Ана Годбърсън
Обречена красота (2)

2

Недалеч от Догуд, по тесните провинциални пътища, които се виеха покрай фермите, се намираше една много различна къща. Отвън приличаше на останалите, беше внушителна, в стил „Тюдор“, стъклени прозорци и множество комини, които стърчаха над високия жив плет, опасал имота, а ливадите се спускаха към великолепно поддържана овощна градина. Тя обаче бе от другата страна на невидима граница, позната единствено на малцина избрани, и разделяше стария Уайт Коув от онзи, в който се настаняваха да живеят новодошлите. Марш Хол бе наречен на името на човека, построил къщата, в която все още продължаваха да живеят наследниците му. Намираше се на половин миля от кънтри клуб „Уайт Коув“ и макар на няколко пъти да се бе разнесла клюката за скандални вечери, тук не се случваше нищо, което да налага присъствието на въоръжена охрана.

Това бяха все разлики, които Астрид Донъл, която пътуваше към дома си в един от даймлерите на семейство Грей, бе научена да забелязва още от малка, макар да предпочиташе да не обръща внимание. Тя можеше да бъде невероятно наблюдателна и чувствителна, а през трите години като ученичка в пансиона на госпожица Портър във Фармингтън, Кънектикът, беше доказала, че може да е и доста добра, когато положи усилия да се съсредоточи. Сред многобройните й таланти беше и умението да забравя онова, което не й харесва, и да затваря очи за всичко, което предпочита да не вижда.

Автомобилът набираше скорост по пътя покрай водата и тя си позволи да затвори очи, вдъхна соления въздух, но не си направи труда да ги отвори дори когато друга кола зави по насипаната с чакъл алея към къщата. Денят беше съвършен и Астрид бе убедена, че дори да е от хората, които помнят дълго и продължително, нямаше да се сети за подобно задоволство. Кордилия й беше истинска приятелка, а преди месец компанията се разрасна с появата на Лети, която се оказа очарователно създание, също като мъничка фея, вечно разсмиваше хората с някоя смешна муцунка или прелестен жест. Междувременно, някой ден в недалечното бъдеще, с Чарли щяха да се оженят. Чарли Грей беше най-вълнуващият мъж, когато познаваше — поне докато не се запозна със сестра му, Кордилия, — и двамата бяха гаджета повече от година, а от месец насам го наричаше свой годеник. Това бе страхотен удар, съвършеното попадение, на което бе посветен животът й.

Астрид напусна Фармингтън възхитена, че няма да се върне, и в дни като днешния бе напълно убедена в правотата на решението си. Домът й беше тук, в Уайт Коув, и докато златистата светлина топлеше клепачите й, се запита няма ли начин лятото да продължи вечно.

— Пристигнахме.

— Така ли? — Автомобилът беше спрял. Астрид отвори очи и съгледа огромната къща на майка си, издигнала се пред тях. Високите каменни стени предлагаха чудесно убежище, но Астрид знаеше от детството, прекарано в разнасяне на куфари в различни хотелски стаи, че всичко това е илюзия. Тя приглади яркорусата си коса над ушите и се усмихна за благодарност на младия мъж, който я беше докарал. Той беше по фланелка, натъпкана в кафяв панталон, носът му беше възголемичък, лицето — мургаво, и издаваше, че дядо му по всяка вероятност е бил италианец. Миглите му бяха гъсти, черни. — Напомни ми как се казваш — помоли тя.

Той отвори уста, понечи да й каже, но смехът й не му даде възможност да продума.

— Няма значение, пак ще забравя. Много ти благодаря, че ме докара!

— Виктор — ухили се той. — Казвам се Виктор.

Тя обаче бе изскочила от автомобила и тичаше нагоре по стълбите.

Къщата беше тиха, докато минаваше през нея. Застана за момент в коридора пред стаята си, внимателно разгледа отражението си с огромното огледало с позлатена рамка и се наслади на външния си вид в този прекрасен, мързелив ден. Русата й коса беше късо подстригана и гъстите кичури, изсъхнали на слънцето, се къдреха на скулите. Тя бе с дребно, сърцевидно лице, личеше, че е добре гледано момиче, с фините крайници на дама, чиито дрехи се шият по поръчка. Старият й черен бански подчертаваше тънката талия и тя никак не се притесняваше.

