Сара Оклър
Къщата на тайните (34)

Тридесет и четвърта глава

Когато слизам долу, при полуопакованите кашони с компютърните аксесоари на мама, при торбите от химическото чистене и вилиците и лъжиците, останали за последния обяд и вечеря, усещам в себе си празнота. Утре ще видя тази къща за последен път. За последен път ще погледам как петлетата танцуват над кухненската мивка и как мравките притичват под печката. Утре е последният ми шанс да запазя нещо за спомен от дома на баба и дядо.

Джак и Патрик са тук. Мама и Рейчъл ни събират отвън за важното си съобщение. Поглеждам къщата с нови очи, сериозно, за пръв път от пристигането ни през юни. Знам, че третото стъпало на верандата скърца. Прясно боядисаните капаци, с липсващи тук-там панти, не са сто процента подравнени, което може да е, а може и да не е моя грешка. Няма никаква гаранция, че улуците ще останат чисти, че боята няма да се олющи, че кардиналите ще стоят далеч от ремонтираната зимна градина.

Но тези капаци са боядисани и окачени с любов. Цветята в лехите са току-що засадени. Дърветата и храстите орлови нокти са подрязани, килимите са изпрани, а прозорците отразяват небето и цялата къща свети като фар под златните слънчеви лъчи, високо на хълма, над езерото Ред Фолс. Също както жените, живели тук години наред, къщата на Мейпъл терас е красива. Сред пукнатините, пролуките и дефектите, тя съхранява нашите спомени, надежди и мечти. Днес работата е завършена — капаците, улуците, боядисването, цветята — и аз знам, че усилията са си заслужавали.

Пристигнахме във Върмонт с намерението да стегнем старата фамилна къща, а накрая стана така, че къщата поправи нас. Знам, че няма да я видим повече — мястото, което обедини жените от рода Ханафорд. Но сърцето ми е на друго мнение, има други идеи. Шантави, невъзможни, например че можем да прекараме още едно лято тук. Още един четвърти юли на фестивала Шугърбуш. Още една седмица в миене на прозорци и сваляне на капаци. Още един сезон в сърбане на лате с Ем и слушане как Патрик пее в кафенето на Луна.

— Хора, вижте това място! — подхваща Рейчъл, бледорозовата й тениска е прилепнала към тялото й от жегата. — Вижте какво постигнахме това лято! — тя прегръща Джак.

— Истинска красавица! — съгласява се Джак. — Правил съм стотици ремонти, но тук… Боже! Тази къща наистина ще ми липсва.

Поемам дълбоко дъх, във въздуха се долавя отчетливо ароматът на орлови нокти.

— Е — продължава мама, — след три месеца усилена работа и много сълзи, двете с Рейчъл искаме да споделим с вас чудесни новини.

Патрик стиска ръката ми, докато се подготвяме за новините, които чакам цяло лято. Новините, които исках да чуя възможно най-скоро, когато пристигнахме. Новините, които сега давам мило и драго да отложа, дори и с няколко дни.

Мама изтичва към алеята пред къщата. В тревата до нея е забита табела, покрита с бял плат. Изглежда странно там да пише „Продава се“, ако вече са приели нечия оферта, но вероятно това е още една от чудатите градски наредби. Вдигам ръка, за да заслоня слънцето, когато мама дръпва плата и открива семпъл дървен надпис:

ПРЕДСТОЯЩО ОТКРИВАНЕ

Трите сестри

Къща за гости на семейство Ханафорд

— Искахме да кажем първо на вас — обажда се Рейчъл. — Ще приемаме резервации от другото лято. Новината ще бъде официално обявена утре, във вестник „Пчела“.

На кого му е притрябвал „Пчела“ — вестникът на Ред Фолс? Щом съседите виждат табелата, засипват ни посетители и телефонни обаждания. Всеки иска да разгледа, да научи повече, да донесе кейк с кафе. Няколко часа по-късно, когато оставаме само ние трите, Емили, Патрик и Джак, край масата в кухнята за последната ни вечеря заедно, имам възможност да задам въпросите си. Да претегля вълнението от романтичната идея и невъзможността да повярвам, че мама ще се откаже от корпоративния живот.

— Наистина съм добра в работата си, Дел — казва тя. — Години наред тя беше на първо място.

— Така е — кимвам. — Затова не мисля, че ще те оставят да напуснеш.

