Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (19)

Шестнадесета глава

По същото време, когато Валде и Зорге кацали в Хамбург, Аугуст Призак и Били Ф. Прайс пристигнали в Лондон. Те представлявали странна двойка: обеднелият беловлас нацистки „професор“ и богатият, широк като бъчва в гърдите и напорист тексасец, обединени от общата си страст към картините на Адолф Хитлер.

Когато Прайс не бил в Европа да търси аукционни зали и частни колекции на Хитлеровото изкуство, обикновено се намирал в родния си град Хюстън и обикалял по затревената писта на стадиона на Хюстънския спортен клуб или карал колата през фермата си и стрелял наслука по катерици със своята пушка „Магнъм“ от „Кадилак Елдорадо“ с гюрук, „изработен по специална поръчка за мистър Били Ф. Прайс“. („Ти ли им даде модела на колата?“ — „О, не, момче, дадох им моя чек!“)

На пръв поглед Прайс изглежда странна личност, но той не е единствен по рода си. Изчислено е, че в целия свят съществуват 50 000 колекционери на нацистки паметни вещи, предимно американци, занимаващи се с бизнес, който им носи, както се говори, годишна печалба 50 милиона долара. В Съединените щати месечният бюлетин „Дер Гаулайтер“, издаван от Маунт Айда в Арканзас, доставя информация на 5000 сериозни познавачи и търговци за най-новите прояви и аукциони. Всяка година цените нараствали с 20%.

— В Щатите — твърди Чарлс Хамилтън — колекционерите на Хитлерови паметни вещи са 40 на сто евреи, 50 на сто стари бойци като мен и 10 на сто млади, очаровани от хора като Рудел.

В Лос Анджелис един колекционер се забавлявал насаме, като обличал палтото на Рибентроп. В Канзас Сити местен държавен служител поднасял напитки от Хитлеровата купа за пунш. В Чикаго един лекар си построил железобетонен свод под дома си, където държал колекция от нацистки оръжия, включително обредния, украсен със скъпоценни камъни ловджийски нож на Херман Гьоринг. В Аризона един търговец на употребявани коли разхождал семейството си в „Мерцедеса“-а, модел 1938 година, който Хитлер подарил на Ева Браун; той струвал на търговеца 150 000 долара, очаквал да го продаде за 350 000.

През 1982 година Били Прайс бил петдесет и две годишен и мултимилионер. („По дяволите, ако не можеш да станеш милионер в Хюстън, ти си боклук, момче!“) Парите си печелел от своето предприятие „Прайс къмпресър къмпани инкорпорейтед“, което произвеждало девет десети от всички компресори, използувани за проучване на нефт под морската повърхност. Подобно на Фриц Щифел, когото срещнал в Щутгарт, Прайс също бил богат инженер, но не и учен, чийто успех му осигурявал средства да задоволява интереса си към Адолф Хитлер. За пръв път изпитал възхищение от нацистите през 50-те години, по време на службата си в армията на САЩ в Германия. Докато се намирал в Европа, издирвал бивши нацисти и именити съвременници на Третия райх, като например вдовицата на Ромел. В началото на 70-те години, вече станал богат, той се върнал в Германия и започнал да купува паметни вещи, главно картини на Хитлер, като заплащал между 2000 и 12 000 долара за всяка.

Изглежда, Хитлер бил притегателна сила за бизнесмените, особено когато — както в случая с Били Прайс и Фриц Щифел — те са самостоятелно издигнали се хора. Кариерата на Хитлер представлявала за тях най-яркият и най-колосален пример за това, какво може да постигне човек, ако използува пълните възможности на волята си.