С влизането в стаята си, веднага забеляза, че прислужницата е идвала. Бледорозовото спално бельо беше колосано, гладко под дъбовата табла на леглото във формата на полумесец, роклите, които бе отхвърлила снощи, бяха прибрани, а прозорците бяха отворени, за да влиза приятният ветрец. Стаята, със стени, боядисани в оттенък на леден блок, и кремав таван, със семплите, но красиви мебели и ненатрапчиви фасетъчни детайли, я успокояваше всеки път, щом влезеше. Това бе само една от няколкото свързани стаи, отделени за нея, съвсем не най-красивите, но не и лоши.

Астрид знаеше, че гостите, които майка й е поканила на вечеря, щяха да пристигнат съвсем скоро и веднага трябва да се изкъпе и преоблече. Ако се забавеше дори малко, нямаше да успее да се измъкне рано и да отиде отново в Догуд. Само че въздействието на мързеливия ден бе прекрасно и реши, че няма значение, ако се отпусне в леглото само за минутка. Зарови лице в хладния чист чаршаф.

— Астрид?

Щом чу гласа на майка си, Астрид се намръщи.

Последва настойчиво думкане по вратата, след което тя се обърна и отвори очи. Светлината, която нахлуваше през прозореца, приличаше на сумрак, не бе слънчево, както когато се върна в Марш Хол, а пък устата й беше пресъхнала. Когато се сети, че е заспала, се ядоса — трябваше да каже здрасти на Чарли, преди да си тръгне от Догуд, защото по всичко личеше, че майка й ще я накара да изтърпи цялата вечеря и нямаше да може да го целуне чак до утре.

— Астрид Донъл, вече пристигат — повиши глас майка й, когато отвори вратата и нахлу в стаята.

Върджиния Донъл де Груйте Марш имаше кестенява коса, но иначе много си приличаше с дъщеря си — еднакви черти, въпреки че на майката бяха понаедрели с възрастта, а бузите бяха хлътнали. Беше прекалила с тъмния грим, за да не позволи на хората да забележат черните кръгове под очите, останали от недоспиване и нощни забавления. Така придобиваше по-строг вид, особено рано вечер или когато застанеше до свежата си красива дъщеря.

В първия момент погледна Астрид с високомерно пренебрежение, след това в ъгълчетата на устните й плъзна едва доловима, суха усмивка.

— Хайде, идвай, ако се облечеш бързо, ще закъснеем точно колкото трябва.

Астрид протегна ръка с нескрито нежелание и остави майка си да я изтегли от леглото. Цял Уайт Коув бе наясно, че Върджиния обича партита не по-малко от дъщеря си, дори повече от нея. „Интересните“ хора бяха нейна слабост и хоби. Тя ги колекционираше, бяха все от типа, които нощем вилнееха, пушеха цигари в разнородна компания и до един биха скандализирали собствената й майка. Тези странности и прищевки не убягваха на третия съпруг на Върджиния, Харисън Марш II, който съвсем не беше светец и също бе женен два пъти преди това, и също като предците си ненавиждаше да го разнасят в пресата. Донякъде Астрид бе съгласна с него — нямаше нищо по-ужасно от това, да види майка си на сутринта с изпито лице, след като бе посветила на необуздано веселие цялата нощ и настояваше да чуе клюките около младото поколение, докато се наливаше със силно кафе.

Истината обаче бе, че третата госпожа Марш се държеше доста прилично, откакто се прибра в семейното гнездо след на пръв поглед неразрешими брачни проблеми и неприятен престой в „Сейнт Риджис“. Сега в зелените й очи имаше почти здрав блясък и Астрид не можеше — дори след като се опиташе — да си спомни последния път, когато майка й бе направила нещо наистина срамно.

— Нямам какво да облека — изпъшка Астрид и си спечели скептичния поглед на майка си, защото подобно оплакване, меко казано, бе много нелепо.

— Глупости. Обличаш черната коприна от „Уърт“, онази, без ръкавите, с богатата бродерия в тюркоазено и прасковено, и симпатичните черни пантофки.

Истината бе, че Астрид би си избрала същия тоалет, но веднага си даде сметка как така ще заприлича на близначка на майка си. По-възрастната дама беше в бухнал черен шифон, който оголваше раменете й и бе прихванат под бедрата, а на места проблясваха гарвановочерни завъртулки.

— Добре де.

