Ана Годбърсън
Обречена красота (5)

5

Докато се стъмни достатъчно, за да започне зарята, звездният пилот си беше събрал нещата и се беше прибрал. Семейство Боумонт, платило му неприлично висока сума за изнесеното представление, настоя да остане, за да се запознае с членовете на семейството и познати, които обожаваха авиацията, но той отказа да се задържи повече от необходимото. Скоро след като си тръгна и сребърният му самолет се смали в сгъстяващия се мрак, по-надутите гости също си заминаха по тесния път в дълга процесия от лимузини с шофьори. Междувременно слънцето залезе сред червена мъгла. Небето доби пурпурен цвят и тогава Кордилия Грей заяви, че се прибира, а пък Астрид откри колко партито вече не е забавно. Не че тя не се постара да направи нещо по въпроса. Тази сутрин се бе събудила с тъпо, дразнещо главоболие и спомена как майка й се опита да създава неприятности, затова се стегна и реши този ден да бъде весела, доволна, да покаже, че годежът й е съвършен, макар старата злобарка да опитваше да трови ума й. Избра си пола на волани от тъмносиньо и бяло (съчетание от цветове, което подчертаваше русата й коса) и свободен бял топ с дълбоко шпиц деколте. Всички от Догуд заминаха заедно — шумни, невъздържани — и когато слязоха от даймлера, тя се подпря на ръката на Чарли. По-късно, на дансинга, двамата привлякоха вниманието на всички — отначало пристъпваха срамежливо, после засилиха темпото, все едно че наоколо нямаше никого. Другите, разбира се, ги видяха — включително майка й, която ги наблюдаваше от масите на ливадата.

Тогава Чарли го повикаха нанякъде и тя трябваше да приеме за партньор в танците ирландския боксьор на дукеса Молдън. Той беше дошъл на партито у семейство Боумонт като специален гост на Върджиния Марш заедно с цяла тумба от „интересните“ приятели на майка й, които останаха до безобразно късно предишната вечер. Сега обаче нямаше нищо забавно — усети, че по никакъв начин не възбужда завистта на майка си, и остана облекчена, когато се чу пукотът на фойерверките над залива, защото можеше да се измъкне от дансинга и да тръгне към одеялата, проснати покрай водата.

— Обожавам фойерверки — рече Астрид и пъхна малката си фина ръка в едрата груба лапа на боксьора, за да седне на одеялото, без да залита, и пъхна крака под полата. — Ами ти?

Боксьорът отвърна утвърдително с трудноразбираемия си завален акцент и седна до нея. По някое време следобеда беше изгубил някъде сакото си, а официалната му риза в цвят слонова кост бе с навити до лактите ръкави. После тя забеляза, че под раирания панталон няма чорапи. Каквото и да направеше, все щеше да има неугледен вид. Косата му бе късо подстригана, яките кости на черепа изпъкваха, раменете бяха широки и месести. Астрид нямаше нищо против всичко това, всъщност, у него имаше нещо, което й напомняше Чарли.

Над тях се издигнаха три ракети и лумнаха в червено, бяло и синьо, задържаха се за кратко и се устремиха към небето като съзвездие от гигантски сепии. Някои от дамите на близките одеяла изпискаха, стреснати от шума. На Астрид обаче й беше приятно — колко изкуствени изглеждаха отначало, а след това ставаха нежни и крехки, докато избледняваха и клюмваха към земята, — и за минута нищо друго нямаше кой знае какво значение.

Междувременно боксьорът извади сребърен фласк от джоба си и го надигна, преди да се сети да я предложи на Астрид.

— Уиски?

Ето една дума, която Астрид разбираше съвършено.

— Благодаря, миличък.

Във фласка нямаше много, което обясняваше защо от него лъхаше на пот и алкохол, но тя се изкиска тихо, отпусна глава назад и изпи остатъка.

— Извинявай. Май го ликвидирах — рече тя и изви надолу ъгълчетата на устата си, за да покаже колко виновна се чувства.

— Няма страшно. Знам откъде да свия още — отвърна той, усмихна й се и златният му зъб блесна.

Нещо в тази усмивка я накара да се поколебае. Флиртуването беше любимото занимание на Астрид — дори по-приятно от ездата, а тенисът търпеше единствено заради тоалетите — но имаше една тънка граница, която разделяше определено поведение от друго, със сигурност по-неприемливо, и тъкмо тази граница тя много внимаваше да не прекрачва. Когато усети, че може да е създала у боксьора погрешно впечатление, като е танцувала с него, скромно поклати глава. Той обаче стискаше ръката й и сигурно щеше да я повлече против волята й, ако в този момент не ги беше забелязало познато лице, пълничко лице, което принадлежеше на Грейси Нортръп.

