Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (30)

Двадесет и седма глава

Ала мъчението за един историк било храна и питие за друг. След триумфа си на пресконференцията Дейвид Ървинг прекарал остатъка от понеделника в писане на статии и даване на интервюта.

„Адолф Хитлер е все още внушителен касов автор от Хамбург до Харлем“ — писал той в „Дейли Мейл“. Представил Хайдеман като „типичен добър и порядъчен човек“. Хайдеман не вярвал, че на света съществуват злодеи; той бил от хората, които имат пълна вяра в рекламите за автомобилни гуми. За читателите на „Билд Цайтунг“ Ървинг очертал седем основания защо смята дневниците за фалшиви. Бил неуморим. В 3.30 часа през нощта в четвъртък бил събуден в хотелската си стая в Хамбург и изтичал до едно местно телевизионно студио за връзка на живо с програмата на Ей Би Си „Нощни щрихи“.

„Отново двадесет милиона зрители — записал с радост Ървинг в дневника си. — Получих 700 марки в брой, колкото бях поискал.“

От студиото го върнали отново в хотела. Той „откраднал“ още два часа сън и след закуска научил от страниците на „Дер Шпигел“, че списанието е готово да му плати 20 000 марки за неговите фотокопия и неговата история.

„Много задоволително — отбелязал той. — Това възлиза общо на около 15 000 лири стерлинги, получени за три дни.“

Следобед Ървинг отлетял за Франкфурт за участие в дискусия по Западногерманската телевизия по автентичността на дневниците.

По същото време в Съединените щати очакваното коварство на „Нюзуик“ най-сетне се проявило. В понеделник били излъчени телевизионни реклами на списанието, в нито една от които не се споменавало за съмнения относно достоверността на дневниците. Евентуалните читатели на обявите, отпечатани във вестниците, също останали с впечатление, че „Нюзуик“ е купил дневниците и че няма никакъв проблем около тяхната автентичност:

Тези породили спорове документи могат да променят историята на Третия райх от идването на Хитлер на власт до неговото самоубийство сред развалините на Берлин.

Те хвърлят нова светлина върху характера му, върху плановете му за войната, за Мюнхен, за чудото при Дюнкерк, за бягството на Рудолф Хес, за сраженията, които е водил, както и за любовните му връзки с Ева Браун.

Търпеливият читател трябвало да изгази цели четири новоредия, за да стигне в петото до подхвърления въпрос: „Истински ли са дневниците?“ Мейнард Паркър, който отговарял за оформянето на материала в „Нюзуик“, по-късно не изразява никакво разкаяние за този агресивен търговски похват:

— Рекламният отдел имаше по-ранни срокове от нашите, но аз не смятам, че рекламите представят превратно материала, поместен в списанието.

Това било истина. Въпреки че списание „Нюзуик“ давало в известна степен израз на възгледите на скептиците, преобладаващото впечатление, което оставяли у читателите многото страници, посветени на дневниците, било, че те са автентични. Списанието всъщност поместило повече откъси от тези в „Щерн“ — седемнадесет отделни цитата, събрани по време на синдикатните преговори. Сред тях имало един, в който Хитлер благоговее пред Йосиф Сталин: „Как, за Бога, Сталин успя да постигне това“; следвали други — Хитлер за Мусолини: „Той няма любезността да се изправи лице в лице пред мен“; за Главното командуване на Вермахта: „Тези стари офицери обичат да се кичат с титли и ордени, да придобиват имоти, а не се подчиняват на моите заповеди“; а в друг цитат е представен един „нежен и сантиментален“ Хитлер в отношението си към Ева Браун: „Ева трябваше да понесе доста страдания.“

Както могло да се очаква, германците се почувствували много оскърбени.

— Това е долнопробна, гадна хитрост — оплакал се в интервю с „Тайм“ Петер Кох. — Ще трябва да съдим списанието. Ние сме измамени и мога да уверя „Нюзуик“, че ще съжалява за постъпката си.

