Ана Годбърсън
Обречена красота (9)

9

— Госпожице, чакате ли някого? Да ви донеса ли нещо? Не стойте така.

Лети се беше облегнала на отворената врата и се опитваше да се наслади на хладината във фоайето, без да изпуска от поглед внушителната порта на Догуд. Обърна се стресната, когато чу разтревожения глас на Мили, английската прислужница на Кордилия, която слизаше по главното стълбище, понесла кош с пране в слабите си ръце, без да крие тревогата в кривогледите очи. Изглежда единствено тя работеше този ден. Влажна апатия бе надвиснала над Догуд; момчетата, по долни ризи, непрекъснато размахваха ръце, за да прогонят мухите, нямаше достатъчно лед, защото всички топяха бучиците по челата си още от снощи, за да се охладят и заспят.

— Не, Мили, благодаря, добре ми е и така.

Лети поклати глава и насочи вниманието си към полегатия хълм и двете редици липови дървета покрай алеята за автомобили чак до главния път, откъдето щеше да пристигне Грейди. Нямаше как да обясни на Мили защо изпитваше нужда да чака единствения човек, когато лично беше поканила в Догуд, вместо да се мотае безцелно на горния етаж, както биха направили Кордилия или Астрид. Той не беше натруфен и претенциозен като други хора, които се отбиваха, за да пият студен чай или уиски със сода, но дали пък момиче, което беше пропътувало необятния океан, за да закопчава официалните рокли на друго момиче, нямаше да реши, че подобен от говор е неприемлив? Мили обаче тръгна бързо да си върши работата, а на портата се появи черен роудстър^[1] и се заизкачва по хълма. Лети усети как потръпва.

Автомобилът намали, спря и писателят отбори вратата. Тя изведнъж проумя, че няма никаква представа как трябва да се държи едно момиче, когато момчето я води на кино. Завладя я паника. Той щеше ли да очаква целувка по устните? Трябваше да попита Кордилия, преди да стане твърде късно. Дали я намира за достатъчно красива, за да си направи целия този труд? Бързо се обърна към огледалото в антрето, за да се увери, че не изглежда отвратително. Беше облякла плисирана бяла пола и светлокафяв блейзър, навремето един от любимите на Астрид; беше й малко широк и дребното й тяло изглеждаше още по-малко. Беше нахлупила кафява барета, накривена назад, която й придаваше европейска изтънченост. Беше подстригала бретона си така, че да изпъкнат тънките й извити вежди, след това използва от ароматното розово масло на Астрид, за да придаде допълнителен блясък на тъмната си коса.

— Здрасти, красавице!

— О! — възкликна тя. Бе се разсеяла и дори не чу кога е влязъл Грейди. Погледна през рамо, за да се увери, че зад нея няма никого другиго. — Аз ли?

Той се разсмя и я целуна леко по ръката.

— Забравих колко си забавна. — После й подаде ръка. — Хайде, да не закъснеем за киното.

Докато пътуваха към града, тя реши, че харесва артистичния начин, по който е облечен — панталон от екип за голф и бяла риза с навити до над лактите ръкави. Откакто го видя, споменът за това, как изглеждаше, беше избледнял и сега се увери, че действителността е по-хубава от стария образ. Ето защо отначало се държа срамежливо, но щом Манхатън се надигна над ниските, мръсни сгради на Куийнс, тя се отпусна в стария роудстър на Грейди и нетърпеливото очакване се превърна във вълнение.

— От цяла вечност не съм ходила на кино! — рече Лети, когато небостъргачите на хоризонта станаха по-високи и разстоянието между тях и Уайт Коув се увеличи. — Откакто дойдох в Ню Йорк.

— Истинско престъпление — Грейди обърна очи към нея и се усмихна. — Нито един младеж ли не се сети да те заведе?

Тя се изчерви, но скоростта, с която се движеха, и вятърът в лицето й, изглежда, се бяха наговорили да я превърнат в неочаквано дръзка.

