Сара Оклър
Къщата на тайните (2)

Втора глава

Миналата нощ двете с мама не спахме. Тя прекара часовете преди съмване в опаковане на багажа, пращане на имейли и съставяне на списъци, нашарени с цветни маркери. Аз пък лежах на дивана, пиех студено кафе и се стараех да не задавам много въпроси. И без това бях загазила достатъчно, и то още преди телефонното обаждане на леля Рейчъл, което предизвика суматохата и направи на пух и прах плановете ми за лятото.

— Е, да тръгваме — казва мама, заключва вратите и подкарва на заден тъмносиния лексус. Всъщност не е тъмносин, а сапфирено черен металик. Сметката за боядисването виси на дъската над бюрото ми, за да ми напомня постоянно, че съм й задължена, защото миналия месец, когато отсъстваше от града, одрасках колата.

Освен раницата в краката ми и дългата черна рокля за погребението, нещата ми за лятото се побират в три чанти. Останалата част от багажника и облицованото с кожа купе на лексуса са пълни с багажа на мама, кутии с грижливо надписани етикети, в които има папки, химикалки, компютърни кабели, принтер-скенер-факс машина и колекция от елегантни костюми — тъмносив, тъмносин и класически черен (в случай че по време на пътуването й се наложи да демонстрира мениджърските си умения).

— Ляв завой след сто и петдесет… метра.

Невидима електронна жена ни упътва към магистралата от далечната планета Монотонния, чиито жители са хладнокръвни и вещи в навигацията, само че мама не слуша. Като вицепрезидент по маркетинга на „ДКИ груп“ — „най-престижната брандинг компания на Източното крайбрежие“, тя е свикнала да върши по няколко неща наведнъж. Може едновременно да яде поничка, да прегледа сутрешните новини и да излезе на шосе И-78 със затворени очи. Дори след безсънна нощ тя шофира без усилие — с едната ръка държи волана, а с другата чатка по екрана на монтирания върху таблото тъчскрийн телефон. Налага й се да се свърже осем пъти с гласовата поща на асистентката си, докато успее да предаде същото, което аз събрах в един есемес до Фин, моето не-гадже:

Семейни проблеми. Заминавам за Върмонт за лятото. До после.

— Престрояване вдясно… след два… и половина… километра.

Мама поглежда в огледалото за обратно виждане и свива в дясната лента.

— Гледай си пътя, мисли за крайната цел и всичко ще е наред — казва, потропвайки с пръсти върху волана. Това е нейната мантра за шофиране и тази сутрин я повтаря за трети път. Обикновено мантрите на мама са достатъчно добри, стават да ги сложиш и на плакат. Мама за писането на домашни без нейна помощ: „Колкото повече влагаш, толкова повече ще получиш“. Мама за работата през уикенда: „Ако посееш семето на усилна работа, ще пожънеш реколта от доволни клиенти“. Мама за домашната кухня: „Довечера не мога да мръдна от офиса, Дел. В кутията за кафе има пари, ако искаш да си поръчаш пица или индийска храна за вкъщи“.

Въпреки всички улики за противното, не съм от онзи тип момичета, които трошат коли, крадат червила, бягат от училище и се влачат по горите със случайни познати.

Не съм и от тези, които ще загубят самообладание от някаква скандална снимка с мобилен телефон, качена в долнопробен блог. Обаче ето ги доказателствата — всичките срещу мен, а аз съм лошият герой в полицейските репортажи, закопчан с белезници към седалката в самолета. Само че вместо да ме ескортира симпатичен, суров на вид, но емоционално раним полицай, налага се да изтърпя седемчасово пътуване под командването на мама, в компанията на нейния арсенал мобилни устройства за комуникация.

Обръщам глава и слагам слънчевите си очила, за да не може да види сълзите, които парят в очите ми, но е твърде късно.

— Дилайла, вече обсъдихме това. Не можеш да останеш в Кий. Точка.

