Сара Оклър
Къщата на тайните (23)

Двадесет и трета глава

Уикендът на първата разпродажба идва с величествени и досадни фанфари. В шест сутринта Рейчъл се надвесва над мен, облечена в тениската си с надпис „Всички обичат каубойките“, стиснала пистолет за поставяне на цени в едната ръка и чаша кафе в другата. Върху лицето и е изписано изражение, което в просъницата си мога да определя единствено като… налудничаво.

— Виж какво е заела от магазина Мегън заради нас — пищи от радост и залепва стикер върху челото ми. — Тези машинки вече дори не се използват.

Сядам в леглото, поемам чашата с кафе от протегнатата й ръка и обелвам етикета с цената от кожата си.

Оценена съм на 1 долар.

— Надявам се кафето да е достатъчно силно, Рейчъл. Защото веднага щом стана, ще се разправя с теб.

Рейчъл ми лепва нов стикер.

— Не ви се вярва, Дел. Картата ти за днес е Осмица пентакли.

— Е и?

— Това е картата на ученика. Внимание към детайлите. Усърдна работа. Себераздаване под ръководството на ментор. Познай на кой? — Клик, клик, обажда се пистолетът за цени.

— Има ли карта на убиеца? — питам. — Просто се чудя дали има шанс някога да излезе?

— Много смешно. Чакам те отвън след петнадесет минути. — Тя духва дулото на пистолета и го запасва в колана си. — Време е да превърнем петте тона безполезни боклуци на баба ти в безценно съкровище за други жени.

По-късно се очаква да се отбият Патрик и Ем, но засега сме само двете — лепим етикети с цените и подреждаме за продан исторически за рода Ханафорд предмети като дузина порцеланови котенца от клуба „Коте на месеца за 1983-та“, колекция полиестерни панталони с ластик на кръста, четиринадесет формички за печене на кексчета с форма на листа и осем леко изгризани купички за кучешка храна от прочутата колекция на Оли. „Клеър Ханафорд, слушам“, естествено, има жизненоважен конферентен разговор с вицепрезидента по продажбите и някакъв клиент голяма клечка.

— Сигурно ще остане вътре целия ден — уведомява ме Рейчъл, докато поставя огромна табела „Отворено“ в началото на алеята към къщата. — Явно разговорът е много важен.

— Важен — обхождам с поглед сгъваемите маси, които съдържат цялото имущество на баба ми и си мисля за дневника. За гробището. За хапчетата и тайните и за всички изгубени години. — Винаги са важни, нали?

Рейчъл въздиша.

— Дел, знам, че между теб и майка ти още има напрежение, но тук всички страдаме. Няма да си помогнем, ако се сърдим и обиждаме. Трябва да намериш по-позитивен начин да се справиш с тази ситуация.

— Може да почна да пия всяка вечер с теб и Мегън, щом като толкова ви бива в справянето със ситуации.

Усмивката изчезва от лицето на леля ми. Тя бърка в джоба си за шишенцето с тамян и портокалово масло, сребърните гривни се плъзват по ръката й, а стомахът ми се свива от чувството за вина.

— Рейчъл, не исках да…

— Имаш клиент — тя пръсва малко от тинктурата във въздуха около мен и ме оставя да се оправям с възрастна жена с боядисано в червено коса, облечена с фланелка с апликирани кучета.

— Намерихте ли пуловера? — пита старицата.

Посочвам към стойка със закачалки от другата страна на моравата.

— Още не сме извадили всички дрехи, но мисля, че там има няколко пуловера.

— Не, не тези пуловери — тя се оглежда, за да се увери, че никой не слуша, сетне прошепва: — Пуловерът на Оли.

— Нима правят пуловери за санбернари?

— Не за тях. От тях. Ако събираш космите, когато ги решеш, можеш да изплетеш пуловер или шалче или каквото си искаш. По-меко е от вълната, а е също толкова топло.

— Сигурно се шегувате.

— Съвсем не. Изплетох го собственоръчно — заявява го гордо, сякаш не съм достойна да оценя важността на момента. Което не е далеч от истината.

— Не знаех, че хората могат да правят такива неща — опитвам се да прикрия отвращението от мисълта как би се чувствал човек, намокрен от дъжда с пуловер от кучешки косми. — Е, ако не е на онези закачалки, вероятно е в къщата. Все още подреждаме.

