Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (25)

Двадесет и втора глава

Първият сигнал, че може би има нещо сериозно нередно по отношение на голямата сензация на „Щерн“, дошъл седмица и половина по-късно. Валде най-сетне успял да убеди западногерманската федерална полиция да извърши дългоочакваните съдебни тестове. Във вторник, 22 март, той уведомил с телекс д-р Хенке и д-р Олденхаге от Бундесархива, че предвижда среща с тях следващия понеделник сутринта, на която да чуе резултатите. Надявал се, че ще им бъде удобно да присъствуват в уреченото време. „Колегата Хайдеман ще присъствува от наша страна“ — завършвал телексът.

В 10 часа сутринта на 28 март Хайдеман, Хенке и Олденхаге наистина се събрали в Управлението на полицията във Висбаден. Предполагало се, че срещата ще бъде съвсем формална. Материалът в края на краищата бил автентизиран от трима графолози-анализатори. Полицейският експерт д-р Луи Вернер се появил след малко. Той бил получил девет образеца за изследване: декларацията за Хес, телеграмата до Хорти, документа за Клайст, черновата на телеграмата до Франко, няколко бележки по предстоящи речи, писмо до Гьоринг и три подписани от Хитлер снимки. Заключението му било следното: от деветте документа най-малко шест били фалшиви.

Отпърво Хайдеман не можел да повярва на ушите си. Той помолил д-р Вернер да се обоснове по-детайлно. Вернер обяснил, че на ултравиолетова светлина шест от представените документи, в това число всички подписани от Хитлер фотоснимки и телеграмата до Хорти, съдържали вещество, което се нарича „бланкофор“ и под чието въздействие хартията избелявала. Доколкото било известно на Вернер, то влязло в употреба след Втората световна война. По тази причина според него било невъзможно документите да са писани на съответните им дати. Той предложил да се консултира за потвърждение със специалист от химическата компания „Байер“. Освен това документът за Клайст съдържал лепило от неотдавнашно производство, а едно от писмата било написано на машина, произведена след 1956 година.

Хайдеман попитал за другите три образеца, които включвали декларацията за Хес, единствената страница, взета от самите дневници. Дали те поне били безспорно истински? Не непременно, отговорил Вернер. Той не могъл да бъде сигурен, преди да е провел по-нататъшните тестове.

Колко щяло да трае това?

Една седмица.

Хайдеман попитал дали може да си услужи с телефона. Вернер му разрешил. В присъствието на учения Хайдеман позвънил на Валде и повторил току-що чутото. Подал слушалката на Вернер.

Валде запитал експерта дали може да гарантира напълно, че документът за Хес е фалшифициран. Вернер казал, че не може: трябвало да проведе и останалите тестове. Те щели да наложат повреждането на страницата, като се отреже част от нея, която после ще бъде разложена на своите съставки.

Изпитал голямо облекчение, Валде му благодарил и го помолил да извика Хайдеман на телефона. Валде казал на Хайдеман да си вземе материала и да се завърне незабавно в Хамбург.

На другия ден двамата обсъдили неочаквано възникналата пречка. Те ни най-малко не се съмнявали в автентичността на материала. Имали на разположение три доклада за почерка в подкрепа на това. Ясно било, че се касае за някакво недоразумение. Може документите да са понесли въздействието на някакъв замърсител, докато са странствували из Европа и Северна Америка предишната година. Възможно е Вернер да е допуснал грешка. А може и по някакъв начин някои съмнителни документи да са се смесили с автентичния материал.

Хайдеман позвънил на Куяу и му обяснил какво се е случило.

— О, не се тревожи за БКА. Там всички са побъркани — уверил го той.

Казал на Хайдеман, че се е сблъсквал вече с този проблем. По мнението на негов познат полицейски служител препаратът за избелване на хартията бил използуван още от 1915 година. Според него Вернер говорел глупости.

Хайдеман предал този разговор на Валде. Двамата се съгласили с оглед на сигурността да поискат извършването и на други съдебни тестове, този път със специална насоченост към материала от дневниците. Те не се погрижили да съобщят на редактора на „Щерн“ и на ръководството за предварителната преценка на Вернер.

 

 

За пускането на Хитлеровите дневници „Щерн“ предвиждал най-голямата рекламна кампания в историята си. В Хамбург щяло да има пресконференция. В най-авторитетните западногермански вестници ще бъдат поместени съобщения. Предвиждало се и изготвянето на специален телевизионен документален филм, който ще бъде опакован и готов за изпращане до мрежите в цял свят.

