Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fixing Delilah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
midnight sun17 (2017)

Издание:

Автор: Сара Оклър

Заглавие: Къщата на тайните

Преводач: Корнелия Лозанова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Пан“

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

ISBN: 978-954-660-246-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3491

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

— Ей, хора, знаете ли нещо за Кейси Конрой? — питам, докато вървим към кея, където дават под наем лодки и водни колела.

— Никога не съм го чувала — отвръща Ем. — Обаче аз съм тук отскоро.

— Струва ми се, че в Ред Фолс няма хора с фамилия Конрой — добавя Патрик. — Името не ми е познато, но мога да питам тате. Сигурно ще знае нещо.

Пристягам спасителната жилетка на синьо-жълти ивици над тениската си.

— Не, не му казвай нищо. Просто напоследък чух това име няколко пъти. Мисля, че е познавал мама и Рейчъл — отново не споменавам за дневника, нито за подслушания днес разговор, нито за буквите, издълбани в дъските под леглото. — Знаете каква съм? Като ми влезе нещо в главата…

— Добре — разсмива се Патрик, — постарай се да го избиеш от главата си, а ние отиваме за лодките.

Докато двама с Емили отвържат каяците и ги завлекат до брега, мислите ми се пренасят от мама и Рейчъл върху другата новина от сутринта — попечителския фонд на Нана. В продължение на осем години тя сякаш нямаше внучка. Въпреки това се е погрижила да ми остави пари, достатъчни, за да платя цялото си образование. Десетки хиляди долари. Защо не ги е завещала на града или на Националната фондация на санбернарите? Нейна ли е вината, задето си тръгнахме от Ред Фолс и нима се е надявала да й простя, ако ми плати? Ами ако не ме приемат в колеж? Или ако реша да не уча? Трябва ли да върна парите? Ще слезе ли тя от другия свят, за да ме преследва?

И какво общо има Кейси Конрой с всичко това?

Тази песен никога не свършва… тя върви от уста на уста сред приятелите…

— Дилайла? — вика ме Ем. — Идваш ли? — Двамата с Патрик вече са във водата, единият в червена, а другият в синя лодка. Чакат ме да се присъединя към тях.

— Съжалявам — тръсвам глава, за да пропъдя всички въпроси и хващам борда на жълтата лодка, предназначена за мен. Добутвам я през пясъка до водата и стъпвам вътре, първо единия крак, после — другия. След няколко колебливи опита успявам да се кача и да се задържа достатъчно дълго, за да наглася греблото върху краката си.

И това е последният път, когато съм във вертикално положение за цялото приключение с каяците.

 

 

— Като за първи опит, не беше толкова зле, нали? — питам Патрик и се хващам за него, когато се спъвам на влизане в „Райските пайове на Алфи“, пицарията на ъгъла до кафенето на Луна.

Патрик повдига вежда.

— Е, не можа да се удавиш, ако това имаш предвид.

— Не се притеснявай, Дел — успокоява ме Емили и дръпва стол за мен. — Следващият път ще ти е по-лесно. Ще се справиш по-добре.

Патрик се разсмива:

— Някой да е казал, че ще има следващ път?

— Хей! Със сигурност не съм единствената пострадала при подобни занимания, нали така?

— Не, не си — отвръща Патрик. — Хората постоянно получават травми, когато карат каяк. Обикновено не очакват лодката да се обърне и гълтат вода. Или пък изпускат каяка върху пръстите на краката си, докато го носят на брега. Други получават разтежение в раменните мускули, ако гребат прекалено усърдно. Но през всичките лета, които съм прекарал край езерото, не бях чувал някой да е получил травма на коляното от водата, когато на пет метра няма нито лодка, нито друг човек.

— Вълните ме събориха! — отвръщам аз ядосано. — Не ги видях. И наистина можех да се удавя. Емили? Кажи му и ти.

Ем се усмихва.

— Дел, не беше влязла дори до коленете. Честно казано, не знам как можа да се пребиеш.

— И как успя да паднеш от лодката поне единадесет пъти — добавя Патрик и слага отпреде ми чаша кока-кола. — Не че съм ги броил специално.

— Загубих равновесие.

— Пълен провал! — извикват Емили и Патрик в един глас и се заливат в смях, когато вдигам крака си върху съседния стол.

Тримата си разделяме пица със сирене и голяма гръцка салата и макар че коляното ми пулсира от болка, не спирам да се смея и дори насърчавам шегите им, защото те ме спасяват от равносметката, която без съмнение се налага — че мама умишлено крие нещо. Нещо, което засяга мен. Нещо важно.

И Рейчъл знае какво е то.

 

 

— Какво е станало с коляното ти? — пита мама, когато се прибирам накуцвайки с Патрик и Емили.

— Нищо особено, драскотина — отвръщам и грабвам няколко шоколадови десертчета. Върху масата са строени цяла армия от порцеланови фигурки, предвождана от куклите от стаята на Нана.

— Какви са тези неща? — питам.