— Роден мениджър проекти като теб? — намесва се Джак. — Аз не бих те пуснал. Ако поне половината от ремонтите се управляваха като този, щях да се прибирам вкъщи без грижи. Освен грижите, които ми създава този младеж.

Патрик замерва баща си с чери доматче, но мама продължава.

— Твърде дълго бях затрупана с проекти и чужди маркетингови планове. Обичам работата си, но тя е прекадено нервна. Зависима съм от мобилния си телефон, от компютъра, от… други неща, за които повече не искам да чуя. Отне ми цялото лято, докато го осъзная, но сега съм сто процента уверена в решението си. Готова съм за промяна.

— Но, мамо, да управляваш къща за гости е огромна промяна. То си е направо хотел, нали? И ресторант. И музей. Ще трябва да работиш с хора, лице в лице, не по имейла — Емили, която дойде на бегом веднага щом чула в кафенето да обсъждат новините, ме рита под масата.

— Все пак и това е бизнес — отвръща мама. — Нещо, което владея. С моите мениджърски и маркетингови умения, с творческата енергия на Рейчъл, с кулинарния й талант и дарбата й да общува с хората, ще се справим. Прегледах цифрите, Дел. Точно сега има бум в туристическия отрасъл. Двете с Рейчъл вече водихме разговори с банката и Търговската камара. Имаме някакви спестявания, а и баба ти се е справяла доста добре с нейните. С приходите от земята ще можем да си позволим риска.

Преглъщам хапка соте от тиквички и я поглеждам с вдигнати вежди.

— Мамо, ти никога не рискуваш, забрави ли?

— Е, това е пресметнат риск. Направих финансови прогнози според няколко пазарни сценария, отчитайки вероятните климатични промени и колебанията в нивата на производството на кленов сироп, които директно влияят върху туристическата индустрия във Върмонт. Прегледах също… хей, не се смейте! Все пак риск има. Всичко може да се случи. Това си е една авантюра.

— Значи… се местим във Върмонт? — питам.

— Не веднага — отговаря мама. — Дори не е задължително. Ще ни трябва време, докато получим всички разрешителни и изпълним всички изисквания. Ще се наложи да направим подобрения, което оставям в умелите ръце на Джак, освен това трябва да организирам напускането си от ДКИ. Рейчъл пък трябва да изпълни ангажиментите си по кетъринга за филмовия фестивал в Торонто и Сънданс, преди да се посвети на срещите тук. А ти трябва да завършиш последната си година в гимназията „Кенеди“ и да решиш накъде ще поемеш след това. Всяко нещо с времето си, нали?

Обмислям плана й, не съм изненадана, че е помислила за всичко.

— Освен това — продължава мама, — Рейчъл се допита до картите и според Осмица жезли, моментът е подходящ за нови предизвикателства. О, при мен излезе също Десетка пентакли — богатство, семейни традиции, силни роднински връзки. Смятам, че това е достатъчен знак.

— Абсолютно — обажда се Рейчъл, докато налива на всички ни по още една чаша чай от хибискус. — Много е важно също, че Императрицата излезе и при двете гледания тази сутрин. Това означава, че времето е благоприятно за женската креативност, а новите начинания вероятно ще се увенчаят с материални придобивки.

— Уау! Може ли да гледаш и на мен? — възкликва Патрик.

— Сериозно — прекъсва го Ем. — Можеш да гледаш на карти на гостите край езерото. Хм, като започнеш от нас.

— Идеята си я бива — усмихва се Рейчъл и се пресяга към тефтера на мама, оставен върху плота зад нея.

Всички се смеят, бъбрят, подават си храна, разказват истории, дъвчат, вилиците тракат върху нееднаквите чинии, очуканите чаши звънтят при наздравиците. Край на невидимите гости от въображаемите вечери край огромната празна маса.

— Е, добре — надвиквам веселите звуци, изпълнили стаята. — Печелите. Къща за гости „Три сестри“. Участвам — сипвам още една лъжица манго върху здравословния печен сейтан, приготвен от Рейчъл. — Само се надявам гостите следващата година да не настояват за истински бекон на закуска.

Мама се разсмива.

— Както казахме — всяко нещо с времето си, Дел. За бекона ще мислим, когато стигнем до него.

 

 

След вечерята мама опакова останалата част от мобилния си офис, а Рейчъл отива с Емили до кафенето на Луна. Всички обещават да дойдат на другата сутрин, за да ни изпратят, но тази вечер е последната с Патрик преди края на лятото в Ред Фолс.

