Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (6)

6.

Сутринта закарах децата до училище на път за летището. Джени е на осем, Деймън току-що навърши десет. Те са много добри деца, но все пак са деца. Ако им дадеш и малко преимущество, веднага се възползват и се опитват да постигнат повече. Някой, не помня кой, беше казал: „Американските деца страдат от прекалено голямото внимание на майка си и прекалено малкото внимание на баща си“. При моите деца е точно обратното.

— Лесно мога да свикна с това — заяви Джени, когато спряхме пред училището. Шаде пееше нежно от компактдиска. Много приятно.

— Не свиквай. От вкъщи до училище са само пет пресечки. Когато бях малък и живеехме в Северна Каролина, вървях пеша осем километра и половина до училище, като минавах през тютюневите поля.

— Да, да — изсумтя Деймън. — Забрави да споменеш, че си ходел бос. Това го пропусна.

— Наистина ходех бос. Благодаря, че ми напомни. Вървях бос през онези ужасни тютюневи поля до училище.

Децата се засмяха, аз също. Обикновено ми е много приятно с тях и постоянно ги снимам с видеокамерата. Правя го с надеждата, че ще мога да гледам тези приятни филми, когато и двамата станат невъзможни в пубертета. Освен това се страхувам, че може да се разболея от онази проклета болест, при която не помниш нищо. Доста хора вече са болни от нея.

— Имам голям концерт в събота — напомни ми Деймън. Той пее за втора година в хора на вашингтонските момчета и се представя отлично. Може да стане следващият Лутер Вандрос или може би Ал Грийн или навярно просто ще си бъде Деймън Крос.

— Ще се върна до събота, Деймън. Можеш да разчиташ на думата ми, че няма да пропусна концерта ти.

— Вече пропусна доста концерти — отбеляза той малко остро.

— Това беше предишният Алекс Крос. Сега пред вас е новият Алекс. Освен това съм идвал на няколко от твоите концерти.

— Толкова си смешен, татко — каза Джени и се засмя. И двете ми деца са много умни и отракани.

— Ще се върна за концерта на Деймън — обещах аз. — А вие помагайте на баба с къщната работа. Тя е вече почти на сто години.

Джени направи физиономия.

— Баба е момиче на осемдесет години или поне така казва. Тя обича да готви и да мие чинии, и да подрежда след нас — изреди Джени, като имитираше мърморенето на Нана. — Наистина.

— До събота тогава, нямам търпение да дойда на концерта — казах на Деймън. Това бе самата истина. Момчешкият хор е едно от тайните съкровища на Вашингтон. Бях много щастлив, че Деймън бе достатъчно талантлив, за да го приемат в хора, но още повече бях щастлив, че в хора му харесва и той репетира с желание. — Целувки и прегръдки — казах им аз.

Деймън и Джени изстенаха, но се наведоха към мен, а аз се запитах още колко време щяха да се съгласяват да се прегръщаме и целуваме по бузата. Докато все още можех да се радвам на това благоволение, се възползвах възможно най-пълно от него. Когато децата ти носят радост, не трябва да я пилееш.

— Обичам ви — казах им, преди да се разделим. — Какво ще кажете?

— И ние те обичаме — отвърнаха в хор Деймън и Джени.

— И затова ти позволяваме да ни засрамваш така пред училище и пред погледите на всичките ни приятели — заяви Джени и ми се изплези.

— Повече никакво возене до училище — казах й аз. После и аз им се изплезих, преди да се обърнат и да хукнат при приятелите си. За мое съжаление растяха твърде бързо.