Сара Оклър
Къщата на тайните (31)

Тридесет и първа глава

Стоя на високия бряг при Пойнт Грейс с мама и леля Рейчъл. Застанали сме рамо до рамо, с гръб към водата, откъм най-дълбокия край на езерото Ред Фолс. Срещу нас има море от лица, плаващи върху черните кораби на траурните дрехи. Всички са тук, за да отдадат почит на Елизабет Роуз Ханафорд. Сред тях са Джак, Луна и Мегън, хора, които си спомням от разпродажбите, например Алис. Тук са и онези, които ни носеха кейк с кафе — дошли са да споделят с нас мъката от загубата и заедно да потърсим утеха.

Патрик, обаче, не е с баща си. Отсъствието му тежи като камък в сърцето ми, заедно с мъката от загубата на баба, дядо, и лелята, която никога не съм виждала. С всеки следващ ден надеждата, че двамата с Патрик ще се срещнем отново под дъсчените трибуни, избледнява. Но подобно на спомените за баба ми, не всичко е черно. Старая се да мисля за хубавите неща — познатата усмивка след дългогодишната раздяла, сладките с кленов сироп на фестивала Шугърбуш, фойерверките под плачещата върба, песните, които той пееше, целувките… Страхувам се, че скоро всичко това ще е само спомен, затова съм се вкопчила в него с две ръце. Не съм готова да го изгубя.

През дима от пръчиците с аромат на градински чай, които Рейчъл запали под масата с урната, майка ми рецитира стара поема за невидимата връзка между живите и мъртвите. Унесена от ритмичния й глас, аз следвам не толкова стиховете, колкото образите. Мисля си как странно се преплетоха в Ред Фолс съдбите ни, които само допреди три месеца следваха съвсем различни посоки. След годините на болка и мълчание, Нана все пак успя да ни събере, макар и в късната есен на нашите взаимоотношения.

— Майка ми пожела част от праха й да бъде разпръснат над езерото Ред Фолс — обявява мама, като изтрива с кърпичка очите си. — След това ще я погребем в гробището Форест лейн, редом с баща ни Бенджамин и сестра ни Стефани.

Двете с Рейчъл вдигат урната и заедно я отнасят до ръба на високия бряг. Рейчъл държи капака, а мама изсипва част от останките над водата.

Останки. Сивият прах бавно полита към повърхността на езерото, подобно на водопад от падащи звезди. Поглеждам роднините си и хората от Ред Фолс. Всички плачем, усмихваме се, спомняме си и мислим за един и същ човек. И тогава си казвам, че останки е неподходяща дума. Прахът от човешкото тяло е точно това — прах. Прах от костите. Остават хората, които напускаме. Когато си мисля за Елизабет Роуз Ханафорд, не се сещам за праха над езерото, нито за шишенцата с лекарства, нито за жестоките думи, с които е прогонила мама преди осем години. Спомням си живота й — хубавите неща, веселите истории от хората в Ред Фолс, които са я познавали по-късно, когато най-сетне успяла донякъде да се откъсне от мрачните облаци на депресията.

Елизабет Роуз Ханафорд. Майката. Бабата. Стъблото на родословното дърво, от което всички ние сме клонки и цветове.

Когато поемаме мълчаливо надолу по хълма към колите, които ще ни отведат на гробището, поглеждам назад към плачещата върба — върбата от вечерта с фойерверките. Сред гъстите й клони съзирам Патрик, облечен в тъмен костюм, скръстил ръце на гърдите. Обръщам се да го потърся с очи, когато стигаме при колите, но той вече не е там.

Службата на гробището е по-къса и по-скромна — само най-близките й приятели и ние, онези, които разбираме смисъла на надписа върху надгробната плоча: Елизабет Роуз „Оли“ Ханафорд. Патрик отново стои някъде отзад. Не приближава.

След последните думи, когато мама затваря томчето със стихове и опечалените оставят бели рози върху урната, пожелавам да остана няколко минути насаме с баба ми и Оли.

