Ана Годбърсън
Обречена красота (25)

25

Пред църквата „Тринити“ слънцето грееше ярко, въздухът беше прашен. По традиция старите приятелки на булката се провикваха след нея и хвърляха шепи ориз, докато новите й махаха отстрани. Уайт Коув беше нещо като нирвана в представите на Кордилия, място, до което много отдавна се опитваше да се добере, ала си призна с крива усмивка, че сватбата не беше толкова различна от сватбите, на които бе присъствала в Юниън, където церемонията се провеждаше в църквата на Мейн Стрийт, а ако младоженците си тръгнеха набързо, щеше да стане страхотен скандал.

— Тя изглежда щастлива — отбеляза Лети.

— И Чарли — отвърна Кордилия.

И двата букета от лилии бяха в ръцете на Лети. Едва когато тълпата започна да се разотива, тя сведе поглед и се сети.

— Астрид така и не хвърли букета! — възкликна тя.

— Значи ти си следващата, на която предстои сватба.

— Няма да съм аз — поклати категорично глава Лети и изненада старата си приятелка. Изглежда долови объркването на Кордилия, затова добави: — Преди това ме чакат по-важни задачи.

— Знам — Кордилия помаха на Уила Хъринг и съпруга й, които бяха похарчили купища пари в „Трезор“. — Чете ли вестниците сутринта?

— Да, направо да не повярваш. Новината може да стигне дори до дома — ококори се Лети. — Те наистина мислят, че съм добра.

— Мислят, че си много повече от добра. — Кордилия приглади няколко изскубнали се кичура коса и остана да гледа след група гости, които се отправяха към Догуд. — И аз съм сред тях.

— А, ти открай време го казваш — махна с ръка Лети.

— Да. — Били слезе по стълбите на църквата, хванала баща си подръка, намигна на Кордилия и се качи в автомобила с шофьор на семейство Марш. — Лети, нали помниш, че одеве ти се извиних?

Лети обърна сините си очи към Кордилия и ги присви заради силното слънце.

— Много се извинявам, задето ти казах, че не можеш да пееш в клуба. Извинявам се и не само за това. Нямах представа, че ти ще се окажеш най-добрата певица. Извинявай, че не го планирах така още от началото. — Тя си пое дъх и трапчинките й се показаха. — Отсега нататък искам да те рекламирам като нашата притегателна точка.

И последните гости бяха потеглили, единствено автомобилът на Кордилия чакаше да я откара в Догуд. Лети заслони очи с ръка и няколко секунди не събра смелост да срещне погледа на Кордилия.

— Какво ще кажеш? — Кордилия се опита да говори ентусиазирано, но дори под жаркото юлско слънце й стана ясно, че Лети мисли усилено.

— Допреди няколко дни това бе най-съкровеното ми желание… — започна бавно тя. — Това бе мечтата ми. — Лети стисна устни и потропна с носа на ниските си обувки. — Написаното във вестника е истина. Аз наистина притежавам нещо изключително и открай време съм наясно. Сега е шансът ми да се възползвам. Валънтайн О’Дел иска да ме направи звезда — изрече името му, бузите й поруменяха и тя се опита да прикрие факта, че се усмихва, като се извърна настрани. — Иска да ме обучава и да ме усъвършенства. Ще ме научи на всичко необходимо.

Лети сви рамене и най-сетне погледна Кордилия. В сините й очи присъстваше студенина и Кордилия осъзна, че не е единствената пораснала покрай събитията от изминалата нощ. Друго момиче нямаше да си намери място от радост, докато Лети почти се притесняваше да признае на Кордилия, че няма нужда от тази работа.

— Господин О’Дел ми се струва приятен — успя да изрече Кордилия.

Прииска й се да е в състояние да каже още нещо, но бе свикнала Лети да се нуждае от нея и остана шокирана как приятелката й най-неочаквано е станала самостоятелна.

— Да, така е. Със София Рей ще ме заведат на вечеря днес след шоуто — Лети въздъхна дълбоко и се отърси от тъгата. Подаде букетите на Кордилия, взе сламеното звънче, което държеше, и го нагласи на косата й. — Та като споменах шоу, най-добре да побързам, иначе ще си изпусна влака.

— Качвай се, ще те закарам — рече Кордилия и посочи автомобила.

Щом шофьорът видя, че тя се обръща към него, включи двигателя.