Грейси беше момичето, което една вечер Астрид завари в леглото на Чарли. Едрогърдата грозница, която едва не съсипа връзката им, вървеше покрай одеялата, бузите й бяха поруменели от незнайно какво усилие. Дори не прояви достатъчно възпитание да се престори на смутена, когато позна Астрид. С изражение на пълна глупачка или може би на невероятна умница поздрави бившата си съученичка от школата на госпожица Портър с широка усмивка, а сетне й помаха вдървено.

Беше в рокля на червено и бяло райе, която Астрид би я посъветвала да не облича, ако изпитваше някаква жалост към нея. Подръпна полата, докато се настаняваше на земята. Споменът за Грейси с разкопчана блуза в леглото на Чарли се върна в мислите на Астрид, а вероятно и на Грейси, защото продължи да се усмихва, когато попита:

— Къде е Чарли?

Думите подпалиха Астрид и тя усети, че всеки момент ще избухне. Присви очи към Грейси с надеждата другата да види колко по-възвишено и достойно същество е Астрид, колко нежна и фина изглежда до ирландеца, как всички я желаят. Грейси обаче я наблюдаваше тъпо. В следващия момент Астрид усети, че омразата й към момичето в рокля на червено и бяло райе се изпарява и се запита къде се е дянал Чарли.

— Нямам никаква представа — заяви тя. — Ние не сме от двойките, които не могат да дишат, ако не са заедно — добави гордо, макар фактът, че той не беше до нея, започваше силно да я дразни и щом се сети как все още не е получила пръстен, яростта й отново избуя. Намрази майка си още повече, задето изтъкна очевидния пропуск, още повече че си оставаше безкрайно унизителен.

— Може ли да поседна при вас? — попита Грейси с глуповата усмивка. — Май моята компания се е занесла нанякъде.

Астрид не бе отговорила, когато зърна Чарли. Той обикаляше покрай одеялата заедно с Дани, червенокосият пазач в Догуд. Годеникът й беше метнал нелепото си жълто сако на рамо, навил ръкавите на ризата до лактите. Тя погледна от Грейси към Чарли и се запита къде е бил досега.

— Извади късмет — заяви студено Астрид и се надигна от одеялото. — Ето го и любимият Чарли. Дано бъде толкова нежен и мил с теб, колкото беше и с мен.

Без дори да погледне Грейси или боксьора, без да изчака реакциите им, тя се отдалечи от тълпата, събрала се край брега. Почти й се искаше Чарли да е бил мил и любезен с Грейси, поне за кратко да са били заедно, за да се пита Чарли до края на дните си как е могъл да предпочете този второразреден боклук вместо първата си годеница, същата, за която не си беше направил труда да купи годежен пръстен.

— Да върви по дяволите — измърмори тя и си наложи да не плаче, докато бързаше към натруфената къща на семейство Боумонт. Пищната заря хвърляше отблясъци по лицето й, сякаш бе посред бял ден.

Отначало реши, че Чарли не я е видял, но когато го чу да я вика, изрита обувките и хукна напред. Тичаше с всички сили, краката й едва докосваха земята, размахваше ръце. Беше толкова ядосана, чувстваше се така лека, та й се струваше, че ще полети над земята и ще се понесе към красивите светлини в небето. Едва когато стигна стъпалата пред дома на Боумонт, се сети как няма никаква представа накъде отива и спря. Обърна се съвсем бавно, задъхана, дрехите смачкани, косата разпиляна, и погледна към водата, прииска й се да се намира където и да е на света, само не и тук.

Чарли също бе при стъпалата и я наблюдаваше с кафявите си очи. Преди малко бе готова да му се развика, ала сега дори не помнеше какво искаше да му каже. Погледна го и присви очи, опита се да призове гнева си, но той изобщо не приличаше на човек, допуснал грешка. Първо, носеше в ръка обувките й и ги беше притиснал към гърдите си с глупава усмивка; косата му, пригладена назад, открила челото, раменете — широки под бялата риза. В небето зад него избухваха цветни експлозии, но сега вече й се струваха далечни и безцветни.

— Отведи ме оттук — настоя сопнато и заслиза по стълбите към него.

— Оттук ли?

— Да, глупчо.

— Ще те заведа… — изхълца и не можа да довърши.

— Къде ще ме заведеш?