Астрид пристъпи към гардероба, смъкна банския и през главата намъкна черен комбинезон. Кожата й беше суха от слънцето и леко миришеше на басейн. Нямаше обаче никакво време за душ, освен това тайничко се наслаждаваше на мисълта, че ще облече такава скъпа рокля, докато все още е мръсна. Бузите и раменете й излъчваха естествен блясък, разрошената й коса й придаваше значително по-привлекателен вид, отколкото прическа, обработена с много спрейове и тоници.

— Готово — майка й застана пред нея и свали роклята от закачалката в гардероба, пълен с дрехи.

— Благодаря, миличка — рече Астрид и вдигна ръце във въздуха, за да може майка й да нахлузи роклята през главата й, все едно бе дете.

— И така — продължи майка й, докато тъмната коприна се плъзгаше по лицето на Астрид, — прекарваш доста време в Догуд.

— Да. — Роклята обгърна тялото й, спусна се свободно от раменете и стигна до под коленете. Усети, че очите й вече не са покрити, и погледна накриво майка си, после пристъпи към тоалетката и се настани на ниско, кръгло столче. — Разбира се — отсече тя. — Кордилия Грей е най-добрата ми приятелка — и както ти често казваш, очарователно създание, — а пък Чарли ми е годеник.

— Да, миличка, там винаги е голям купон, но въпросът е защо прекарваш дните си в Догуд? — Върджиния следваше дъщеря си, докато очите им не се срещнаха в огромното, кръгло огледало. — Просто питам, защото…

— Не започвай отново — прекъсна я Астрид и посегна към червилото сред златистите тубички на тоалетката. В началото на лятото, когато бе много вероятно Харисън да поиска развод, а Върджиния беше отчаяна и нямаше представа какво ще правят двете, ако бъдат изхвърлени от Марш Хол, тя бе предложила, че няма да е зле Астрид да се омъжи за Чарли, чието семейство тънеше в пари, спечелени от незаконна търговия с алкохол. Това, разбира се, бе преди Чарли да й предложи, когато бракът й се струваше нещо, към което ще прибегне след стотина години. — Току-що се сгодихме и няма да ме накараш да прибързам единствено защото се тревожиш кой ще плати следващия път, когато отидем в „Уърт“…

Майка й обаче я изненада, като я прекъсна с тихо възклицание.

— А, добре.

Астрид наблюдаваше в огледалото как устните на майка й се разтягат в усмивка. Младото момиче присви очи.

— Добре ли каза?

— Радвам се да го чуя — отвърна предпазливо Върджиния. — И без това се чувствах гузна, задето те притисках да го направиш, и много се радвам, че Чарли ти е предан, но също така исках да те успокоя, че няма причина да бързате. — Върджиния притегли тапициран стол от ъгъла, за да седне до Астрид, и стисна ръката й. — По мое време бе достатъчно да целунеш някое момче, сетне се налагаше да се омъжиш за него, защото в противен случай щеше да си опозорена завинаги — какви варварски времена бяха. Сега поне живеем в по-прилични дни, животът е пред теб и е наистина жалко да наденеш оковите и да се посветиш на един мъж толкова млада.

Астрид се ококори, без да откъсва поглед от собственото си отражение. Със свободната ръка разнесе маково червено червило по плътните си устни.

— Значи между вас с Харисън всичко е наред, нали?

— А, да! — Върджиния пусна ръката на Астрид и взе червилото, за да си сложи. — Омъжих се твърде млада, беше грешка, тогава бях все още любопитна, исках да видя всичко, да се повеселя, а не да бъда натоварена с грижи за дом и отглеждане на деца. С Харисън допуснахме доста грешки, разбира се, но поне можем да бъдем откровени един с друг по начин, който бе напълно невъзможен през първите ни години заедно. И двамата признахме грешките си и си простихме. Това е разликата.

Астрид отвори уста, макар да нямаше представа какво да каже, но още преди от гърлото й да излезе звук, двете чуха острия звук на клаксон, който извести за пристигането на някого, и майката стана, за да отиде до прозореца да види кой е.

— Аха — обади се по-възрастната жена, — дукесата на Молдън пристигна.

За момент Астрид остана пред тоалетката и прокара пръсти по скулите си и стегнатата кожа на шията. Това лято бе изключително красива и неочаквано й се стори жалко — много жалко, — че Чарли ще е единственият, който ще се наслаждава на тази красота. Ушите на Астрид бучаха, кожата я сърбеше, както ставаше винаги когато майка й кажеше нещо логично. След това побърза да сложи тъмен грим на клепките си и бухна косата си.

