Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (67)

67.

Истинските вампири бяха пристигнали и се смятаха за непобедими. Уилям и Майкъл знаеха, че екзотичният град Ню Орлиънс им принадлежи, от мига, в който пресякоха моста. Те бяха като двама млади принцове с дългите си руси коси, вързани на опашка, черни ризи и панталони и лъснати кожени ботуши. Ако всичко вървеше по план, мисията им щеше да приключи тук.

Уилям караше буса с червения кръст през Френския квартал — оглеждаха се за плячка. Колата се движеше бавно напред-назад по „Бъргънди“, „Дофин“, „Бърбън“, „Роял“, „Шартр“ — всички известни улици. Касетофонът в колата гърмеше силно.

Накрая братята слязоха от колата и поеха пеша по „Ривъруок“. Свърнаха в пазара на „Ривъруок“ и Уилям усети как му се догади: всички известни вериги магазини — посредственост, тъпота и глупост, накъдето и да обърнеше поглед.

— Какво искаш да правим? — попита той Майкъл. — Гледай колко боклуци насред центъра на този красив град.

— Нека уловим някой тук, в гадния им търговски център. Може да се нахраним в някоя пробна на „Банана рипъблик“. Чудесна идея, не мислиш ли?

— Не! — отвърна Уилям. Той стисна ръката на Майкъл. — Работихме твърде много, за да рискуваме сега. Мисля, че имаме нужда да се разсеем малко.

Не можеха да отвлекат нова плячка. Не и сега. Не и толкова близо до владението на Даниъл и Чарлз. Определено имаха нужда да се разсеят. Така че се върнаха в колата и поеха извън Ню Орлиънс, по междущатската магистрала към истинската Луизиана.

Уилям откри това, което търсеше, на около час от Ню Орлиънс. Скалното катерене не бе нищо особено, но поне имаше стръмни скали. Трябваше да се концентрираш, иначе падаш и умираш на място.

Братята избраха да се катерят индивидуално, без подкрепление — най-екстремната версия на този спорт. Също и най-опасната. При нея не се използваха предпазни въжета или някакви други защитни средства.

— Ние сме двама железни мъже! — засмя се Майкъл и извика, когато стигнаха до средата на шейсет метровата скала. Те бяха най-добрите, най-смелите катерачи, такива, каквито се виждаха самите те.

— Така е! — извика в отговор Уилям. — Няма по-железни от нас!

Катеренето се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото бяха очаквали. Изискваше много различни умения. Трябваше да се катерят по вертикални пукнатини, да се притискат плътно към скалата, захващайки се за невидими издатини.

— Вече стигнахме голямата пукнатина! — извика Майкъл с пълно гърло. Беше забравил за ловуването и търсенето на плячка, беше забравил глада си. Мислеше само за изкачването. Само за това как да остане жив, как да оцелее.

Изведнъж се наложи да рискуват — стигнаха до място, след което нямаше да могат да се върнат по същия път. Нямаше накъде да продължат, освен право нагоре. Или да се откажат веднага.

— Какво мислиш, братле? Ти решавай. Какво ти подсказва инстинктът ти?

Майкъл се засмя толкова силно, че се наложи да се вкопчи в скалата с две ръце, за да не падне. Погледна надолу и видя сигурна смърт, ако паднеше.

— Изобщо не мисля да се отказваме. Няма да паднем, Уилям. В никакъв случай. Никога няма да умрем!

Изкатериха се до върха и оттам видяха Ню Орлиънс. Той вече бе техният град.

— Ние сме безсмъртни. Ние никога няма да умрем! — извикаха братята срещу вятъра.