— Ще те заведа…

Изхълца отново и Астрид, за която хълцането беше нещо невероятно противно, особено при мъжете, въпреки това по-приемливо, отколкото да стърчи пред къщата на семейство Боумонт, стисна ръката му и го затегли към алеята за автомобили.

— Ще ме отведеш ли вкъщи? Разбира се, че ще ме отведеш. Не искам обаче с кола. Не ти позволявам. Нали те чувам как завалено говориш. Просто ще повървим.

Чарли се съгласи добродушно, прегърна я и затананика „Знамето със звездите“. Астрид, избрала обувките, защото подчертаваха хубавите й прасци и я правеха по-висока, а не защото бяха удобни, не остана особено доволна. Усещаше всяко камъче от посипаната с чакъл алея през тънките подметки. Песента му не й донесе щастие и откри, че докато е с Чарли, непрекъснато си припомня как го завари върху Грейси Нортръп. И колко скоро след това й бе предложил. Та нали предложение без пръстен бе като отбиване на номера. Тя смръщи чело, но си напомни, че по този начин бръчките ще се появяват по-рано, а не бе никак добре. Затова запя с него, отпусна се в топлата му прегръдка, докато се клатушкаха покрай огромната каменна порта, за да излязат на Плъм Трий Лейн.

Докато вървяха — с олюляване и съвсем бавно, — върху тъмнопурпурното небе над тях заблестяха няколко звезди. Въздухът бе уханен, не трепваше, наоколо не щъкаха глупави момичета, които се опитваха да привлекат вниманието към себе си. Когато пристигнаха в Догуд, Астрид почти бе забравила какво я е накарало да избяга от партито на семейство Боумонт. Докато изкачваха хълма между двете редици липи, се отдръпна от прегръдката на Чарли. Няколко минути вървя пред него, заслушана как стъпките му хрущят по тревата, и вместо да се изкачи по каменните стъпала към входа, продължи към сянката на къщата. Там спря, облегна рамене на хладните тухли на южната стена и се опита да си отговори честно и разумно дали някога го е обичала. Докато го наблюдаваше, очите му се ококориха — имаше нещо потайно и много различно в тях, — след което, за нейна най-голяма изненада, той се отпусна на едно коляно.

Първата й мисъл бе, че ще съсипе тъпия си костюм и това ще е истинска благословия. После се сети, че той ще й даде нещо, и усети как сърцето й трепти от радост.

— О, Чарли — въздъхна тихо, когато любимият й пое нейната ръка в своята.

Достатъчно й беше, че той се отпусна на едно коляно пред нея, ала когато заговори, остана поразена.

— Астрид Донъл, ще се омъжиш ли за мен?

Светлината откъм къщата и звездите беше съвсем малко, но пръстенът, който той извади от вътрешния джоб на сакото, блестеше като фар. Представляваше гигантски овален камък върху висок, леко извит и много модерен платинен постамент. Беше невероятно богат — големият камък беше заобиколен от лъскави люспички, с които бе обсипана и халката — и на нея й се прииска да се извини за кратко, за да го разгледа по-добре. Още преди да си даде сметка, че това е крайно невъзпитано, пръстенът беше на пръста й, а той се беше изправил, за да я привлече в силната си прегръдка.

— О, Чарли, о, Чарли, о, Чарли! — възкликна тя. — Ще се оженим! Наистина ще се оженим!

— Точно така! — потвърди той и гласът му се изостри, също като нейния.

Тя бързо на три пъти го целуна и надникна през рамото му, за да се порадва на красивото бижу, което красеше пръста й. Цялото й тяло тръпнеше, чувстваше се по-лека. Драмите от днешния следобед вече й се струваха единственият път, по който да пристигне на това съвършено място. Бе почти доволна за одевешните разочарования, обзета от такова чувство за благодарност и задоволство, че въздъхна от облекчение.

— О, Чарли. Съвсем точен е. Как уцели?

Той й отправи крива усмивка.

— Никога не ме разпитвай за методите ми, кукличке.

Кой да се сети, че едрият Чарли с типично момчешко поведение ще се справи с покупката на подходящия пръстен в точен размер за момичето си? Истина е, че непрекъснато й купуваше хубави дрехи, но те обикновено й бяха големи и тя караше прислужницата да й ги стеснява, освен това подозираше, че изборът им зависи изцяло от вкуса на някоя продавачка в „Бъргдорф“. Да се справи така безупречно с жизненоважната покупка, я накара да се запита дали не го е подценила днес следобед и да си каже, че майка й не разбира нищо. Нямаше начин жена с толкова черно сърце да разбере тяхната любов, която той току-що доказа. Още по-приятно щеше да й стане, когато покажеше на злобарката колко греши. Сега обаче единственото, което Астрид искаше да направи, се усложняваше — да прокара пръсти през косата на годеника си и да го привлече за целувка.

