Ана Годбърсън
Обречена красота (17)

17

Двайсет и четири часа преди събитието слухът, че клуб, наречен „Трезор“, ще бъде открит в петък вечерта, вече бе известен на всички, които проявяваха жив интерес към подобни забавления. На местните ченгета също им беше известно и бяха компенсирани. Мнозина от тях вече бяха превърнали неочаквано получените суми в подаръци за многострадалните си съпруги. И федерални агенти бяха научили местонахождението на бара, но бяха малцинство. Онези, които разполагаха с ресурси да разбият на пух и прах подобно заведение, се въздържаха, защото знаеха, че каквито и мерки да предприемат, ще се стигне до незначителна суматоха, която в никакъв случай не би ги отвела до сърцето на операцията на семейство Грей. Журналистите, които списваха клюкарските колонки, бяха осведомени, както и личностите, за които си струваше да се пишат клюки във вестниците. Макар веселяците в баровете из града да се оглеждаха и ослушваха с надеждата да зърнат осемнайсетгодишното момиче, за което се твърдеше, че върти всичко, никой не можеше да потвърди със сигурност, че я е виждал.

Всъщност в четвъртък вечерта Кордилия си легна рано за пръв път от седмица насам, в една от трите стаи, които брат й беше резервирал в „Сейнт Риджис“.

С Чарли вече бяха преспивали тук няколко вечери. Всеки ден бяха заети с подготовката и обикновено оставаха толкова до късно в града, че връщането в Догуд се превръщаше в проблем. През тази седмица Кордилия призова всички свои сили, цялата си издръжливост, която притежаваше, благодарение на строгото възпитание в Охайо. Вниманието, с което навремето изчиташе старите вестници, за да открие материал, в който се споменаваше нещо за вълшебната страна, наречена Ню Йорк, и отдавна изгубения й баща Дариъс Грей, сега й послужиха, както и убеждението, че е оцеляла след обидните забележки и строги наказания на леля Айда. Добре помнеше и наученото в железарския магазин на чичо Джеб. Момчетата, които вдигаха сцената и довършваха бара, мигаха изненадани, когато тя посочваше грешките им и ги наставляваше как да си вършат работата, но нито един от тях не се опита да я излъже повторно. Неведнъж прибягваше до старите си номера: поглеждаше в очите мъж, двойно по-възрастен от нея, без дори да трепне, сякаш въпросният човек нямаше какво да й каже, на какво да я научи, все едно тя вече знаеше всичко.

Понякога имаше чувството, че е излязла от тялото си и наблюдава отстрани. Тогава се възприемаше като много по-самоуверена млада жена, поела в новия свят на отговорностите. В петък сутринта се събуди сама в луксозната хотелска стая и се почувства прекрасно.

Не й трябваше будилник; очите й бяха широко отворени, мислите й бяха бистри и ясни още преди изгрев-слънце. Откъм улицата се чуваше бръмченето на автомобили за доставка. Полежа за кратко в тъмнината, заслушана в ударите на сърцето си, и се запита как бе стигнала дотук, до този невероятен момент от живота си. После се замисли за Астрид, която не обичаше да философства, просто казваше нещо весело и се отправяше в същата забележителна посока, в която бе поела още от самото начало. Кордилия бе приключила с подготовката. Сега й оставаше единствено да стане и да се наслади на резултата.

Затова се надигна от леглото, обу мъжки панталон — не бяха като на брат й, поръчани от „Хенри Бендъл“ в началото на седмицата, за да се срещне с Роджър Тинзли в приличен вид, ами износен, който й бе голям, навит над глезените, съчетан с гуменки, и блузата от розов шифон, с която беше предишният ден. Сложи си червило, без дори да пали лампата. Сетне се запита дали червилото е подходящо за днешната мисия, но Чарли почука на вратата, преди да успее да го избърше, а впоследствие даже не се сети за него.

Дори в мрака забеляза как очите на брат й греят. Братът и сестрата не продумаха. Минаха покрай охранителя, който не се отделяше от стаята на Кордилия, и поеха по застлания с дебел килим коридор.

По това време по улиците почти нямаше автомобили и те излязоха тихо от града, настръхнали в трепетно очакване. Кордилия оставаше за пръв път без бодигард, откакто клубът бе съсипан, и й стана приятно, че седи до брат си в хладното утро, далече от шума, напълно уверена в безопасността си. По-късно гълчавата щеше да нахлуе отвсякъде, затова се предаде на приятното подрусване по провинциалните пътища и се наслади на тишината. Спряха в Рай Хейвън за бензин и Чарли донесе по чаша горещо кафе от близкото заведение. Скоро не бяха далече от мястото и оставиха автомобила встрани от пътя. Изминаха останалата част до водата през гората. Там имаше рибарска хижа и Чарли взе назаем лодката на рибар, който го нямаше в момента, и загреба по неподвижната вода тъкмо когато на хоризонта се появиха първите оранжеви отблясъци.