„Казват, че Хитлер не можел да има дневници — твърди Прайс, след като била разкрита фалшификацията. — Казват, че не би могъл да извърши едно, да направи друго. Това са пълни глупости — Хитлер е могъл да рисува картини, да пише опери. По дяволите, та той е завладял по-голяма територия от Римската империя, и то само за три години! Бил е годен да извърши всичко, щом впрегне ума си за това.“

Годините на Хитлеровия „триумф на волята“ съвпадат с апогея на философията на самопомощта — по време на икономическата депресия се водели курсове за лично усъвършенствуване и се издавали ръководства за успех, които достигнали кулминацията си през 1938 година с появата на книгата на Дейл Карнеги „Как да печелим приятели и да въздействуваме на хората“. Всичко било възможно, стига да имаш подтик да го постигнеш.

„Човек не е това, което си мисли, че представлява — пише американският свещеник Норман Винсънт Пийл, — а това, което сериозно мисли, че представлява.“

„Целият ми живот — заявява Хитлер през 1942 година — може да се представи като мое непрестанно усилие да убеждавам другите.“

С школуваната си маниерност, с шлифования си навик да се взира в очите на хората, с глада си за четене на учебници и да поглъща технически данни, Хитлер бил олицетворение на стихийното самоусъвършенствуване.

— Гледам тази картина — казал Прайс, докато съзерцавал едно произведение на Хитлеровата живопис, което изобразявало цветя във ваза — и никак не мога да отгатна какво е минавало през главата на човека, когато я е рисувал.

Портите на фермата на Прайс били високи тридесет фута и увенчани с каменни орли — точни копия по размер на предвидените за портите на Хитлер от Алберт Шпер. А на моравата пред къщата на Прайс бил поставен танк и едно леко оръдие. Почти цялата му колекция се помещава в главната квартира на компанията, близо до любителското летище на Хюстън. На една от стените е окачен портрет на Рудолф Хес в нацистка униформа. В тоалетната има картина на Хитлер. Зад стъклени рамки са поставени няколко дребни сувенира — фактурата за продажбата на първия автомобил, купен от Хитлер за нацистката партия; бележка за бельо, дадено на обществена пералня, написана собственоръчно от Хитлер; писмо на затворническа бланка от Гьоринг до съпругата му по време на Нюрнбергския процес; и писмо от Гьоринг до фелдмаршал Милх. На масичка, поставена в ъгъла, стои голяма снимка на Гьоринг в сребърна рамка, украсена със свастики. До тази снимка е изложена нескопосна и грубовата поздравителна картичка за рожден ден, изпратена от Хитлер на генерала от СС Сеп Дитрих. Има и бюстове на Хитлер. Забелязват се и два албума на Хитлер със снимки от войната, с подвързия от сребро и с мълниите на СС и свастики по краищата, както и с голям орел на корицата. Когато ги отвориш, в долната страна на първата страница изпъква надписът: „Екслибрис Адолф Хитлер“. В богато украсено шкафче с витринка са поместени приборите за храна и салфетките на Хитлер. Прайс обича да се перчи със сувенирите си, но внимава и да не засегне посетителите.

— Голяма част от бизнеса ми се извършва с евреи — признава той. — Когато очаквам да ме посетят евреи, скривам всичко от погледа им.

Гордостта на колекцията на Прайс, плодът на цялото десетилетие усилия, заема цяла стена в дъното на заседателната му зала: тридесет и три картини на Хитлер, застраховани за над 4 милиона долара, поставени в осветена витрина от бронирано стъкло и защитени от изкусно подредени алармени инсталации. Картините са безжизнени и сухи: грубо пресъздадени пейзажи, предвзето представени виенски сгради, няколко натюрморта с цветя и две непохватно осъществени архитектурни скици, нахвърлени с молив, които Прайс купил от Алберт Шпер. Любимата картина на тексасеца е акварел на Виенското кметство, рисуван през 1911 година.

— Повечето сведущи хора твърдят, че той не е най-добрият художник на света, но аз мисля, че положително е бил добър художник, като имам предвид огромния опит, който е притежавал — говори колекционерът.

Прайс смята, че е купил картините „в интерес на историята“: Един ден, мисли той, когато техниката отбележи достатъчен напредък, „може би ще е възможно те да се заложат в компютър и да се получи информация за мозъка на Хитлер“.