— Денят е прекрасен… предпочитам да повървя — Лети се надигна на пръсти, целуна Кордилия по бузата, обърна се и тръгна към гарата с бърза крачка.

— Успех довечера! — провикна се Кордилия след нея.

— И на теб! — извика в отговор Лети, вдигна ръка, но така и не се обърна.

Кордилия стисна горещия метал на вратата и остана да наблюдава как силуетът на Лети се смалява чак до ъгъла. Знаеше, че трябва да се радва за Лети, да е щастлива за Астрид, но се почувства малко самотна, защото двете й приятелки поеха към блестящото си бъдеще, а до нея нямаше момче и дори не си представяше, че скоро ще се влюби в някого.

Тогава забеляза семплия черен автомобил от другата страна на улицата и лицето й се сгърчи. Пусна дръжката на вратата и бавно се насочи към тайнствената кола, преди шофьорът да забележи накъде е поела. След няколко секунди заобиколи от страната на пътника и се настани на предната седалка.

— Едва ли си тук заради мен — отбеляза Кордилия.

Макс остана загледан в нея дълго, но тя така и не успя да разбере какво мисли. Дали се възхищаваше на роклята й, или в момента измисляше някоя обида? Накрая направо попита:

— Получи ли гривната?

— От теб ли беше?

— Хареса ли ти? — настоя той със същия спокоен глас, без да откъсва очи от нея.

Тя остана безкрайно изненадана, когато разбра, че той е нервен и иска да се увери дали подаръкът е бил подходящ. В семплата си тениска и кафяв удобен панталон, бе ясно, че досега не се е замислял какви цветя да изпрати и дали са подходящи.

— Да, много беше красива — тя се усмихна при спомена за орхидеята. Шофьорът от другата страна на улицата бе забелязал, че поверената му госпожица я няма, и слезе от автомобила. Без дори да се замисли, Кордилия легна в скута на Макс. — Ако искаш да поговорим още — погледна го, — най-добре карай.

Той бавно подкара по улицата. Завиха и той прецени, че няма опасност, а тя се изправи. Макс с нищо не показа, че възнамерява да спре. Кордилия зачака да каже нещо, да обясни защо й бе причинил болка с твърдението си, че не се познават, или поне защо е дошъл днес. Той обаче не продума, само я погледна в очите.

В настъпилата тишина обърканите чувства, които Макс събуждаше у нея през краткото им приятелство, отново се надигнаха и тя се опита да реши как да му каже да я откара у дома, когато той най-сетне заговори.

— Имаш ли време за вечеря? — попита я.

— Не, не мога, аз…

— Не говоря за типичните за твоите кръгове вечери с пет ястия и програма. Говорех за нещо семпло и питателно. Хайде, и ти трябва да ядеш.

Тя го погледна.

— Какво искаш от мен? — недоумяваше Кордилия.

— Да вечеряш с мен — отвърна той спокойно, без да обърне внимание на копнежа в гласа й. — На мястото, където вечерям всяка неделя.

Трябваше да откаже, само че никак не й се прибираше в Догуд, където тържеството щеше да продължи часове наред, Астрид и Чарли нямаше дори да забележат, че има и други около тях, а тя непрекъснато щеше да усеща липсата на Лети.

— Добре, но после ще ме оставиш пред клуба.

— Дадено.

— И трябва да позвъня на човека на Чарли, Джоунс, веднага. В противен случай шофьорът ми ще си има неприятности, задето е позволил да бъда отвлечена.

Вече бе повече от ясно, че Макс няма намерение да обясни защо бе казал пред репортерите, че не я познава, нито пък да й признае какво точно искаше от нея сега. Затова тя продължи да седи мълчаливо и дори не се замисли какъв разговор да поведе, понеже каквото и да кажеше, щеше да прозвучи глупаво. Пътят й беше познат и на нея й стана приятно, че се разминават и с други автомобили в неделния ден, лодките боботеха по Ийст Ривър, добре облечени жени разхождаха пудели по Пето Авеню. Деца с балони влизаха и излизаха от Сентрал Парк и плътните сенки на дърветата. Много скоро подминаха парка и тя разбра, че номерата на улиците показват стотици.

