Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (95)

95.

Веднага се обадих на Нана във Вашингтон. Или я нямаше, или още ми беше сърдита и не вдигаше телефона. По дяволите! Вдигни телефона, Нана!

Трескаво набрах повторно номера вкъщи, но пак никой не вдигна. Вдигнете, вдигнете! По дяволите, вдигнете телефона!

Потта се стичаше по врата и челото ми. Това бе най-черният кошмар, най-ужасният ми страх. Какво можех да направя оттук?

Обадих се на Сампсън и му казах веднага да отиде вкъщи и да ми се обади оттам незабавно. Той не зададе никакви въпроси.

— Веднага ще изпратя патрулна кола. И аз ще стигна там за няколко минути. Няма да се бавя. Ще ти се обадя, Алекс.

Седях в колата и нервно зачаках Сампсън да се обади. Главата ми бучеше от всевъзможни ужасни мисли и образи.

Не можех да направя нищо — нито за Джамила, ако беше в беда, нито за собственото си семейство във Вашингтон.

Замислих се за Мислителя и начина му на действие в миналото. Винаги имаше драматични заплахи и изявления и после, когато най-малко го очаквах, той пристъпваше към действие и нанасяше смъртоносния си удар.

Когато най-малко го очаквах.

Действия, не думи.

Ужасни убийства.

Той знаеше, че не съм се върнал във Вашингтон, но дали знаеше със сигурност, че съм в Сан Франциско?

Не можех да се концентрирам достатъчно. Възможно ли бе да е точно тук, на улицата на Джамила? Дали не ме гледаше в момента? Беше ми показал, че е достатъчно умен да ме проследи, без да го забележа. Искаше да демонстрира уменията си ли?

Мобилният ми телефон отново иззвъня. Сърцето ми подскочи в гърдите. Тромаво натиснах бутона за отговор.

— Крос — казах.

— Всичко е наред, Алекс. У вас съм с Нана и децата. Всички са живи и здрави. С тях съм.

Затворих очи и въздъхнах с облекчение.

— Дай ми да говоря с Нана — казах на Сампсън. — Не й позволявай да откаже. Трябва да обсъдя с Нана какво ще предприемем.