Сара Оклър
Къщата на тайните (27)

Двадесет и седма глава

— Дилайла! — мама е в кухнята, с ужасния си халат. Люлее се на място, сякаш се колебае дали да избяга, да ме прегърне или да започне някоя от обичайните си лекции за неразумните ми постъпки.

Късно е, не знам точно колко е часът, но когато виждам измъченото й лице и скръстените ръце и чувам съскането на кафеварката, сещам се за онази нощ в началото на юни, преди цяла вечност, когато Фин ме остави пред къщи, а когато се промъкнах в стаята си през прозореца, разбрах за смъртта на Нана и неочакваното пътуване до Ред Фолс.

— Добре ли си? — мама пресича стаята с две гигантски крачки. Дърпам се назад, когато ме прегръща, но тя ме притиска по-силно. Едва не се предавам пред аромата на парфюма й и мекотата на халата върху бузата ми. Гърдите ме болят, главата ми пулсира, кракът ми кърви, цялата треперя. Единственото, което искам, е да ми обещае, че винаги ще бъде с мен, и наистина да го мисли.

Но не мога да се преструвам повече, нито пък тя. Дори не я поглеждам, когато блъсвам ръцете й.

Горе, в стаята ми, свалям подгизналите от дъжда дрехи и се пъхам под горещия душ, надявайки се да се изгубя сред кълбата пара. Врялата вода изгаря кожата ми. Пред очите ми е лицето на Патрик — умоляващо, когато ме настига на брега, студено и чуждо, когато си тръгва. Краката ми се подкосяват от тежестта на сломеното ми от мъка сърце. Искам да го изтръгна от гърдите си и да го оставя в мазето, в някой от бурканите за туршия, подредени на лавицата между цветните лампички от коледната украса и масичката за спиритични сеанси. За да продължа нататък без страх, без колебание и без съжаление. Така че всеки ден от живота ми да бъде като онова пътуване до Кънектикът, когато само гледката на притичващия по пясъка рак пустинник бе достатъчна, за да ме удивлява и въодушевява цяла година.

Връщам се в спалнята и поглеждам навън за някакъв знак от Патрик — светлина, движение в неговата стая, която да ми даде поне зрънце надежда. Но между моя прозорец и неговия няма нищо, освен мрак и пустота, просмукваща се в нощта като кръв.

Кръстосвам напред-назад малката кутия на стаята си, а в главата ми се блъскат думи и образи. Майка ми, когато разкрива истината за баща ми. Леля Рейчъл, която все още е навън с Мегън и няма представа за бурята, бушуваща в къщата край езерото. Ред Фолс и жителите му, които знаят за историята на семейството ми повече от мен. Аз самата — предавам се на напрежението, избухвам, бягам, плюя отрова срещу единствения човек в цял Върмонт, който най-малко заслужава.

Набирам мобилния телефон на Патрик. Не отговаря. Лампата в стаята му не светва. Звъня отново. И още веднъж, и след това пак. О, Боже, направо полудявам от безспирното обикаляне — от едната стена до другата. Питам се. Надявам се.

Бурканът на Нана, пълен с разноцветни копчета, блести върху скрина. Протягам ръка към него, сключвам пръсти около гърлото. Вените под кожата ми се издуват като тънки сини въжета, когато го вдигам над главата си. Копчетата вътре изтракват тревожно и се сгушват едно до друго, когато се извивам като арка назад и мятам буркана с все сила. Всички те едновременно изхвърчат като изстреляни с пружина, блъскат се в стената и се разпиляват върху пода, подобно на хиляди блестящи дъждовни капчици.

— Дилайла? — гласът на мама я изпреварва. Секунда по-късно тя се появява в рамката на вратата и застива на място с отворена уста и разширени от изненада очи при вида на парчетата стъкло в босите ми крака, където се отразява светлината.

— Ранена ли си? — тя стига до мен, провирайки се на пръсти между стъклата. Шепне. Ръцете й обхождат тялото ми, подобно чайка над езерото — плавно и нежно, едва докосвайки повърхността.

— Ти как мислиш — отвръщам и това не е въпрос.

— Дилайла, трябва да поговорим…

— Не, няма за какво да говорим.

Чайката пикира и се гмурка. Мама стиска здраво рамото ми.

— Не ме докосвай! Никога повече не смей да ме докоснеш! — блъсвам ръката й и изскачам в коридора, успявайки да порежа стъпалото си на парче стъкло. Вече съм на стълбите и о, да, махам се оттук. Нямам пари, нямам храна, нито багаж, косата ми е мокра, стъпалото ми кърви, прасецът също, но единствената ми мисъл е да изляза на улицата и да вървя все на север, докъдето ми стигнат силите.

Здравей, Канада, защото нямам намерение да се върна тук.

Тя ме следва. И двете прескачаме по две стъпала наведнъж и продължаваме с обвиненията. Аз не разбирам какво е да загубиш сестра. Тя е чудовище, за да ме крие от истинския ми баща. Аз трябва да покажа зрялост и съчувствие. Тя да върви по дяволите.