Специална статия била посветена на съдебната и графологическата експертиза, поръчани от „Щерн“; имало материал от Герхард Вайнберг, озаглавен „Оценката на един учен“, и друг за „Хитлер и масовото изтребление“. Заключителните думи в списанието предсказали, че откриването на дневниците щяло да принуди света „отново да се занимае със самата личност на Хитлер“.

Немците ще трябва отново да се запитат за колективната си, унаследена вина. Евреите ще трябва да се изправят отново пред страховете си. Всички ние трябва да се запитаме отново дали злото на Хитлер е било единствено по рода си, или то витае във всекиго от нас. Тези размишления бяха банализирани години наред в блудкави трилъри с меки корици и телевизионни филми. Сега появата на Хитлеровите дневници — истински или не, това впрочем съвсем не е съществено — ни напомня за ужасната действителност, върху която градим нашите съмнения за самите нас и за всички останали.

Позицията на „Нюзуик“ по Хитлеровите дневници била широко критикувана в Съединените щати. Уводна статия в „Ню Йорк таймс“ под заглавие „Хайл, Хистъри“ („Здравей, историйо!“ — Б.пр.) изразявала дълбоко възмущение най-вече от твърдението на списанието, че въпросът дали дневниците са истински, или не „съвсем не е съществен“:

Съвсем не е съществен? Съвсем не е съществено това, което натрапи на века най-сатанинската тирания? Съвсем не е съществен въпросът, дали Хитлер е превъплътен, а може би и наново формулиран фактически или чрез фалшификат?

Журналистиката не бива да се самоутешава с обичайното извинение, че може да борави прибързано с историята. А учените, които действуват също тъй прибързано, макар впоследствие да променят позицията си, едва ли могат да бъдат наречени историци.

„Нюзуик“ отразил широко дневниците, но списанието не било единствено по отношение на оценката, че това е най-важната история в момента: самият „Ню Йорк таймс“ поместил материали, свързани с дневниците, на първа страница в събота, неделя, понеделник и вторник; изданията с таблоиден формат, които излизали в масов тираж, дори отразили сензацията още по-широко. Към петия ден явлението „Хитлерови дневници“ се превърнало в своего рода гигантска сапунена опера^[1] — международно забавление, течащо по почти всички радио и телевизионни мрежи и по първите страници на вестниците в света. Какво неповторимо повествование — за бункера на Хитлер, за старите нацисти, за катастрофата със самолет през войната, за канала иззад желязната завеса, за милиони долари, за трезора на швейцарската банка, за тайни документи, за юмручен бой пред камерите, за промяната на намеренията, за пренаписване на историята, за лорд Дейкър, Дейвид Ървинг, Рупърт Мърдок, Герд Хайдеман…

Едва ли не всеки учен, писал някога нещо за Хитлер, бил призован да коментира. Професор Доналд Уот, редактор на последното издание на английски на „Майн Кампф“, смятал дневниците за „странни“. Джон Кенет Галбрейт ги нарекъл „неправдоподобни“. Уилям Л. Шайрър ги нарекъл „чудати… направо измамни“.

— Не очаквам сериозните историци в скоро време да се докоснат до тези неща — казал Дж. П. Стърн, авторът на „Фюрерът и народът“.

Професор Гордън А. Крейг нарекъл дневниците „една от най-сензационните находки на века“.

— Въпросът е от незначителна важност — било характерното твърдение на А. Дж. П. Тейлър. — Кой го е грижа за Хитлер в наши дни?