— О, Чарли, нямаш представа колко съм щастлива — въздъхна между целувките.

Наистина беше във възторг. От росната трева в Догуд се носеше великолепен аромат, звездите намигаха дискретно, докато двамата се целуваха, а тя имаше чувството, че отблизо се носи нежна песен, сякаш цялата природа пееше за нея и Чарли и невероятно прекрасния живот, който ги очакваше.

 

 

Лети не беше сигурна кой от двамата с Яйчо има по-голяма нужда от разходката, но вече нямаше значение, защото взаимно бяха доволни, задето са навън в среднощния хлад и са заедно, докато обикалят сложната плетеница от жив плет зад лъскавата вода на плувния басейн в Догуд. Накрая партито у семейство Боумонт й хареса, благодарение на Грейди Лодж. Въпреки това я бодна леко разочарование, че човекът, който превърна следобеда в истинска радост, не бе богат и влиятелен, а госпожа Марш не би го нарекла „интересен“.

Освен това трябваше да се прибере с Кордилия, която незнайно как и защо беше потънала в едно от мрачните си настроения и нямаше желание да остава повече на партито. След като баща й почина, Лети често беше свидетелка на тези настроения и се грижеше за приятелката си, когато тя губеше желание сама да се погрижи за себе си. Беше доволна, че може да й помогне, и нямаше нищо против, когато Кордилия нито й благодареше, нито бе забелязала какво прави Лети за нея. Същевременно вярваше, че тази фаза е отминала и усети как я бодва самосъжаление, защото Кордилия си легна веднага, а Лети остана сама и й се прииска да бе видяла зарята.

— Горката аз — въздъхна и извърна очи към звездите.

Яйчо, изглежда, усети колко й е тъжно на господарката му, подскокна няколко пъти около глезените й и вдигна угрижените си бадемови очи към нея.

— Защо не изпееш нещо тъжно, след като ще се правиш на нещастна? Това ли искаш да ми кажеш с този поглед? — прошепна Лети на животинчето, което вече приемаше за най-добрия си приятел.

Яйчо се втурна напред и описа няколко бързи кръгчета по тревата близо до входа на лабиринта. Тя не беше сигурна дали кучето я подтиква да си поиграят, или просто си търси място, за да се прояви като най-възторжената публика, която Лети някога бе имала.

— Добре, щом настояваш — примири се Лети, наведе се и целуна кучето по носа.

Изправи се и отвори уста да изпее някоя от сантименталните любовни песни, на които я беше научила майка й в Юниън. Напоследък почти не беше пяла и остана изненадана колко естествено звучи песента и се получи от раз. Беше тъжна песен, но все пак думите я заредиха с щастие, докато звучаха в нея, сякаш това беше моментът, в който да се отърве от старо, неприятно чувство. Лети никога не се бе усещала толкова жива, колкото за краткото време на сцената пред възторжената публика онзи път в „Севънт Хевън“, но сега откри, че пеенето заради самото пеене доставя неизмеримо удоволствие, а публика като Яйчо и звездите е невероятна.

Докато вървяха покрай плувния басейн, после нагоре по хълма към къщата, гласът на Лети стана по-силен. Яйчо забърза напред, сетне дотича обратно, езикът му провиснал, сякаш дишаше в такт с песента. Лети сигурно щеше да продължи да пее чак до къщата, до стаята си на третия етаж, ако не я беше спрял мощният мъжки глас, който винаги караше сърцето й да тръпне от страх. Закова се на място.

— Откъде идва тази музика?

Беше гласът на Чарли, лаещ, както обикновено. Последваха няколко секунди, в които Лети не успя да разбере откъде долита гласът, но после забеляза двете фигури в мрака. Астрид се беше сгушила в мечешката му прегръдка, пухкавата й руса коса, разрошена около лицето, слабото й тяло, подпряно като на парцалена кукла на стената в Догуд. Лети усети, че се вледенява от неудобство. Какъв срам да се натрапи на влюбена двойка.

Чувството не продължи дълго. Астрид се оттласна от Чарли, завъртя се и пристъпи напред към светлината, хвърляна от високите прозорци. Съзря Лети, изписка и отскочи обратно към Чарли.

— Олеле! Олеле, Лети, мили боже, заприлича ми на призрак, каквато си бледа и дребна! Уплаши ме до смърт.

