Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Крос (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violets are Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Патерсън

Заглавие: Теменужките са сини

Преводач: Дори Габровска

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2004

Тип: роман

ISBN: 954-26-0160-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4561

История

  1. — Добавяне

11.

Същата нощ двамата братя излязоха на лов в градчето Мил Вали, окръг Марин. Мястото бе красиво, ниски планини, обрасли с големи вечнозелени дървета и евкалипти. Къщата от секвоя бе на около стотина метра нагоре по един стръмен каменист склон, който двамата изкачиха с лекота. Тухлена алея водеше към двойната дървена врата.

— Трябва да заминем за известно време — каза Уилям на Майкъл, без да се обръща назад. — Господаря ни възложи мисия. Сан Франциско бе само началото.

— Отлично — каза Майкъл и се усмихна. — Това, което направихме там, много ми допадна. Кои са хората, които живеят в тази красива скъпа къща?

Уилям сви рамене.

— Просто плячка. Не са никои.

Майкъл се нацупи.

— Защо не искаш да ми кажеш кои са?

— Господаря каза да не говорим и да не водим котката.

Майкъл не зададе повече въпроси. Подчиняваше се на Господаря безпрекословно.

Господаря му казваше как да мисли, чувства и действа.

Господаря не се отчиташе пред никого, никой не стоеше над него.

Господаря презираше външния свят също като тях.

Това място определено принадлежеше на външния свят. Голямата къща имаше всички белези: грижливо поддържани градини, които се поливаха ежедневно, малко езерце, пълно с японски шарани, тераси на няколко нива, които водеха към голяма къща с повече от десет стаи — в която живееха само двама души. Можеше ли човек да е по-противен?

Уилям тръгна право към входната врата и Майкъл го последва. Антрето бе високо шест метра, имаше абсурдно натруфен кристален полилей и спираловидно стълбище, водещо към небето.

Откриха двойката в кухнята — приготвяха си късна вечеря. И двамата участваха в готвенето като добри душици, каквито бяха.

— Юпитата си играят — каза Уилям и се усмихна.

— Уха! — възкликна мъжът и вдигна високо и двете си ръце. Беше около метър и деветдесет и здраво сложен. Помагаше за приготвянето на вечерята, като миеше някакви зеленчуци на мивката.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите вие двамата? Я да излезем навън да се разберем.

— Ти си адвокатката, която създава проблеми — каза Уилям и посочи жената. Тя бе малко над трийсетте, с къса руса коса, високи скули, слаба, с малки гърди. — Дойдохме за вечеря.

— И аз съм адвокат — обади се напереният мъж. — Не мисля, че вие двамата сте поканени. Сигурен съм в това. Махайте се! Чувате ли? Хайде, тъпанари, хващайте си пътя!

— Ти си заплашила Господаря. — Уилям продължи да говори на жената. — Така че той ни изпрати тук.

— Артър, ще се обадя на полицията — каза най-после жената. Тя вече бе изплашена, гърдите й се надигаха и спускаха учестено под тениската. Държеше малък мобилен телефон в ръката си и Уилям се учуди дали не го е извадила от задника си. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Стигна до нея за секунда, а Майкъл се хвърли върху мъжа със същата лекота. Братята бяха невероятно бързи и силни и го знаеха.

Изръмжаха шумно, но това бе само тактика за сплашване.

— Имаме пари в къщата. За бога, не ни наранявайте — мъжът изпищя силно, почти като жена.

— Не ни трябват мръсните ви пари — нямаме полза от тях. Ние не сме серийни убийци или нещо такова — каза им Уилям.

Той захапа сочния розов врат на съпротивляващата се жена и тя спря да се бори с него. Просто така, за секунда — вече бе негова. Втренчи се в очите му и загуби съзнание. Една сълза се търколи по бузата й.

Уилям не вдигна повече глава, докато не се почувства сит.

— Ние сме вампири — прошепна той най-после на убитата двойка.