Някои били на мнение, че дори материалът да е автентичен, той не е трябвало да се публикува, но това, което вълнувало въображението на масовия читател и зрител, бил фактът, че дневниците са на Хитлер. А дневникът е нещо интимно и човешко. Възможно ли е личност, причинила толкова страдания, да бъде допусната да говори на обикновен език, да оправдава постъпките си? То пряко засяга гледната точка на Джордж Стайнър:

„Ще го помислите за човек и ще престанете да вярвате на това, което е извършил.“

А главният равин на Великобритания Иманюъл Якобовиц изразил този аргумент в писмо до „Таймс“, намерило отглас в цял свят, особено в Западна Германия:

Като човешко същество — жертва и оцелял от най-чудовищната тирания в историята — протестирам енергично срещу публикацията на така наречените Хитлерови дневници. Дали те са автентични или не, е съвсем несъществено в сравнение с престъплението да възкресиш въплъщението на злото и неговата пропаганда, което го реабилитира за едно поколение, а то не познава този изпечен гангстер… Като приветствуваме тази находка като най-голямото литературно откритие след скрижалите от Мъртвото море, ние вършим светотатство, което е върховно оскърбление към милионите, загинали и страдали при тази тирания.

Хиляда деветстотин осемдесет трета година отбелязва петдесетата годишнина от идването на власт на нацистите. Но въпреки че от края на войната се споминало повече от едно поколение, реакцията, породена от дневниците, показала колко мощен символ си остава Хитлер. Това не само било ново доказателство за точността на старото клише за очарованието на злото; коментарите разкрили и друго: колко малко се е променило отношението към Хитлер. В комунистическия свят отразеният в дневниците Хитлер бил представен като агент на капитализма. По подобен начин някои консерватори на Запад, като преценявали представения от „Щерн“ Хитлер, били заслепени за всяко свое друго съображение от преобладаващото си недоверие към Съветския съюз. И двете реакции били странно ехо на това от 30-те години на века.

В деня на пресконференцията на „Щерн“ професор Карл Дитрих Брахер от Бонския университет окачествил дневниците като фалшификати и разсъждавал над проблема кой носи вината за тях. Той подчертал, че това е онзи Хитлер, комуто се приписвало възхищение от проницателността на свръхмиротвореца Невил Чембърлейн; същият Хитлер дал възможност на британската армия да избяга от Дюнкерк; той разрешил мирната мисия на Хес през 1941 година. А враговете на Хитлер на Запад, Чърчил и Рузвелт, били представени като подпалвачи на войната. Брахер внушавал мисълта, че дневниците са „опит да се манипулира германската история в деликатен политически момент“. Могло да се допусне, че дневниците са дело на чужда велика сила. В края на краищата 80-те години „били време на интензивни дебати за разгъване в дълбочина на новите ракети на НАТО в Западна Германия“ — в такъв момент „имало нарастващ интерес към история, неблагоприятна за Съединените щати и Британия“. Вернер Мазер допускал, че дневниците са произведени в официална „фабрика за фалшификати“ в Потсдам в Източна Германия, „където писмата и бележките на Хитлер се подправят, за да се печели с тях твърда валута за източногерманците“. Тази теза била развита в Британия в едно радиоинтервю от Джордж Йънг, бивш заместник-директор на Шести отдел на разузнаването и изтъкнат привърженик на студената война. Без всякакви доказателства — без дори да е виждал дневниците — той заявил, че тези дневници са вероятно част от „източногерманско официално усилие за дезинформация“:

Източногерманската служба за сигурност и разузнавателната служба имат отдел за подправяне на документи, или иначе казано, отдел за дезинформация. Без съмнение те са способни на това… За русите ще е изгодна книга, която сее недоверие във всеки вид и под всяка форма най-вече сред западногерманците. Напоследък НАТО твърде шумно се вайка и стене и всичко, което сее съмнения за миналото, може да създаде недоверие към настоящето.

На закуска за представителите на печата в Ню Йорк във вторник американската представителка в Организацията на обединените нации госпожа Джийн Къркпатрик също прозряла в дневниците ръката на източна разузнавателна служба.

— Не се съмнявам — заявила тя, — че днес в Централна Европа има лица, които биха се опитали и наистина се опитват да сеят недоверие между Съединените щати и техните германски приятели.

