Ана Годбърсън
Обречена красота (20)

20

Мъгла беше паднала, когато Лети пристигна на Петдесет и трета улица, и се почувства неловко, задето влиза в клуба на Кордилия, без да се съобразява с множеството пред старата банка. Прекрасно облечени момичета, накичени с бижута, в сатенени рокли, достойни за бал, се бяха скупчили, готови да влязат, а от другата страна на улицата се тълпяха мъже с огромни фотоапарати и светкавици, облегнати на автомобилите си, сякаш бяха тръгнали на лов за дивеч. Прииска и се да бе послушала Кордилия и да бе облякла червената рокля, която й купиха в деня, когато отидоха да си изберат еднаквите бански. Сега обаче не можеше да направи абсолютно нищо за роклята без ръкави в цвят пепел от рози, която облече сутринта, преди да се качи на влака. И тя беше от старите дрехи на Астрид и трябваше да й сложи колан, защото й беше малко голяма, както и бледобежовата жилетка, с която се беше наметнала.

Насочи се към входа с неуверени стъпки. Отвътре долиташе шум, макар вратите да бяха затворени и по нищо да не личеше, че ще бъдат отворени. Лети преглътна, вдигна юмрук и почука на металната врата. Отекна по-силно, отколкото очакваше, и отстъпи назад. Почувства се неловко, че е привлякла вниманието към себе си.

Къдрокосо момиче с тиара погледна Лети през рамо и се намръщи.

— В момента е препълнено — рече й носово.

— Така ли? — Лети се обърна към вратата с надеждата Кордилия да отвори, за да се почувства момичето като глупачка, щом Лети влезе. — Благодаря ви.

Последваха няколко мъчителни секунди, които сякаш се проточиха вечно. След това вратата се отвори и макар на прага да не застана Кордилия, тя се зарадва не по-малко на момичето.

— Полет!

Косата на високата бе прясно накъдрена, тъмночервените й устни се отвориха широко, когато забеляза Лети. Наведе се, целуна новодошлата по двете бузи и я дръпна навътре, към шума. Вратата се хлопна зад тях и Лети се усмихна доволна, като си представи как момичето с тиарата е все още навън, в горещата нощ, и вече няма да се държи толкова нахално.

Вътре цареше истински хаос от цветове и смях. Клиентите бяха насядали около масите в просторната централна част, бяха се облегнали в столовете, флиртуваха, клюкарстваха и се въртяха към сцената, купуваха цигари от момичетата, облечени в златисто, сякаш самите бяха валутата на банката. Огромният мъж с шапката, когото завари на вратата предишния ден, бе тук заедно с още мъже от неговия калибър. Не откъсваха очи от тълпата, готови да забележат дори най-малкия признак за неприятности. От дясната страна бе сцената с бандата, разположена точно пред някогашните гишета на касиерите, някои от тях от махагон. Лети едва сега разбра какво точно описваше Кордилия вчера. Едно момиче поемаше шапките на първото касиерско гише, а на следващото друго момиче продаваше билети. После започваше барът. Мъже с папийонки приемаха поръчките на клиентите, наредили се на опашка, след това се обръщаха към касиерските гишета, където невидим и бармани приготвяха желаната напитка.

— Направено е така, че ако има проверка, алкохолът да не бъде наяве — прошепна Полет и я подръпна напред. — Има една стара система за пускане на депозитите в мазето и вече знаем, че ако довтасат федералните, пускаме пиячката долу и покриваме всичко.

Лети кимна и вдигна глава към тавана с небесните стенописи. Не можеше да повярва колко е препълнено, колко оживено и колко огромно е заведението — може би не чак като „Севънт Хевън“, но по-интересно, защото тук бе вложило усилия момичето, което тя познаваше открай време.

— Благодаря ти, задето ми каза за този бар. Приятелката ти Кордилия е страхотна. — Щом й рекох, че те познавам, ми възложи да надзиравам продавачките на цигари.

— Такава си е тя — сви рамене Лети. Щом другото момиче спомена Кордилия, тя си припомни, че не е дошла да разглежда или да пие коктейли, а да покаже на старата си приятелка, че не й се сърди, задето е предпочела друга певица. — Тя къде е?

Полет се надигна на пръсти и се огледа.