— Може да съм чакала подходящия мъж да ме изведе — отвърна с най-звънливото си момичешко гласче.

Грейди не отговори веднага. Очите му не се откъсваха от пътя, а бузите му поруменяха. Дали пък не започна да флиртува прекалено дръзко? Той не отговори, вместо това попита:

— Често ли ходеше, докато си беше вкъщи?

— О, да, непрекъснато! — рече ентусиазирано Лети и се разбъбри, за да прикрие неудобството си. — Винаги когато имаше възможност, Кордилия идваше с мен, нищо не беше в състояние да я спре. Киното беше в съседния град и вървяхме ужасно дълго, но аз нямах абсолютно нищо против. — За секунда отново се превърни в Летиша Хобстад, която тичаше цял километър и половина до салона, подтиквана от нетърпение, а на връщане се чувстваше лека като перце, защото магията на киното винаги й въздействаше. — Понякога това бяха най-прекрасните часове от цялата седмица.

Грейди се усмихна, след като забеляза, че и тя се усмихва.

— Кои са любимите ти филми?

— Всички с Руби Карлайл — Лети обърна очи към небето и се заигра с кичур тъмна коса. — Обожавах „Дамата от Хавана“, „Рицарите на Кализар“ и „Малката Маб“. А, да, и всички с Валънтайн О’Дел!

— Ах, по дяволите — изстреля Грейди и гласът му неочаквано стана по-тих, по-дрезгав и той перна волана е ръка. — Защо всички момичета си падат чак толкова по проклетия Валънтайн О’Дел?

Сърцето на Лети затрепка. Тя се обърна на седалката и го погледне ококорено. Никога досега не го беше виждала ядосан, както и не го бе чувала да ругае. Не искаше да го дразни със забележката за Валънтайн О’Дел, но светът на срещите бе съвършено нов за нея и вероятно беше нарушила правило, което не познаваше. „Да не би, след като се съгласиш да излезеш с един мъж, да си длъжна никога повече да не споменаваш, че някой друг също е красив?“

— Не си мислете…

— Госпожице Ларкспър — прекъсна я Грейди и нарочно заговори с дълбок и престорено сериозен глас, след което бавно извърна лице към нея, — просто се шегувах. И за да го докажа — продължи небрежно, — за да ви покажа, че изобщо не ревнувам от господин О’Дел, въпреки че е много красив, макар дамите да припадат, щом го видят, ще ви заведа на един от неговите филми!

Лети се изкиска облекчено и се отпусна удобно на седалката.

— Много благодаря! — възкликна тя и плесна с ръце.

— По-умен съм от повечето хора, но не мога да се състезавам с разните Валънтайн О’Деловци на този свят единствено по красота. — Той замълча и изви вежди, сякаш бе сваляч от големия екран. — Затова открих, че е препоръчително да се възползвам от всички Валънтайн О’Деловци.

— Държа да призная — обади се закачливо Лети, — изобщо не съм сигурна, че господин О’Дел е любимият ми актьор…

— Не е ли? Кого тогава предпочитате? Трябва да опозная конкуренцията.

— Щом настоявате, ще ви кажа. Според мен Уилард Дори беше невероятно романтичен в „Една нощ в Лондон“. Никой обаче не умее да танцува като Бърт Пери…

Тя затвори очи и се облегна на седалката, опита да си припомни останалите звезди с тайнствени, тъжни, блестящи очи, които гледаха право в нея от екрана на киното в Дифайънс, Охайо.

Дълго се стараеше да избягва спомените за киносалона, както и всичко свързано с възпитанието й. Истината бе, че се страхуваше да не издаде колко е старомодна в сравнение с привилегированите млади хора от Уайт Коув, а и защото не й беше приятно да си мисли как се притесняват по-малките й братя и сестри за нея, откакто избяга. Незнайно защо обаче, докато беше с Грейди, не й бе чак толкова трудно да споделя за родното си място.