Рамо до рамо поемаме към брега на езерото. Гледаме костенурките и платноходките както първия път, когато се срещнахме при трибуните на кея. Никой не иска да признае, че е дошло време да се сбогуваме, да зададе въпроса кога ще се видим отново. Знам, че и двамата си го мислим, и двамата пресмятаме на ум часовете и километрите от Ню Йорк до Пенсилвания.

— Казах на баща ми за колежа — обажда се Патрик. — Вече знае, че отивам.

— Как го прие?

— Не полудя толкова, колкото очаквах. Повече се разсърди, задето не съм му казал по-рано как се чувствам. Каза, че никога не е искал да ми налага собствените си планове и мечти и че ако не искам да работя за „Рийз и син“, може да наеме работник. Всъщност като че ли беше горд заради колежа. Знам, обаче, че не е във възторг от бъдещето ми на музикант. Не смятам, че някога ще приеме на сто процента артистичния ген в семейството.

— Опита ли се да те придума за друга специалност?

— Архитектура. За не повече от тридесет секунди. После каза, че стига да не го карам да взема метрото или такси, или да носи костюм, възможно е евентуално да дойде на един-два концерта в града. В случай че си намеря някаква работа — каза през смях Патрик.

Мисълта, че утре вече няма да ми е съсед, ме ужасява, но когато си го представям отново на сцената, дори в далечния Ню Йорк, настроението ми се разведрява.

— Наистина се гордея с теб — казвам. — За това, че призна истината на баща си и за това, че следваш мечтите си. Обещай ми нещо, става ли?

Той слага ръка на сърцето си.

— Каквото и да е то.

— Не пей онази песен пред другиго, Патрик. Освен ако не ти предложат договор за албум или нещо подобно. Тогава мога да направя изключение.

Патрик стиска ръката ми.

— Ако подпиша договор за албум, ще изпратя да те доведат в студиото, за да мога да я изпея на теб. Обещавам ти.

Усмихвам се и се притискам към него.

— Та, освен да ми идваш на гости в Ню Йорк всеки уикенд, какво друго мислиш да правиш, след като си тръгнеш от Ред Фолс? — подкача ме той.

— Какво мисля да правя? Да видим. Имам големи планове. Е, очаква ме още една вълнуваща година в гимназията „Кенеди“.

— Последната година — кимва Патрик. — Последната пряка преди финала.

— Нещо такова. Освен това мисля да си намеря работа в някое кафене. За по няколко часа седмично. За да натрупам малко опит, преди да отида в колежа.

— Звучи добре, но ако ще работиш в кафене, трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Че няма да позволиш на друг да пее за теб.

— О, няма проблем — вдигам очи. — Единствената ми цел са безплатните шоколадово-лешникови латета.

Патрик стиска ръката ми.

— Дилайла? А какво мислиш да… смяташ ли да потърсиш баща си?

Баща ми. Обръщам се, за да проследя с поглед малка синя платноходка, питам се дали някога ще имам отговор на този въпрос. В първата нощ, когато научих? Да. Тогава смятах да го потърся. Бях бясна и имах нужда да крещя срещу някого. Ако имах пари, вероятно щях да си купя билет до Лос Анджелис, да открия следите му, да се изправя пред него и да му кажа всичко, което мисля.

Сега не знам. Не знам какво да му кажа, как да постъпя, не знам какво чувствам. А и не искам да знам. Не съм готова да се запозная с него. Не съм готова той да се запознае с мен.

Освен това споменът за Томас Девлин още е тук. И нямам намерение да се прощавам с него.

Вдигам един камък от пътеката, хвърлям го в езерото и следя как подскача два пъти върху повърхността, преди да потъне.

— Честно казано, нямам идея как да постъпя с Кейси Конрой. Не искам да мисля за това. Искам да задържа Томас Девлин за известно време.

Патрик се усмихва.

— Сетих се за статията му за контрабандния лов на слонове в Африка — продължавам. — На практика е живял в резервата, където различни групи защитници на правата на животните се опитвали да спасяват и лекуват слоновете, ранени от контрабандистите. В статията си пише за семейните отношения в стадото. Слоницата майка изгражда нещо като социална памет, затова колкото е постара, толкова повече знае за семейството и останалите членове на стадото, за това кои слонове извън стадото са приятелски настроени, къде е най-добрата храна, и други подобни. Но по-възрастните слонове обикновено са и по-едри, с по-дълги бивни. А именно това търсят бракониерите. Когато слоницата майка умре, с нея умира и родовата памет, а останалите в стадото са объркани.