Звучи като указ на Върховния съд. Дори не мога да използвам обичайния номер: „Ако баща ми беше тук, щеше да…“

Мама продължава, като потупва с ръка коляното ми:

— Не става въпрос само за измъкването от къщи или за кражбата от магазина (туп, туп, туп). Имам нужда от помощта ти (туп, туп, туп).

— Колко пъти трябва да повтарям? — въздишам аз. — Стана случайно!

Така си беше. Дори не разбрах, че още държа червилото в ръка, когато излязох от „Блаш козметикс“ вчера, отегчена и уморена от безцелното обикаляне в мола.

— Случайно — клати глава мама. — Както с колата? Или с бележките в училище? Няма значение, Дилайла. Чака ни много работа. Другото настрана, идваш с мен.

Така. Оставям я да си мисли, че е спечелила важна стратегическа битка във войната помежду ни, но ако нещата бяха различни както преди, сама щях да пожелая да тръгна с нея. И не само защото искам да си почина от Фин и от всички познати в Пенсилвания, но и защото няма по-важно нещо от това да помогна на близките си да преодолеят трагедията и да възстановят прекъснатите връзки — трите последни жени в семейство Ханафорд — единни и стабилни като непотъващ кораб.

Но нещата не са различни. Тя е такава, каквато е, аз съм това, което съм, а около нас — океан от грешки и недоразумения, гъмжащ от пирати и акули, които дебнат кой ще сгреши пръв.

— Продължете по шосе… седемдесет и осем… в разстояние на… шестдесет… километра.

След тези указания мама пуска климатика и изключва влудяващо хладнокръвната жена от GPS-a. Озоваваме се обратно на планетата Стрес, само двете, а всичко неизречено помежду ни е още по-трудно поносимо заради неестествения студ.

— И понеже няма къде да избягаш — подхваща мама, — кажи сега: с кого се измъкна от къщи снощи?

Снощи.

Нормално е да очакваш от някой, който те е виждал почти гола, да е по-ентусиазиран и да дойде да те вземе навреме. Не и Фин „45 минути закъснение“ Гало. От мястото си зад кормилото на стария сребрист джип тойота, Фин просто смачка фаса си в пепелника, издиша струя синкав дим и намали радиото. Не каза нищо подобно на „Благодаря, че ме изчака, въпреки късния час“ или „Съжалявам, че поставих живота ти в опасност със закъснението си“, или „Позволи ми да се извиня, поднасяйки този букет изящни рози“. Той просто ме притегли с една ръка към устните си, докато с другата държеше волана. И някак си успя да се реваншира за всичко лошо, което бе сторил някога в живота си.

Когато стигнахме нашето място в гората край Севън майлс крийк, Фин паркира между два високи бора и спря двигателя. Попита ме какво има, а аз свих рамене.

Цяла вечер бях слушала конско от мама заради случката в „Блаш козметикс“ и не ми се говореше. Двамата с Фин и без това не бяхме особено силни в приказките.

Затова и не приказвахме много.

Според леля Рейчъл вселената непрекъснато ни говори, при това само и единствено за неща, върху които сме и състояние да повлияем и които можем да променим. Но ако това е вярно, вселената трябва да усили сигнала. Защото когато Фин ме целува, горещо и страстно, всеки път като за последно, всичко друго в живота ми избледнява и заприличва на иглолистна гора в Нова Англия в сутрешната омара — сиво, неясно и неуловимо.

Снощи чувствах познатата тежест на тялото на Фин, притиснато към моето, хладният нощен въздух галеше бузите ми, под себе си усещах камъни, клечки и насекоми, през надвесените клони на високите борове се процеждаше лунната светлина. Накрая Фин запали цигара, изправи се и ми подаде ръка да стана. Аз изтупах одеялото и го сгънах, а той извади листата от косата ми. Едно след друго те литваха във въздуха, завъртаха се и падаха в краката ми и когато той ми се усмихна с дяволитата си усмивка, а кожата му изглеждаше мека и синя на лунната светлина, прииска ми се да остана там завинаги. Да се скрия. Да забравя. Да притъпя глухата болка от усещането за огромна липса. Да изтрия майка си, скъпата й кола и закъсненията в офиса. Да запълня празнината, оставена от баща ми, убит, преди да съм се родила, с нещо различно от безкрайните въпроси без отговор.

