Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (27)

Двадесет и четвърта глава

Рано на другата сутрин Шулте-Хилен и Зорге решили да опитат да позвънят по телефона на Мърдок и Едмистън в хотелските им апартаменти. Опитът, както се опасявал Зорге, излязъл несполучлив. Едмистън казал, че вече не го интересуват дневниците: „Грунер и Яр“ да смятат, че все едно го няма в Хамбург. Мърдок отказал дори да дойде на телефона. Няколко часа по-късно екипите на „Нюзуик“ и „Нюс Интърнашънъл“ отлетели за Америка.

Това било решаваща, повратна точка в развитието на събитията във връзка с дневниците. Списание „Щерн“ изпуснало от ръцете си инициативата. От самоуверени търговци неговите представители само за една нощ се превърнали в отчаяни молители. В същата лига нямало други могъщи клиенти като Мърдок и „Нюзуик“, към които да се обърнат. Интересът на „Тайм“ бил винаги далеч по-умерен. „Ню Йорк таймс“ отказал да купи историята за Хес само шест часа, след като тя му била предложена. „Асошиейтед Нюспейпърс“ предложили едва 50 000 лири за „План 3“ и при това поставили условие, че искат най-сигурни гаранции за достоверност. Но още по-тревожна за хората на „Щерн“ била опасността, че „Нюзуик“ и групата на вестниците „Таймс“ могли да обменят помежду си огромното количество информация, получена за дневниците. Всяка организация била получила възможността да изпрати експерт, който да прочете материала; журналистите от двете групи били получили прочетените пред тях откъси; а „Нюзуик“ фактически получил пълния разказ за находката и първите четири откъса от серията на „Щерн“.

Немците най-много се бояли при мисълта какво би сторил „Нюзуик“ със своя световен тираж, възлизащ на повече от три милиона екземпляра. Какво им пречело на Бройлс и Паркър да разгласят новината за съществуването на дневниците и да пуснат пиратски откъси. Те могат да пуснат такива откъси по вестникарските павилиони към вторник, 26 април — след по-малко от десет дни.

През уикенда било свикано извънредно съвещание на редакторите на „Щерн“, както и на ръководството. Анализът на ситуацията ги довел до заключение, че имат само една възможност. Следващият им брой щял да излезе в четвъртък, 21 април — нямало начин да бъдат готови с пускането на дневниците за тогава. Следващият седмичен брой, от 28 април, ще излезе твърде късно, за да може да изпревари „Нюзуик“. Следователно трябвало да се промени датата за публикуване. Понеделник, 25 април — ето максималното количество време, което все още ще им даде възможност да изпреварят американците. Освен това било решено Шулте-Хилен и Петер Кох да отлетят за Ню Йорк и се опитат да скърпят нещо като договор.

На 17 април, неделя, Хю Тревър-Роупър поел от Шотландия на юг за Кембридж, готов за започване на летния семестър на университета. В понеделник му се обадил по телефона в жилището му към „Питърхаус“ Колин Уеб от „Таймс“, който му съобщил за провала на преговорите.

Новината изумила Тревър-Роупър. Телевизионният екип на „Щерн“ му бил предложил да даде интервю за техния документален филм. Той се съгласил. Предложили му да го посетят в Кембридж, но ученият настоял той да отиде в Хамбург със самолет: искал да се срещне там с този „репортер-звезда“ Хайдеман и да види какво друго притежава журналистът в колекцията си. Възнамерявал да замине на следващия ден. Как да постъпи сега?

Уеб му казал, че „Таймс“ не се отказва от това негово посещение в Германия. Мърдок, който бил понастоящем в Ню Йорк, бил доволен, че скоро ще бъде в състояние да купи дневниците — при условия, които ще диктува сам; германците нямало как да му попречат.

Шулте-Хилен и Кох пристигнали в Ню Йорк в понеделник вечерта. Те започнали да звънят по телефона из целия град, опитвайки се да говорят с „Нюзуик“ и Мърдок. Никой не отговорил на тяхното звънене. В Цюрих дневниците били извадени от „Ханделзбанк“ и заключени в сейф на „Швайцер Банкгезелшафт“, където сигурността била по-голяма. След като Мърдок ги предупредил за израелската тайна служба, германците решили да не рискуват повече.

Във вторник се състояло заседание на старшите редактори и шефовете на отдели в „Щерн“ за обсъждане на специалното издание за Хитлер. То щяло да бъде най-голямото в историята на списанието: 356 страници с приложение от 48 страници, посветено на дневниците — половината цветно, половината черно-бяло. Тиражът щял да бъде увеличен на 2,3 милиона бройки. Очакваното повишение на пласмента щяло да покрие допълнителните производствени разходи, изчислени на 720 000 марки. Срещата била секретна. Поканена била само тази част от персонала, която трябвало да знае, че „Щерн“ се готви да издава Хитлеровите дневници.