— Нали ще си отваряш очите за него? Ще го познаеш по миниатюрното етикетче отвътре. Пише „Ръчна изработка Алис“, оградено с две сърчица. Искаш ли да си го запишеш? Всъщност ще ти дам една визитка.

Алис, плетачката на кучешки косми, започва да рови в чантата си, която отначало помислих за добра имитация, но която по-вероятно наистина е от козина от ши-цу.

— Имаш ли домашен любимец? — пита ме тя и ми подава картичка, на която пише „Алисис крийчър криейшънс“. Прокарвам пръсти върху сърчицата, щамповани от двете страни на името.

— Не, нямам — отвръщам. — Но благодаря за визитката. Ще ви се обадим, когато намерим пуловера.

— Благодаря ти, скъпа. Между другото, кога ще е службата за Лиз? Чух, че планирате нещо на езерото.

— Следващия месец — на седемнадесети. Часът още не с определен, но мястото е Пойнт Грейс.

— Благодаря. Предполагам, ще се видим там, освен ако не ми се обадите по-рано за пуловера.

Пъхам визитката в кутията за парите от продажбите, под банкнотите от десет долара.

— Мили Боже, ще изкупят всичко — отнякъде изниква Патрик и пуска няколко петдоларови банкноти в кутията. — Тук съм от тридесет секунди и някакъв човек ми даде петнадесет долара за торба стари касети. Питам се дали произвеждат още касетофони?

— Всичко произвеждат — отвръщам му. — Питай Алис — кимвам към червенокосата старица до масата за „Всякакви съкровища“, която се пазари с леля Рейчъл за набор дървени дъски за рязане, оформени като домашни животни.

— А, да, Алис Брадли — изпълнителен директор на „Крийчър криейшънс“. Премести се тук миналата година от Боулдър. Голям хит е сред защитниците на правата на животните. За твое щастие още не съм започнал да купувам коледни подаръци. Ти по лабрадорите ли си падаш повече, или по немските овчарки? — Патрик слага ръка върху рамото ми и се навежда, за да прошепне в ухото ми: — Липсвах ли ти? — дъхът му изгаря кожата ми.

— Минал е само един ден.

Искам да кажа, да, естествено.

— Само един ден? А на мен ми се струва, че са минали години, откакто те чух да се оплакваш от боядисването на оградата.

— Оградата беше вчера, а аз не се оплаквах. Просто казах, че боядисването е тежка работа — опитвам се да го плесна, но той улавя ръката ми и я стиска. От другата страна на моравата Рейчъл ми изпраща многозначителни погледи „Това го видях в картите ти много отдавна“, а аз й отвръщам с усмивка, която стопява напрежението от по-рано.

Дългите сутрешни часове минават като секунди. По алеята се точи безспирна редица клиенти, дошли да се поровят из нещата на Нана. Повечето от тях изказват съболезнования и разказват дълги и сложни истории за предметите върху масите — за сватбата, на която заедно били гости и където всички получили като подарък плетените на една кука кухненски ръкавици. За парчетата плат с леопардова шарка, останал от представлението на „Котките“ на градската театрална трупа. Чукчетата за врата с форма на скелет, които децата продавали една година за набиране на средства за училището. Всички те ме потупват по рамото, мръщят се и питат за службата. За плановете. И между другото — дали мама и Рейчъл предпочитат всеки да донесе нещо за хапване вкъщи след погребението или просто да пуснат подписка?

Когато Ем пристига, Рейчъл тъкмо е пратила Патрик да донесе още кашони от мазето, а аз се занимавам с цял автобус пенсионери, които прекарват първите двадесет минути, душейки енциклопедиите.

— Оживено е, а? — пита Ем. — Чудесно.

— Чудесно е, ако си падаш по маниаци, душещи стари книги.

— Обожавам ги! Хей, като говорим за откачалки, къде е Патрик? Каза, че ще дойде.

— Вика ли ме някой? — Патрик се появява иззад един щендер с дрехи на алеята, облечен в закопчан до горе смокинг и поднос в ръката, но преди да оценим по достойнство костюма му, Рейчъл го изпраща обратно в мазето. Проследявам го с поглед как пресича моравата и изведнъж забелязвам как ме гледа Емили.

— О, Боже! — възкликва тя. — Познавам този поглед.

— Какво? Кой поглед?

— Твоят!

— За какво говориш?