Но стана време да вървим. Фин ме остави на ъгъла. Нарече ме Лайла, усмихна се леко и поклати глава, сякаш казваше „от теб не мога да очаквам друго, освен неприятности“, от което ме побиха тръпки. Но не се сбогува. Не махна с ръка за довиждане. Не изчака, за да се увери, че съм се прибрала. Просто продължи по пътя си, а аз поех в обратната посока.

Когато се прибрах, заварих мама, седнала на ръба на леглото ми. Веждите й бяха сключени по-специален начин, измислен по повод промъкването ми през открехнатия прозорец в два през нощта, с оплетени в косата листа.

— Ела тук, Дилайла — рече тя и ме издърпа вътре. Седнах на леглото до нея и се заех да гриза нокътя на палеца си, докато тя преразказваше случилото се през последните петнадесет минути, редувайки размахване на пръст и тропане с крак. Тя ме беше чакала (размахване) в стаята ми (тропане) през цялото време (размахване) с новини от леля Рейчъл.

Изплюх парченце от нокътя и срещнах погледа й, учудена от необяснимия гняв, който се четеше в него, докато повтаряше съобщението на сестра си от болницата в Мейпъл Вели, Върмонт.

Елизабет Роуз Ханафорд, баба ми, чието име в продължение на осем години ми бе забранено да споменавам, беше мъртва.

— Вече ти обясних — казвам на мама и спускам леко стъклото, за да посмекча студа в колата. — Имах нужда от въздух.

Гласът на мама всеки момент ще скочи с една октава. Усещам го и си пожелавам наум заедно с официалните костюми да е взела и таблетките ксанакс.

— Дилайла… трябваше… да изляза… от работа… за да те взема… от „Блаш“.

— Е и?

— Трябваше да си наказана! Вчера едва не те арестуваха! — напомня ми тя, сякаш мога да забравя драматичната лекция на детектива за упадъка на днешната младеж. „Ако стоката струваше един долар повече — уведоми ни той, като стисна силно рамото ми, — щяхме да сме принудени да предявим обвинение.“

— Затворниците не заслужават чист въздух, така ли? — питам аз. — Защо направо не ми извадиш ноктите следващия път?

— Не мога да повярвам, Дилайла. Аз наистина смятах, че мога да разчитам…

Бзззз.

— Чакай малко. Трябва да се обадя — мама докосва някакво копче на таблото и активира деловата си персона. — Клеър Ханафорд, слушам ви.

На бюрото в службата й до телефона има табелка:

УСМИХНИ СЕ, преди да набереш номера! УСМИВКАТА помага да звучиш по-непринудено по телефона!

И тя го прави. Дори в колата. Нищо чудно, че е толкова добра в ребрандинга на цели корпорации за ДКИ. Самата тя се променя коренно на всеки петнадесет минути.

Свалям стъклото до долу и провесвам ръка навън. Вятърът свисти между пръстите ми, ръката ми се все над шосето, край редиците оранжеви конуси и строителни знаци, докато мама не ме сръчква в ребрата.

— Говоря по телефона — казва безгласно, все така усмихната, но погледът й е сърдит. Показва с ръка международния знак „затвори прозореца“. Преструвам се, че въртя несъществуващата ръчка на вратата, а в отговор тя ядосано вдига прозореца с бутона от нейната страна и заключва управлението.

— Съжалявам за шума — казва в слушалката. — Да, окончателната фактура изпратихме в четвъртък, плащане с тридесетдневна отсрочка. Чудесно. Благодаря.