В четвъртък, 31 март, Вилфрид Зорге повикал при себе си шефа на подопечната телевизионна компания на „Щерн“ хер Цайсберг и го посветил в историята за откриването на дневниците. Може ли да изготви четиридесетминутен филм, готов за 3 май, което да съвпадне с пускането на материала в „Щерн“? Цайсберг казал, че е възможно. Обсъдили въпроса на кого да възложат изработването на филма. Безспорният избор за режисьор-постановчик се падал на Клаус Харпрехт: той изготвял програми на исторически сюжети и се ползувал с отлична репутация, а освен това бил работил продължително време в Америка — съществен опит, тъй като Зорге искал да включи във филма американски елемент, който да спомогне за пласмента на материала по дневниците в САЩ. Той щял да бъде представен от Барбара Дикман, опитна журналистка, често смятана за равностойна на Барбара Уолтърс от Ей Би Си и неин германски еквивалент.

Петер Кох одобрил избора им. Обадил се на Дикман същия следобед в офиса ѝ в Бон. Запитал я дали ще приеме да дойде на поверителна среща у дома му в Хамбург идущия понеделник. Тя го попитала за какво по-точно става дума. Той отказал да ѝ каже по телефона. Заинтригувана от потайността на Кох, тя се съгласила.

 

 

А в Америка Мейнард Паркър от „Нюзуик“ телефонирал на Гордън Крейг, професор по история в Станфордския университет. Като го заклел да пази тайна, Паркър му казал за Хитлеровите дневници и го попитал дали той би могъл да даде съвет на „Нюзуик“ относно автентичността на дневниците. Крейг, автор на „Германците“, не бил специалист по Хитлер: негова специалност били осемнадесети и деветнадесети век. Посъветвал Паркър да се обърне към някой друг. Паркър го помолил да му препоръча друг специалист. Крейг споменал името на Герхард Вайнберг от университета на Северна Каролина. Паркър казал, че ще отнесе молбата си към него.

Крейг веднага се обадил на стария си приятел Вайнберг. Не се впуснал в подробности, както се изразил, защото това не било необходимо, но „да си остане между тях“, „Нюзуик“ възнамерявал да му се обади съвсем скоро. Петдесет и пет годишният Вайнберг, тих и изпълнителен до педантичност човек, работел незабележимо и спокойно повече от три десетилетия и имал твърде беден опит с журналистите.

— Не мисля, че това е много желателно за мен, Гордън — казал той.

— Ще видиш — подчертал Крейг. — Те ще ти се обадят.

 

 

В Лондон Петер Викман говорил със сър Едуард Пикъринг, изпълнителен вицепрезидент на вестниците „Таймс“. Пикъринг казал, че компанията иска да изпрати историк в Цюрих, за да ѝ представи мнение по дневниците.

— Смятаме да поканим за тази цел Тревър-Роупър — добавил той.

Историкът не само бил по всеобщо признание авторитет по Хитлер, а бил и един от петимата независими национални директори на вестниците „Таймс“. Викман казал, че за „Щерн“ няма значение кого ще определят да изпратят вестниците „Таймс“, стига представителят им да е дискретен. На следния ден — петък, 1 април — Колин Уеб, помощник-редактор в „Таймс“, опитал да се свърже с Тревър-Роупър.

За „копоят от Оксфорд“ годините след отпечатването на „Последните дни на Хитлер“ били изпълнени с почести и успех. В 1957 година приятелството му с консервативния министър-председател Харолд Макмилън му помогнало да заеме поста на кралски професор по съвременна литература в Оксфордския университет, а през 1979 година Маргарет Тачър го удостоила с титлата „пер“. Той бил почетен член на съветите на два оксфордски колежа, член на три лондонски клуба и Кавалер на Почетния легион. В 1954 година сключил брак с лейди Алекзандра Хауард-Джонсън, първородна дъщеря на фелдмаршала Ърл Хейг, и младоженците станали именити посетители на големите вечерни приеми. Там Тревър-Роупър се явявал понякога с кадифен смокинг и бродирани пантофи. Приятелят му, философът А. Дж. Ейър, се възхищавал от интелектуалната му изисканост и ценял неговата злоба.

