Сара Оклър
Къщата на тайните (11)

Единадесета глава

— Мисля, че ще повърна — стискам носа си, когато Патрик кляка в тревата и започва да копае в купчина изгнили листа до къщата. — Сериозно говоря. Това е гадно.

— Донесох ти гумени ръкавици — усмихва се той. — Сложи ги, преди да се заемем с по-противната част.

— И по-противна част ли има?

— Ръкавиците, Дилайла.

Изпълнявам командата, стараейки се да не дишам през нос, когато отварям кофата за боклук отвън.

— Емили ми хареса — решавам да сменя темата и извръщам глава от вонята. — Харесва ми това, че не е срамежлива.

Патрик се разсмива:

— Да, определено не е срамежлива.

— Какво искаш да кажеш, чистачо на улуци?

Той се залива от смях:

— Не това, което си мислиш. Имам предвид, че с нея наистина се общува лесно. Запознахме се миналата година, когато семейството й дойде на гости при Луна за няколко седмици. Тази година родителите й я изпратиха сама, да работи в кафенето през цялото лято. Мечтата й е един ден да си има собствено кафене.

— Знам. Това е чудесно. Де да можех и аз да съм така сигурна поне за едно нещо в живота си. Направо се изприщвам, когато някой спомене за изпитите за колежа.

Патрик се изправя, завързва първата торба и я хвърля по-близо до къщата.

— Знам за какво говориш. Направо не ми се мисли за бъдещето.

— Няма ли да работиш с баща си? „Рийз и син“?

Той поклаща глава.

— Двамата с татко… той е много запален за фирмата „Рийз и син“. Не ме разбирай погрешно — харесвам работата, от нея се печели добре, двамата с баща ми се разбираме чудесно, затова обичам да работя с него. Но сърцето ме тегли другаде.

Последвам го зад къщата, където вече чакат две стълби и градински маркуч.

— А къде те тегли сърцето?

— Към музиката — отвръща той и поема нагоре по стълбата. — Само тя има значение. Дори насън виждам ноти, петолиния, думи. Сънувам езерото през зимата или моста Бруклин, осветен и безлюден, и копнея да напиша песен. Да намеря мелодията, която разказва тази история, разбираш нали? И изведнъж се събуждам, защото не мога да спра да мисля за това, сякаш чувствата ми напират да излязат навън. Убеден съм, че трябва да се занимавам точно с това, каквото и да ми говорят отстрани и въпреки че баща ми ще го приеме трудно.

— Уау.

— Искам да съм на сцената — продължава той, докато чисти улуците с ръка, облечена в гумена ръкавица. — Освен това искам да преподавам.

— Патрик, представям си те да се занимаваш с това. Ще бъдеш невероятен.

Той пуска купчина листа на земята и се пресяга за още, същото правя и аз.

— Така ли мислиш?

— Без съмнение. Защо просто не поговориш с баща си? Сигурна съм, че ще те подкрепи, ако разбере колко важна за теб е музиката. Не е ли така?

— Ами… не съвсем. Не само че наистина си мечтае да му стана съдружник, но и е предубеден към музикантите и хората на изкуството. Всъщност мама го напусна заради актьорската си кариера. Сериозно. У дома има неписано правило — никога не го каня на концертите си в кафенето на Луна и никога не говоря за представленията на мама. Още не може да свикне, че нея я няма, Дилайла. И не мисля, че ще го преодолее. Знам, че външно не му личи и е постоянно усмихнат, но вътре в него животът сякаш е спрял в деня, когато тя си тръгна. А той не знае как да продължи нататък.

Замислям се за бащата на Патрик и се сещам за Стефани, за думите й и за живота й, спрял върху страниците на дневника, подобно живота на Джак, замръзнал в очакване на съпругата, която няма да се върне, живот, който никога няма да бъде същият.

— Все пак скоро трябва да му кажа — продължава Патрик. — Обещах на мама, че ще е това лято. Вече се записах в едно училище в Манхатън. Наесен започвам. Той още не знае. Всеки път, когато събера смелост да му кажа, виждам лицето му, усмивката му и се сещам колко съкрушен беше, когато мама ни напусна. И тогава млъквам, грабвам чука и се захващам за работа.

