Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (20)

Седемнадесета глава

Ордуей Хилтън имал за анализ девет образеца, писани на ръка, разстлани пред него в кабинета му в Южна Каролина. Задачата му била да определи дали два от тях — документът на Хес и телеграмата до Хорти — са истински. Останалите седем материала били смятани за автентични „стандарти“, които според него били вече „определени като написани от ръката на самия Адолф Хитлер“. Имало три фотокопия от Бундесархива: кратък послепис, подписан „Адолф X.“, в края на машинописно писмо с дата 1933 година; ръкописно писмо до партиен функционер, датирано 1936 година; и образци на единадесет подписа на Хитлер, също от 1936 година. Другите четири образеца били оригинали от колекцията на Хайдеман: ръкописна бележка, която отразява произвеждането на генерал Фон Клайст, с дата февруари 1943 година („В името на германския народ, като райхсканцлер и върховен главнокомандуващ, удостоявам генерал-полковник Евалд фон Клайст с ранга, достойнството и протекцията на фелдмаршал на Германския райх…“); и три подписани снимки, които показвали съответно Хитлер с Гьоринг, Шауб и Борман; Хитлер с Константин Хирл, шеф на Службата по труда на Райха, от май 1940 година; и Хитлер в състава на група, застанала пред Айфеловата кула в Париж след капитулацията на Франция.

Хилтън лесно установил учудващо несъответствие в материала за сравнение. Като използувал бинокулярен микроскоп, той видял, че на фотокопията Хитлер изписал „А-то“ в „Адолф“ с напречна чертица, „наклонена надолу“. В оригиналите тази чертица била хоризонтална. За нещастие на него и на „Щерн“ той не обърнал особено внимание на тази привидно незначителна подробност: в края на краищата подписите често се изменят след известно време, а оригиналните документи били всички датирани най-малко с четири години след фотокопията.

Изминали три и половина седмици от посещението на Валде и Зорге и във вторник, 11 май, Хилтън завършил това, което по собствените му думи било „подробно изследване“ на получените от него документи. Заключението му напълно отговаряло на надеждите и очакванията на „Щерн“. В своя доклад той писал, че документът на Хес „показва свободна, естествена форма на писане“:

Буквите, които трябва да имат затворени елементи под писмената линия, са в повечето случаи просто дълги извити чертички. Четливостта и подробностите на буквите, заемащи едно-единствено писмено поле, са зле изписани поради натиска, упражнен при очертаване на отвесните им височини. Срещат се разновидни форми, като например буквата „t“: със свободна пресичаща чертичка и със затваряне, извършено чрез триъгълно движение в основата на буквата, за свързване на пресечната чертица, за да се съедини тя с тялото на буквата.

Тези характерни особености се срещат и в известните Хитлерови писания… Липсата на затворени долни елементи, сплесканите букви, заемащи само едно писмено поле, различното изписване на формите на буквите и прекъснатото им свързване в думата, предимно в случаите, когато формите на буквите се свързват по друг начин, са присъщи както на известните ръкописни образци, така и в страницата, която ми е предоставена за анализ. Съчетанието на всички тези фактори утвърждава у мен мнението, че този документ е писан от същото лице, което е автор на всички известни писания. Освен това липсват доказателства, като се изхожда от текста, предоставен ми за анализ, които биха създали предпоставки да се допуска по какъвто и да е начин, че тази страница е писана от друго лице в подражание на почерка на Адолф Хитлер, и следователно имам право да заключа, че не друг, а той собственоръчно е написал документа.

Като изследвал телеграмата на Хорти, Хилтън стигнал до подобно заключение. Той бил особено впечатлен от подписа.

„Името Адолф беше изписано едва ли не като наблъскано в главното «А», последвано от пресечена хоризонтално, с лек наклон надолу чертичка.“

В изписването на презимето обаче той открива, че:

Формата на главното „Н“ („X“ на кирилица — Б.пр.) е извъртяна надясно, така че тя лежи почти хоризонтално и балансът на подписа стърчи надолу под остър ъгъл. Тази форма е типична за подписите от 1940 година, което може да се види на снимките и в бележката по повод производството на Фон Клайст. Така че всички елементи на подписа в телеграмата до Хорти съвпадат с подписа на Адолф Хитлер и, изглежда, са подписани от него.

Докладът на Хилтън, състоящ се от пет страници професионална високопарност, бил окончателен. Но тъй като бил изграден върху постановката, че всички документи, които Хилтън е имал за сравнение, са достоверни, го прави напълно погрешен. Едва ли трябва да се учудваме, че подписите в документа за Клайст, телеграмата до Хорти и на снимките се оказали „съвместими“: те всички били фалшифицирани от Куяу.