В интелектуално отношение, дори на четири очи, Тревър-Роупър бил почти незабележимо заплашителен; печатното му слово обаче било опустошително. Атаката му срещу труда на един историк (върху Елизабетинската аристокрация) била описана като „великолепна, макар и ужасяваща проява на унищожение“ и той бил порицан от многоуважавания Р. X. Тони:

— Допусналият грешка колега не е амалекит^[1], та да бъде направен на пух и прах от словото на някого.

По време на интелектуалния „ръкопашен бой“ с Ивлин Уо по въпроса за католическата църква Уо посъветвал Тревър-Роупър „да си смени името и да потърси препитание в Кембридж“. Историкът постъпил точно така в 1980 година, като приел титлата „Лорд Дейкър от Глантън“ и станал шеф на „Питърхаус“, най-стария и най-консервативен колеж в Кембридж. Оттогава в университета се развихрили и достигнали митически размери анекдотите за поведената битка между членовете на съвета, привърженици на католицизма в англиканската църква, и техния антиклерикално настроен шеф. По време на първата си вечеря на масата за професори и преподаватели Тревър-Роупър протестирал, че супата е много гъста.

— Благородниците — отбелязал той — консумират на вечеря бистра супа.

На следващата вечер първото ястие в менюто било „Potage de gentilhomme^[2]“, толкова гъста супа, че шефът на колежа могъл спокойно да оставя лъжицата си на повърхността ѝ, без тя да потъне.

Тревър-Роупър не бил в квартирата си в „Питърхаус“, когато Уеб се опитал да се свърже с него по телефона. Било Велики петък и двамата — той и лейди Алекзандра — били във вилата си в Чийюсуд, Шотландия, за великденските празници. Тази вила била навремето собственост на романиста сър Уолтър Скот. Тук Тревър-Роупър имал възможност да избегне „близкия бой“, който той водел в Оксбридж, и да възприеме навиците и облеклото на крайграничните шотландски земевладелци-аристократи. Точно тук на 1 април Уеб успял да го открие и да му съобщи за дневниците на Хитлер, като го помолил да замине идущата седмица за Цюрих със самолет.

В неделя, на Великден, Петер Кох направил няколко пътешествия до дома на Хайдеман на „Елбхаусе“, за да вземе оттам рисунки и картини от сбирката на репортера. Кох искал да ги занесе в Цюрих и да ги изложи редом с дневниците, с което да създаде благоприятна атмосфера за преговорите. Този ден Кох за пръв път имал възможност да се запознае с жизнения стандарт на Хайдеман и бил смаян от лукса, който видял пред очите си. Докато го водели от стая в стая, той се опитвал да определи какъв би могъл да бъде размерът на наема. Решил, че възлиза най-малко на десет хиляди марки месечно. Хайдеман споделил, че това жилище го притеснява.

„Той ми каза — твърди Кох, — че смята да купи къща на «Елбхаусе». Била с изглед към Елба. А подобна къща щяла да струва над един милион марки.“

 

 

Хайдеман показал някои от съкровищата си.

„Той имаше цял куп антики — споделя Кох. — Имаше старинни бастуни, рисунки от Рембранд и Дюрер, сувенир от Наполеон… Каза ми още, че притежава около триста картини на Хитлер.“

Хайдеман извадил оръжието, с което се самоубил Хитлер, и бележката на Борман, прикрепена към него.

„Имаше и един дамски пистолет, за който се предполага, че е принадлежал на Ева Браун“ — допълва Кох.

Хайдеман му казал, че всичко това е придобито от катастрофата край Бьорнерздорф. Кох го попитал колко е платил за тези неща. Репортерът отвърнал, че компанията го е компенсирала за закупуването им с 1,5 милиона марки.

Хайдеман споменал това съвсем неволно, като предполагал, че Кох е осведомен за тази сума. Тогава Кох за пръв път чул, че на Хайдеман се изплащат специални суми, и през следващата седмица разкритикувал Шулте-Хилен за отпуснатата сума на заседание на финансовите органи на компанията.

„Той се държа така, сякаш не знае нищо по този въпрос — спомня си Кох. — После запита помощника си Хензман дали той знае нещо. И двамата изглеждаха много смутени, ровеха в косите си и даваха вид, че им е крайно трудно да си спомнят. Колебаха се известно време, а после казаха, че наистина са изплатили специална сума на Хайдеман в размер на 1,5 милиона марки.“

Кох споделил с Феликс Шмит какво е направило ръководството. Били направо бесни. Изплащали се зад гърба им пари на човек от техния екип, а научили за това съвсем случайно. Но то не ги учудвало. Докато продължавала историята с дневниците, щели да излизат наяве още по-потайни сделки. Какво ли трябвало да се очаква следващия път?