Комунистите хранели свои подозрения. Съветският съюз дал 20 милиона жертви във войната с Хитлер; паметта за това имала все още решаващо въздействие върху външната политика на Русия. Москва не била потвърдила официално смъртта на Хитлер до 1968 година и си оставала болезнено чувствителна към всеки предполагаем опит за реабилитиране на нацистите. В понеделник професор Сергей Тихвински, изтъкнат руски историк и член на Съветската академия на науките, определил Хитлеровите дневници като „най-очебиен акт на политически саботаж“. В 6.30 часа вечерта в сряда Съветската телевизия охарактеризирала публикуването на дневниците като „опит да се реабилитира главният фашистки престъпник“. Деветдесет минути по-късно в предаването за чужбина Радио Москва изразило подобно мнение за слушателите си във Франция, където „Пари мач“ било току-що започнало да публикува своя сериал:

Призракът на фюрера, представен в човешки облик… е опит да се представят предварително пред общественото мнение в благовидна форма усилията на известни кръгове в САЩ и в щаба на НАТО, които изработват в момента нови варианти на ограничени бойни действия или нови войни в Европа, използувайки за претекст стария мит за заплахата от Изток — мита, който позволи на Хитлер да подпали Втората световна война.

„Тези «дневници» — твърдяла официалната осведомителна агенция ТАСС — са създадени с цел да пропагандират нацизма сред младото поколение, да го отклонят от борбата за мир и да го поставят в услуга на десните националистични сили във Федералната република.“

В Берлин източногерманското външно министерство излязло с официално становище: „Германската демократична република окачествява публикуването на Хитлеровите дневници в «Щерн» като закъснял опит да се реабилитира Хитлер.“ Западни журналисти, които подали молби за разрешение да посетят мястото на самолетната катастрофа край Бьорнерздорф, се изненадали от необикновено бързото уреждане на визите им. Източногерманците горели от нетърпение да дадат възможност на чужденци да разговарят с местните фермери, които буквално без изключение отхвърляли идеята, че някакви документи са могли да бъдат спасени от горящите останки на разбилия се самолет. Неочаквано, след векове тих, незабележим живот в селото нахълтали многобройни представители на западните медии. В Бьорнерздорф, неподозиращ с нищо фурора около дневниците, се понесъл слух, че причината за нашествието на оператори и репортери се дължи на двата гроба, обозначени с надписите „Неизвестен мъж“ и „Неизвестна жена“, които съдържали останките на Хитлер и Ева Браун.

 

 

През нощта на 26 април, вторник, водещите западни участници в полемиката били събрани в Западногерманската телевизия, ZDF, една от двете национални телевизионни мрежи; тя променила вечерната си програма, за да представи дискусия по автентичността на дневниците. Петер Кох и Герд Хайдеман пристигнали със самолет от Хамбург във Висбаден, където се намирали студиата на ZDF. На франкфуртското летище те попаднали на друг участник, поел като тях към ZDF, Дейвид Ървинг. Тримата се ръкували — „Кох с неохота“ — отбелязал Ървинг в дневника си.

Програмата започнала с прожекция на „находката“, която ZDF купила от „Щерн“ за 175 000 марки. Филмът бил последван от безкрайна и с безброй участници дискусия от вида, който бил любим в Западногерманската телевизия. Четирима историци — Валтер Хофер, Андреас Хилгрубер, Еберхард Йекел и Дейвид Ървинг — се изправили срещу Петер Кох във Висбаден. Герхард Вайнберг взел участие по линията от Бон. Тревър-Роупър бил склонен да застане в студио в Лондон — изолирана фигура, която говорила изцяло на английски (доказателство за спънките, които той срещал с немския език, което не пропуснали да отбележат западногерманските вестници на следващия ден). Петер Кох попречил на Герд Хайдеман да вземе участие: убеждението на последния, че дневниците са били автентизирани от Мартин Борман, нямало да увеличи увереността на „Щерн“ в тяхната достоверност.

