажа, че тук не се намираме на остров сред южните морета и нямаше да се наложи да се ходи извън пределите на град Хамбург, за да се търсят компетентни експерти. Сега вече въпросът е от жизнена важност: група експерти от цял свят да получат възможност да изследват тези ръкописи.

Кох го прекъснал, за да каже, че, разбира се, експертите ще получат възможност да проучат дневниците. Раздали се викове „Кога?“ и „Определете дата!“

— Когато журналистическата оценка бъде завършена — отговорил Кох.

Информационната конференция, която започнала така добре за „Щерн“, се преродила след малко повече от два часа в пълно безредие. Това не било само провал на рекламата и информацията; най-съществен би провалът да се представят убедителни доказателства за автентичността на дневниците, което влечало след себе си и правни усложнения. Един от юрисконсултите на „Щерн“, хер Хаген, предупредил Шулте-Хилен в петък в поверителна докладна записка: отразяването на материала в списанието е такова, че компанията рискува да бъде подведена под отговорност за разпространяване на нацистка пропаганда. Контрааргументът на „Щерн“ очевидно щял да бъде, че списанието спомага за процес на историческо изследване. Но този аргумент можел да се сгромоляса, ако историците заключат, че дневниците имат съмнителна стойност. Властите в провинция Бавария могат да се възползуват от несигурността като претекст да отнемат правата за издаване, отстъпени чрез договора с Бундесархива. Като виждал как пресконференцията се проваля, Хаген решил, че „само една бърза и категорична преценка за автентичността на дневниците може да спаси положението“. Със съгласието на ръководството на „Щерн“ той наредил три от дневниците — специалният том за Хес и книгите за 1934 и 1943 година — да бъдат незабавно връчени на д-р Хенке от Бундесархива, който присъствувал на пресконференцията. Хенке обещал да даде преценката на Хаген бързо и поверително. Юристът си отдъхнал. Възможността от битка в съда, в която „Щерн“ ще се опита да докаже, че не симпатизира на нацистите, и с Герд Хайдеман евентуално призован за свидетел — за такава възможност изобщо не бива да се мисли.

 

 

Тревър-Роупър изпитвал чувство на облекчение, когато напуснал сградата на „Щерн“. Постъпката му, изглежда, породила у неговите домакини „болезнена почуда“, но той постъпил, както му диктувала съвестта. След лек обяд с тримата журналисти от „Сънди таймс“ той хванал следобеден полет обратно за Лондон.

Тревър-Роупър се надявал, че сега ще може да остави зад гърба си цялата тази история. Той бил прекалено оптимистичен в случая. Едно от първите неща, които забелязал, като пристигнал на Хийтроу, бил рекламният плакат на лондонския „Стандарт“. Заглавието на цялата ширина на първа страница гласяло: „ДНЕВНИЦИТЕ НА ХИТЛЕР: ДЕЙКЪР СЕ СЪМНЯВА“.

„Сърцето ми се сви“ — спомня си той.

В дома му в Кембридж телефонът почти не спирал да звъни след заминаването му в неделя за Германия. Заварил жена си дълбоко разстроена. Репортери се настанили пред прага му. Първата му грижа била да нареди на портиера да не го свързва с телефонни обаждания отвън. Било невъзможно за Тревър-Роупър да пресече улицата към „Питърхаус“, без да попадне в „тунел“ от журналисти на улицата срещу дома си. За да избегне това, трябвало да излезе през градината си, да се прехвърли през една задна стена, да прекоси един паркинг за коли и да се мушне в колежа на няколко ярда по-нагоре по улицата. Трябвало да извършва тази манипулация до края на седмицата.

Всички вечерни информационни бюлетини поместили снимки от пресконференцията на „Щерн“; те преобладавали и във вестниците от следващата сутрин. Текстовият материал бил фокусиран върху Тревър-Роупър: „НЕ СЪМ СИГУРЕН СЕГА, ПРИЗНАВА ПРОФЕСОР ПО ХИТЛЕРОВИТЕ ДНЕВНИЦИ“, „ХИТЛЕР: ГОЛЯМОТО ОТСТЪПЛЕНИЕ“, „БИТКА НА «НАУЧНИ КОНСУЛТАНТИ» ПО НАЦИСТКИТЕ ДНЕВНИЦИ“, „ЮМРУЧЕН БОЙ СРЕД ХИТЛЕРОВА СУМАТОХА“, „НЕ СЪМ ЧАК ТОЛКОВА СИГУРЕН, ТВЪРДИ ДЕЙКЪР“. „Гардиан“ искал да знае, защо професорът решил „да рискува репутацията си, като обяви дневниците за достоверни след неговия твърде повърхностен преглед“? Бившият му колега от Оксфорд А.Л.Раус написал статия, озаглавена „Премеждието на лорд Дейкър“, в която го описвал, сега на почти седемдесетгодишна възраст, като „младеж, обзет от привързаност“.

„Винаги съм имал резерви към него — твърдял в статията Раус, — откак започна да пише в Оксфорд като мое протеже.“ А едно хумористично петостишие започнало да обикаля из стаите на студентите от горния курс в Кембридж:

Живееше човек на име Дейкър,

направо Бог сред своя малък декар,

но по въпроса с тия дневници, разбира се,

разбра се, че човекът ultra virus^[3] е,

за да открие пустия му шмекер.

Финалната обида дошла в писмото на един адвокат, изпратено от името на Рейчъл, лейди Дейкър. Тя била далечна братовчедка, която уредила старинното имение на фамилията Дейкър да бъде освободено от временната отмяна на правата върху него в нейна полза през 1970 година. Тя категорично възразила срещу решението на Тревър-Роупър да използува същото име, когато той получил титлата „пер“ в 1979 година. Сега по нейно настояване адвокатите ѝ уведомявали Тревър-Роупър, че трябва да използува винаги пълната си титла — лорд Дейкър от Глантън, — за да не навлича неприятности на нейната страна от родословието на фамилията поради постъпката му във връзка с дневниците на Хитлер.

„Животът — твърди Тревър-Роупър впоследствие, като размишлява върху този период — беше истинско мъчение.“