Сара Оклър
Къщата на тайните (28)

Двадесет и осма глава

Събуждам се първа. Слънцето нахлува през прозорците в кухнята, а езерото е спокойно и синьо, както винаги. Няма и следа от снощната буря.

Боли ме глава. Гърлото ми е сухо и стегнато.

Ярката сутрешна светлина усилва десетократно болката, изостря контраста между слънцето и надеждата, и спомена за гнева и болката от предишната вечер.

Не много отдавна.

По-голямата част от строшените съдове е събрана на купчина в ъгъла, но кравата от делфийски порцелан все още стои на парчета в мивката. Преравям чекмеджетата за тубичка лепило, за да я залепя отново и да я оставя да изсъхне върху полицата под прозореца, пред редицата маршируващи петлета върху перденцата.

Когато мама и Рейчъл слизат при мен в кухнята, разминаваме се бавно и тежко, сякаш се движим под водата. „Закуси ли?“, иска да знае мама. „Има ли чисти чаши?“, Рейчъл. Тя отваря прозореца зад синята крава и пали пръчица с аромат на градински чай. Мама подхвърля реплика за слънцето и езерото, а аз кимам и вдигам рамене. Всяка от нас знае, че тези думи не означават нищо, затова решавам да се скрия в мазето с кутия шоколадови десертчета и няколко бутилки минерална вода. Все още съм с пижамата, която облякох снощи, преди изпълненията с трошенето на съдове. Джак трябва да дойде всеки момент, за да работи в зимната градина, но Патрик няма да е с него и нищо друго няма значение.

Нямам представа колко време прекарвам в сортиране на последните плесенясали рафтове с коледни играчки, части за велосипеди и полуизгорели свещи, но никой не ме безпокои. Когато най-сетне се измъквам от влажното мазе, слънцето отива към залез и къщата е тиха. Останките от снощното опустошение са изчезнали от кухнята, изпотрошените съдове са изнесени.

Когато часовникът над камината отброява девет и половина, вече знам със сигурност, че ще наруша обещанието си пред Патрик — няма да отида на шоуто му в кафенето на Луна тази вечер. До началото остава съвсем малко време и аз заставам до прозореца, за да го видя, когато тръгне натам. В сърцето ми се борят надежда, тъга и копнеж.

Най-сетне виждам силуета му на тротоара. Свличам се на колене и опирам брадичка върху рамката на прозореца. Гледам го как наближава, преметнал през рамо калъфа с китарата, черен и тежък, както се чувствам и аз.

Вдигни очи. Вдигни очи. Вдигни очи и ме виж, спри се, остави китарата си в тревата и изтичай по пътеката до къщата, отвори вратата и ме намери, просто ме намери, намери ме да плача за теб, да страдам по теб, да те желая повече от всичко друго в живота. Вдигни очи, Патрик Рийз. Вдигни очи. Вдигни очи…

Но той не поглежда нагоре. Премества калъфа на другото рамо и аз не мога да видя лицето му, когато отминава сякаш не съществувам, сякаш съм просто още един безплътен призрак в старата къща на семейство Ханафорд.

В стаята горе дървеният под блести, парчетата стъкло и разпилените копчета са събрани, а във въздуха се носи аромат на лимон. Леглото е застлано с чисти чаршафи, а в единия край, грижливо сгънат, виждам бежовия пуловер, който заех от стаята на Нана вечерта, когато открих лекарствата й. Трябва да е паднал зад леглото. Бях го забравила, но сега, още преди да видя етикета, знам какво ще прочета върху него.

„Ръчна изработка Алис“.

Оградено с две сърчица.

Мисля си за жената с боядисаната в червено коса, с която се запознах на разпродажбата, изпълнителен директор на „Крийчър криейшънс“. „Съжалявам, Алис. Оли остава при мен.“

Навличам пуловера през глава и вземам телефона си, за да намеря номера на Емили. Тя вдига на второто позвъняване.

— Е, добре, Дел. Патрик беше пълна развалина тази вечер. Какво става с вас, по дяволите?