— Много се извинявам… много — усмихна се смутено момичето, но така и не посмя да погледне към Астрид. Кордилия нямаше да се засрами, разбира се. Докато бяха в Юниън, Кордилия се упражняваше да изрича забранени думи, така че щом пристигнат в Ню Йорк Сити да не се шокира от нищо. Лети, за съжаление, не беше изгубила провинциалните си задръжки в моментите, когато се натъкнеше на момиче, което го целуват. Още повече че въпросното момиче го бе награбил грубиян като Чарли Грей. — Нямах представа, че тук има някого.

— Нямала представа — изрева Чарли. — Глупачка!

Бузите на Лети пламнаха и тя сведе очи към обувките си.

— Да, наистина постъпих глупаво. Извинявам се!

— Престани да се извиняваш. Казах, че си глупачка, защото пееш прекрасно. Не бива да пееш единствено когато си сама, няма смисъл, пей пред хора, за да изкараш малко пари.

— Ами… — бавно, съвсем бавно, Лети събра кураж да вдигне очи.

Зениците на Астрид бяха разширени, черни, едната презрамка на роклята й се беше плъзнала по дясното рамо. Дори разрошена и смачкана, пак беше прелестна, а с лявата ръка все още прегръщаше Чарли през врата. Той нямаше нищо против, макар да се налагаше да се наведе. Изглежда бе в настроение да изтърпи какво ли не. В раздалечените му кафяви очи имаше някаква мекота и също като Астрид косата му беше рошава и му придаваше комичен вид, правеше го по-добродушен в очите на Лети.

— Исках да кажа, че си добра. Наистина си невероятно добра.

— Разбира се, че е добра — намеси се Астрид. — С Корд нямаше да сме й толкова добри приятелки, ако не беше добра.

— Добре де, дори е нещо повече. Има страхотен глас, само за клубове.

— Благодаря — успя да изрече Лети. Как само й се искаше да повярва на комплиментите на Чарли, ала не можеше да се отърси от старото подозрение, което винаги я завладяваше, когато беше около него, че просто изчаква подходящия момент, за да й се подиграе отново.

— Скъпи, ти нямаше ли скоро да отваряш клуб?

— А, да. Лети, ти не само трябва да пееш в клубове, ами да дойдеш в моя! — той грейна, доволен от казаното, от света около тях и от всичко, което ги заобикаляше.

— Великолепно! — възкликна Астрид. — Този Четвърти се оказа истинско съвършенство. Лети ще пее в клуба на семейство Грей, а аз вече съм истински сгодена. Виж, Лети!

Лети пристъпи послушно напред и усети Яйчо да се притиска в крака й. Наведе се и погледна огромния блестящ камък, който красеше лявата ръка на Астрид и я превръщаше в още по-изящна и нежна отпреди.

— Той е просто… — замълча, не съумя да намери подходящата дума. Никога през живота си не беше виждала толкова голям пръстен, с толкова много камъни и в речника й не съществуваше подходяща дума, с която да го опише.

— Божествен. Мисля, че думата е божествен. Нали така, Чарли? Кажи, че е божествен — настоя на един дъх Астрид.

— Това е точно пръстенът, който моето момиче заслужава — ухили се Чарли, все едно Астрид бе единствената жена на света. — Както и да е, стига приказки по въпроса. Умирам от глад. Вие не сте ли гладни?

— Ще припадна от глад — Астрид отново го прегърна през врата и се олюля. — Ще припадна и ще умра от глад!

Щом усети, че пак ще я забравят, Лети отстъпи назад. Беше тъмно, сенките около къщата бяха непрогледни и щеше да е много лесно да се измъкне, без да я забележат.

— Хайде, ще ви направя яйца — Чарли лепна скромна целувка по устните на Астрид и се обърна към Лети: — Идваш ли?

— Аз ли?

— Да, ти. Има ли друг? Дамата се е накичила с огромна нова дрънкулка, затова трябва да празнуваме. Участваш, нали? Може дори да попееш, докато готвя.

Обърна се и закрачи към къщата, а Лети остана замислена над думите му. Та те бяха наистина забележителни. Откакто се премести да живее в Догуд, той не й бе казал и десет изречения, а сега искаше да пее в клуба му и да отпразнува годежа си със среднощна закуска в кухнята на имението. Неочаквано самосъжалението й от одеве й се стори съвсем не на място, затова намигна на Яйчо и забърза след Чарли и Астрид, докато те се изкачваха по каменните стъпала към главния вход на дома.