Разговорът им продължи приятно. Той бе любезен и възпитан, както винаги, ала тя усети нещо ново в отношението му към нея. Сякаш бе готов да я защитава, докато бъбреше с нея, докато се возеше в колата му. Когато навлизаха в града, блясъкът на реклами и бръмченето на автомобили, хората, плъпнали навсякъде — крясъците на домакини, привели се от прозорците на вторите етажи, за да си веят, да пушат или да следят какво става долу — привлякоха вниманието й. Лети вече се чувстваше като момиче от филм, което излизаше на дълги разходки с автомобил, придружена от беден младеж, който нямаше с какво да впечатли семейството й, но с обещаващо бъдеще, с когото знаеше, че ще прекара прекрасен следобед, пълен с чудеса.

Слязоха и за кратко се озоваха под палещото следобедно слънце, а след това хлътнаха в огромна сграда на Петдесета улица и тя веднага забеляза, че кината в Ню Йорк по нищо не приличат на малкия салон в Дифайънс, който непрекъснато си представяше. Погледът й започна да се приспособява и тя различи в мрака седалките в червено кадифе, но вместо един-единствен църковен орган на мястото за оркестъра долу имаше многолюден оркестър, съвсем истински. Свиреха песен, която напомняше летен нощен бриз. Седалките бяха на две нива, също както в операта, а високият таван беше боядисан в златисто и тюркоазено, украсен богато, като гробница на фараон. На дългите редове около тях бяха насядали младежи, излезли на среща, деца, решили да пропилеят летния следобед, мъже, които говореха недодялано, и пъстро облечени жени, които сваляха шапките си и оправяха роклите си.

— Имам чувството, че в салона има поне толкова хора, колкото бяха жителите на Юниън — прошепна Лети, докато се оглеждаха от самия край на покритата с мокет пътека, която водеше към завесата пред екрана. Отпред имаше истинска сцена и тя потръпваше от нетърпение да види как черно-белите образи на гигант ските актьори се движат.

— Може и да си права — Цюйди пое ръката й и я поведе към седалките в средата на един от редовете. — Разправят, че киносалонът бил предвиден за петнайсет хиляди.

Удивена от мисълта, че е заобиколена от хора колко то жителите на цял град, Лети затвори очи. Пое си дълбоко дъх. Имаше някаква алхимия в смесването на ежедневния мирис на парфюм, пуканки и цигари. Ароматът й се стори истинско вълшебство. Оркестърът спря да свири за кратко и тя остана заслушана в приглушените гласове и забързани стъпки на закъснелите, които се настаняваха. Стори й се, че усеща как пръстите на Грейди се отриват в нейните. Когато отвори очи, за да го погледне, забеляза, че той си сваля шапката и се опитва да я закрепи на коляното си. Виеше й се свят от нетърпение, знаеше, че филмът ще започне всеки момент, и не бе сигурна дали бързите удари на сърцето й се дължат на вълнението от предстоящия филм, или докосването му.

Оркестърът засвири отново. Завесата се вдигна плавно и Лети усети прилив на възторг. В началото имаше реклами и други къси филмчета, а щом огромните букви известиха, че Валънтайн О’Дел участва във филма, всички наоколо притихнаха — почти спряха да дишат и съществуват, поне за Лети — а тя се потопи в магията на екрана.

Разказът започна. Притискаха наследница от Чикаго, Александра Барингтън, да се омъжи за младеж от нейния социален кръг, когото родителите й смятаха за достоен кандидат, докато тя — съвременно момиче, волен дух — отказваше. Ролята на Александра се изпълняваше от София Рей, чието прелестно лице Лети познаваше от много други филми; още като дете беше звездата на водевил, а на шестнайсет се беше омъжила за екранния си партньор Валънтайн О’Дел, също на шестнайсет, и напоследък играеха заедно в почти всичките си филми. Лети открай време знаеше за романса между София Рей и Валънтайн О’Дел, но не й омръзваше да чете отново и отново за него, всеки път, когато публикуваха по нещо в списанията. Останалите около Лети се смееха гръмко на снобизма на семейство Барингтън и останалите от техните кръгове, представени доста смехотворно, докато Лети бе трогната от големите очи на Александра, които се пълнеха с жални сълзи всеки път, когато станеше въпрос, че трябва да се обвърже до края на вечността с човек, когото не обича. Най-сетне тя избяга, преоблечена като момче, и последваха невероятни приключения.

