Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fixing Delilah, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Корнелия Лозанова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- midnight sun17 (2017)
Издание:
Автор: Сара Оклър
Заглавие: Къщата на тайните
Преводач: Корнелия Лозанова
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Пан“
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: американска
ISBN: 978-954-660-246-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3491
История
- — Добавяне
Осма глава
След снощните гадателски занимания гласовете, които долитат от долния етаж на сутринта, ми се струват някак нереални. Мозъкът ми все още не се е отърсил от кошмара, в който голяма група митични, двуизмерни същества, затворени в ламинирани карти, оживяват и излизат от езерото, за да ме предупредят за неизбежния ден на страшния съд.
Но когато отварям очи и се протягам, за да прогоня съня, гласовете се усилват. През прозореца над леглото нахлува топъл въздух. Стомахът ми къркори от глад.
Долу заварвам Мегън от пекарната, една по-възрастна жена и момиче на моята възраст, които седят заедно с мама и Рейчъл край масата пред чиния нарязани плодове и сладкишите, които взехме вчера от „Краснърс“.
— Дилайла! — махва ми Рейчъл. — Ела да се запознаеш с останалите от семейството на Мегън. Това е Луна — майка й. Нейно е кафенето, което видяхме вчера в града.
— Помня те като бебе — усмихва се Луна и става, за да ме прегърне. — Не мога да повярвам, че си на възрастта на племенницата ми.
— Здрасти — обажда се момичето. — Аз съм Емили.
Онази Емили, на Патрик. Тя се усмихва иззад завесата на дългата си до раменете кестенява коса, големите й сини очи са топли и открити.
— Работя в кафенето през лятото. Трябва да се отбиеш. При нас е много по-приятно, отколкото в другия край на града.
— На всяка цена — сядам до нея и грабвам орехово кексче с кленов сироп от чинията на масата. Тя се усмихва отново и аз усещам известно облекчение. Може би лятото няма да е толкова скучно в края на краищата.
Емили разказва още за кафенето и за това как прекарва времето си в Ред Фолс, а Мегън и Луна се стараят да ни осведомят за всичко, което сме пропуснали през годините. Никой не таи лоши чувства, никой не разпитва мама и Рейчъл за случилото се преди. И все пак разговорът е накъсан от неловки паузи, както когато човек не е сигурен какво да каже, когато иска да попита нещо, но не намира подходящите думи, когато знае част от историята, но иска да научи и останалото, за да сглоби цялата картина.
— Радвам се, че се върнахте — казва Луна на мама, когато Рейчъл отива да направи още кафе. — Съжалявам единствено, че поводът е неприятен.
Мама слага ръка върху ръката й и й благодари за посещението, но зад усмивката й познавам, че няма търпение да се заеме с къщата. Да направи план до края на лятото — план, който най-вероятно няма да включва забавляване на гости от миналото. Само че Луна явно няма намерение да си ходи и приема още една чаша кафе, а Мегън пълни отново чинията със сладкиши от кутията на тезгяха. Разговорите продължават с нова сила, сякаш разполагаме с един-единствен ден, за да наваксаме за пропуснатите години.
Тъкмо преполовяваме втората каничка кафе, когато първата кола спира на алеята. Следва я друга, сетне трета. Двете с Емили излизаме да проверим какво става. Откъм колоната внушителни автомобили, всичките марка буик, към верандата тръгва процесия белокоси жени. Всички те носят подноси, завити с фолио, и се представят като приятелки на Елизабет.
— Искрени съболезнования — повтарят една след друга, свеждат очи и продължават към входната врата, сякаш призовани от духовете на къщата, стари и нови призраци, които винаги се навъртат край семействата в траур като нашето.
Семейство, което изпитва остра нужда от голямо количество кейк с кафе.
Елизабет Ханафорд очевидно има много познати. Всички те явно обичат кейк. Обичат и да говорят. Рейчъл се грижи чашите им за кафе и чай да са пълни, докато разказват истории за прочутата картофена салата на баба и за работата й като доброволка в болницата. Редуват се възклицания от рода на „Ах, колко си пораснала, Дилайла!“ и „Чудесно е, че отново сте тук след толкова години и колко жалко, че поводът е погребението на Елизабет!“ Разпитват за плановете за погребението и дали могат да помогнат с нещо. Външно майка ми изглежда напълно спокойна, грее в усмивка, навежда се напред, за да благодари за добрината. Но аз знам, че зад всичко това „Клеър Ханафорд, слушам“ се опитва да си пробие път и да се захване с работа. Когато мама се измъква от дневната и изважда кутийката с хапчета от чантата си, предлагам да кажа на гостите, че я мъчи главоболие, за да може да се оттегли в стаята си.
— Благодаря ти, Дел, но за съжаление днес няма да ми остане време за работа. По-късно ще дойдат съседите, за да обсъдим плановете за ремонта. Рейчъл ще сготви, а аз трябва да напазарувам преди това. Нали помниш Джак и малкия Рики?
