Сара Оклър
Къщата на тайните (24)

Двадесет и четвърта глава

Заради почивните дни за четвърти юли кафенето на Луна не е претъпкано както обикновено за шоуто на Патрик. Обаче фенклубът му е строен точно пред сцената — Изавел и още няколко момичета, които помня от миналия път.

— Да не би Ем да почива тази вечер? — питам Патрик.

— Монреал, не помниш ли? Връща се през уикенда.

— А, вярно.

— Ще се справиш ли сама? — той обгръща с ръце лицето ми. Кожата ми пламва там, където я докосват пръстите му, а в ушите ми отекват думите на Емили…

Влюбена ли си в него?

— Добре съм — отвръщам. Успокоен, Патрик тръгва към сцената, а аз се усмихвам, за да вдъхна увереност и на двамата.

Лампите в кафенето най-сетне притъмняват, а светлините на сцената окъпват Патрик в цветовете на дъгата. Когато дръпва струните за първия акорд, всички глави се обръщат към него. Познавам песента — същата, която ми изпя вечерта, когато бяхме сами на същата тази сцена. Изпипал е до съвършенство мелодията и текста.

Да следиш изпълнението на Патрик е като да наблюдаваш маратонец или колоездач в моментите на върховно усилие, когато приливът на адреналин го тласка напред и той знае, че всичко ще бъде наред, че има сили да победи. Патрик сам се превръща в музика, пръстите му се сливат с китарата, която се слива с него, а всичко се слива в песента. В този миг аз му завиждам, защото е изцяло отдаден на страстта си.

Тази вечер публиката в кафенето на Луна е малобройна, но емоционална. Хората пригласят и танцуват, когато Патрик изпълнява любимите им парчета. Прекрасно е да съм част от това, да виждам колко променен е той и едновременно с това — все същият. Публиката се влюбва в него мигновено и безнадеждно, както винаги, но когато той поглежда към мен и ми намига, аз знам, че от всички момичета, които пищят, изпращат въздушни целувки и мечтаят за него тази вечер, аз съм онази, при която той ще отиде, когато музиката заглъхне, моята ръка ще потърси, когато светлините угаснат.

* * *

— Тази вечер беше извънземен — казвам му, когато поемаме към къщи рамо до рамо. Под мишницата си стискам наръч листа, с изписани върху тях ноти. — Сериозно говоря. Как го постигаш? Не се ли притесняваш пред толкова хора?

— Вече няма значение колко хора ме слушат, Дилайла, десет или десет хиляди. Аз пея за един-единствен човек — той стиска леко ръката ми, а във въздуха се носи песента на щурците. Спирам и го дръпвам по-близо за целувка.

— Иска ми се баща ти да чуе музиката ти, Патрик. Знам, че ще разбере. Ако дойде в кафенето и…

— Той не може да разбере, Дел. Просто не може — Патрик потърква с палец мястото между веждите ми, за да изглади бръчките. — Хей, нали имам теб. Имам китарата си. Лято е. Заедно сме. Какво друго ми трябва? — той се усмихва, но не може да скрие тъгата в очите си. Продължаваме по пътя.

Когато стигаме къщата до езерото, лампите не светят, а колата не е на алеята. Джак също не е у дома. Патрик ме поглежда, усмихва се дяволито и ме повежда към синьо-бялата къща във викториански стил.

Настръхвам. На горния етаж Патрик затваря вратата на стаята си и аз изведнъж изтръпвам от усещането, че вършим нещо непозволено. Идвала съм в къщата няколко пъти, откакто пристигнахме в Ред Фолс, но никога не съм се качвала горе. Не съм влизала тук от времето, когато двамата носехме един и същ номер кецове — моите тюркоазеносини, неговите — червени, и когато разменихме левите си обувки, за да имаме разноцветни чифтове. Нужни са ми няколко секунди, за да се успокои сърцето ми, а пулсът — да се нормализира, както на очите е нужно време, за да привикнат с мрака.

Стаята на Патрик мирише на сапун, течност за полиране на китари и на свежия въздух на Нова Англия — сладък и чист. Поглеждам бледосините стени, книгите върху лавиците, плакатите от концерти. Не си спомням добре стаята от последния път, когато съм била тук. По-рано ни интересуваха игри, играчки и хербарии с насекоми. Нямаше го прекаленото премисляне. Болезненото оглеждане за снимки или глупави джунджурии — улики за други, успели да се промъкнат тук през дългия период между последното ми лято в Ред Фолс и тази вечер.

Не виждам нищо подобно. На огледалото няма снимки на момичета, които пращат въздушни целувки или правят смешни гримаси. Няма плюшени играчки, изсушени цветя или телефонни номера, надраскани върху миниатюрни парченца хартия. Само плакати, дрехи и оранжево-жълта кутия за кафе от Cafe du Monde в Ню Орлиънс, пълна с дребни монети. Той изпразва съдържанието на джобовете си вътре, докато аз се правя, че не забелязвам.

Сетне пуска тихо уредбата, изхлузва ризата през главата си и я мята върху леглото, после взема чиста от купчината сгънати фланелки върху шкафа.