— Току-що я видях. Чакай, ще я намеря. Сигурна съм, лично ще иска сама да ти покаже всичко.

След тези думи Полет се втурна напред през тълпата. Лети не беше сигурна дали да я последва, изостана, усмихна се срамежливо на портиера и се надигна на пръсти, за да опита да види какво става, но мъжете наоколо бяха по-високо и така и не успя. Позна обаче младия мъж и жената, които влязоха. Грейди беше в смокинг, също както когато искаше да я заведе на вечеря с родителите си, а прелестните му очи не се откъсваха от момичето, което бе прегърнал през кръста. Момичето беше в оранжева рокля в гръцки стил с едно голо рамо, а светлорусата й коса бе късо подстригана, прибрана зад ушите и единствено подчертаваше аристократичните черти на лицето й. На китката носеше дебела диамантена гривна, която приличаше на огън в приглушената светлина.

Краката на Лети натежаха, гърдите й бяха като натъртени, все едно някой я бе изритал. В този момент имаше желание за две неща: да се прибере у дома и да си почине, и Грейди да е дошъл с което и да е друго момиче, само не и с Пийчи. Лети може и да се почувства като дребосък, когато позна дългите й крака, като беднячка в сравнение с изисканата й рокля, а пък дългият й врат и начинът, по който бе вирнала глава, намекваха, че момичето от Охайо е едно нищо. Всички тези чувства се устремиха от сърцето й към стомаха, после към слепоочията и тя усети болката от загубата.

Когато видя Грейди да придружава Пийчи — прелестното момиче, за което родителите му искаха да се ожени, поне според Астрид, — на Лети не й се прииска да се вози в лимузина, нито да вечеря в „Колъни“, нито да се окичи с диаманти. Копнееше за начина, по който ръката му докосваше като перце талията й. Дори от разстояние усещаше допира, нежен, без похот, но уверен, сякаш казваше: „Аз съм до теб!“. Погледна към ръката му, толкова близка и същевременно така далечна, че никога повече нямаше да я докосне, за да й вдъхне увереност. Прииска й се още нещо — да бе родена по-умна, за да бе задържала Грейди, когато можеше.

Лети знаеше, че трябва да откъсне поглед от двойката на входа, но не намери сили и продължи да наблюдава как Пийчи шепне нещо, а Грейди накланя глава, за да я чуе по-добре. Той кимна, плъзна поглед през заведението и очите му се спряха на Лети.

Тя притисна инстинктивно ръка към гърдите си и отстъпи назад. Той я погледна и изражението му се промени в миг, а тя отстъпи още крачка, все едно по този начин щеше да успее да се скрие. Преди да започне да се притеснява, че няма къде да отиде, кракът й закачи нещо и падна, след което се озова в скута на мъж, когото не бе забелязала как се натиска с някакво момиче. Масата я удари по лакътя, усети болка, но най-наранена беше гордостта й.

— Какво, по дяволите…

— Много се извинявам — изломоти Лети и отскочи назад.

Наведе глава и повече не погледна към Грейди, вместо това се запровира между масите и влезе навътре в клуба. Масите бяха съвсем близо едни до други, клиентите се бяха скупчили около тях и й бе необходимо много внимание, за да не настъпи някого и да не преобърне чашите с коктейли, но същевременно се стараеше да се скрие възможно по-бързо. Докато минаваше покрай бандата, китаристът я погледна и се ухили, и тя едва тогава разбра колко се е изложила. Пет пари не даваше. Единственото й желание в момента бе да се добере до другия край на клуба, да се измъкне по-далече от Грейди и Пийчи и да открие Кордилия. Напоследък приятелката й беше напълно безразлична към нея, но пък бе единствената на този свят, която знаеше как отчаянието притиска Лети и как да й върне настроението и самочувствието.

Промъкна се и покрай последната маса. Озова се в другия край на „Трезор“ пред двете масивни медни врати, през които мина вчера, когато дойде да види Кордилия. Най-сетне можеше да успее, защото мъжът пред тях беше Антъни, един от охранителите в Догуд, и той й отвори вратата, без да задава въпроси, и я въведе във вътрешната обител.