Тревър-Роупър преминал през митницата на хамбургското летище във вторник и бил посрещнат от пълен блед мъж с очила. Последвала кратка пантомима поради грешката на Тревър-Роупър, че е дошъл да го посрещне шофьор, изпратен от „Щерн“. Хайдеман все пак успял бързо да съобрази: той е копоят, немският еквивалент на Удуърд и Бърнстейн, човекът, който според Тревър-Роупър има заслугата за „най-голямата сензация след Уотъргейт“. Историкът се извинил, задето го взел за шофьор, и казал, че му е много драго да се запознае с него.

За петнадесет минути Хайдеман откарал Тревър-Роупър от летището до архива си на „Милхщрасе“. Преди телевизионното интервю той искал да се похвали пред прочутия историк с колекцията си. Това било проява на същия стремеж на Хайдеман да получи признанието на другите, което Нанен и Шулте-Хилен смятали, че е тактично да подхранват. Тревър-Роупър бил поведен по една странна, тясна пътека, разделяща малки бутици и художествени галерии, която водела към любопитно подреден апартамент. Той се състоял, спомня си Тревър-Роупър, от четири коридора. Те образували нещо като „кухо каре“. Нямало никакви удобства за спане или за миене. Хайдеман обяснил, че използува апартамента само като музей.

Тревър-Роупър оценил сбирката като „зашеметяваща“. Тя съдържала стотици папки, пълни с документи и снимки от Третия райх. Някои от тях били продадени на Хайдеман от Карл Волф и Хайнрих Хофман и били безспорно автентични. Там имало например папка от СС за експедицията до Тибет, организирана от Химлер — част от налудничавото изследване на райхсфюрера върху „арийската кръвна връзка“. Папката съдържала копия, направени с индиго, на изходящата кореспонденция и оригиналите на входящата. Тревър-Роупър не се съмнявал, че и тази кореспонденция е автентична.

Най-малко два от коридорите били натъпкани с нацистки паметни вещи. По-нататък, след завой към следващия коридор, идвала секция, посветена на Мусолини. Накрая Хайдеман въвел Тревър-Роупър в едно място, където били изложени няколко сувенира от Иди Амин.

— Това — казал той и посочил чифт огромни бели памучни потури — са долните гащи на Иди Амин.

За пръв път бившият кралски професор по съвременна история започнал да гледа на домакина си с безпокойство. Досега той смятал, че Хайдеман е просто задълбочен в работата си журналист. Но изведнъж му хрумнало, че репортерът с малко странен. Изглежда, имал идея фикс по отношение на диктаторите. Симпатиите на Тревър-Роупър към Хайдеман се превърнали в антипатии. Колкото повече говорели, толкова по-фалшив му се струвал журналистът. Тревър-Роупър, също като Кох и Нанен преди него, се запитал как Хайдеман е успял да се сдобие с такава явно скъпоструваща колекция.

След обиколката из музея на Хайдеман историкът бил отведен от домакина си в „Атлантик“ — един от най-внушителните и луксозни хотели в Хамбург, с изглед към сградата на „Щерн“ от другата страна на „Алстер“. Списанието било резервирало стая за една нощувка за госта си. В друга част на хотела го очаквал филмовият екип. Тревър-Роупър заел мястото си пред камерата и записал кратко интервю. Въпреки личните си опасения за Хайдеман той все още бил убеден, че дневниците са истински, и изразил това пред камерата. Хайдеман бил възхитен.

Тревър-Роупър възнамерявал да се оттегли на тиха вечеря сам, а после да почете в стаята си и да си легне рано преди обратния полет за Лондон. Но Хайдеман настоял да вечерят заедно. И повел протестиращия историк към бара.

Хайдеман поръчал храна за двамата и започнал здравата да пие. Станал много словоохотлив. Тревър-Роупър изпитал поредица от чувства, характерна за тези, които са имали нещастието да бъдат въвлечени противно на своето желание в разговор с Хайдеман: смущение, неверие, отвращение и смазващо усещане за клаустрофобия^[1].

Хайдеман казал на Тревър-Роупър, че има достъп до важен архив с нацистки документи, който Мартин Борман бил събрал в Мадрид през 1938 година.

Тревър-Роупър изтъкнал, че такова действие на Борман едва ли е правдоподобно — през 1938 година Мадрид бил в ръцете на републиканците.

