Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (4)

4.

Беше съвършено утро с ясно синьо небе във Вашингтон — е, почти съвършено. Мислителя се обаждаше на мобилния ми телефон:

— Здрасти, Алекс. Липсвах ли ти? Ти ми липсваше, партньоре.

Негодникът ми се обаждаше по телефона всяка сутрин от повече от седмица. Обиждаше ме и ме заплашваше. Понякога просто ме псуваше в продължение на няколко минути, тази сутрин звучеше съвсем любезно.

— Какво очакваш от днешния ден? Имаш ли някакви големи планове? — попита той.

Всъщност имах — планирах да го заловя. Намирах се в един микробус на ФБР, който вече се движеше. Опитвахме се да проследим обаждането и очаквахме много скоро да установим точното му местонахождение. ФБР бяха уредили съдебна заповед и телефонната компания бе включена в операцията. Аз седях отзад в микробуса заедно с трима агенти от Бюрото и партньора ми Джон Сампсън. Потеглихме от дома ми на Пета улица веднага след като телефонът ми иззвъня и се движехме по Северната магистрала. Моята задача бе да го задържа на линия, докато проследим обаждането.

— Кажи ми за Бетси Кавалиър. Защо избра нея, а не мен? — попитах го.

— О, тя беше много, много по-красива — каза Мислителя. — И по-приятна за чукане.

Един от техниците говореше някъде зад мен. Опитах да слушам и двата разговора. Агентът каза:

— Напълно заслужава името си. Разполагаме с най-добрата апаратура и би трябвало веднага да открием откъде идва обаждането. Но поради някаква причина това не става.

— Защо не, по дяволите? — попита Сампсън и се приближи към останалите агенти.

— Не мога да кажа точно защо. Излизат ни различни местоположения, но постоянно се променят. Може би говори от мобилен телефон, докато шофира. Мобилните телефони са по-трудни за проследяване.

Забелязах, че сме стигнали до изхода от Ди стрийт. После навлязохме в тунела на Трета улица. Къде беше той?

— Всичко наред ли е, Алекс? Струваш ми се малко разсеян — каза Мислителя.

— Не, разполагаш с цялото ми внимание. Партньоре. Наслаждавам се на малкия ни сутрешен разговор.

— Не знам защо се оказва толкова трудно — оплака се техникът от ФБР.

Защото той е Мислителя, искаше ми се да му извикам в отговор.

Видях вдясно Вашингтонския конгресен център. Микробусът направо летеше със сто — сто и двайсет километра в час по градските улици.

Подминахме хотел „Ринесънс“. Откъде, по дяволите, се обаждаше Мислителя?

— Мисля, че го открихме. Съвсем близо сме — каза развълнувано единият от младите агенти.

Микробусът на ФБР спря и вътре внезапно настана хаос. Двамата със Сампсън извадихме пистолетите си. Пипнахме го. Не можех да повярвам, че го пипнахме.

После всички в микробуса изръмжаха недоволно и запроклинаха. Погледнах навън и поклатих ядосано глава.

— Боже господи, можете ли да повярвате? — извика Сампсън и блъсна с юмрук по стената на микробуса. Намирахме се на Пенсилвания авеню 935, сградата „Джей Едгар Хувър“, главната квартира на ФБР.

— Сега пък какво става? — попитах агента, който ръководеше операцията. — Къде, по дяволите, се дяна той?

— Мамка му, сигналът отново блуждае. Отново се движи извън Вашингтон. Добре, сега пък се върна в града. Боже, сигналът току-що изскочи извън окръг Колумбия.

— Довиждане, Алекс. Поне засега. Както вече ти казах, ти си следващият — каза Мислителя и ми затвори.