Бъркам в джоба си и изваждам розовата кутийка за сълзи, съгласно инструкциите на Нана. Отварям капака, пипвам с пръст кадифето и изливам цялата си мъка, сетне мушвам кутийката сред купчината цветя.

— За да не се налага да си тъжна — прошепвам, все още очаквайки знака, който търсех онази нощ в стаята й, когато преглеждах книгите й и пробвах бижутата. Чакам със затворени очи, но нищо не се случва. От сивото небе не руква дъжд. Дърветата не се разклащат. Земята не се разтваря, за да разбуди мъртвите от вечния им сън.

Но тя ме чува. Сигурна съм.

— Дилайла?

Когато се обръщам от гроба на баба, виждам да приближава момиче. Лицето ми пламва от смущение.

— Емили! Аз… аз… не знаех… благодаря ти, че дойде.

Ем поклаща глава и ме прегръща, притиска ме силно към тъмнозелената си рокля.

— Съжалявам, ужасно съжалявам за баба ти, Дилайла. И за всичко, което семейството ти преживя. Не познавах добре Лиз, но знам, че беше близка с Луна. Понякога идваше на кафе, а аз й давах сладкишите от предишния ден, за Оли. Най-много обичаше кифлички с боровинки и портокали.

Усмихвам се, когато си представям как огромния санбернар нагъва кифлички, вирнал опашка.

— Благодаря ти, Ем. Радвам се, че си тук. Исках да поговорим за всичко, което…

— Не. Първо ти ме изслушай. Знам, че тук не е най-подходящото място, но трябва да ти кажа нещо — Емили се отдръпва назад, но не сваля ръце от раменете ми. Зад сините й очи гори огън и аз знам, че онова, което ще ми каже, ще е самата истина. Поглеждам я в очакване на гневните думи, които заслужавам.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Дилайла Ханафорд? — очите на Ем ме пронизват. — Отказваш да видиш онова, което е пред очите ти. По-лесно ти е да си намериш хиляди причини да не ме харесваш, отколкото да приемеш, че някой може да поиска да ти стане приятел.

Първият път, когато те видях, разбрах, че в теб има нещо истинско. Нещо повече от това, което се вижда отвън. Очевидно беше. Повярвах ти. Ти си съвсем различна от онези момичета, които цяло лято преследват Патрик. И той го знае. Толкова се забавлявахме тримата. Ти не изпитваше ревност, нито учудване от моята дружба с него до онзи ден, когато дойде у тях. И това беше смешно, защото двамата с Патрик сме като близнаци, аз го обичам по този начин. И двама ви обичам по този начин. Но ти ме намрази изведнъж.

— Емили, съжалявам. Аз просто…

— Вечерта след скарването Патрик дори не излезе да пее, защото беше ужасно разстроен. Каза, че имал проблем с гласните струни, но всички разбраха, че не е така. Опитах се да говоря с него, когато двете с теб се чухме по телефона, но той не ми позволи. Цяла седмица само седеше на бара, пиеше кафе и повтаряше, че е провалил всичко. Ние бяхме наясно, че може да оправи нещата, ако просто престане да се жалва и поговори с теб. Само че той не искаше съвет от никого. Само повтаряше: „Дилайла това, Дилайла онова“. Онази събота той си тръгна от кафенето на Луна като в транс, затова го последвах до тях. Исках да опитам още веднъж да му вкарам малко мозък в главата. Той ме попита дали знам какво се е случило онази вечер със семейството ти и дали знам защо си била тъй разстроена. Не можех да го лъжа, Дел. Разказах му всичко. Той беше готов да тръгне да те търси, когато ти се появи и развали всичко. И между другото, госпожице Всичко ми е ясно, има…

— Ем, спри, моля те. Сега искам и аз да ти кажа нещо. Съжалявам. Толкова съжалявам за начина, по който се държах с теб и за това, че избухнах по този начин. Всъщност не повярвах наистина, че двамата имате нещо общо. Просто в онзи ден бях объркана, тотално объркана. Знам, че не е извинение, но това е истината. Готова съм да направя всичко възможно, за да ти се реванширам до края на лятото, ако ми позволиш да ти бъда приятелка отново.