— Нямах представа, че има толкова големи номера — отбеляза тя и се извърна, за да огледа върховете на сградите в новата част на града, в която се оказаха. Зад тях се мяркаха внушителни варовикови къщи; а новите сгради и къщи бяха тухлени.

Макс се разсмя.

— Кое му е смешното.

— Не исках да те обидя — рече той. — Просто ти знаеш всичко и останах изненадан, че откривам пукнатина в бронята ти.

— Така ли? — Кордилия замълча, защото не беше сигурна дали е обида или комплимент.

— Добре дошла в Харлем.

— Харлем ли? — Знаеше какво означава Харлем — там нощните птици ходеха да слушат музиката на цветнокожите — и когато пак вдигна поглед, разбра какво е различното в този квартал. Улиците бяха пълни с хора, а хората тук вършеха същото, което и хората на Пето Авеню, но лицата им бяха черни.

Остана доста изненадана, че я е довел тук, и дори не се сети за друг въпрос, преди той да паркира колата и да я заобиколи, за да й отвори.

— Идвал си тук и преди — рече тя, когато той я поведе към къща от червени тухли и кимна на децата, които играеха отпред. Те му се усмихнаха, но не като на великия Макс Дарби, а като на мил познат.

— Нали ти казах, вечерям тук всяка неделя.

Влязоха в къщата и се отправиха по слабо осветен коридор. Докато очите й привикваха, забеляза стените, покрити с филцови тапети, а на вратата на хола бе написана единица. Макс й даде знак и те поеха нагоре по стълбите с махагонов парапет. На втория етаж почука на вратата, на която пишеше две, после натисна бравата и влезе.

— Ехо! — провикна се той и влезе в хола на малък апартамент.

Кордилия го последва и съгледа над квадратна маса, сложена за двама, да виси семпъл полилей. През вратата видя спретнат хол със стари мебели във викториански стил и изглед към улицата.

— Ехо! — провикна се пак Макс и тогава от кухнята излезе жена, избърса ръце в престилката си и го прегърна.

— Тихо, ще събудиш бебето на съседката — предупреди тя.

— Искам да те запозная с един човек — рече Макс, отстъпи настрани и прегърна жената през раменете. — Това е Кордилия Грей. Кордилия, това е майка ми.

Лицето на жената беше с цвета на мляко с кафе и макар очите й да бяха уморени, Кордилия установи, че някога е била красива. Макс бе наследил някои от чертите й, веднага забеляза, но все още бе учудена, че Макс, който се държеше напълно естествено сред белите си покровители протестанти, е свързан с тази жена. Косата й наподобяваше на чернокожите в Юниън — беше обработена с някакъв химикал, за да се изправи, и беше сресана като на Кордилия, на кок на тила. Беше с кафява домашна рокля, майсторски ушита, която й стоеше прекрасно.

Кордилия се усети, че я е зяпнала и мълчи от доста време. Затова пристъпи напред и подаде ръка на жената.

— Аз съм Розмари Дарби — представи се жената и разтърси предпазливо ръката на Кордилия, след което стрелна Макс с поглед.

— Много ми е приятно.

— И на мен — отвърна тя, макар позата й да издаваше несигурност.

Кордилия продължи да я наблюдава, а госпожа Дарби я погледна по начин, който накара Кордилия да се засрами, че вечно оглеждаше хората и се опитваше да прочете какво се върти в умовете им. „Не е твоя работа“, казваха очите на госпожа Дарби с тихо, ненатрапчиво достойнство.

— Пушиш ли? — попита най-сетне майката на Макс и наруши мълчанието, но подозрителността й си остана.

— Не — Кордилия мразеше да лъже, но прецени, че този път й е позволено. Разбра колко много важно е за госпожа Дарби и прецени, че ако никога повече не докосне цигара в живота си, незначителната лъжа ще й се размине.

— Чудесно — Госпожа Дарби плесна с ръце и атмосферата се разведри. — Ще останеш ли на вечеря? За съжаление, съм направила само две пържоли, но пък има предостатъчно картофи и салата, а парчето на Макс винаги е огромно и значи има предостатъчно месо за трима, а след като той е решил да те доведе, няма да има нищо против да отдели от вечерята си.

И така, Макс постави още един прибор на масата и тримата седнаха и си приказваха цял час, може би дори повече, докато се хранеха. Отначало Кордилия заговори за Охайо, как бе дошла в Ню Йорк, постара се да не разказва много за баща си и за бизнеса на семейството си. Оказа се лесно, понеже Розмари Дарби се радваше, когато разговорът се насочваше към сина й, с когото се гордееше.