Тревър-Роупър отишъл по-далеч в изказването си от онова, което направил на пресконференцията. Товарът да докаже достоверността на дневниците отново лежал на плещите на „Щерн“, казал той.

— Аз също вярвам — заявил британският историк, — че някои от другите документи, които видях в дома на мистър Хайдеман и които произхождат от същия източник, са фалшиви.

Кох невъздържано изрекъл въодушевена защита на дневниците. Не могло да има никакво съмнение в тяхната достоверност, настоял той. Те били изследвани от експерти-графолози и съдебни експерти; повечето от критиците на „Щерн“ били подбудени от търговска завист. Дори Ървинг, майстор в обсебване на средата за собствените си цели, бил впечатлен от „мъжествената“ му позиция.

„Накрая той постави своя дневник на Хитлер на масата и ми отправи предизвикателството: «Сега, хер Ървинг, поставете вашата „страница от дневника“ до него и нека видим коя от тях е истинската.» За щастие камерите не бяха насочени върху обектите или щеше да бъде трудно да се осъществи това: страниците бяха безспорно различни…“ — вписал Ървинг в дневника си.

Дискусията се оказала победа за „Щерн“. По-късно, към полунощ, когато Кох и Хайдеман потеглили обратно с кола за летището, отминали Ървинг и Йекел, които слизали по хълма от студиото към хотела си. Двамата от „Щерн“ спрели колата и попитали историците дали се нуждаят от напитка. Ървинг и Йекел приели.

В този интимен разговор Кох дал израз на огорчението си по отношение на „Нюзуик“. Единствено заради американците, оплакал се той, списание „Щерн“ било принудено да избърза дотолкова с отпечатването. А що се отнася до „Нюзуик“, американците щели да имат повече време за проверка на документите и биха могли да предотвратят гибелната гласност, която витае сега около дневниците. Ървинг казал, че списание „Щерн“ е постъпило глупаво, като се доверило на „Таймс“ и „Нюзуик“, а отказало да възложи доверието си на западногермански историк.

„Предложих му да ги покаже (дневниците) на някой скептичен историк като Йекел. Йекел кимна, изпусна мъдро дим от лулата си и се изуми, когато Кох се обърна към него и поиска принципното му съгласие да прецени всичките шестдесет дневника, след като подпише, че се задължава да плати голяма глоба, ако разкрие съдържанието им.“

Идеята била разисквана известно време, но когато почерпката приключила в два часа след полунощ, било вече ясно, че няма място за споразумение: Йекел бил „твърде обвързан от враждебността си“ към дневниците.

 

 

Няколко часа по-късно Петер Кох се появил в залата, където щяло да се проведе заседанието на редакторския колектив на „Щерн“. Колегите му го посрещнали с аплодисменти заради „доблестната му защита“ на дневниците по телевизията предишната вечер. Окуражено от този успех, списание „Щерн“ сега планирало контраатака срещу своите критици. То щяло да насочи битката в самото сърце на вражеския лагер със светкавична офанзива по Американската телевизия. Кох щял да отлети за Ню Йорк на следния ден с един от дневниците и да предложи интервю за всяка достъпна телевизионна и радиомрежа на САЩ.

Същия следобед „Щерн“ завербувал ценен нов съюзник за своята кауза. Волф Хес след двучасово заседание с Кох и останалите редактори заявил на репортерите, че никак не се съмнява в автентичността на сензационната находка на списанието.

— Ще помоля съюзническите власти да позволят на баща ми да коментира дневниците.

Във вторник Рудолф Хес отпразнувал осемдесет и деветия си рожден ден в затвора „Шпандау“. Семейството му от години се опитвало да издействува освобождаването му от затвора. Появата на дневниците сега предлагала нова възможност за привличане на вниманието към незавидното му положение. Волф Хес приел да придружава Кох на разноски на „Щерн“ по време на американското му турне. Изпратил телеграма до американския, британския, френския и съветския посланик с молба да позволят на баща му да изследва и автентизира дневниците, „тъй като той е единствен жив и пряк свидетел“.