За всички, включени в проекта „Дневници на Хитлер“, темпото на събитията започнало да се увеличава.

В понеделник, 4 април, Клаус Харпрехт и Барбара Дикман заедно с някои ръководители на телевизионната компания „Щерн“, дошли в апартамента на Петер Кох, за да се срещнат там със Зорге, Валде, Пеш и Хайдеман. Двамата телевизионни журналисти били посветени в съществуването на Хитлеровите дневници. Кох казал, че „Щерн“ желае да бъде изготвен филм, с който да бъде огласена сензацията. Филмът почти сигурно щял да бъде купен от една от западногерманските мрежи, а вероятно и от чуждестранни телевизионни станции. Бюджетните средства за него възлизали на 160 000 марки. Харпрехт и Дикман се обезпокоили, че реномето им на безпристрастни журналисти ще пострада. За да не бъдат уличени, че правят хвалебствена реклама на „Щерн“, те поискали да им се даде свобода да направят филма по техен вкус. Зорге и Кох приели охотно тяхното искане: информацията, съдържаща се във филма, ще трябва да дойде от „Щерн“, както и повечето от евентуалните интервюирани — стари нацисти като Карл Волф и Ханс Баур — лични познати на Хайдеман; предвид ограниченото време, с което разполагал, телевизионният екип нямало да има възможност да извърши самостоятелни проучвания.

Във вторник Хайдеман изтеглил още 300 000 марки от сметката за дневниците.

В сряда Валде изпратил телекс до д-р Вернер в Управлението на полицията във Висбаден:

„Не мога засега да Ви предам решението на нашата компания относно материала за автентизиране. Ще позвъним на Вас или на Ваш колега в понеделник, 11 април, за да Ви уведомим кой материал ще Ви бъде даден и кога.“

В четвъртък д-р Клаус Олденхаге от Бундесархива потеглил с колата си от Кобленц за офисите на „Грунер и Яр“ за среща с юристите на компанията.

През март Герд Шулте-Хилен неочаквано научил една потресаваща новина. След повече от двегодишно плащане на суми за дневниците той бил уведомен от юридическия отдел на „Грунер и Яр“, че компанията всъщност не е собственик на дневниците. Юристите били променили предишното си мнение; договорът с Вернер Мазер, предупреждавали те Шулте-Хилен, бил, както изглежда, нищожен. Било невъзможно да се каже със сигурност кой притежава авторското право за дневниците: това би могло да бъде Федералното правителство; това би могла да бъде и провинция Бавария; това би могъл да бъде дори и някой далечен сродник на Хитлер, за чието съществуване никой не подозира; във всеки случай това не била компания „Грунер и Яр“. А Шулте-Хилен тъкмо се подготвял да води синдикатни преговори, които при създалото се положение щели да представляват продажба на присвоена собственост. Оставала единствено надеждата да се сключи договор с Бундесархива.

Федералният архив знаел за съществуването на съкровището на „Щерн“ от Хитлерови писания от година и повече, откакто Валде им изпратил образци за анализ на почерка. В правно отношение Бундесархивът бил наясно, че собствеността върху материала може с пълно основание да се смята за негово притежание, тъй като юристите на архива били убедени, че авторското право неотменно принадлежи на западногерманското правителство. От друга страна, било неоспоримо, че без експертизата, поръчана от „Щерн“, и парите на списанието документите никога нямало да излязат на бял свят. Затова на срещата си с юристите същия четвъртък в Хамбург Олденхаге обявил, че Бундесархивът е готов да сключи сделка със списанието, като му отстъпи изключителните права върху материала за ограничен период — при условие, че оригиналите ще бъдат депозирани в Бундесархива. Бил съставен договор. За да се избегнат обвиненията, че властите имат специално отношение към „Щерн“, в договора фигурирало името на Хайдеман.