— Возил ли те е на аероплан? — попита тя, докато вдигаха чиниите да ги пренесат в кухнята.

Кордилия кимна.

— Значи си специална.

Кордилия се усмихна и погледна Макс, за да се увери, че наистина е така.

— Трябва да тръгвам, мамо. Поканих Кордилия да дойде в последния момент, а тя има и друг ангажимент — отвърна той.

— Благодаря ви за вечерята, госпожо Дарби. Беше изключително вкусно — намеси се Кордилия и се насочи след Макс към вратата.

— Да дойдеш пак, Кордилия. Далече си от дома, а този град ще те смаже, ако от време на време не похапваш домашно приготвена храна.

— Благодаря, с удоволствие.

Кордилия остана да чака в коридора, докато Макс прегръщаше майка си и й казваше няколко прощални думи, а сетне се качиха в автомобила и се отправиха към центъра. Навън притъмняваше, над сградите бе увиснала половин луна, хладният нощен въздух ухаеше на лято и докосваше лицето й. Не си казаха нищо, докато той не заби по Петдесет и трета и паркира на половин пресечка от „Трезор“. Тя видя, че на входа вече има тълпа, а фотографите чакаха на същото място, на което бяха застанали и снощи.

— Повече няма да можеш да летиш, ако разберат, нали?

— Не и както сега — рече той. — Може да ме оставят да стана боксьор, но не и пилот.

— Много ми е приятно, задето ме запозна с майка си — отвърна Кордилия.

Той й се струваше красив, както винаги, и усети приятна слабост, когато пак я погледна от толкова близо. Гневът, който беше изпитвала към него, се бе изпарил — сега вече разбираше защо е бил толкова затворен, защо не е искал да се държи като другите момчета. Славата му зависеше от това, да се представя за определен тип човек и в момента не можеше да рискува — дори за миг — да е друг. Твърде много е заложено.

Тя бе наясно, че след като слезе от автомобила, може и да не го види отново, затова остана притихнала, вперила поглед право напред, и протегна ръка към неговата. Двамата преплетоха пръсти и изчакаха да се успокоят. „Всеки си има тайни“, отбеляза наум Кордилия; изобщо не беше единствената.

— Е, довиждане — след малко промълви тя и усети сърцето й да се свива.

— Чао.

Кордилия стисна ръката му, слезе от колата и тръгна към клуба. Радваше се, че го има и я очакват часове наред в него. Тълпата щеше да нахлуе — и грубияни, и красавици, щеше да е истински празник. Беше изминала много път, за да види незаконни барове като този, а ето сама притежаваше свой, но никога до момента не бе толкова благодарна, че го има.

Един от фотографите я забеляза и тя чу прищракването на светкавица. Някой я повика по име и му се усмихна. После чу името си от другата посока, долетя иззад рамото й. Обърна се и усмивката й се стопи. Макс беше застанал на тротоара в бялата си тениска и изражение, от което й се доплака. Направи стъпка към него, но спря, не беше сигурна дали той искаше да я зърне за последен път и все пак да остане незабелязан. След това тръгна към нея силен, със сериозно лице, решителен, също както когато пилотира. Спря пред нея, прегърна я през кръста с едната ръка, а другата положи на врата й. Притисна устните й със своите и я целуна за пръв път. Тя усети силната му челюст в целувката, сърцето й затрепка и тя отвърна, като вложи същата сила. Нов фотоапарат щракна някъде зад нея, но той не я пусна.

— Може ли да се видим скоро? — попита я, когато се отдръпна. В гласа му прозвуча необичаен копнеж.

— Знаеш къде да ме намериш — отвърна му простичко и му намигна.

На улицата цареше спокойствие. Той й отправи една от редките си усмивки и си тръгна. Тя го чу как затича към автомобила и запали, но вече се бе обърнала и вдигна ръка да приветства тълпата. Чакаха я певци с надежди за големия пробив и дебютантки с тиари, които настояваха за специални маси, вестникари с молби за някой и друг интересен лаф.

Още усещаше вкуса от устните на Макс, но не можеше да продължава да мисли за него. Денят беше безкраен, а нощта се очертаваше още по-дълга.