Може би архивът се е намирал някъде извън Мадрид, отговорил Хайдеман. Или навярно годината е 1939-а. Но така или иначе, това било безспорна истина; самият Мартин Борман лично му го съобщил.

Тревър-Роупър се усмихнал, защото решил, че Хайдеман се шегува. Но репортерът бил съвсем сериозен. Извадил портфейла си и измъкнал от него една снимка.

— Това е снимка на Мартин, правена наскоро — обяснил той.

Историкът внимателно разгледал снимката. На нея бил заснет мъж на шестдесет и пет-шест години — очевидно самозванец, като се има предвид, че Борман трябвало да бъде по онова време на осемдесет и три годишна възраст.

Но Хайдеман не могъл да бъде разубеден. Той настоял, че Мартин е жив и живее в Швейцария…

Вечерта течала мудно и досадно, Хайдеман поднесъл още няколко истории за контактите си с нацистите, докато най-сетне Тревър-Роупър използувал удобен момент, извинил се учтиво и се оттеглил в стаята си.

В ретроспекция е трудно да се разбере защо смущението и скептицизмът на Тревър-Роупър по отношение на Хайдеман не се разпрострели сега върху дневниците, които историкът бил видял в швейцарската банка. Всъщност реакцията му била напълно противоположна. Преценил, че ако той след половиндневно познанство намира Хайдеман ненадежден, след тридесетгодишна служба в „Щерн“ може да се очаква, че списанието е наясно какво представлява той и ще бъде много по-безпристрастно и предпазливо към достоверността на неговите истории. Британският учен имал впечатлението, че това е било направено. Той бил на мнение, че що се отнася до дневниците, гаранция за сигурност са докладите на тримата експерти-графолози и съдебният анализ; произходът на дневниците от бьорнерздорфската самолетна катастрофа бил напълно правдоподобен; съдържанието им било цялостно изследвано от „Щерн“ в продължение на няколко години; редакторът от списанието го уверил, че доставчикът на тези дневници им е известен и също е проверен.

Хайдеман напомнил на Тревър-Роупър за покойния Ладишлаш Фараго, американския писател, който претендирал, че е видял грохналия Борман, привдигнат на възглавници в голямо легло, наобиколен от боливийски монахини, в 1973 година. Фараго посетил Тревър-Роупър в Оксфорд и показал подобна наивност и готовност да вярва на това, което му кажат, съчетано с истински талант за откриване на документи и информация.

С тези благодушни мисли в главата историкът си легнал, непоклатимо вярвайки в автентичността на Хитлеровите дневници.

Мърдок действувал изкусно в преговорите. Към вторник, изолирани в Ню Йорк, Кох и Шулте-Хилен се видели неизбежно принудени да молят австралиеца да купи синдикалните права. Когато той най-после се съгласил да възобнови преговорите, бил в състояние да диктува цена, която сам определи. Първоначалното му предложение за правата за Британия и Британската общност било 750 000 щатски долара. Сега той ги получил за малко повече от половината на предишната сума, която предложил — 400 000 долара. Парите щели да бъдат изплатени в течение на следващите две години. Първата вноска от 200 000 долара била направена при подписване на договора. (Наскоро след това Мърдок придобил американските права при спазарена цена 800 000 щатски долара.)

Продължителното мълчание на „Нюзуик“ убедило немците, че списанието наистина се готви да открадне историята им. По-нататъшни преговори били безполезни. Двамата представители на „Щерн“ имали чувството, че нарочно ги задържат в нюйоркския хотел, за да забавят публикуването в Хамбург.

В сряда Шулте-Хилен телефонирал на Райнхард Мон и признал на собственика на „Бертелзман“, че е оплескал преговорите — по думите му той „надценил картите в ръката си“. Позвънил и на Хензман и издал нареждания „Щерн“ да публикува сензацията си идния понеделник. Откриването на дневниците трябвало да се обяви в петък.

Кох и Шулте-Хилен взели следващия самолет за Германия.

Същата сряда в редакциите на „Таймс“ и „Сънди таймс“ много малко хора знаели за предстоящото придобиване на Хитлеровите дневници. А тези, които знаели, били най-вече смутени или изпълнени с опасения.

Филип Найтли се завърнал в „Сънди таймс“ във вторник след четиримесечно пребиваване в Австралия. Същата вечер отишъл на почерпка с Ерик Джейкъбс, редактор, който отговарял за големите статии на първа страница на вестника, влизащи в рубриката „Обзор“. Той казал на Найтли, че за известно време няма да има нужда от никакви материали. Доколкото разбирал, на това място във вестника щял да публикува Хитлеровите дневници.