Спираме се, за да погледаме семейство костенурки, които се катерят по една скала до брега. Патрик ме прегръща.

— Отначало историята ми напомни за баба ми и за това как всичко се обърка онова лято, когато си тръгнахме от Ред Фолс. Но след това осъзнах нещо.

— Какво? — пита Патрик.

— Че не сме съвсем като слоновете и има как да предаваме спомените си. Просто трябва да ги разкажем на някого.

— Добре тогава — съгласява се Патрик. — Сега ще ти разкажа нещо. Един от първите ми спомени от езерото Ред Фолс е от това място тук — той посочва брега, точно до костенурките. — Сигурно съм бил четиригодишен. Играех си на пясъка, когато зърнах дребни рибки, които плуваха в плиткото до брега. Изглеждаха тъй блестящи, като искрици светлина във водата. Спомням си колко силно ми се прищя да ги разгледам отблизо, да видя дали ще блестят и в ръката ми. Опитах се да ги хвана, но те плуваха бързо. Стрелваха се далеч всеки път, щом ги наближах. От брега една жена ме наблюдаваше и когато разбра какво се опитвам да направя, дойде при мен с една червена кофичка, клекна и загреба вода и рибки, така че да ги разгледам отблизо.

Облягам глава на рамото му и затварям очи, за да си представя малкия Рики и блестящите сребърни рибки. Колкото повече говори, толкова по-ясна става картината, докато накрая…

— Патрик, почакай! Спомням си този ден! И аз бях там!

Патрик се усмихва.

— Знаеш ли, веднъж опитах да напиша песен за онзи миг, но думите все ми убягваха, също като рибките. Предполагам, писано е било да запазим спомена за себе си.

— Огнени рибки — прошепвам. — Така ги нарече.

Всичко е пред очите ми, старите истории за езерото изплуват съвсем ясно в главата ми, сякаш търпеливо са чакали слънцето да ги огрее, за да се заизвиват и да заподскачат под повърхността като дребните сребърни рибки. Баба ми махва да приближа, за да погледна в червената кофичка заедно с Рики, стиска ръцете ни и се усмихва, удивена как рибките блестят като диаманти във водата.

— Виждаш ли — прошепва Патрик. — Нищо не си забравила — сетне ме дръпва по-близо, за да ме целуне, а когато ме прегръща силно, знам, че от всичките ми спомени от Ред Фолс този ще ми стане любимият. Когато утре си тръгнем оттук, независимо какво ме очаква в Кий, докато двете с мама се опитваме отново да сглобим парчетата от живота си, независимо как реша да постъпя с истинския си баща, независимо какво се случи в училище, независимо колко време ще отнеме, докато отворим „Три сестри“, винаги ще се връщам тук. Щом затваря очи, ще вдъхвам аромата на орлови нокти, лъчите на залязващото слънце ще галят лицето ми, ще усещам устните на Патрик и ще се връщам точно тук, при костенурките и рибките, при баба, която стиска ръцете ни, тук — в последната, най-хубавата вечер от второто ми първо лято в Ред Фолс, Върмонт.

— Дилайла, знам, че още не сме уредили правата за посещение на Холдън Кофийлд, но реших, че семейният портрет трябва да остане в теб, за да го пазиш — Патрик изважда от джоба си лист хартия и ми го подава. Разгръщам го и виждам карикатурата, която той поръча на фестивала Шугърбуш. Изучавам я внимателно, за да запомням всеки детайл от усмивките ни, а сълзите разкривят ненормално големите рога на Холдън Кофийлд.

— Вече ми липсваш — въздишам и облягам глава на гърдите му. — Благодаря ти за портрета. И за Холдън Кофийлд. И за историята с рибките. И за още милион…

— Дилайла — прекъсва ме той и повдига брадичката ми, — ти не разбираш. — Той протяга ръка към пламналото в оранжеви и лилави пламъци небе над хоризонта. Докато наблюдаваме как слънцето потъва във водата, той прошепва в ухото ми думите от онази нощ край езерото и те се запечатват в сърцето ми, заедно с аромата на кожата му, заедно със златистия блясък на очите му и рибките, стрелкащи се във водата. Но този път аз знам, че го слушам, независимо какво ми говори вселената.

Този път няма да забравя нищо.