 

 

Дейвид Ървинг се завърнал в Лондон в сряда следобед и веднага се завтекъл при мениджъра на банката, в която влагал парите си, но пристигнал късно и потен на срещата. За негова изненада мениджърът се оказал „много приятелски“ разположен: той следял напредъка на клиента си през последните няколко дни с голям интерес. Това обаче не намалявало опасенията му поради факта, че Ървинг бил преразходвал 326 700 лири стерлинги, този дълг датирал от януари; той трябвало поне отчасти да се намали. Както отбелязал в дневника си, Ървинг бил най-сетне годен да му съобщи една добра новина.

„Казах му, че съм спечелил около 15 000 лири от петък насам по различни начини (от телевизията, от статии по вестниците, от договори и тъй нататък) и че тази сума следва да получа сега; гарантирам до две седмици той да получи от мен 6000 лири. Зарадва се много. Бог знае какво бих могъл да му предложа при тази среща, ако не бяха щастливите събития от петък насам.“

 

 

Въпреки скептицизма, наслоил се върху дневниците от експерти от Западна Германия и чужбина, Герд Хайдеман не показвал нито следа на безпокойство. Той вече безспорно съзнавал, че съществуват проблеми с неговия материал: и полицията, и Арнолд Ренц били установили, че част от архива, който той е получил от Куяу, е фалшива; знаел и това, че подправените страници от дневника, които Ървинг разнасял из Европа, произхождат от оригиналния дневник на Фриц Щифел, том, който най-после Хайдеман си осигурил като свое притежание в края на март, но самозаблудата била една от най-ярките черти в характера на Хайдеман. Той лесно повярвал на извиненията на Куяу — че съмнителните телеграми произлизат от различен източник, че веществото, което избелва хартията, е съществувало, преди да дойдат нацистите на власт, че дневникът на Щифел е „партиен годишник“, а не част от главния архив на дневниците. Не била напълно лишена от основание и заблудата му, че дневниците са истински. В подкрепа на това бил фактът, че трите графологически анализа установявали, че страницата, отрязана от специалния том за Хес, е написана от ръката на Хитлер. Могъл да призове на помощ и двата съдебни теста, нито един от които не установявал, че хартията на дневника е от недостоверна дата. Цялото му същество излъчвало увереност. Когато австрийското списание „Профил“ го запитало дали е обезпокоен от твърдението на Дейвид Ървинг, че притежава образец от дневниците, Хайдеман отговорил, че Ървинг блъфира — той „не притежава оригинал и никога не е виждал такъв“. Създава ли му известни грижи новото становище на Тревър-Роупър, бил следващият въпрос.

— Разбира се, че не — отвърнал Хайдеман. — Зная откъде произхождат дневниците… Моят осведомител не е нито бивш нацист, нито търсен военнопрестъпник, но той не желае да бъде публично известен, защото отбягва да се шуми за него в печата, а аз не желая да съобщавам името му, защото му обещах това.

Непоколебимата увереност на Хайдеман, че дневниците са автентични, успокоило тревогите на неговите колеги. През цялата седмица след пресконференцията списание „Щерн“ се представило сплотено пред света. Брайън Макартър, шеф на екипа на „Сънди таймс“, когато се намирал в хотел „Четирите сезона“, споделял съмненията на британските си колеги:

— Но като виждаш абсолютната им убеденост — казал той на Гита Серени след една среща с хората от „Щерн“, — тяхното пълно спокойствие пред лицето на това почти всеобщо неверие, тогава всичко, което можеш да си помислиш, е, че те знаят нещо, което премълчават; че крият нещо, някакъв вид абсолютно надеждно потвърждение на достоверността.

В четвъртък, 28 април, Хайдеман обявил, че липсващите дневници най-сетне са пристигнали в пратка пиана, доставена в Саарбрюкен. Посетил Петер Кюзел в кабинета му и уредил получаването на последната сума от 300 000 марки за 9.30 часа на следващата сутрин.