Беше още ранно утро и никой нямаше да види лодката, поела от брега, ако не бе със запалени светлини; наоколо имаше още подобни лодки — бе напълно сигурна, макар да не ги виждаше в утринната мъгла. Беше наясно, че наблизо е имението Авалон, където Том Хейл сигурно спеше дълбоко, също както останалите подмолно действащи, безскрупулни мръсници. Когато и да помислеше за дома му, си припомняше как танцуваше с него на дансинга под звездите, скрила пистолет в жартиера, а после се сещаше и за престорената му загриженост за живота й.

Чу вик от близкия кей. С Чарли се обърнаха в посока тъкмо когато китоподобен гръб се показа над огледалната повърхност на водата. Виковете станаха по-настойчиви и в сумрака различаха хора, застанали до многобройни каси контрабанден алкохол в очакване на люка да се отвори. С отварянето му всички се задействаха бързо — мъжете се напрягаха, за да подадат касите на протегнатите ръце. Кордилия отпиваше кафе и вдъхваше застоялия, възсолен въздух. Нямаше да забрави този мирис до края на живота си.

— Само почакай — прошепна Чарли.

Някой на кея запали цигара, огнена точица на фона на изсветляващото небе, и в следващия момент откъм водата завиха сирени, няколко големи лодки едновременно насочиха огромни, мощни прожектори.

— Говори бреговата охрана — проехтя мъжки глас през мегафон. — Екипажът да излезе незабавно. Оставете оръжията. Конфискуваме плавателния съд по подозрение за трафик на алкохол. На този етап унищожаването, на която и да било част от собствеността, се наказва от закона.

— Това ли е приятелят ти? — прошепна Кордилия, когато вълничките на патрулния катер достигнаха малката лодка.

— Да, макар да не съм сигурен, че мога да го нарека приятел. По-скоро съмишленик. На една страна сме. Това е най-точното.

— Искаш да кажеш, че си му платил, така ли? — попита Кордилия.

— Той ще обере лаврите от тази работа, само чакай да видиш. Днес не е получил никакви пари от мен, но съвсем не означава, че не му плащам предостатъчно през останалото време.

Още катери на бреговата охрана се скупчиха около кея, а Чарли и Кордилия продължиха да наблюдават от разстояние, докато фигурките излизаха една по една от търбуха на подводницата с вдигнати ръце. Огромната къща зад тях тънеше в мълчание, но Кордилия усещаше, обхваната от огромно задоволство, че Том и баща му са вътре и наблюдават, бесни, как някой си е позволил да прекъсне бизнеса им. Днес нямаше да има доставки за обектите на семейство Хейл, нито за баровете, нито за бонвиваните, останали им верни дори след кампанията на Чарли. Семейство Хейл със сигурност щяха да кажат, че е най-обикновена случайност, че забраненият алкохол е бил открит в близост до дома им, но пътищата, по които правеха доставките си, щяха да бъдат прекъснати в особено важна нощ и по всяка вероятност през следващите дни.

— Отмъщението е наше — рече Чарли и вдигна чашката с кафе към Кордилия.

— Да живее семейство Грей — отвърна тя.

Някои от вестниците пуснаха по-късни издания с огромни заглавия, които тръбяха, че в залива Лонг Айлънд се е появила германска подводница. В статиите нямаше почти никаква информация, макар местонахождението да бе описано „на крачка от имението на бизнесмена от Лонг Айлънд Дълут Хейл“. Много повече място бе отделено за снимки, включително и на ухилените служители от бреговата охрана, стиснали в ръце каси заловен алкохол, оръжия, открити в плавателния съд, и снимки от вътрешността на подводницата.

Изданията бяха доставени по будките късно, а на абонатите — в предградията по обяд, където дори най-богатите, поради близостта с акцията, нямаха търпение да научат новината. Всички в Марш Хол бяха предупредени, че Астрид не се интересува от новини за Чарли Грей или клюки, свързани с трафика на алкохол, затова късното издание бе прибрано, без да го види, и едва когато бившият й годеник позвъни в имението, госпожицата научи за приключенията от същата сутрин, случили се на километър от дома й.