— Хей, откъде имаш този белег? — кимвам към ръката му и дългата бледа резка, която се спуска от рамото до лакътя. — Канех се да те питам.

Той обръща глава да я погледне.

— О, гадна история. Става въпрос за ръждив пирон и непохватно стъпване върху стълбата миналата година. Важното е, че изглежда добре на снимки.

— Миналото лято стъпих върху парче стъкло в кухнята. — Сядам на ръба на леглото и събувам сандала си, за да му покажа едва забележимия бял белег на петата. Той навлича чистата тениска, вдига крака ми и проследява с пръст линията.

— Това не е нищо — изтърсва накрая. — Виж това — загръща подгъва на късите си панталони, а отдолу се показва широка, нащърбена линия, която пресича цялото бедро. — Спомен от Колорадо отпреди две лета. Бяхме там на рафтинг, но се обърнахме. Аз се блъснах в подводна скала и тя ме сряза до кокал.

— Уау — изправям се, за да огледам по-добре.

— Операция, четиридесет и девет шева и преливане на кръв. Бий ме, ако можеш.

— Ами, в шести клас си прехапах устната, когато паднах от успоредката в часа по физическо. Два шева, но белегът не се вижда — издавам устна напред, за да му покажа.

— Сериозно ли говориш? Я ела насам — той ме хваща за раменете, дръпва ме към себе си и оглежда изключително внимателно устната ми. — Нищо не виждам. А, чакай… — присвива очи, стисва лицето ми с ръце и го вдига нагоре. — Мисля, че сега го виждам.

Опитвам се да преглътна, но това е невъзможно, докато главата ми е наведена назад, а сребърното сърчице на Нана изгаря кожата ми.

— Да, ето тук — прошепва той, а пръстите му докосват деликатно устните ми и след това…

Отпускам се от целувката му, притискам се в него, искам да усетя как ме обгръща отвсякъде, като гореща вана. Колкото по-дълго се целуваме, толкова по-дълбоко пропадам, сякаш съм скочила с главата напред в мътното море. Ръцете му се движат бавно под ризата ми, докосват нежно стомаха, меки и топли, разкопчават копчетата. Телата ни — докоснати от слънцето, се сгорещяват и се притискат, когато се отпускаме върху леглото. Притиснал голите си гърди към мен, той разкопчава с една ръка сутиена ми, дъхът му изгаря ухото ми, извивам тяло, за да го посрещна.

Не мога да отричам повече чувствата си към него, не мога да се самозалъгвам повече с приказки за контрол, не мога да претеглям предимствата и недостатъците, нямам сили за повече сравнения, предупреждения и стени. Падам и правя салта във водата, не знам кое е долу и кое горе, а това означава сигурна смърт. Сещам се за онзи последен ден с мама в Кънектикът, когато слънцето най-сетне се показа и влязохме да плуваме в океана. Без спасителни пояси. Без да виждаме, без да усещаме или да чувстваме дъното. Само ние двете и водата и вълнуващата мисъл, че тя може да смачка костите ни, мигновено и сигурно, ако вълната ни обърне.

— Какво беше това? — питам, като се притискам към гърдите му.

— Кое?

— Стори ми се, че е външната врата.

— Да не се…

— Патрик? Вкъщи ли си? — гласът на Джак долита при нас, когато той пуска ключовете върху масата в дневната.

— По дяволите! — Патрик скача от леглото и неистово търси фланелката си. Аз се обличам с такава скорост, че когато Джак отваря вратата, вече седя върху сутиена си — розов на бели ивици, и стискам раменете си с ръце, кръстосани върху облечения наопаки потник, сякаш ми е студено.

— О, Дилайла, здравей. Не знаех, че сте тук — Джак премества поглед от мен, седнала върху леглото, към Патрик, който бърше кутията на китарата си в другия край на стаята. Усещам хладния въздух, който нахлува от коридора и се питам дали това е моментът, когато кислородът поглъща огъня, точно преди пламъците да лумнат в стаята.

— Гладни ли сте, деца? — пита Джак и отправя към Патрик поглед, който казва „После ще се разправяме.“

— Не, благодаря — отвръщам. Все още не смея да мръдна ръце. — Трябва да вървя. Мама и Рейчъл сигурно ще се приберат скоро — отвръщам на усмивката му и изчаквам да излезе, за да оправя блузата си и да си сложа сутиена.

— Не знам кое е по-трудно — обажда се Патрик, като ме прегръща отново, когато Джак най-после си тръгва. — Да не те виждам осем години и да знам, че си на стотици мили оттук, или да те срещна отново, да те виждам всеки ден, да мисля за теб непрекъснато, знаейки, че спиш на една ръка разстояние от моя прозорец и непрекъснато да искам единствено това.

Устните му покриват моите и за още една минута попадам в горещата преса на целувката му. Чувам отново как Джак ни вика и слагам ръка върху гърдите на Патрик. И двамата сме останали без дъх.

— За протокола — засмивам се, — тази нощ няма да заспя.

— Чудесно — Патрик се ухилва и ме дръпва за още една целувка. Следващите му думи са съвършено неразбираеми, защото се разбиват като океански вълни в устните ми.