В петък той се срещнал с Конрад Куяу в Хамбург и получил последните четири тома.

Куяу следял от Щутгарт развоя на събитията с оправдан интерес. В петък, когато вечерните новини известили за откриването на дневниците, той се обадил по телефона на Мария Модрич и ѝ казал да включи телевизора. Куяу видял предаването за пресконференцията от понеделник и я намирал за „невероятна“. Дали ще се отърве сух след нея? Бил твърдо убеден, че ще успее да се отърве: в края на краищата той фалшифицира нацистки документи вече почти цяло десетилетие и досега е успявал да избегне разкриването си. Списание „Щерн“ не би публикувало материала, ако преди това не е успяло да заблуди достатъчно експертите и с това да прикрие следите към него. Когато Ули Блашке, приятелят му от полицията, го видял в бирения бар в Щутгарт в разгара на полемиката за дневниците, той подхванал темата за тях и попитал Кони дали смята, че те са истински. Куяу важно го уверил, че според него те са истински.

Фалшификаторът описал колоритно последната си сделка с Хайдеман същия петък. Според него те се срещнали в архива на журналиста на „Милхщрасе“. Вън публичните дебати за дневниците все още бушували, а вътре телефонът само за кратко преставал да звъни. Хайдеман получил дневниците и му връчил в замяна 12 000 марки и допълнително още 100 000. След това казал на Куяу, че възнамерява да покаже местонахождението на нацистко съкровище в Източен Берлин, закопано на „две лопати дълбочина“. Хайдеман предложил Кони и Едит да отидат там и да го изкопаят. Щял да им заплати за това 20 000 марки.

— О, да! — отвърнал Куяу. — Но ти ще дойдеш да държиш лампата, нали?

Репортерът казал, че не би могъл: невъзможно било да премине границата в момента. Куяу веднага заподозрял опасността Хайдеман да уведоми източногерманската полиция, в резултат на което той да бъде натикан в някой комунистически затвор. Отклонил предложението и се върнал в Щутгарт.

 

 

Няколко часа след като се сбогувал с Куяу, Хайдеман позвънил на Дейвид Ървинг в Лондон.

Откак се прибрал в дома си на „Дюк Стрийт“, Ървинг размишлявал върху събитията от последните дни. Бил принуден да признае пред себе си, че що се отнася до атакуването на автентичността на дневниците на „Щерн“, той е „изстискал лимона докрай“. Запитал се какво би могъл да направи, за да има пак инициативата, и стигнал до един-единствен отговор: трябва да обяви, че е променил становището си и че смята дневниците за истински.

Редица фактори превръщали това в привлекателна идея независимо от очевидния стимул за нова популярност, който ще бъде породен от тази негова идея. Тя му била присъща. Ървинг винаги имал вкус към ролята на enfant terrible^[2]. Той обичал да бъде скандален, да предизвиква тръпки по плътта на свободомислещите. Сега за пръв път в кариерата му позицията по дневниците го била поставила на страната на общоприетото мнение. Това не било в стила му и той го намирал за смущаващо обстоятелство.

Бил започнал и да изпитва искрени съмнения в благоразумността на безкомпромисната линия, която е възприел, бил разколебан от внушителния обем на архива на „Щерн“, като го видял в студиото на ZDF във вторник вечерта. Може и да има някъде истински комплект Хитлерови дневници, които да са послужили за образец на фалшификацията, която „Щерн“ притежава. Едно от възраженията му срещу материала на „Щерн“ било, че Хитлер е страдал от болестта на Паркинсон през последните седмици на живота си. Сега Ървинг трябвало да признае, след като е видял дневниците, че последните вписвания в тях имат силен наклон надясно, сякаш без да се съобразяват с линираните редове на страницата — класически симптом на паркинсово заболяване. И накрая съществувал фактът, че дневниците не съдържали доказателство, което да дава основание да се предполага, че Хитлер е знаел за масовите изтребления — списание „Щерн“ би могло да спомогне за утвърждаване на тезата на „Войната на Хитлер“.