Скоро на екрана се появи и Валънтайн О’Дел, облечен в дрипи, докато дрънкаше на китара, а силната му челюст бе потъмняла от набола брада. Лети веднага разбра от блесналите му очи, че и този герой ще бъде точно толкова възхитителен и романтичен, колкото и останалите. Отначало изглеждаше така, сякаш Александра и бездомникът ще се намразят, но най-сетне музикантите под сцената засвириха игрива мелодия и героите на екрана продължиха приключенията си заедно. Известно време всичко бе смешно, симпатично — та нали наследницата и бездомникът се влюбваха! — докато по едно време всичко се обърка. Имаше опасност скитникът ду умре, Александра да се върне при превзетия си годеник и Лети усети, че отправя молитва към Господ да не се прави на глупачка, да не се омъжва за него, макар да беше богат и красив, защото по този начин щеше да предаде истинската си любов.

— Олеле! — извика тя, когато нищо не вървеше. В този момент пак усети ръката на Грейди и този път бе сигурна, че той стисна пръстите й, а тя отвърна, сякаш по този начин щеше да даде сили на Александра и бездомника. Накрая годеникът се показа като мерзавец, скитникът оцеля и се оказа, че бил успешен композитор, който обикалял в търсене на вдъхновение за новото си представление, и така историята завърши с прекрасна сватба.

Щом лампите в салона светнаха, около Лети се надигна шума на сгъваеми седалки, на хора, отправили се към изхода, и гласове, които обсъждаха филма. Тя обаче не беше готова да помръдне и да съсипе магията. Имаше чувството, че е пропътувала много километри за един нищо и никакъв час, че бе уморена, изтощена, сякаш е ходила до Луната и обратно. По бузите й се стичаха сълзи. Грейди чакаше търпеливо, докато тя най-сетне бе готова да стане. Повечето хора се бяха разотишли и разпоредителите бяха влезли, за да изметат изпопадалите пуканки, когато тя най-сетне забеляза, че двамата все още се държат за ръце.

— О! — ахна с неудобство, докато отдръпваше своята, когато ставаха.

Грейди извърна поглед и внимателно сложи шапка на главата си.

Светът навън бе преживял промяна. Бе паднала нощ и миризмите на града — на бензин, боклук и пържена храна — вече не се усещаха. Долавяше се почти сладък при вкус. Беше валяло и улиците бяха мокри от пороя, а уличните лампи се отразяваха в мокрия паваж и локвите. Тръгнаха към колата, но когато стигнаха до нея, нито един от двамата не й обърна особено внимание. Без да си кажат и дума, продължиха напред.

На Лети неоновите светлини и витрините на магазините се сториха неестествено ярки. Грейди купи посипани с пудра захар понички от почти празна пекарна и двамата продължиха по Бродуей, където светлините бяха ослепителни, а атмосферата — невъобразима.

— Дали някой ден ще бъдем известни? — попита тя, когато подминаха театър, където имената на главните актьори бяха изписани с големи, лъскави букви.

— Не се съмнявам нито за момент. Ти ще бъдеш велика актриса, аз — прочут писател, и когато купят романите ми за филми, ще напиша сценариите и ще направя всичко по силите си да получиш най-добрите реплики…

Грейди й намигна и лапна последната хапка от поничката, после хвърли бялата хартия и двамата продължиха, провираха се през тълпите почитатели на театъра, продавачите на фъстъци и джебчиите. Всичко, покрай което минаваха, изглеждаше бляскаво, но те се чувстваха откъснати от тълпата, отделени. Докато в мрака на киното бяха пътували заедно и познатият свят най-неочаквано се бе превърнал в непознат, беше ослепителен, пълен с възможности, но това бе тяхната добре пазена тайна.