— Дойде оценителят — отговаря ми Рейчъл. — Съгласи се, че ще е най-добре да продадем къщата мебелирана, за да не се налага да продаваме мебелите поотделно. Повечето от останалите вещи ще изложим на гаражната разпродажба, но сред тях, оказа се, има и една ценна изненада. Ако не намерим сами купувач, можем да я продадем на търг — Рейчъл посочва една синьо-бяла порцеланова купичка, с формата на крава.

Патрик измучава.

— Това смехотворно нещо се оказа син холандски порцелан от Делфт, от началото на седемнадесети век — обяснява Рейчъл.

Ем вдига кравата, за да я разгледа отблизо.

— Не е толкова смешна. Дори мисля, че е много симпатична.

— Да, така каза и оценителят — засмива се Рейчъл. — Симпатична като за четири хиляди долара. А беше скрита в мазето, в кутията с коледни играчки.

— Четири хилядарки? — Ем бърза да остави кравата обратно на масата, по-далеч от ръба.

Отварям кофата за боклук, за да изхвърля опаковката от десертчето и виждам вътре шишенцата от скрина на Нана — прозрачно оранжево стъкло, сред органичните отпадъци — черупки от яйца и утайка от кафе.

— Цялата стая на Нана ли изчистихте днес? — питам.

— Почти — отвръща мама и продължава да търка плота в кухнята с настървение, което би ужасило всеки микроб. — Оставихме книгите и бижутата, ако искаш да ги прегледаш. Но едва ли има нещо особено ценно.

Куклите върху масата изглеждат засегнати, но премълчават, както е прието в семейството ни. Така постъпвам и аз, като оставям капака на кофата за боклук да се затвори и да скрие шишенцата с лекарства.

По-късно, когато Патрик и Емили си тръгват, а Рейчъл отива до „Краснърс“ за плодове, наливам в две чаши студен чай и сядам до мама на верандата.

— Забавлявахте ли се на езерото? — пита ме тя и отпива от чая си.

— Изкарахме си страхотно. Патрик ме учи да карам каяк.

— Как е коляното ти? — тя се навежда да го огледа.

— Нищо ми няма. Та, за какво спорехте с Рейчъл сутринта?

Виждам как се променя изражението й, когато се обляга назад в люлката и поглежда към алеята за колите.

— Какво искаш да кажеш? Кога?

— Сутринта. Преди да изляза.

Мама поклаща глава.

— За нищо. Казах ти. Само юридически подробности от завещанието.

— Звучеше така, сякаш се карахте.

— Тя каза нещо, което ме засегна.

— Нещо за онова, което се случи преди осем години?

Мама се обръща да ме погледне. Пръстите й са побелели от силата, с която стиска чашата със студен чай.

— Дел, защо си така обсебена от тази тема? Разбирам, че не ти е било лесно, вероятно и аз съм могла да постъпя по друг начин, но трябва да ме чуеш. Няма нищо тайнствено. Случва се семействата да развалят отношенията си. Да се разделят. Понякога няма хепиенд или логично обяснение, трябва просто да приемем нещата и да продължим нататък. Понякога наистина е толкова просто.

— Обаче аз съм сигурна, че криеш нещо от мен — заявявам упорито, опитвайки се да не обръщам внимание на собствените си угризения за това, че пазя в тайна дневника на Стефани.

Мама слага ръка върху моята, но дланта й е леденостудена и неумолима.

— Наистина, Дилайла. Няма смисъл да ровим миналото. По-добре се концентрирай върху себе си и целта да не изпуснем нещата от контрол. Това се иска от теб сега. Това се иска от всички ни.

След това става и се прибира в кухнята, при бюрото и лаптопа, преди да успея да я притисна повече. Влизам след нея и сядам до кухненската маса, край чудата групичка бабини вещи.

Не мисли за това, Дилайла. Просто не можем да се върнем там. Така ми отговаряше мама всеки пък, когато питах за баба след скарването. Всяко лято приготвях куфарите си за Ред Фолс и плачех, докато тя ги разопаковаше безмълвно. Накрая се отказах да стягам багажа, престанах да мисля за Нана и малкия Рики, за кардинала и светулките край езерото. Спрях да питам. Спрях да се чудя. Оставих Нана и Папа и цялото сънливо градче Ред Фолс да избледнеят и да потънат в богатата колекция на семейство Ханафорд от неща, които не споменаваме.

Докато гледам гърба на мама и ръцете, които приглаждат косата, за да сложат телефонните слушалки, започвам да мисля, че сигурно аз греша, а мама е права. Семействата постоянно се карат. Може би наистина е толкова просто. И може би трябва да спра да търся истина, строшена на парчета и погребана тъй грижливо и тъй дълбоко в земята от толкова ръце, че вече никой не помни къде са парчетата.

Мама въздиша леко и сяда на бюрото. Въздухът в стаята се променя, наелектризира се, както пред буря. Тя прочиства гърлото си и аз очаквам лампите да започнат да мигат, уредите да засъскат, бушоните да изгърмят и да настъпи пълен мрак.

Само че не се случва нищо подобно.

— Здравей — казва тя в слушалката. — Аз съм. Благодаря за имейла. Файловете по проекта са на един диск в офиса ми. Трябва да има четири снимки и един видеофайл. Добре.

Обръщам очи към фигурките на масата.

— Мууу — прошепвам на кравата, но тя не ми отговаря.