„Хер Герд Хайдеман — се казвало в договора — има достъп до непубликувани ръкописни и машинописни документи, принадлежащи на Адолф Хитлер.“ Материалът е получен „вън от границите на Федерална република Германия“ и има „политическо и историческо значение“. (Олденхаге още нямал представа, че въпросните документи са дневници на Хитлер). Бундесархивът отстъпвал на Хайдеман „неограничените права върху материала за вестници, книги, филми, телевизионни и аудио-визуални интерпретации, с които той да разполага както намери за целесъобразно“. Правата щели да останат негови, „докато материалът има пазарна стойност“, период, който не бива да надвишава десет години. След отнемането на правата от Хайдеман документите ще се възвърнат в Бундесархива, „за да бъдат запазени и да могат да се използуват в подходящ исторически контекст“.

Сключеният договор бил истинска победа за юристите на „Щерн“. Съществувала все още опасност, когато дневниците бъдат пуснати от печат, някой неизвестен потомък на Адолф Хитлер да изникне от сенките и предяви правата си като наследник. Но сега списанието щяло да има на своя страна западногерманските власти. Договорът представлявал правен документ и за посредниците на компанията, с чиято помощ те ще могат да привличат купувачи на синдикалните преговори. „Грунер и Яр“ си осигурили собствеността върху своето съкровище само двадесет и четири часа преди да започнат преговорите за продажбите.

Същата вечер главните фигури в първия етап на тези преговори започнали да се придвижват към позициите си. Зорге, Хензман и Кох отлетели от Хамбург за Цюрих, а Хю Тревър-Роупър поел на юг от Шотландия за Лондон с готовност да хване самолет за Швейцария на сутринта.

 

 

Тревър-Роупър завършил закуската си и тъкмо да тръгне в петък за Хийтроу, телефонът иззвънял. Обаждал се Чарлс Дъглас-Хюм, редакторът от „Таймс“.

Внук на граф, племенник на министър-председателя, получил образованието си в Итън, произведен в първо офицерско звание в кралските шотландски войски, запален ловец на лисици — ето как квалификацията на Дъглас-Хюм за редактор в „Таймс“ била безупречна до степен на карикатура. Тревър-Роупър го познавал добре и имал симпатии към него: в качеството си на един от петимата независими директори на вестника той подкрепил кандидатурата му за редактор, позовавайки се на това, че е „по-ерудиран“ от съперника си Харолд Евънс. Въпреки всичко Тревър-Роупър не бил доволен, задето Дъглас-Хюм го безпокои тази сутрин.

Предишната седмица Тревър-Роупър имал няколко разговора с „Таймс“. Той изтъкнал на колегите си, че би било невъзможно да достигне до моментално решение за автентичността на дневниците. Бил сигурен, че няма да му се наложи да вземе такова решение. Ще поогледа дневниците в Цюрих, а като се върне в Лондон, ще получи машинописен препис на материала до 1941 година. Едва след като го проучи, ще могат да искат от него да произнесе своята присъда. Целта на обаждането на Дъглас-Хюм обаче била в противоположност на това разбиране. Редакторът от „Таймс“ казал на Тревър-Роупър, че Рупърт Мърдок проявява личен интерес към проекта, че той е решил да си осигури серийните права върху дневниците, че има съпернически информационни организации, които са не по-малко амбицирани да постигнат същото, и че Мърдок иска да бъде готов да обяви цената, която ще предложи, колкото може по-скоро. Нямало да си позволи да изчаква, докато се проучват копията; ако изчака, това ще означава изпускане на сделката. Ето защо Дъглас-Хюм помолил Тревър-Роупър да позвъни от Цюрих в Лондон още същия следобед и даде предварителна оценка за автентичността на дневниците.

Тревър-Роупър много се „подразнил“ и „изненадал“ от това, което искали от него. Абсурдно било да се очаква толкова бързо заключение. Но „поради спешните събития“ и при уверенията на Дъглас-Хюм, че това ще бъде само временно мнение, той приел.

Следващите четири часа били смътна картина на таксита и летища. Малко след 9.30 сутринта той бил взет с кола и откаран на Хийтроу. В 10.30 се срещнал с Петер Викман. В 11.15 излетял със самолет на „Суисеър“ за Цюрих. Прочел в самолета конспекта на „План 3“ и той му се сторил толкова фалшив, че сметнал цялото си пътешествие за излишно. В 1.50 следобед швейцарско време се приземил в Цюрих. Викман ускорил преминаването му през имиграционните гишета и митницата. В 2.30 те си оставили багажа в своя хотел. В 3 часа той бил въведен във входния салон на „Ханделзбанк“, минал през една врата непосредствено вляво и се облещил — „поразен“ — в петдесет и осемте тома на Хитлеровите дневници.