Мечтата на Прайс, заради която той установил съдружие с Аугуст Призак, била да открие всички съществуващи Хитлерови картини и рисунки, за да ги представи в каталог, който сам ще издаде. Прайс не бил във възторг от своя компаньон: тази връзка била наложена от необходимостта.

— Да, аз зная, че Призак е нацист. Но ако искате да узнаете нещо за Хитлер, трябва да наемете нацисти — уверява ни Прайс.

— По дяволите, ако смятам да изследвам рака, никой няма да ме упрекне с думите: „Защо постоянно се навъртате около всички тези жертви на рака?“ Напълно съм сигурен в това.

Двамата обиколили частните колекционери в Америка и Германия. И тъкмо тази тяхна мисия ги отвела в Британия през пролетта на 1982 година.

През последната седмица на април те пристигнали в Лонглийт, Уест Кънтри, една от най-красивите богатски къщи в Англия, родово имение на сър Хенри Фредерик Тин, шести маркиз Бат. Лорд Бат, седемдесет и седем годишен и глух с едното ухо, но иначе забележително енергичен, ги отвел със старинния си асансьор на третия етаж — частта от неговия дом, недостъпна за посетители. Отключил една врата в съседство с библиотеката и въвел Прайс и Призак в дълго, тясно помещение, натъпкано с нацистки паметни вещи. В дъното на помещението изпъквала една восъчна фигура на Хитлер в естествена големина с черно кожено палто и лента със свастика на ръкава. Но нито тази фигура, нито очилата на Химлер, нито покривката за маса на коменданта на Белзенския лагер заинтересували Прайс. Това, което бил дошъл да види тук, била частната изложба на лорд Бат от картини на Хитлер. Тя заемала цяла стена и била най-хубавата колекция на света: шестдесет картини, за които Прайс преценил, че струват 10 милиона щатски долара.

След няколко дни, като се върнали в Лондон, следобеда в четвъртък, 22 април, Аугуст Призак телефонирал на Дейвид Ървинг в жилището му на „Дюк Стрийт“, Мейфеър. Призак обяснил защо той и Прайс се намират в Британия и попитал дали Ървинг би желал да ги посети за вечеря в техния хотел. Ървинг приел.

Призак отдавна се надявал на тази среща с британския историк. От всички биографи на Хитлер той бил най-полемично настроеният. Във „Войната на Хитлер“, издадена през 1977 година, цитирал един от лекарите на фюрера, който описал как Хитлер изразил възхищението си от една „обективна“ биография на кайзера, написана от англичанин. Лекарят казал следното:

После Хитлер спомена, че от известно време е започнал да изисква да се стенографират за потомците всички важни разисквания и военни съвещания. И може би един ден, след като той умре и бъде погребан, ще се появи някой обективен англичанин и ще се отнесе към него по същия начин. Сегашното поколение нито може, нито желае да направи това.

Ървинг никак не се съмнявал, че той е човекът, когото фюрерът е имал предвид. „Войната на Хитлер“, писана десет години, се основавала на богатството от непубликувани дотогава документи, писма и дневници. Целта на Ървинг била да предаде историята на войната, „доколкото е възможно през очите на Хитлер, така както фюрерът я е виждал от кабинета си“. Получила се завладяваща книга, но поради естеството си била небалансирана. Колкото и „обективно“ да съчетавал авторът ѝ непубликуваните спомени на Хитлеровите подчинени, словата им си оставали думи на мъже и жени, които се възхищавали от своя властелин. Ограничен с тесните рамки на Хитлеровото ежедневие, биографията притежавала елемент на странна нереалност: лагерите на смъртта, зверствата, страданията на милиони хора, резултат от войната на Хитлер, отсъствували в книгата на Дейвид Ървинг, в неговата интерпретация.