Изпод жълтата ми гумена ръкавица от улука изпълзява паяк и в миг изчезва под керемидите на покрива. Слизам на твърда земя.

— Знам за какво говориш. Всеки път, когато искам да поговоря с мама за нещо сериозно, виждам същото. Някога двете бяхме много близки, но сега имам чувството, че тя постоянно бърза за някъде — тича за работа, от една среща на друга, бърза да посети клиентите си. Така е от толкова време, че вече ми се струва напълно естествено. Тя бяга от мен, а аз сякаш не съм й дъщеря.

— И аз рядко виждам мама — обажда се Патрик, зает да прибира листата в торби. — Непрекъснато ходи на прослушвания. Понеже всяко от тях може да се окаже „големият пробив“. Всички мислят, че съм голям късметлия, защото никой не ми се меси за нищо, но честно казано, аз не съм толкова доволен. Предпочитам от време на време да виждам мама, да ми опече курабийки и да се развика да намаля музиката.

Кимам с разбиране.

— Точно така. Само че нея я няма. От мен се очаква да имам планове за живота си, а аз нямам идея откъде да започна. Вероятно ще свърша като нея — ще си намеря работа в някой офис, ще окача няколко мотивиращи плаката и ще се превърна в корпоративно зомби. Гадост!

— Не те виждам с такава професия — отвръща той. — В теб има толкова жизнерадост. Подобна работа ще я изсмуче от теб и тогава ще трябва да убия някого, а ти ще прекараш живота си в опити да ме измъкнеш от затвора.

— Хм, това прозвуча тъй обещаващо и добре планирано, че се питам… дали нямаш други идеи?

Патрик се разсмива.

— Кое е толкова смешно?

— Всъщност имам една идея — казва през смях, — но майка ти определено няма да я хареса.

— Е, каква е тази идея?

— Не питай — разсмива се той отново. Хващам маркуча, насочвам струята към него и го обливам с вода.

— Не се смей, чистачо на улуци — предупреждавам го. Скоро и двамата сме покрити от глава до пети с плътен слой кал и листа, лицата ни са скрити зад кална маска, от която са пощадени единствено очите и устата. Когато приключваме с неприятната част от работата, мама официално ми разрешава да отида в кафенето на Луна за концерта на Патрик, спестявайки ми рисковете на бягството през прозореца. Докато ни гледа, омазани с кал, сякаш излезли от блатистите дълбини на езерото Ред Фолс, лицето й грейва в усмивката, която помня от приключението с противопожарната система в Кънектикът.

* * *

След като вземам душ и измивам следите от работата по улуците, решавам да се поглезя с домашно приготвеното масло за тяло с ванилова захар на Рейчъл, след това се загръщам с летния халат на мама. Мирише на нейния парфюм — „Коко Шанел“. За пръв път си купи от него, когато я повишиха като маркетинг мениджър на пълен работен ден, което бе съпроводено с тридесетпроцентово увеличение на заплатата. Отидохме в Шоколадовия бар, за да вечеряме със сладкиши, и веднага след двойния фъч мус с потопени в бял шоколад ягоди се запътихме за още глезотии към близкия мол. Аз получих айпод, а за себе си мама купи парфюма. През първата година „Коко Шанел“ беше ароматът на празнуването. На успеха. На щастието. Тогава все още имаше време за мен — водеше ме да си избера дрехи за училище, идваше с мен на кино, печеше курабийки и ми се караше да намаля музиката, точно както го описа Патрик. И в това време миришеше прекрасно.

Сега, няколко повишения по-късно, купуването на ново шишенце парфюм е просто една от многото задачи на нейната асистентка, а ароматът на „Коко Шанел“ не означава нищо друго, освен жена, която излиза, звук от затръшната врата след обичайната реплика: „Довечера не ме чакай. Сигурно ще закъснея.“

— Хей, ти — извиква ми Рейчъл от верандата. — Ела при мен.

Сядам до нея и се заглеждам в ароматизираните лавандулови свещи, които плуват в купа с вода, поставена наблизо.

— Къде е мама? — питам. — Мислех, че е приключила със задачите за деня.

— Не е — отвръща Рейчъл. — Имаше още една среща. Горе в стаята си е.

— Естествено.

— Всичко е наред, Дилайла. Наистина. Тя свърши доста работа с къщата. Нещата се развиват по-добре, отколкото очаквах.