— Страхотна рокля — отбеляза майка й с глас, в който се долавяше колкото възхищение, толкова и неодобрение, докато наблюдаваше закъснелите гости, които слизаха от автомобилите си и се отправяха към къщата. Астрид застана до майка си на прозореца. На тревата отпред вече бяха паркирани няколко коли, а зад тях слънцето се спускаше зад залива Лонг Айлънд. Гостите на майка й, събрали се на първия етаж, поръчваха първите си чаши аперитив и чакаха домакинята да благоволи да се появи. — А това е боксьорът, с когото се появява напоследък.

Отначало Астрид остана разочарована, когато разбра, че става въпрос за човек, боксьор, а не за куче боксер, но докато двойката пресичаше ливадата, откри колко й се иска да научи повече и за двамата. Заслужаваха да влязат в колекцията й от ексцентрици. Дукесата беше в рокля от черешов шифон, който подчертаваше прасците й, а отзад стигаше почти до глезените. Косата й беше скрита под златист тюрбан. Крайниците й бяха толкова дълги, деликатни и типично английски, та и придаваха вид на човек, който едва стои сам на краката си и затова се обляга на едрия мъжага до нея, красив, въпреки размазваното на няколко пъти лице.

— Мислех, че искаш да се омъжа за Чарли — промълви Астрид, докато с майка й наблюдаваха как двойката хлътва във фоайето под тях.

Никога нямаше да й хрумне да направи нещо, с което да зарадва майка си, но разговорът им до тоалетката я остави объркана поради причини, които не разбираше.

— Миличка, желая единствено онова, което ще те направи щастлива — майка й се обърна с гръб към прозореца и последните лъчи дневна светлина озариха чертите й. Тя въздъхна. — Помисли само… помисли над онова, което ти казах. Открай време искам да се поучиш от грешките ми.

А те не бяха една или две, понечи да отговори Астрид. Майка й обаче се държеше доста прилично и не бе редно да я засича по този начин. Колелцата в главата на Астрид се въртяха и тя започваше да се пита дали един съпруг не се оказва пречка в живота, независимо колко бляскав и висок е.

— Благодаря, мамо, обещавам да помисля по-внимателно.

Заслизаха към партито на долния етаж и Астрид дори посегна към ръката на майка си. Двете се усмихнаха с разбиране. Преди петнайсет минути единственото й желание бе да се измъкне, за да прекара малко време с Чарли, а сега предпочиташе да остане в Марш Хол, след като тук ехтеше смях.

— Виждаш ли — прошепна Върджиния и вдигна преплетените им пръсти, докато бяха на последните стъпала. — Не биваше да се притеснявам, че отношенията ви ще се задълбочат. Дори не ти е купил годежен пръстен.

Третата госпожа Марш пусна ръката на дъщеря си и пристъпи напред в стаята с вдигнати ръце.

— Мили мои, пристигнали сте рано! — изгука тя и започна да поздравява и целува гостите.

На вратата Астрид се поколеба за миг и сведе взор към пръста си. Красиво пръстче, но сега й се стори тъжно в голотата си.

— А това, предполагам, е красивата ти дъщеря — отбеляза дукесата с накъсания си акцент.

Астрид вдигна поглед. Веждите на жената бяха изписани във формата на високо извити дъги.

— Чух, че си сгодена за трафикант на алкохол. Очарователно! Трябва да ни разкажеш абсолютно всичко.

Останалите лица в хола се обърнаха към вратата с изражения, замръзнали в щастливо очакване.

— Самата истина! — усмихна се весело Астрид, за да не мисли за голия си пръст. Запита се дали присъстващите са забелязали липсата на годежен пръстен и не я съжаляват, задето се прави на сгодена, без да има накит, с който да докаже твърдението си. — Той обаче е голям досадник. Аз съм по-умната от двамата, така че имате късмет, защото тази вечер нямам никакво намерение да спомена и дума за Чарли Грей и единственото ми желание е да говоря за себе си и само за себе си!

Гостите се разсмяха и вдигнаха чаши към девойката.

По същото време из Уайт Коув се събираха групи като тази, добре запознати с модерните дрехи, както и със странните признания, които се правеха с напредването на вечерта. Ирландският боксьор се ухили и Астрид забеляза проблясък на злато сред кривите му зъби. Усети как сърцето й изстива, защото не беше от момичетата, които бързаха да преценяват и осъждат хората, но в случая ставаше въпрос за човек, който очевидно не беше свикнал да купува и подарява годежни пръстени.