Ървинг целял да представи Хитлер като обикновено човешко същество, а не като диаболична фигура, изпълнена с безгранична злост. Но такава цел била равносилна на оскърбление към жертвите му.

„Ако мислиш за него като за човек — казва един евреин в произведението на Джордж Стайнър «Превозването на А.X. за Сан Кристобал», — ще изпаднеш в съмнения. Ще го помислиш за човек и ще престанеш да вярваш, че това, което е извършил, наистина се е случило.“

Ървинг приковава на позорния стълб по-ранните биографи, описали Хитлер като демон:

„Изправени лице в лице пред явлението Хитлер, те не могат да схванат, че той е обикновен, ходещ и говорещ човек, който тежи 155 фунта, с коса, започнала да се прошарва, много изкуствени зъби и хронични храносмилателни оплаквания. Той е за тях олицетворение на дявола.“

Център на тезата на Ървинг, „че Хитлер не е бил всъщност всемогъщ фюрер“, е аргументът му, че Хитлер не е издавал заповеди за масови изтребления и дори не е знаел нищо за тях. Тази теза предизвикала голямо вълнение. В Германия след спор с издателите на Ървинг книгата била изтеглена от пазара. В Британия той развихрил страхотна свада с група учени по време на телевизионно шоу-разговор, водено от Дейвид Фрост и предавано на живо. В Америка книгата била яростно нападната от Уолтър Лакьор в „Ню Йорк Ривю ъф Букс“ и бойкотирана от най-големите американски издатели на книги с меки корици. Ървинг се опивал от разгласата на книгата си, агресивно предлагал да плати 1000 долара на този, който може да му покаже документ, свидетелствуващ, че Хитлер е знаел какво се върши в лагерите на смъртта. Твърдял, че неговата книга потриса евреите само „защото не споделям тяхната представа за масовото изтребление — че шест милиона хора са били убити от един-единствен човек“.

Ървинг признава, че докато е писал „Войната на Хитлер“, се е „идентифицирал“ с фюрера. По време на работата над книгата го е гледал от стената зад бюрото му автопортретът на Хитлер, подарен му от Криста Шрьодер. Ървинг нито пушел, нито се докосвал до алкохол. („Аз не пия — казвал той. — Както знаете, и Адолф не е пиел.“) Споделял възгледа на Хитлер за жените, вярвал, че те са се появили на земята, за да продължават човешкия род и за да има с какво мъжете да си плакнат очите.

„Те просто нямат физически възможности за създаването на нещо градивно.“

Ървинг бил женен и имал четири дъщери, но съжалявал, задето не останал ерген, бракът бил единствената му груба грешка в живота… ненужно отклонение. През 1981 година, на четиридесет и три годишна възраст, основал своя дясна политическа група, създал си верую, че е „определен от съдбата“ за бъдещ водач на британците. С тъмната си коса, сресана наклонено на челото, и с тъмната цепнатина, подобна на мустаци, която започвала от носа и завършвала до горната му устна, имало моменти при подходящо осветление, в които Ървинг застрашително напомнял субекта на прочутата си биография.

Когато Призак позвънил, Ървинг бил погълнат от работата над най-новата си идея: обширен и подробен разказ за живота на Чърчил през годините на войната, замислен, за да докаже тезата на историка, че решението на Британия да влезе във война с нацистка Германия е било катастрофална грешка. Но към 1982 година, въпреки че Ървинг все още притежавал чудесно жилище и „Ролс-Ройс“, започнал да изпитва финансови затруднения. В момента водел злостен и скъпоструващ бракоразводен процес. Имал нужда от пари и болезнено понесъл реакцията към последните си две книги — едната от тях, „Въстание“, била отречена от един рецензент в „Обзървър“ с мотивацията, че е „същинска кофа, пълна с тиня“.