— Патрик — тя снижава гласа си до шепот. — Дилайла, влюбена ли си в него?

— Не! — закривам лице с конската си опашка.

— Да!

— Не съм. Искам да кажа, не по този начин. Просто… Не знам… Ем, направо ще се побъркам!

— Но защо?

— Защото всичко е толкова интензивно, а си бях обещала да не се обвързвам прекадено много. Никога.

Прекъсваме за кратко, колкото да продадем три от дванадесетте котенца, от януари до март. Емили се опитва да пробута номера, че не можем да разваляме комплекта, но клиентката иска да купи подаръци за трима рожденика.

— Дилайла — продължава тя, след като жената прибира торбата с котките, — не можеш да си обещаеш, че няма да се влюбиш в някого. Не че съм някакъв експерт по връзките, но не мисля, че става по поръчка.

— Ем, Патрик живее в Ню Йорк, а аз — в Кий. Това е единият проблем. През есента той ще отиде в колеж, а аз нямам идея какво да правя с живота си. Освен това… Боже. Има толкова причини да мисля, че идеята не е добра.

— Доста си поработила върху списъка, а? — усмихва се Ем, а аз започвам да шепна, защото Патрик се появява отново, понесъл препълнен кашон със спортна екипировка.

— Като се сетя за историята на моите родители и умирам от страх. Помниш ли, казах ти, че никога не съм виждала баща си? Е, майка ми също почти не го познава. Срещнали се в един бар, прекарали нощта заедно. Никой не знае какво щяло да последва, защото няколко дни по-късно той бил убит при една мисия. Бил журналист.

— Уау, Дилайла, толкова съжалявам.

— И аз. Лошото е, че мама не говори за това. Затова не знам дали става въпрос за случайна среща, за любов от пръв поглед или за друго нещо. И никога няма да разбера. Знам само, че той е мъртъв, а тя е сама и изцяло отдадена на работата си, а аз не искам и моята съдба да е такава.

Емили обмисля моята гледна точка, докато подрежда наново котенцата върху масата.

— И си готова да избягаш от някой, в когото си влюбена до уши, защото на родителите ти не им е провървяло? Защото баща ти е умрял, а майка ти е работохоличка? Защото се страхуваш, че някой ден може да се случи нещо лошо?

Вдигам рамене.

— Знам, че се държа като неврастеничка, но животът ми е истински хаос. Това е най-точната дума. Училището. Мама. Нещата у дома. Няма да мога да се справя и с разбито сърце. Не и защото някой умира, мами ме или живее твърде далеч… Просто не мога. Трябва да концентрирам вниманието си, за да си подредя живота. Нужна ми е стабилност, разбираш ли?

— Стабилност? — Емили се разсмива на Патрик, който се прави на супермен, докато оставя още един от кашоните на Рейчъл, преди да изчезне обратно в мазето. — Струва ми се, че не ти е в стила.

— И аз не знам какъв ми е стилът.

— А момчетата в Кий?

Усмихвам се унило.

— Има едно момче — Фин, но той не се брои. Викам му моето не-гадже.

— О, веднъж и аз имах не-гадже. Удобно, но абсолютно безсмислено. И твърде краткотрайно.

— Именно. Но аз исках точно това. И с Фин е доста интензивно, но не е сериозно. Няма очаквания, нито обещания. Никакви правила. Никакви въпроси „Ами, ако…?“ Съществува единствено действителността.

— Това е добре. Ако наистина го искаш. Без ангажименти.

Поклащам глава.

— Мислех си, че точно това искам. Но откакто дойдохме във Върмонт, започнах да гледам на нещата по друг начин. Реших да не мисля за Фин, за да се посветя на семейните проблеми… Нещата у дома се бяха объркали от известно време, не само заради смъртта на баба. Наистина исках да… Не знам. Да оправя нещата с мама. Знам, че звуча като Опра, но това е истината. По-рано двете бяхме много близки, затова сега се чувствам ужасно.

— Напълно те разбирам. Защо мислиш съм тук през лятото с леля, вместо с родителите ми?

— Мислех, че си на стаж.

— Така е — кима Емили, — но това е допълнителна екстра. Майка ми реши, че може да ми се отрази добре, ако съм далеч от къщи. С нея се разбирам чудесно, но с баща ми имаме някои разногласия. Всъщност „разногласия“ е меко казано — тя се разсмива и упътва един мъж към останалата част от музикалната колекция на съседната маса. — Та как се справяш като Опра?