На другия ден Найтли се отбил при Магнъс Линклейтър, редактора на сензационните материали.

— Тези Хитлерови дневници — попитал той — нали не са същите, които Дейвид Ървинг ни предложи през декември?

Линлейтър отговорил, че не са — те били предложени на вестника от „Щерн“. Няколко минути по-късно Найтли попаднал случайно на редактора от „Сънди таймс“ Франк Джайлс в тоалетната. Казал му, че е обезпокоен от слуховете, които дочува за дневниците. Всичко звучало много подозрително.

— Имаш основание да бъдеш предпазлив — отвърнал Джайлс. — Но не се безпокой. То не ни засяга. Мърдок ще ги издава в „Таймс“.

Найтли не се успокоил. Попитал дали може да пусне докладна записка, в която да изложи своите резерви по въпроса.

— Непременно — поощрил го Джайлс, — но да не е повече от една страница. Мърдок задържа вниманието си само за кратко; няма смисъл да му даваш нещо по-дълго за четене от няколкостотин думи.

Това, което смущавало подсъзнанието на Найтли, бил споменът за друг комплект документи от времето на войната, купени за „Сънди таймс“ преди петнадесет години — дневниците на Бенито Мусолини. Те били предложени на организацията „Томсън“, собственик на „Сънди таймс“ по онова време, за 250 000 британски лири. Серията експертни изследвания не установила нищо нередно с тях и били изплатени 100 000 лири в брой на един търговец на оръжия от полски произход, който действувал като посредник. Изразходвани били и други големи суми — например — на Виторио Мусолини, сина на диктатора, били дадени също в брой в кафява книжна чанта 3500 лири, за да си купи спортна кола, в замяна на съгласието му да се откаже от претенциите си върху дневниците. Накрая книгите се оказали дело на италианката Амалия Панвини и осемдесет и четири годишната ѝ майка Роза. „Сделката“ струвала на „Томсън“ цяло състояние и за известно време „Сънди таймс“ станал за смях на „Флийт Стрийт“. Оттогава Найтли — един от малцината репортери, останали на работа във вестника, който помнел случая — проявявал предпазливост към такива „находки“ на документи от времето на войната.

Остатъка от срядата Найтли прекарал в писане на докладната записка. Пункт по пункт той насочвал вниманието към сходствата между фалшификата от 1968 година и „сензацията“ от 1983-а. Фиаското с Мусолини трябвало да даде на „Сънди таймс“ няколко поуки:

1. Не бива да се уповаваме на експертното доказване на автентичността. „Томсън“ нае петима експерти, включително и автора на стандартния труд за Мусолини, най-големия световен авторитет по хартията, прочут специалист по графология и международно известен палеограф^[2] и учен, който изследва и доказа автентичността на така наречените „прозоречни дневници“. Нито един експерт не каза, че те са фалшиви.

2. Не бива да се разчита на лица, близки до субекта. Синът на Мусолини, Виторио, каза, че дневниците са безспорно дело на баща му.

3. Не може да се разчита на правна защита. „Слотър и Мей“ (адвокатска фирма) движеше преговорите за „Томсън“. Тази фирма не успя да възвърне нито пени, когато дневниците се оказаха фалшиви.

4. Да се пазим от тайни и от принуда за вземане на бързи решения. Фалшификаторите от аферата с „дневниците на Мусолини“ постигнаха целта си, защото принудиха „Томсън“ да сключи бърза сделка. Било изключително важно да се пази пълна тайна, казаха те, за да се попречи на италианското правителство да се намеси в случая. И двете маневри попречиха на нормалното проучване на средата на търговците, предложили „дневниците“, и произхода на тези „дневници“.

 

Въпроси за размисъл:

1. Кои немски ерудирани специалисти са видели дневниците? Видял ли ги е например член на Института за съвременна история?

2. Кои британски специалисти извън университетските среди са видели дневниците? Дейвид Ървинг видял ли ги е?

3. Доколко убедително продавачът е обяснил къде са се намирали дневниците през всичките тези години и защо те излязоха на повърхността сега: на петдесетгодишнината от идването на Хитлер на власт.

Проблемът в този случай е, че потайността и вземането на прибързано решение работят в полза на мошениците. Организирането на сериозна проверка ще ни даде гаранции за сигурност, но няма да бъде приемливо за продавача. Трябва да настояваме да се извърши проверка по наша собствена инициатива, а не да приемаме проверките на друга издателска организация.