Когато стигаме кухнята, на вратата ни посреща Рейчъл, облечена с фланелка с надпис „Разумните момичета рядко остават в историята“, стиснала в ръка чантичката си, застинала на място с отворена уста, като експонат от музея на восъчните фигури.

— Искаш да трошиш каквото ти падне, така ли, Дилайла? Е, добре. Хайде да трошим! — Мама не обръща внимание на сестра си и се втурва да отваря един след друг кухненските шкафове. Показват се подредени в редици съдове, различни по цвят и размер, които още не са сортирани и оценени за финалната разпродажба — чинии, купички и украшения за маса, подаръци, които Нана е събирала през годините. Грабвам чаша за кафе, върху която има надпис „Сутрините са тежки!“ и рисунка на кученце със сънлива физиономия, и я строшавам в пода. Мама отвръща с две несвързани помежду си порцеланови чинии, чиито оранжеви и бели парчета се разхвърчават до всички ъгли на кухнята.

— Какво става, по дяволите? — изкрещява Рейчъл, когато най-сетне се съвзема от изненадата.

Продължавам трошенето с още две неугледни чаши за кафе със симпатично глуповати надписи, докато мама — очевидно пропуснала дозата си ксанакс, преразказва накратко събитията на сестра си.

Мама и Рейчъл се спречкват отново, но аз не мога да чуя думите им. Заета съм да пускам чинии върху пода, докато мисля за жената от GPS-a в колата. Представям си я как ми маха през кухненския прозорец, обляна в светлина като някакъв ангел-робот, приканва ме да се кача в лексуса, обещава да ме отведе до планетата, където цари монотонен мир, онова специално, извънземно място, където всички жители са спокойни, уверени и напълно безчувствени.

Животът ти… ще се подреди след… шест… точка… четири… милиона… километра.

Рейчъл се опитва да събере част от порцелановите парчета. Гласовете се повишават, но аз все още не чувам нищо. Протягам ръка към плота и сграбчвам първото нещо, което стигам. Сестрите Ханафорд ме виждат, разгадават мислите ми и очите им се разширяват. Стоя насреща им с високо вдигната ръка, предизвиквайки ги да кажат нещо.

— Дилайла, недей! Не и синия…

Рейчъл и мама посягат към мен. Ръцете им се протягат като пипала, които се дръпват като ужилени, когато блъсвам глупавата синя каничка-крава в мивката.

— … делфийски порцелан — заглъхва гласът на Рейчъл. — Дявол да го вземе, тази крава беше единственото ценно нещо в проклетата къща.

Навеждам се над мивката и оглеждам парчетата, заседнали в канала, тялото — обезглавено и без крака. Съсипана е. И аз съм съсипана. И двете нямаме повече сили да се борим.

— Четири хиляди долара — обажда се мама и махва с ръка, — право в канала.

Така е.

Гневът се изпарява от стаята, както въздухът от спукан балон, отстъпвайки място на налудничавия смях, който следва. Започва Рейчъл, после мама, скоро и трите се кикотим като луди, на които по грешка са дали двойна доза лекарства.

— Тази крава беше най-абсурдното…

— … от всички глупави дрънкулки…

— Мууу!

А когато вече не мога да различа смеха от плача, след цялото тичане, крещене, чупене на чинии, след всичката омраза, краката ми се подкосяват. Отпускам се на пода и облягам гръб на шкафа под мивката.

Рейчъл и мама сядат от двете ми страни.

Оставаме дълго така, слушаме биенето на сърцата си и учестеното си дишане. Чакаме някой да ни каже какво да направим, да ни покаже как да поправим нещата. Само че доброволци няма.

Най-сетне се преместваме в дневната, далеч от счупените стъкла и порцелан. Почти не говорим. От време на време изключвам, като вехто радио. Едва забелязвам, че Рейчъл почиства крака ми с антибактериален разтвор, който мирише на мента, но не щипе. Мама разгъва одеялото от дивана и ме завива.

Струва ми се, че това е просто още един сън.

— Спомняш ли си как татко отиде да търси кола на старо, когато старият шевролет сдаде багажа? — прошепва Рейчъл на мама.

— Върна се с камионче за сладолед — отвръща й тя, готова да се разсмее.

— Чухме музика… — продължава Рейчъл.

— И изтичахме да проверим какво става — мама.

— Беше татко — Рейчъл.

— Безплатен сладолед за всички! — мама.

— Изражението на лицето й…

— … спа на дивана в дневната цяла седмица.

— А когато се наложи да му отрежат крака…

— Достатъчно! — мама.

— Ах, тази музика!

— Ще се справим ли, Рейч? — пита накрая мама. Не чувам дали Рейчъл й отговаря. Сънят най-сетне надвива тялото, вдига ме от леглото, отнася ме далеч от дневната, далеч от Ред Фолс, далеч от този свят. Мама и Рейчъл избледняват и изчезват. Навън лекият бриз отърсва дъждовните капки от кленовете, а мислите ми са черни и безкрайни като нощното небе.