На пръв поглед това смесване на достоверен с подправен материал би ни навело на мисълта, че Хилтън умишлено е бил подведен от хората на „Щерн“. Всъщност както полицията, така и проведената по-късно вътрешна анкета на „Щерн“ не установили истинската причина. „Щерн Репорт“ писал:

„Хайдеман не може да бъде обвинен, че е натрапил материала (на експертите). Валде и Зорге са му възложили тази задача.“

Валде потвърдил това:

— Хайдеман — казал той на полицията — повери организирането на проверките за автентичност на мен и Зорге. Нямам причина да вярвам, че той е искал да попречи на проверката за достоверност на документите или да я изопачи.

Провалът на тестовете бил резултат от явната некомпетентност, типична за небрежността, с която се извършвала цялата работа около дневниците. Като възложили проверката на Хилтън, Валде и Зорге не направили разлика между документите от Бундесархива и материала от колекцията на Хайдеман. А Хилтън, който работел в изолация на 3000 мили разстояние, непознаващ ръкописния шрифт, с който били написани документите, не си дал труд да го провери.

Американецът може да бъде извинен при смекчаващи вината обстоятелства, че неговата грешка се основава на предходна грешка на „Щерн“. Полицейското управление на „Ринеланд-Пфалц“ обаче не може да си послужи с подобно извинение.

Полицията била заета. Рутинната молба на Бундесархива имала бедни възможности по отношение на предимствата. Изминал цял месец, докато един от нейните специалисти графолози, хер Хюбнер, надникне в изпратения до полицията материал. Хюбнер имал за проверка четири образеца: фотокопие на декларацията за Хес и в оригинал посланието до генерал Франко, бележки, отнасящи се до речи, и писмо до Гьоринг. Материалът за сравнение — пет оригинални Хитлерови документа от Бундесархива — не бил фалшив като този на Хайдеман. Въпреки всичко в кратък доклад, представен на 25 май, Хюбнер заявява „с вероятност, граничеща със сигурност“, че три от документите на „Щерн“ са истински. Той нямаше да бъде толкова категоричен по отношение на комюникето за Хес, ако беше видял оригинала, но изразява мнението, че е „твърде вероятно“ то да е написано от ръката на Хитлер.

Когато новината била предадена в офисите на „Щерн“ в Хамбург, в историческия отдел отворили шампанско. Фактът, че официална държавна агенция потвърждава, че документите са истински, бил повод, който заслужава да се отпразнува. Всички съмнения отпадали. Светът трябвало да приеме, че списанието се е добрало до една от най-големите сензации в историята. Само Хайдеман изглеждал чужд на общото ликуване. „Не се ли радваш?“, го попитал Валде. Хайдеман отвърнал, че не вижда причина за празнуване: той знаел през всичкото време, че дневниците са истински.

На 2 юни Валде написал на д-р Хенке от Бундесархива благодарствено писмо за получаването на полицейския доклад.

„Резултатът много ни зарадва. При сигурността, изразена в него, ние ще удвоим усилията си за получаването на нов оригинален материал.“

Валде добавил, че „в знак на благодарност и като жест към Бундесархива“ Герд Хайдеман желае да им подари оригиналите на бележките на Хитлер по някои негови речи и на телеграмата до Франко.

Девет дни по-късно пристигнал и третият, последен графологически доклад.

Педантичният Макс Фрай-Зулцер решил да не дава прибързано заключение. На 4 юни, като не желаел да прави преценка въз основа на фотокопията, той отишъл от Цюрих до Кобленц, където се срещнал с д-р Хенкс и където му бил показан оригиналният материал на Хитлер, изваден от подземията на Бундесархива. След като Хилтън изготвил изложението си, Фрай-Зулцер получил оригиналите на декларацията, комюникето за Хес и телеграмата до Хорти заедно със снимките и документа за Клайст от колекцията на Хайдеман. Той получил и досие, съдържащо копия на Хитлерови писания от 1906 до 1945 година, подбрани от Хайдеман, за да проличи как се е променял с годините почеркът на Хитлер; получил и упътване за старовремските ръкописни букви, с които били написани документите. Докато усвои Фрай-Зулцер всичко това, изминали два месеца и анализът му нараснал на седемнадесет страници. „Почеркът на Адолф Хитлер — пише Фрай-Зулцер — е твърде индивидуален и предлага добра основа за изследване на въпросните документи.“

Той определил четиринадесет специфични особености, анализирал изписването на „is“, „hs“ и „ts“, празните пространства между буквите и натиска, упражнен върху перото. Направил големи фотоувеличения на някои пасажи и в края на своето заключение за комюникето за Хес и телеграмата до Хорти недвусмислено твърди:

„Няма никакво съмнение, че и двата документа са писани от Адолф Хитлер.“

Каква била грешката във всичко? Полицейският доклад безспорно е изготвен прибързано. Искането на Бундесархива за експертиза изглеждало не толкова съществено в сравнение с далеч по-присъщата задача на полицията да се занимава с престъпници. Нейният служител анализатор имал на разположение сравнително малко образци на ръкописен текст, върху които да работи, а най-дългият документ, който му бил предоставен, декларацията за Хес, бил заснет на фотокопие. Анализаторът не можел да допусне, че слага печат на одобрение върху архив от шестдесет тома Хитлерови дневници. Откъде да знае хер Хюбнер, че неговите открития ще бъдат така съдбоносно важни?