 

 

Слънцето се е вдигнало високо, а небето, вместо оранжево-розово, е изсветляло до бледо, тъжно бяло. Мъртвешки бледо. Все още е ранна утрин и от дневната светлина очите ме болят. Всъщност по-рано днес валя, точно когато научих трагичните новини за лятото, което ме очакваше. При това положение дъждът дойде съвсем на място. Шосето не е изсъхнало и колелата шептят, дрезгаво и приспивно, като вълните на океана. Звукът ми напомня за една ваканция, когато бях шестгодишна и двете с мама отидохме до крайбрежието на Кънектикът. Само двете. Ню Лондон, единственият път, когато видях океана. Първия ден не можахме да плуваме, защото валеше. Затова се разхождахме по брега, със закопчани догоре жълти дъждобрани върху банските костюми. Събирахме мидички, раковини и раци — отшелници. На другия ден продължи да вали, а ние останахме в мотела, ядохме чипс от автомата във фоайето и гледахме филми по телевизията — истински лукс от времето преди мама да започне да работи за ДКИ. Дори когато, без да искам, дръпнах ръчката на пожарогасителя и залях пода с бяла пяна, тя се разсмя и хукна след мен към банята, следвайки белите следи от босите ми крака. В последния ден от почивката слънцето се показа и успяхме да поплуваме в океана.

На връщане към Пенсилвания, късно през нощта, все още на път, тя галеше бузата ми с ръка и тихичко тананикаше класически рок песни, заедно с радиото, а аз се преструвах на заспала, само и само да не спира да пее.

След като приключва разговора, мама пуска радиото. Аз обръщам глава встрани, а дъхът ми замъглява стъклото. Говорителят от новинарската станция разяснява монотонно последните икономически тенденции, аз проследявам с пръст капчица, останала от дъжда на рамката на прозореца и гледам как се стича върху рамото ми. Понякога си мисля да кажа на мама колко мразя да се прибирам сама в празната къща всеки следобед, как пускам телевизора, преструвайки се, че имам компания. Да й разкажа за самотните вечери на голямата маса в дневната, с храна, поръчана по телефона, за празните столове и невидимите гости в главата ми, които сърбат невидима супа и пият въображаемо вино. Иска ми се да я раздрусам, да закрещя, че понеже се блъска като вол, за да плаща сметките, трилистникът във фоайето знае повече за живота ми от нея. Че няма да се поколебая да драсна кибрита на проклетата къща и да я изгоря до основи, ако можем да започнем отначало, дори да нямаме друго, освен океана, автомат за чипс и безплатна кабелна телевизия.

Като се замисля, само палеж липсва в досието ми.

С тая скорост никога няма да стигнем — казва мама и се обръща да провери лентата вдясно, преди да се престрои. В задушаващия бежов интериор на купето тя изглежда уморена, отчаяна и десет години по-възрастна от вчера, преди да научи за смъртта на майка си. На лицето й сякаш има маска, тънък слой непоколебима решителност, който постепенно се лющи и открива скритите отдолу пукнатини.

— Мамо, аз… Много съжалявам за…

Бзззз.

— Изчакай, Дилайла — мама държи волана с една ръка, а с другата търси нужния бутон. Пръстите й тракат по таблото като човката на птица, която рови за червеи, а аз преглъщам недовършените думи, неизреченото съчувствие. На телефона „Клеър Ханафорд, слушам ви“ не издава нищо от тревогите ни, а когато включва и специалните си умения за убеждаване на клиенти, камъкът, който усещам в стомаха си, става още по-тежък.

Страх.

Студен и безчувствен, той обгръща неясните ми спомени от мястото, за което сме се запътили. Мястото, където е преминало детството на мама и леля Рейчъл и, макар да не помня почти нищо, част от моето. Мястото, което ми бе наредено да забравя след погребението на дядо преди осем години. Мястото, което ненадейно изскочи от забравата, все още оплетено в прашната паяжина от мрачни тайни на семейство Ханафорд.

Усещам напрежението като сърбеж по кожата си.

Изравям един „Сникърс“ от раницата си и предлагам на мама да си отхапе първа, но тя отказва, като махва с ръка, сякаш пъди досадна муха. Когато приключва разговора, въздъхва дълбоко, изважда слушалката от ухото си и включва отново GPS-a.

— Търсене на курс за… Ред Фолс… Върмонт.

— Мамо, може ли…

— Не сега, Дилайла. Шофирам.

— Крайна точка… локализирана… — обявява жената от GPS-a. — След двеста… и четири… мили… достигане на целта.