Това било първият случай, в който един опитен историк виждал съкровището, и хората от „Щерн“ били напълно подготвени за това. Дневниците били донесени от трезора и подредени в спретната купчина на една маса в дъното на залата, разкрасена с други Хитлерови документи, картини, рисунки и паметни вещи, сред които имало каска от Първата световна война, уж автентизирана като принадлежаща на Хитлер, с бележка, написана от Рудолф Хес. Наблюдаван в своята цялост, архивът изглеждал зашеметяващо по своя обем и разнообразие. Когато Тревър-Роупър се навел над купчината томове, Зорге, Кох и Хензман бързо наобиколили възрастния господин.

Въпреки книгата си „Последните дни на Хитлер“ специалност на Тревър-Роупър били шестнадесети и седемнадесети век. Той не бил учен-германист. Не владеел свободно езика и си го признал в един отзив за „Майн Кампф“, публикуван десет години по-рано.

„Не мога да чета немски — твърди той — нито с голяма лекота, нито с удоволствие.“

Писани на ръка със старовремски букви, неразбираеми дори за повечето немци, за Тревър-Роупър тези дневници били все едно изписани с египетски йероглифи, той не можел да открие никакъв смисъл в тях. Трябвало да разчита за превод на хората от „Щерн“. Разговорът се водел напълно на английски.

Зорге, усъвършенствувал се в продължение на три месеца да дърдори бързо-бързо на преговорите с различните клиенти, приказвал безспир и почти само той. Показал на Тревър-Роупър данните на Хайдеман как почеркът на Хитлер се е променял с течение на времето. Показал му и откъс от книгата на Баур, в която пилотът споменава с каква болка фюрерът е посрещнал новината за изгубения самолет на Гундлфингер. Показал му снимки на гробовете в Бьорнерздорф. Споменал за техния „първокласен репортер“ Хайдеман. Дал на Тревър Роупър докладите на тримата независими един от други специалисти-графолози, които единодушно потвърждават, че изследваният ръкописен материал принадлежи на Хитлер. Подчертал, че дневниците не са единственото, което е спасено от разбилия се самолет. Подал му кутия, пълна с рисунки и картини. А Тревър-Роупър прелиствал томовете, слушал думите на Зорге и съмненията му „лека-полека се разсеяли“.

Спомените на участниците в срещата се различават помежду си, но най-малко по два въпроса проличава, че Тревър-Роупър е бил умишлено подведен. Казали му, че възрастта на хартията е била химически тестувана и тестовете са доказали, че произхожда от действителния период. Това не отговаря на истината. Петер Кох му казал, че на „Щерн“ е известна самоличността на „офицера от Вермахта“, у когото се е намирал материалът в Източна Германия, и че той именно е доставчикът на дневниците. Това също е лъжа. Хайдеман единствен имал връзка с Куяу и знаел пътя, по който те идвали на Запад.

Тревър-Роупър никога не бил се проявявал като доверчив и простодушен. Но въпреки това, изглежда, не му хрумнало, че домакините може и да го подведат. „Щерн“ скоро щял да спечели цяло състояние, ако синдикалните преговори се окажат успешни: тази причина била достатъчна, за да се отнесем скептично към твърденията на представителите на списанието. Но Тревър-Роупър им се доверил. Не виждал основание „Щерн“ да се заеме да продава фалшификати. Макар тази организация да не се ползувала с особено добро реноме, той вярвал, че нейните представители притежават качества на високи професионалисти. А по-късно казал в характерния си стил:

— Взех тази bona fide^[3] на редактора за datum^[4].

„Бях силно впечатлен — добавил той — от огромното количество дневници. Кой — запитах се тогава — би фалшифицирал шейсет тома, когато само шест ще му изпълнят поставената цел?“

Бил поразен и от „почти невротичния страх от изтичане на информация“, проявен от представителите на „Щерн“. В един момент Кох извадил лист хартия и написал ръкописно обещание за спазване на тайна, след което помолил Тревър-Роупър да го подпише. Той не бивало да споделя какво е видял с никого, освен с натоварените да обсъждат проекта от „Таймс“. Тревър-Роупър попитал защо трябва да се заангажира с подобно нещо.

— В случай, че „Таймс“ не купи дневниците — отвърнал Кох.