Трясъкът на слушалката върху телефона прозвуча като изстрел. Чарли беше застанал с широкия си гръб към Кордилия. Мълчеше. Тя усети как бузите й изстиват, а гърлото пламва, докато наблюдаваше нетрепващите му очи и чакаше той да заговори.

— Пипнали са я.

— Кого?

— Астрид. Семейство Хейл. — Погледна китката й и малкото бяло цвете.

— Какво е това? — попита я укорително.

— Не си ли я изпратил ти? — тя погледна цветната гривна, сякаш не я бе виждала никога досега.

— От „Ландри“ е. Поръчвал съм цветя оттам много пъти, но това не е от мен.

— О! — лицето й пламна, докато оглеждаше гривната в нова светлина.

Бавно започна да й просветва, че единственият мъж, който бе в състояние да поръча и изпрати редки и скъпи цветя, е Том. Омразата, която кипеше в нея от седмици, но намери своето проявление сутринта, поутихна. Лицето му все още й се струваше отвратително, но след това си припомни как изглеждаше в заведението с дюшеците, колко неспокоен й се стори и колко неочаквано искрен. В момента беше сигурна, че той се е опитал да я предупреди за онова, което предстои.

Кордилия пристъпи към Чарли и го погали по гърба.

— Как се е случило?

Брат й разтърси рамене, за да се отърве от ръката й, приведе се напред, опря юмруци на масивното бюро и се отпусна.

— Спипали са я в някаква кръчма в Уест Сайд. Един господ знае какво е търсила там — изсъска той и Кордилия не можа да прецени дали е ядосан на Астрид, или на семейство Хейл.

— Какво искат?

Мислите на Кордилия запрепускаха. Страхуваше се за Астрид, но и бе напълно сигурна, че действат ли бързо, врагът нямаше да й навреди. В многобройните материали, които беше чела за Дариъс Грей и останалите като него, никога не се споменаваше да е наранена специална приятелка или дете. Ако мислеха и действаха разумно, скоро щяха да я върнат.

— Проклето момиче! — изрева отново брат й.

— Чарли — започна Кордилия убедително и пак отпусна ръка на рамото му. Усети как той настръхна при допира, но този път не се отдръпна, — кажи ми какво искат.

— Искат да се извиним — изсмя се той.

— Това ли е всичко? — отвърна Кордилия със същото спокойствие. Чу подигравателната нотка в гласа си, но не се уплаши.

— Искат да се извиним с долари, с много долари. Искат да им върнем териториите в Манхатън. Искат си бизнеса обратно. Искат поне за известно време да се кротнем и да лазим на ръце и колене, да се държим като маймуни.

— Добре — Кордилия си пое дълбоко дъх. — Добре, ще им кажем, че става.

— Дяволите да я вземат — изрева Чарли с глас, станал дрезгав от яд. — Защо й е трябвало да излезе и да си търси неприятностите? Как можах да се влюбя в подобна глупачка?

— Чарли, успокой се. Сега… Кажи ми къде е Джоунс. Свържи се с Джоунс. Той ще знае как да поговори с тях, ще уреди необходимото и когато тя е в безопасност при нас, ще решим какво да предприемем.

Чарли не отговори, наежи се и тя знаеше, че ако има козина по гърба, сега щеше да е настръхнала.

— Чарли, къде е Джоунс? — повтори, пристъпи напред и посегна към телефонната слушалка.

Той обаче я дръпна грубо от ръката й и я върна на мястото й. Бюрото се разтресе, както и сребърният поднос, в който имаше преполовена бутилка шампанско до четири чаши. Одеве, сякаш преди цяла вечност, още преди да влязат първите клиенти, бяха пили за семейството си.

— Тази вечер няма да действаме по начина на Джоунс — Чарли впи в нея ококорените си кървясали очи, преди да замахне и да запокити подноса в стената. По пода се посипаха парченца стъкло, капчици шампанско изпръскаха лицето на Кордилия. В подобно състояние беше го виждала само веднъж, в деня, когато баща им загина. Тогава я настигна на третия етаж на Догуд и я гледаше така, сякаш възнамеряваше да й извие врата. Сега бе същият, не успяваше да се контролира и тя усети как по гърба й плъзва студена тръпка. — Аз ръководя всичко и тази вечер нямам нито желание, нито търпение за тъпите шахматни игрички на Джоунс.