Ем вдига очи към мен. Пред нас са гробовете на роднините ми, мирише на рози и прясно разкопана пръст.

— Всъщност — продължавам, — от известно време животът ми е пълна каша. Отпреди да дойда тук. Семейни проблеми, както знаеш. Проблеми в училище. С приятелите. И най-вече — проблеми със самата себе си.

Ем се усмихва и поклаща глава.

— Добре дошла в клуба.

— Аз съм президентът на този клуб.

— Ще приема извиненията ти, ако ме назначиш за заместник-председател.

— Дадено.

— Тогава ти прощавам.

— Просто така?

— О, я се стегни, Дел. Ти си първото свястно момиче, което се появява в Ред Фолс откакто… е, както и да е. Не знам как е в Пенсилвания, но тук, във Върмонт не позволяваме на глупавите караници да ни развалят приятелството.

— Правилно. Мисля, че когато са предавали този урок, цялото ми семейство е отсъствало — засмивам се. — Все още няма напредък с баща ти, а?

Ем свива рамене.

— Най-накрая ще се примири. Просто му трябва малко време да осъзнае факта, че малкото му момиченце… нали се сещаш…

— Е пораснало? — довършвам вместо нея. Макар да имам чувството, че имам двама бащи, отношенията баща-дъщеря са ми напълно чужди.

Ем среща очите ми и усмивката й помръква.

— Малкото му момиченце… харесва… момичета.

— Харесва… какво каза току-що?

— Момичета, Дилайла — Емили кимва бавно и ме поглежда, сякаш вижда как в мозъка ми парченцата на пъзела се нареждат, когато си припомням случките от лятото. Спомена ли нещо за момчета, когато й разказвах за Фин или за Патрик? Каза ли нещо за бивше гадже или поне момче, по което си пада? После, при скандала в къщата на Патрик, тя каза, че е… Господи, сигурно се бе опитвала да ми каже истината стотици пъти, но аз бях тъй увлечена да тормозя хората да говорят за неща, които не искат да си спомнят, и дори не забелязах, че някой друг има нужда да говори.

— За нещо повече от приятелки?

Очите й се пълнят със сълзи.

— Спомняш ли си, казах ти, че познавам някой в Монреал? Името й е Кейт.

Емили кима и хваща ръката ми.

— Моля те, не ме намразвай за това, че не ти казах по-рано. Исках, наистина. Само че това не е нещо, което… Имам предвид, че не е нещо, което можеш случайно да подхвърлиш насред разговора, особено с друго момиче, което хм, е просто приятелка. Винаги се притеснявам, че тя ще си помисли, че проверявам как ще реагира и затова ми е толкова трудно. Писнало ми е да губя приятели по този начин, искам просто да бъда самата себе си, да не се преструвам, искам да те запозная с Кейт, наистина искам…

— Емили?

— Знам, че трябваше да ти кажа по-рано, просто…

— Ем!

Тя ме поглежда, по бузите й се стичат сълзи, дръпва ръце от раменете ми и ги отпуска край тялото си.

— Смяташ ли, че двете можем да спрем да плачем за малко, колкото да обядваме? — питам, като я прегръщам на свой ред. — Искам да кажа, далеч от суетнята покрай погребението. Мисля, че имаме доста неща да си кажем, освен това умирам от глад.

В първия миг тя ме поглежда с ококорени очи, след това и двете избухваме в смях и се смеем, докато сълзите ни изсъхнат, достатъчно дълго и гръмогласно, за да събудим мъртвите, включително баба ми, чиято надгробна плоча е точно зад нас. Купчината с цветя се е килнала на една страна до урната, сякаш ни намига.