„Съображението ми се стори основателно — спомня си Тревър-Роупър, — затова престанах да мисля повече за него и подписах.“

Когато Тревър-Роупър напуснал банката, бил вече убеден, че дневниците са истински. Не му се понравил фактът, че списание „Щерн“ отказало да му съобщи името на своя доставчик, но понеже имал опит в тези неща, решил, че да се държи на анонимност в този случай, не е излишно:

— Документите от Борман и дневниците на Гьобелс бяха постъпили чрез лица, които останаха докрай неизвестни; но въпреки това никой не се усъмни в тяхната автентичност.

Тревър-Роупър се върнал веднага в хотел „Баур-о-лак“ и от телефона в стаята си позвънил на Чарлс Дъглас-Хюм. „Мисля, че те са истински“ — заявил той. Развълнуван, Дъглас-Хюм му благодарил за обаждането и казал, че ще му позвъни след час.

Като вярвал, че ще има възможност да изследва копие от дневниците, когато се завърне в Британия, Тревър-Роупър изобщо не се подготвил за посещението си в Цюрих. Не взел със себе си образец от Хитлеров почерк, нито някаква хронология на живота на диктатора, с помощта на които да направи поне повърхностна проверка на съдържанието на дневниците. Единственото, с което разполагал в Цюрих, бил надрасканият на листче телефонен номер на немски историк, когото познавал и уважавал, човек, с когото възнамерявал да обсъжда дневниците. Този историк бил Еберхард Йекел.

„Ако му бях позвънил — оплаква се по-късно Тревър-Роупър, — той щеше да ми каже за това, което се е случило с него. Щеше да ме предупреди да внимавам.“

Но като се прибрал в хотела, Тревър-Роупър си спомнил за обещанието да пази тайна, което подписал в банката. Не посмял да го наруши. И решил да не се обажда на Йекел.

Телефонът иззвънял. Тревър-Роупър вдигнал слушалката и един глас изрекъл:

— Тук е кабинетът на Рупърт Мърдок. Мистър Дъглас-Хюм желае да говори с вас.

Тревър-Роупър веднага разбрал, че редакторът от „Таймс“ незабавно е отишъл при собственика след разговора си с него.

— Говорих с Рупърт — казал Дъглас-Хюм. — И двамата заминаваме утре за Цюрих.

Тревър-Роупър отговорил, че бърза да се завърне в Британия. Искал да си довърши почивката в Шотландия. С кой номер полет ще пристигнат в Цюрих?

Дъглас-Хюм му казал да не се безпокои. Щели да пристигнат с частен самолет.

Месеци по-късно историкът, като премислял тези минали събития, преценил, че този е бил решителният момент в надвисващото бедствие:

Това, което трябваше да направя тогава, беше да се изчака получаването на копие, преди да дам решението си. Трябваше да кажа, че според мен дневниците са на пръв поглед истински. Не трябваше да бъда толкова възторжен по време на телефонния си разговор.

Ако бях отказал да се заангажирам с преценка и бях заел сдържана позиция, сигурен съм, че в този случай Мърдок щеше да настоява за отговор. Но аз нямаше да се поддам и да отстъпя. Както се оказа, изгубих инициативата. И не успях да си я възвърна.

Мърдок и Тревър-Роупър нямали взаимни симпатии. Австралийският магнат гледал на шефа на „Питърхаус“ като на типична английска восъчна фигура от вида, с който бил принуден да се съобразява, ако иска да притежава „Таймс“. По негово мнение Тревър-Роупър бил „много умен, но само наполовина“. Харолд Евънс описва как изглеждал историкът на заседанията на борда на вестниците „Таймс“:

„Седи, премрежил поглед зад очилата с лещи от планински кристал… и постоянно души въздуха за non sequiturs^[5]. От своя страна Тревър-Роупър смятал Мърдок за ужасен простак.“

Когато през 1981 година милионерът купил „Таймс“ и „Сънди таймс“, бил задължен да подпише документ, че ще спазва добрия тон на вестниците. Тази мярка осигурила известна умерена въздържаност, но по онова време журналистите от двата вестника се надявали да сложат юзда на легендарното варварство на Мърдок. Според Евънс Тревър-Роупър се похвалил, че са хванали този левиатан^[6] за носа. Но скоро открил, както и десетки други преди него, че левиатан не се обуздава толкова лесно.