Вратата на верандата се отваря и затваря поне хиляда пъти днес, една група посетители сменя друга от сутринта до късно следобед. Тръгват си, чак когато става време за вечеря. Най-сетне се задават Патрик и баща му. Щом чувам стъпалата на верандата да скърцат под краката им, изтичвам да ги посрещна. Патрик се навежда, за да ме прегърне, а в ръцете му се сещам за втория сън, който сънувах предишната нощ и който… който моментално прогонвам от мислите си, надявайки се никой да не е забелязал, че се изчервявам. Как е възможно подсъзнанието да ми играе подобни номера!
— Вчера се срещнахме случайно край езерото — обяснява Патрик в отговор на въпросителното изражение върху лицето на мама. — Отново сме първи приятели. Всичко е наред. Как е главата ти? — обръща се към мен.
Разтърквам с ръка мястото, където се ударих.
— Няма цицина. Предполагам, че ще оживея.
Рейчъл ми намига над чашата си, но аз се правя, че не забелязвам. Знам какво си мисли. „Страстният мечтател“. Изписано е върху лицето й. Ето, това е любимата ми леля — обикаля из Нова Англия с комплекта си карти таро, за да предсказва съдбата на хората.
Джак, бащата на Патрик, на свой ред разтваря ръце за прегръдка.
— Дилайла! Мили Боже, каква красавица! И колко си пораснала!
— Помня те — усмихвам се и се повдигам на пръсти, за да го стигна. Ръцете му ме обгръщат като меко одеяло. Джак иска да научи всичко за последните осем години, разпитва ме за Кий, за училището и за бъдещите ми планове, но зад гърба ми мама се прокашля, стиснала в ръце тетрадки, моливи и кубче самозалепващи листчета. Не помня някога да сме оставали без канцеларските материали у дома. В случай че буря събори къщата, убедена съм, че ще оцелеем, като построим крепост от шкафове за сортиране на пощата, кабарчета и папки за документи. Но ето я отново мама — готова да парира всяка потенциална опасност с едно щракване на химикалката.
— Благодаря, че дойдохте — казва тя, когато заемаме местата си край масата, а Рейчъл сервира печени тиквички и салата от спанак. — За да са наясно всички, планът е Патрик и Джак да ни помогнат да подготвим къщата за продажба. Тъй като са работили тук и преди, те знаят къде са проблемите и знаят кой с какво може да бъде полезен.
Джак ни обяснява докъде са стигнали със зимната градина.
— Вече имаме материалите, така че това не е проблем.
Това е и единственото помещение, което изисква основен ремонт. Ще трябва да огледаме фасадата. Вероятно ще се наложи да се пребоядиса.
Докато останалите се хранят, мама си води бележки и мърмори нещо под нос за приблизителни разходи за материали и бои, а в това време храната й изстива.
— Двете с Рейчъл ще прегледаме какво има вътре в къщата и ще решим кое да изхвърлим, кое да дарим и кое да участва в разпродажбата — съобщава накрая на висок глас. — Дилайла ще помага, където има нужда. Надявам се да сме в състояние да обявим къщата за продажба в началото на август, за да опипаме почвата, преди да си тръгнем. Може да я продадем с мебелите, но най-вероятно ще се наложи да направим поне три разпродажби, за да разчистим останалите боклуци.
Сещам се за всички непотребни неща на горния етаж и се чудя какво ще правим с тях — с платовете, конците, кройките, с дрехите и обувките, които баба е носила през многобройните зими в живота й. Пред очите ми изскачат картини от стаята на мама в Кий, но аз бързам да ги прогоня от мислите си.
— Ще се опитам да свърша каквото мога, но Дилайла и Рейчъл знаят, че работата ми изисква да съм край бюрото. За по-важните решения или проблеми, питайте мен или сестра ми. За останалото разчитам на вашето мнение. Занимавате се с тези неща много по-отдавна от нас.
Джак кима.
— Няма проблем, мис Ханафорд — обажда се Патрик.
— Чудесно. Започваме утре. Дилайла, може би ще е полезно да придружиш Патрик, докато оглежда фасадата, и да записваш всичко, което ти каже. Не искам да се отдалечаваш от къщата. Разбрахме се, нали?
— Да, мамо. — Има и по-тежки наказания от това да следвам Патрик по петите цяло лято. Работниците обикновено свалят ризите си, когато работят, нали?
— Добре, тогава. Някакви въпроси?
Очевидно годишната й премия зависи от това дали ще се справим навреме със задачата и дали ще се вместим в бюджета.
— Не — обажда се Джак. — Искам само още веднъж да повторя колко съжалявам за Лиз — той се опитва да набоде една гъба с вилицата си. — Тя беше…
— Благодаря ти, Джак. Оценяваме всичко, което направи за нея — загриженият глас на мама донякъде извинява факта, че го прекъсва, но на лицето й съзирам познатото изражение — „Внимавай, Дилайла, пързаляш се върху тънък лед!“. Само че този път то е предназначено за някой, който вече не е между нас.
Джак кимва и лапва гъбата, без да вдига очи от празната чиния, сякаш се чуди как се е получило така.
— Е, добре — обажда се Рейчъл и се заема с раздигането на чиниите. — Кой иска кейк с кафе?