— С мама и Рейчъл съм като във влакче на ужасите — отвръщам. — Що се отнася до момчетата… Много си бях добре, докато не мислех за Фин, нито за който и да било друг, но тогава срещнах Патрик и всичко се обърна с главата надолу. След като ме целуна и…

— О, Боже! Целунал те е! Защо последна научавам тези неща?

— Шшш! Не викай, че да те чуят всички! — казвам през смях и понижавам глас, за да й разкажа най-важното от вечерта в кафенето на Луна.

— Е, добре. Това е най-готината история за първа целувка, която чувам — признава Ем. — Въпреки че веднага си прецакала всичко. Все пак се брои. А после?

— На другия ден беше фестивалът Шугърбуш — продължавам да разказвам, — и нещата станаха по-сериозни.

— Целуна ли те пак? — пита тя, а сините й очи блестят, както блести езерото в слънчев ден.

— Ами да. Оттогава насам имаше доста целувки. И сега, въпреки правилата, които смятах да спазвам в началото на лятото, не мога да спра да мисля за него. Не знам какво да правя.

— Това да ти е проблемът — Емили ме тупва по коляното. — Първо — Фин. Приключи ли с него?

— Кой е този Фин? — освен през първите няколко дни и единственият път, когато ми се обади по телефона, наистина не се бях сещала за моето не-гадже в Кий.

— Добър отговор — двете с Емили се заливаме от смях, а мъжът на средна възраст, застанал пред нас, се прокашля, за да привлече вниманието ни. В едната си ръка той държи кутията с рибарски принадлежности на Папа, а в другата — два чифта дамски пликчета — в бежово и в черно.

— Дълга история — казва той, сякаш ни дължи обяснение, заради смеха ни.

Опаковам покупките му, а той махва да задържим рестото. Двете с Емили едва не изпадаме в истерия, когато Патрик се появява с чифт ботуши от имитация на крокодилска кожа, халат от златно ламе, сива перука с къдрици и чифт неонови обици с форма на пеперуда.

— Добре дошли в Ред Фолс — обръща се той към нас с дрезгав глас. — Надявам се, че се забавлявате от това приключение в автентичната атмосфера на Нова Англия.

— Май говореше нещо за стабилност? — Емили изтрива сълзите от очите си, а последният купувач плаща покупките си, без да каже дума.

— Мисля, че приключихме за тази сутрин — обявява Рейчъл и прави снимка с мобилния си телефон, преди да свали перуката от главата на Патрик. — Май ще свършим в затвора за нарушаване на общественото приличие.

— Не се притеснявай — успокоява я Емили. — Не съм сигурна, че тук има затвор.

Рейчъл се разсмива.

— Както и да е. Мисля, че засега видях предостатъчно от добрите хора на Ред Фолс. Време е за обяд. Искате ли патладжан с пармиджано? Беше голям хит на филмовия фестивал в Телурид. Хората там разбират от вегетариански специалитети.

— Всъщност аз трябва да се прибера — отвръща Ем. — Имам да приготвям багаж. Утре сутрин трябва да взема автобуса за Монреал. Отивам на гости на… ами… на една приятелка. Живее там.

— Кога се връщаш? — питам я.

— В събота. Няма да съм тук в сряда за шоуто на Патрик. Нали ще се погрижиш от фенклуба да не му досаждат?

— Разбира се — прегръщам я за довиждане и разгъвам бледозелена покривка, с която да завия масата с „Всякакви съкровища“, сред които има кристални солници и сиви емайлирани чинии. На другия край, между чашките за кафе и миниатюрните колички мач бокс, обедното слънце се отразява от малка кутийка за бижута — същата, която видях върху тоалетката на Нана вечерта, когато бях в стаята й. Нещо в нея привлича вниманието ми, сякаш е свързана с отдавна забравен спомен. Познавам тази кутийка. Не от онази вечер, а от по-рано. Вдигам я към светлината, обаче споменът ми убягва. Наднича някъде отдалеч, но не се разкрива напълно.

Дали някога ще науча повече за фамилната история, отколкото знам сега?

Пускам кутийката в джоба си и оставям три долара, колкото е цената й, в кутията с парите. Рейчъл обръща надписа „Отворено“ откъм страната с „Ще се върна след малко“ и се прибира за обяд.