— Но въпреки това не си в настроение.

— Просто съм… малко тъжна. Днес отново изтеглих картата на носталгията. После в мазето намерих онези стари тави за пай, от евтините, които хората просто изхвърлят. И тогава се сетих как с мама ходихме за боровинки… Трябва да съм била на десет или на дванадесет години. Прекарахме цял ден заедно, само двете. Навсякъде имаше боровинки — много сладки, напечени от слънцето, ядяхме ги направо от клонките. След това изпекохме пай и го изядохме почти целия, преди да изстине, преди останалите да се приберат. Странно как се връщат спомените? От една нищо и никаква тавичка…

— Разбирам какво имаш предвид — отвръщам, мислейки си за червения кардинал и четирилистните детелини.

— Има много изследвания върху ароматите и спомените — казва Рейчъл. — Четох една статия… според някои учени миризмата е по-силен катализатор на емоции от визуалните знаци, като снимките например. Вярвам им. Аз съм така, когато ми замирише на кленов сироп. Веднага се пренасям тук, във времето, когато мама правеше сладки с кленов сироп.

Затварям очи и вдигам ръце към лицето си, вдишвайки дълбоко аромата от маминия халат. „Довечера не ме чакай. Сигурно ще закъснея…“

От отворения прозорец долита стърженето на електронния принтер-скенер-факс. Двете с Рейчъл слушаме как мама слиза по стълбите, откъсва факса и го прочита на глас на човека от другата страна на телефонната линия. От лекия бриз кленовите листа шумолят и заглушават думите й и те се превръщат в неразбираеми звуци — неясни и накъсани, но както винаги — настойчиви.

Докато леля Рейчъл ми разказва за боклуците, които е намерила в мазето — използвана опаковъчна хартия, грижливо сгъната, неотворени шампоани и шишета с балсам, очевидно купени на едро, кутии с картонени игри от нейното детство, собствените ми спомени за баба и дядо се смесват с нейните, гласовете ни се сливат в гъста, варена на бавен огън яхния от спомени и събития, миризми и поговорки. Сега си представям Нана по-ясно, с помощта на живописните описания на Рейчъл за готвенето, дрехите и навиците на майка й, на онези дребни детайли, които превръщат всеки от нас в отделна личност. Ако ни чува, мама не го показва по никакъв начин. Вместо това се суети напред-назад, подрежда и преподрежда документи и листове хартия.

— Иска ми се и мама да говори за тези неща — казвам на Рейчъл. — Знам, че се опитва да се изолира, да забрави, но аз трябва да науча повече за Нана. Искам да разбера какво се е случило.

Рейчъл затваря очи и духва свещите.

— Дел, на погребението на дядо ти, мама наговори много болезнени неща. Думи, които не могат да се върнат назад. Сега, когато вече не е между нас, не можем да променим нищо. Сякаш всичко от онова време е просто… Не знам какво да кажа. Замръзнало така, както го оставихме.

Замръзнало, също като Джак в съседната къща. И като Стефани върху страниците на нейния дневник.

Не искам да повярвам на леля си, защото това би означавало, че и моите отношения с мама могат да станат непоправими. Че може да не успея да оправя проблемите в училище. Че нещата всъщност са непоправими.

— Понякога стават лоши неща — обаждам се. — Но защо те трябва да заличават всичко хубаво? Двете с мама някога сте били близки. Ние с нея също. Не разбирам какво се случи и как се промени всичко.

Тя ме поглежда, но в този момент на вратата на кухнята се показва мама — петминутна почивка между два телефонни разговора, и пита дали някой иска нещо за хапване.

— Не, благодаря — отвръщам, по-скоро на леля Рейчъл, отколкото на нея. — Трябва да се облека, после ще тръгвам към кафенето на Луна. Ще се видим ли по-късно?

— Довечера имаме среща с адвоката по недвижими имоти — отговаря мама, — но очаквам ти да се прибереш преди десет, нали?

— Да.

Плъзгащата се врата се затръшва зад мен, но през нея чувам познатата суматоха от прошепнати обвинения. Приглушените гласове първо се смесват, след това се вчепкват един в друг, а аз избързвам към стаята си, за да се облека и да се измъкна навън, преди да ме завлече подводното течение на семейство Ханафорд.