— Гладът ми липсваше — прошепна тя.

— Не ти ли харесва в Уайт Коув? — попита той.

— Не, не — отвърна бързо Лети, тъй като имаше предвид нещо друго. — Там е изключително луксозно.

— Изключително луксозно, но… — той спря и я прониза с поглед, — ти предпочиташ лудешкия живот и светлините на града.

— Сигурно ви се струва глупаво. — Лети обърна глава настрани, припомнила си сбутания двустаен апартамент, където живееше с още три момичета, а накрая бе принудена да напусне безславно. Опита да формулира какво точно й липсва. — Докато живеех тук, прекарвах повечето си време в „Севънт Хевън“ и не отидох на нито едно прослушване. Вълшебните нощи и мечтаният пробив бяха единствено във въображението ми.

— Може би предстоят занапред.

Лети се усмихна на Грейди. Очите му отразяваха великолепието на града. Манхатън я очакваше и след няколко седмици щеше да прекарва тук всяка вечер, да пее в един от многобройните клубове и да си извоюва име.

Думите на Грейди й допаднаха изключително много и й се прииска да ги повтори по различен начин, за да се увери, че говори сериозно.

— Наистина ли мислите, че ми предстои бляскаво бъдеще? — тя се обърна неочаквано и откри, че той е застанал много по-близо, отколкото предполагаше.

— Да.

Погледът му задържа нейния и тя забрави многобройните театрални сцени в града и актрисите, и певиците, които се стремяха към тях. Устните му бяха съвсем близо до нейните и щеше да бъде напълно достатъчно единият от тях да се наведе напред, за да се целунат. Останаха така дълго, нито единият, нито другият посмя да трепне или да си поеме дъх.

Когато се почувстваха неловко, тя първа наруши мълчанието.

— Благодаря ви, че ме поканихте на кино — каза го твърде официално и гласът й се понесе над градския шум.

Той отвори уста, очевидно възнамеряваше да отговори, но замълча. Вместо това пристъпи напред и притисна устните й. Отдръпна се едва забележимо и тя усети бързия му дъх. Някак отдалече долови сърдечния му ритъм. Бе забравила за останалите части на тялото си, когато усети как дланта му прилепва към нейната тъкмо преди да притисне отново устни към нейните.

Кордилия и Астрид често обсъждаха целувките, дока то седяха край басейна или се возеха покрай близките фирми. От разказите им Лети бе разбрала, че имат доста голям опит. Беше се целувала един-единствен път, с Еймъри Глен, при крайно неприятни и страшни обстоятелства. Хрумна й много по-късно, че това е едва втората й целувка, а й се стори напълно естествено да стои на Бродуей, докато Грейди стиска и двете й ръце и от време на време я поглежда, сякаш се опитва да бъде внимателен, да не би да подплаши скромното момиче или може би не успяваше да повярва, че наистина целува момичето, за което мислеше от толкова отдавна.

И тротоарът, и градът, ширнал се наоколо, все едно я връхлетяха, когато чу аплодисментите. Обърна тъмнокосата си глава първо наляво, после надясно и забеляза, че минувачите ги зяпат, свиркат и ръкопляскат.

— Вижте тези млади влюбени! — провикна се старецът, продавач на билети в близкия театър. — Не могат да откъснат очи един от друг.

Възпитанието на Лети й подсказваше, че трябва да се засрами, защото да я хванат, докато се целува на обществено място, означава, че ще бъде осъдена от всички, които я познават. Само дето лицата на хората бяха поруменели от светлината под тентите, а аплодисментите им съвсем не бяха осъдителни. Грейди докосна нежно ръката й и тя бе завладяна от прекрасно чувство. Усмихна се и се поклони, при което аплодисментите станаха още по-гръмки. После Грейди я прегърна и двамата продължиха заедно.

Отсега нататък, реши тя, щеше да мисли за тази целувка като за първата. Когато станеше известна, щеше да разказва колко е важно, че първата й целувка е била на Бродуей.