Ървинг пристигнал за вечерята в „Ройъл Ланкастър Хотел“, срещу „Хайд Парк“, в 9.45 часа. Били Прайс и съпругата му нямали възможност да присъствуват, затова той и Призак вечеряли сами. Призак казал на Ървинг, че среща трудности и има нужда от неговата помощ. През октомври предишната година той най-сетне бил успял да издаде книгата си с непубликувани снимки от нюрнбергските сборове. Но на 27 ноември баварските власти постановили, че книгата противоречи на антинацисткото законодателство. И издали заповед да се конфискува целият петхиляден тираж. „Печатницата и всички книжарници били връхлетени в зори“ — отбелязва Ървинг в дневника си. На 31 декември заповедта била отменена и книгите възвърнати. На 11 януари тази година глупавата конфискационна процедура се повторила напълно. Призак попитал Ървинг дали би желал да се яви като именит свидетел на предстоящия процес по този повод. Ървинг се съгласил.

„Трудно бих могъл — пише той — да разгранича тази практика от кладите на книги през 30-те години.“

Но колкото и да съчувствувал на Призак за проблемите му, друга история на „професора“ силно заинтересувала тази вечер Ървинг:

Призак е във връзка (писал Ървинг в дневника си) с един загадъчен човек в Щутгарт, чийто брат е генерал-майор в Националната народна армия на Източна Германия и предстои да бъде пенсиониран, след което ще стане шеф на един военен музей.

Те се занимават с организирана незаконна дейност: човекът от Щутгарт е получил от източногермански източници цели товари Хитлерови паметни вещи срещу заплащане в брой. Те включват произведението на фюрера „Ahnenpass“ („Доказателство за произход“) в зелена кожена подвързия, което разкрива, че пра-прадядото на Хитлер по бащина линия е едновременно и дядо на майка му; 27 полугодишни тома Хитлеров дневник със сребърни орнаменти върху кожената подвързия — в тях се споменавало за „Нощта на дългите ножове“ („Разчистих си сметките с предателската свиня“) от 1934 година; картини с маслени бои и акварели, рисувани от Хитлер, медали, снимки, писма и така нататък. В замяна на това били закупени в „твърда“ западногерманска валута саксонски и тюрингски медали за военна колекция в Източна Германия.

Проблемът бил, че властите в провинция Бавария могат да се опитат да заграбят това богатство, ако открият къде се намира то сега във Федералната република, както предявяват права над цялото имущество на Хитлер по силата на своите „закони“ след войната, които не признават завещанието на фюрера, подписано от него и скрепено с подписите на свидетели в берлинския бункер. Ето защо никой наш съмишленик не казва къде по-точно в Щутгарт се намира този човек, нито съобщава името му.

Ървинг винаги бил проявявал интерес към документите. Те били живецът на кариерата му. Едва ли някой друг историк в света се е ровил така дълго и задълбочено из архивите на Европа и Америка за документи от годините на войната. Опитал се да открие дневник на Ева Браун в Ню Мексико. Седмица наред безплодно търсил с протонов магнитометър в една източногерманска гора стъкленицата с финалните записи на Гьобелсовите дневници. През последните двадесет години, също като героя Зироу Мостъл от „Продуцентите“, с неговите непрестанни пътешествия из „земите на малката стара дама“, Ървинг посетил безброй самотни стари вдовици из малките германски градове, седял на безброй дивани и пиел чаши чай, водил по цели часове любезни разговори с тях, очаквайки момента, когато те ще му предложат да надникне „в някои нещица, които мъжът ми е написал на хартия и които съм скътала“. По този начин успял да събере огромен, неизвестен дотогава материал, в това число и дневниците на Валтер Хевел, офицера за свръзка на Рибентроп в щаба на Хитлер, както и непубликуваните спомени на фелдмаршал Рихтхофен. Разказът на Призак за „загадъчния човек в Щутгарт“ естествено го заинтригувал и като се прибрал у дома си на „Дюк Стрийт“ същата нощ, записал старателно важните моменти от разговора. Решил, че когато отиде отново в Германия, ще проучи едно-друго за тези „Хитлерови дневници“.