Единият от двамата частни експерти не владеел езика, на който били написани документите; другият оперирал извън полето на специалността си. И двамата се подвели от въвеждането на фалшификати в уж автентичните писания на Хитлер.

Но дори като отчетем всички тези фактори, трябва да изтъкнем, че успехът на фалшификациите на Конрад Куяу хвърля сериозни съмнения върху „науката“ за графологическия анализ — или „холографията“, както предпочитат да наричат дейността си нейните практиканти. Частно практикуващите анализатори винаги се стремят към категорично заключение. Клиентите им искат да чуят от тях „да“ или „не“, а не „може би“. Хилтън и Фрай-Зулцер не били единствените експерти, попаднали в капана на прибързани и пресилени заключения въз основа на недостатъчно убедителни доказателства. В 1971 година, когато Клифърд Ървинг поднесъл своята фалшива автобиография на Хауард Хюс, съответният „холограф“ определил с вероятност един милион към едно тази автобиография да бъде нещо друго, освен автентична. Известната нюйоркска фирма „Осбърн, Осбърн и Осбърн“, специализирала се в графологически анализ от 1905 година, обявила, че би било „извън човешките възможности“ да се подправи цялата автобиография.

Фиаското на Хитлеровите дневници има близко сходство със случая „Хюс“. Подобно на „Щерн“ издателите на „Макгро-Хил“, които пуснали на пазара автобиографията, също се поддали на празнодумството и извършили графологически анализ в късен момент от осъществяването на проекта: когато най-сетне направили това, осигурили на експертите само една малка част от материала. Тестовете не били поискали да се извършат в дух на безпристрастно изследване: те били нужни като муниции за отбиване на атаките на скептично настроени външни лица. Куяу и Клифърд Ървинг умеели бързо да подправят материала си. Те не се увличали в прекалена предпазливост, като изписват думите по бавен и досаден начин, което води до издайнически трептения: и Ървинг като Куяу можел да пише с чужд почерк почти толкова бързо, колкото със своя. Когато списание „Щерн“ съобщило, че са открити дневниците на Хитлер, Ървинг веднага разбрал, че те са навярно изработени от фалшификатор като самия него.

— Щом имаш настроение — произнесъл се той, — можеш да продължаваш до безкрайност. — Знаел го от собствен опит. — Бих могъл да напиша шейсет тома биография на Хауард Хюс и те ще минат. Щом можеш да направиш една страница, ще направиш и двайсет. Щом можеш да направиш двайсет, ще можеш да направиш и цяла книга. — Според него експертите графолози били некадърници. — В девет от десет случая те излизат с преценки, очаквани от клиентите им… Наемат ги хора, които желаят утвърдителен отговор.

Клифърд Ървинг и Конрад Куяу успели по един и същ начин — по начин, по който успяват всички самоуверени мошеници: като залагат на две от най-древните човешки слабости — суетността и алчността. В един момент по време на измамата срещу „Макгро-Хил“ съучастник на Ървинг решил, че е невъзможно да се повярва как една компания, ръководена от интелигентни хора, може да бъде дотолкова глупава, че да приеме тяхната често пъти нелепа фалшификация за автентичен текст.

— Би трябвало все пак да се досетят — казал той. — Как могат да бъдат толкова наивни?

А Ървинг, разказвайки за своята фалшификация, твърди, че му е отговорил така:

Защото те вярват. Първо те са искали да вярват, а сега те трябва да вярват. Искат да вярват, защото ще направят голям удар с това… Не разбираш ли, че то е уловка на тяхното самолюбие? Тайната част — а тя закриля теб и мен — е най-обичана от тях. Това ги води от скучната и всекидневна работа в друг свят, където всички мечтаем да живеем, но всъщност ние с теб не го желаем, защото ни е ясно, че той е безумен свят. Най-важното за тях е, че по този начин те могат да живеят в него само отчасти. Те участвуват в него, но са под закрилата на посредник. Аз съм техният буфер между реалността и фантазията. Това прилича на фантастична приказка, на сън. А красивата част за тях се състои в това, че ще изкарат и пари от цялата тази работа. Корпоративната печалба оправдава всяка форма на безумие. В наше време няма по-изгодна измама от тази…

Дванадесет години по-късно анализът на Клифърд Ървинг се потвърдил с пълна сила от поведението на „Щерн“.