В този момент някой почука на вратата. Братът и сестрата се обърнаха бавно. Кордилия съгледа Лети с лице, бледо като луната, и постави пръст на устните си, за да я предупреди да не казва нищо, което би вбесило Чарли още повече. Последва миг пълна тишина и сърцето на Кордилия започна да се успокоява. Помисли си, че след като Чарли е счупил нещо, вече е достатъчно спокоен, за да успее да му налее малко разум в главата. Телефонен звън проряза тишината и той дръпна слушалката от вилката.

— Кой е? — изръмжа.

Кордилия зачака. Гледаше ококорено, с потъмнели очи, очакваше отговора на Чарли. Бързо разбра от начина, по който лицето му се разкриви от гняв, че разговорът нямаше да е приятен.

— Няма да преговарям с теб — изрева той. — Няма и точка по въпроса! — повтори думите три пъти, а гласът му ставаше все по-гръмък, говореше все по-бързо, накрая изтръгна телефона от стената и го запрати към бюрото.

Когато понечи да излезе, Лети се дръпна от вратата, за да не я прегази. Кордилия протегна ръка и стисна нейната, след това я пусна и се втурна след брат си.

Шумът в заведението бе станал нетърпим. Всички се опитваха да привлекат вниманието й. Тя перна протегнатите ръце и се устреми да догони Чарли. Беше близо до бара, когато рекламният агент Роджър й препречи пътя.

— Къде е Мона? — попита сериозно той. — Трябваше да е на сцената преди час и всички питат за нея. Репортерите искат да напишат, че легендарната Мона е била на сцената, а аз не успявам да я открия!

— Намери я — нареди Кордилия тихо, но строго, изтласка го настрани и хукна след Чарли.

Излезе на тротоара и видя, че е мокро, а оранжевата светлина на уличните лампи се отразява в локвите. Фотографите чакаха до автомобилите си и светкавиците заблестяха, затова тя вдигна ръце, за да скрие лицето си, и отиде при Чарли. Той беше застанал в средата на бандата от Догуд, събрали се тази вечер, за да се погрижат, ако възникнат неприятности.

— Това е отплатата за случилото се сутринта — отбеляза тя, когато застана до него.

— Именно — потвърди гневно Чарли, но вече не бе така гневен.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Връщай се вътре.

— Няма, Чарли, идвам с теб. Астрид е най-добрата ми приятелка, в опасност е и идвам с теб.

— Не — отсече Чарли, стисна я за раменете и я тласна към вратата на „Трезор“. — Няма да стане.

— Вината е моя. Не биваше да ти казвам за подводницата. Не трябваше… — почувства се напълно безпомощна, ядоса се на себе си и й се прииска да направи нещо, с което да помогне на Астрид. — А пък Том… видях Том и той ми каза, предупреди ме да внимавам, но аз реших, че просто си дърдори. Трябваше да ти кажа. Трябваше да кажа на някого.

— Вината изобщо не е твоя. — Чарли я беше изтласкал към вратата, а големите му кафяви очи бяха ококорени под смръщеното чело. — Връщай се вътре и се погрижи за бизнеса ни.

Спомените за онова, което насилието можеше да причини на човешкото тяло, бяха все още пресни, все още виждаше колко крехък е човек, който години наред е живял с убеждението, че е несломим. Кимна и Чарли я пусна, въпреки това не го послуша веднага. Остана на улицата, наблюдаваше случайните минувачи, фотографите и дебютантките, които нямаха никаква представа за трудностите в живота, и най-голямото им желание беше да влязат в нейния клуб. Остана удивена колко лятно изглежда всичко — и голите рамене на момичетата, и ярките цветове на роклите им, и цветята, които носеха в косите си, защото всичко у нея беше студено и зимно.

Горката Астрид, която никога не се беше замисляла над факта, че светът може да й стори зло, и бе толкова небрежна към всичко, освен когато ставаше въпрос за приятелство, в това отношение проявяваше забележителна лоялност. Кордилия беше бясна на себе си, задето се е проявила като такава егоистка и е решила, че забележката на Том е за нея. Остана напълно неподвижна, почти парализирана при мисълта, че утре сутринта ръцете й ще бъдат изцапани с кръвта на двама от любимите й хора.