— Астрид — Чарли говореше бързо и очевидно нямаше никакво намерение да се извини. Тя усети, че не й достига дъх, когато чу гласа му за пръв път от цяла седмица. Стори й се толкова познат, сякаш нищо не се беше случило. — Чете ли вестника?

Икономът беше донесъл телефона в старата й стая, докато тя се обличаше за вечер, пълна с приятни емоции и красиви, необикновени хора. Възнамеряваше да прекара от онези нощи, за които се говори цял живот. Момичетата, разбира се, винаги помнят с какво са били облечени в подобни случаи, тъкмо затова любимите й рокли бяха положени на леглото, за да разполага с достатъчно време за правилния избор.

— Не, Чарли, тези вестници са пълен боклук — отвърна разсеяно, докато ровеше в подноса с гримовете, за да открие наситеносивите сенки за очи, — а аз не се занимавам с боклуци, нещо, което щеше да ти е известно, ако ми обръщаше внимание.

Изпробва сенките и зачака отговора на Чарли, но вместо това чу как покрива слушалката, за да каже нещо на друг наблизо.

— Това ли искаше да питаш? — сопна се тя, когато разбра, че той пак е престанал да й обръща внимание.

— Да, и защо си оставила годежния си пръстен в Догуд.

— Оставила ли съм го? — попита го игриво. — Значи не е бил подходящ за мен.

— Веднага ще ти купя друг.

— Чарли, аз…

— Просто нямам време за тази работа в момента. Стой в Марш Хол. Предпочитам да си в Догуд, но ако ще ми създаваш главоболия, стой там, където си. За твое добро е, да знаеш.

— Ааааа! — изпищя тя и звукът избликна от дълбоко в корема й и се надигна остро от гърлото. Без дори да мисли, замери огледалото със сенките. Красивото й отражение потрепери при удара, а високите й скули и очите се размазаха. — Чудовище такова!

— Какво каза? — изстреля в отговор Чарли.

— Нарекох те чудовище! Как смееш… как смееш… — Така и не успя да измисли начин, по който да го попита как смее да не я покани на най-важната вечер от сезона заради някаква измислена причина. — Как смееш да ме тъпчеш в клетка?

— Я да престанеш — продължи Чарли, — това не ти е някое старовремско романче.

Астрид гореше от желание да му отговори подобаващо, но преди да измисли подходящ отговор, линията заглъхна отново.

— Чарли Грей, да не си посмял да ме пренебрегваш!

— Просто си остани у вас! — изкрещя Чарли и махна ръка от слушалката. Гласът му неочаквано прогърмя, тя разбра, че около него има други хора, и изпадна в ярост.

— Добре — сопна се и стовари слушалката на мястото й.

Ударът разклати тоалетката и отражението й отново се размаза. Най-накрая всичко се успокои и тя забеляза напрежението, изписало се по лицето й — бръчката между веждите, стиснатите устни — което й придаваше състаряващ вид, и тя изпита омраза към Чарли заради това. Клубът беше на Кордилия, а Кордилия все още беше най-добрата й приятелка, въпреки че Астрид не можеше да търпи брат й, а и нямаше нужда да се оправдава и извинява за онова, което бе намислила за тази вечер. Вече няколко пъти й звъняха днес сутринта, все съученички и момчета, с които се беше целувала по танци. Те я разпитваха за „Трезор“ и настояваха да ги вкара. Тя остана загледана в отражението си още известно време, насили се да отпусне лице и очите й отново да станат влажни и тайнствени.

Поуспокои се и се почувства като свежото момиче, което живееше в сърцето й. Прокара четката през пухкавата си руса коса, загърна слабото си тяло в ефирния халат и излезе от стаята.

— Къде е Били? — попита иконома, след като му съобщи, че е приключила с телефона.

— В библиотеката, госпожице — рече той.

Астрид се понесе натам и откри доведената си сестра пред рафтовете, заобиколена от папрат в саксии, отпусната в поизносен кожен фотьойл, лицето й покрито с екземпляр на „Мадам Бовари“ на френски.

— Били, нали ще ходиш на откриването?

Били вдигна книгата и погледна сестра си.

— Да не би да не ме познаваш? — отвърна й спокойно и развеселено.

— Добре — усмихна се Астрид и пристъпи напред на персийския килим. — Какво ще кажеш да се облечем рано и да пропилеем целия ден?

Били извърна очи.

— Както кажеш.

Астрид се усмихна в отговор и се завъртя.

— След час ще бъда готова… — провикна се тя и хукна към стаята си. — Довечера ще се развилнеем.