Ървинг казал на Хайдеман, че е на път да промени становището си. Бил дал интервю на Би Би Си същата сутрин, в което обявил своите резерви. Хайдеман го попитал кога ще бъде предадено то.

— Идущата сряда — отговорил Ървинг. И записал в дневника си:

„Хайдеман настоя да направя изявлението си сега, когато Петер Кох заминава за участие в телевизионно предаване в понеделник в Ню Йорк, където ще осъществи своята контраатака.“

Ървинг обещал да помисли по въпроса.

Междувременно същия следобед Радио Москва възобновило нападките си срещу дневниците с непохватно „сатирично предаване“ за Западна Германия. Обектът на нападките бил сменен: не „Щерн“, а другите издания във Федералната република, които в момента пълнели страниците си със съобщения за сензационната история. Предаването било изготвено под формата на разказ, който се води в кабинета на главния редактор на „Ди Велт“. Шефът иска да знае какво ще се помества във вестника през идните няколко седмици. Редакторът за вътрешните новини предлага да се пише за безработицата, която скоро ще достигне цифрата три милиона души. Редакторът за външните новини предлага да се отрази разполагането на американските ракети. Но главният „избухва“:

— Вие сте кръшкачи! Хитът на следващите месеци са дневниците на нашия фюрер. Дори ако авторското право е в ръцете на нашите конкуренти в бизнеса. Да вървят по дяволите! Никой не може да ни спре да обсъждаме автентичността на дневниците. Ще използуваме цитати от тях във всяко издание и във всяка колона. Ти (обръща се той към един репортер) ще трябва да имаш грижата да осигуриш изказвания на историци от чужбина. Ти (отнасящо се за друг) ще доставиш интервюта по темата с другари по оръжие на фюрера. Важно е да представим фюрера колкото може по-внушително. А ти, хм, ти ще отидеш в Берхтесгаден, бившата резиденция на фюрера. Той твърди в своя дневник, че любимото му куче вълча порода, Блонди, винаги след разходка е спирало пред пътната врата. Ще вземеш образци от почвата на самото място и ще ги предадеш на лабораторията. Ако тези почвени проби се окажат съответстващи, тогава?…

— Тогава дневниците са достоверни — изрича гръмко репортерът.

— Правилно — отговаря шефът, широко ухилен. — А сега — на работа! И нито дума, написана от вас, за ракетите или безработицата.

* * *

За пръв път от известно време Хю Тревър-Роупър имал и други мисли в главата си, освен тези за дневниците на Хитлер. Петък, 29 април, бил важно събитие в живота на „Питърхаус“ — денят на ежегодния празник на колежа, древен ритуал, който се отличавал с хубава храна и доброкачествено вино. Почетният гост щял да бъде лорд Хейлшам, председател на Камарата на лордовете и пазител на държавния печат, който пристигнал в средата на следобеда на чай с Тревър-Роупър и съпругата му в жилището на професора край университета.

Били изминали четири дни, откакто историкът дал нареждания на портиера да не свързва нито едно телефонно позвъняване до телефонния номератор с жилището му. Но сега възниквало неудобство, особено когато се касае за такъв високопоставен гост в дома му. Усетил тръпки на боязън, Тревър-Роупър все пак решил да отмени нарежданията, дадени на портиера. Телефонът иззвънял почти веднага след това.

— Аз ще вдигна слушалката — казал Хейлщам.

Обаждали се от „Обзървър“.

— Извинете, но лорд Дейкър не е в момента вкъщи — казал седемдесет и пет годишният председател на Камарата на лордовете и пазител на държавния печат. — Какво да му предам? На телефона е неговият иконом.

Това било забавен край на иначе една от най-неприятните седмици в кариерата на Тревър-Роупър.