По-късно интуицията на Найтли се оказала правилна в почти всеки детайл. Проверката на автентичността била незадоволителна. Предполагаемото участие на източногермански длъжностни лица и страхът, че авторското право няма да бъде сигурно, спомогнало за климата на потайност, граничеща с параноя. Нито един германски историк не бил допуснат да се запознае с дневниците. Не било дадено никакво обяснение къде са били държани дневниците повече от тридесет години. Вестниците „Таймс“ не предприели свои проверки; те само изпратили Тревър-Роупър на кратката му експедиция до швейцарската банка.

Найтли изпратил докладната си записка на Франк Джайлс, който да я предаде на Мърдок. Не чул нито дума за нея. Вече било много късно. Мърдок бил купил дневниците, а сега и правото на предимство: той също като „Щерн“ щял да изпревари с публикацията си „Нюзуик“.

Тревър-Роупър се прибрал в Кембридж късно вечерта в сряда. Към полунощ, докато разговарял с жена си във всекидневната, му се обадили от другата страна на Атлантика, от Ню Йорк, Мърдок и Чарлс Дъглас-Хюм. Мърдок му съобщил, че „Щерн“ изтегля напред датата за публикуване и тя е понеделник. „Нюс Интърнашънъл“ получил синдикалните права за дневниците.

— Мисля, че ще печатаме дневниците в „Сънди таймс“ — казал той. Обявяването на откритието щяло да стане в петък сутринта, след по-малко от тридесет и шест часа. Дъглас-Хюм се намесил:

— Искаме от вас материал за съботния брой на „Таймс“. Можете ли да го приготвите?

Тревър-Роупър отговорил, че се надява да успее да го приготви, ако го пише направо. Уговорили се статията да бъде взета от дома му в петък сутринта от куриер на „Таймс“.

В четвъртък в Хамбург Зорге и Хензман обвързали с „Щерн“ неговите по-малки, европейски синдикатни партньори. „Пари мач“ купил дневниците за 400 000 щатски долара. Испанската компания „Групо сета“ платила 150 000 долара. „Гейлилустрерде пере“ от Холандия платил 125 000 долара за серийните права в Белгия и Холандия. „Норехе пресе“ от Норвегия купил дневниците за 50 000 щатски долара. Италианските права били придобити от „Мондадори“, издатели на списанието „Панорама“, макар че като предпазна мярка те решили на този етап да купят само първите четири откъса за 50 000 долара. Прибавени към получените 1,2 милиона долара от „Нюс Интернашънъл“ за сериализацията на английски, това означавало, че хитлеровите дневници били реализирали досега 1 милион и 974 хиляди щатски долара — по-малко от сумата, на която първоначално се надявало списание „Щерн“, но все пак една от най-големите синдикатни сделки в историята. Предстояла продажбата, разбира се, и на световните права за издаване на книги.

Жилището на шефа на колежа „Питърхаус“ била голяма и внушителна къща в стил „кралица Ан“ от източната страна на „Тръмпингтън Стрийт“, срещу самия колеж. Просторният и с добро разпределение дом бил смятан от Тревър-Роупър за едно от най-привлекателните предимства за шефа на „Питърхаус“. („Единственият недостатък — отбелязал той — е, че колежът върви заедно с жилището.“)

През целия четвъртък, 21 април, професорът седял в кабинета си на първия стаж и се опитвал да пише статията си за „Таймс“. Въпреки че с право се прочул благодарение на литературния си стил (А. Дж. П. Тейлър го нарича „несравним есеист“), той винаги намирал писането за „ужасно мъчително“. Фаталните срокове били особено противни за него. Той никога не използувал пишеща машина, винаги пишел с автоматична писалка и обичал да „пише, да остави текста да отлежи и после да го преработи“. Днес той нямал време за такъв лукс. Най-сетне, като си подредил бележките и прояснил главата си, се заловил за работа.

„Един нов документ — започнал той — или по-скоро цял нов архив от документи се появи наскоро в Германия. Това е архив с голямо историческо значение. Когато той стане достъпен за историците, ще привлече вниманието и интереса им за известен период. Но може да ги смути. Става дума за личния дневник на Хитлер, писан на ръка от самия него по време на почти цялото му властвуване…“

Същата вечер в лабораторията си в малкия град Бад Емс край Колбенц д-р Арнолд Ренц завършил анализа си на трите листа хартия, които „Щерн“ изпратил до Бундесархива предишната седмица.

Когато му възлагал ангажимента, д-р Йозеф Хенке казал на Ренц, че тестовете трябва да се проведат с най-голяма спешност. Затова химикът работил до късно, за да може да даде на Хенке резултатите на следващия ден. Той имал и добра новина, и лоша.