Ана Годбърсън
Обречена красота (21)

21

В облицования с махагон коридор пред офисите на „Трезор“ дребничка танцьорка трепереше в рокля, която не й беше по мярка. Не можеше да се върне обратно в клуба, където празнуваха рождени дни и първи целувки, където бе истински празник на младостта, където милионерът, който живееше с дребни пари, придружаваше момиче от собствената си класа до масата им. Тя обаче нямаше причина да остава, мястото, където се намираше в момента, не бе никак атрактивно, понеже Кордилия пак я беше изоставила. Напълно предсказуемо.

Тъкмо когато Лети се канеше да се свлече покрай стената и да се свие на кълбо на пода, дребен мъж високо попита къде е Кордилия.

— Не знам — бе всичко, което Лети успя да отвърне.

Той сбърчи нос като на заек.

— Ти пък коя си?

— Лети Ларкспър.

— Хубаво име, малката, но не те познавам, затова се разкарай от пътя ми.

Непознатият изпъна сакото, профуча покрай нея и почука на вратата.

— Мона? — провикна се той. — Мона, сладурчето ми, миличката ми.

Кой знае защо — дали не се отнесе подозрително към непознатия в празния кабинет на Кордилия, или просто прояви любопитство, или всъщност нямаше къде другаде да отиде — Лети последва мъжа, когато нахлу в друга стая с дървена ламперия, където имаше кожено канапе, тоалетка и огледало. Усети остра миризма, преди да види какво става вътре, и едва когато мъжът със заешкото лице коленичи на земята и заповтаря името Мона, тя разбра какво става.

Красивата жена, която вчера видя в клуба, беше просната наполовина на земята и наполовина на канапето, косата й щръкнала, роклята усукана. Беше повърнала върху себе си и по пода.

— Мона — повтори мъжът и лекичко я плесна по лицето.

Тя изпъшка и успя да отвори едва-едва едното си око.

— Роджър? — изхълца жената.

— Мона, нали ти казах да не пиеш тази вечер! — изкрещя той и остави отпуснатото й тяло да падне за сетен път.

— Боже — изпъшка тя и Лети се извърна, защото усети, че жената пак ще започне да повръща.

В коридора видя Полет, която се втурна към нея от салона.

— Ето те и теб, Лети! Бандата вика госпожица Алегзандър, да си я виждала?

Лети направи физиономия на погнуса и с погнуса кимна към жалката сцена в импровизираната гримьорна.

— Господи — ахна Полет, щом разбра какво става. — Господин Тинзли, какво ще правим?

— Донеси кафе… — нареди той и се изправи. — Не, по-добре кофа лед. — Това изглежда му се стори недостатъчно, защото покри лицето си с ръце и избухна в истеричен смях.

— Добре ли сте? — прошепна Лети.

— Добре ли? Разбира се, че не съм добре. Репутацията ми ще се срине! Попаднах в ада — сопна се той. Сетне отпусна ръка на ханша си и престана да се смее. — Лети Ларкспър… сама ли го измисли?

Лети сби рамене.

— Значи си… какво си? Певица, танцьорка, момиче за чудо и приказ?

— Тази вечер беше първото ми представление в „Парис Ривю“.

Мъжът въздъхна отчаяно и се обърна.

Лети изпъшка и влезе в стаята, за да не може човекът да извърне поглед от нея. Беше слушала достатъчно радиопиеси и много добре знаеше, че единственото, от което едно момиче се нуждае, е малко благосклонност от страна на съдбата. Неочаквано нямаше значение, че се намира в клуба на Кордилия, нито че Мона Алегзандър се е натряскала и няма да успее да се добере до сцената, важното бе, че Лети получаваше шанса, за който бе мечтала. Нямаше значение, че Грейди е все още в заведението и не откъсва очи от Пийчи Уитбърн. Имаше публика, а тя бе точно момичето, което бе в състояние да ги позабавлява.

— Пуснете мен на сцената — тя впи големите си сини очи в Роджър, за да не му даде възможност да погледне настрани. — Аз съм тъкмо момичето, което ви трябва.

— Господин Низли, тя наистина има прекрасен глас — обади се Полет.

Той премести поглед от Полет към Лети и сбърчи нос.

— Свали тази противна рокля — нареди й и дръпна права черна от закачалката на стената.

— Аз не… — започна да мрънка Лети.

Роджър извърна отчаяно очи.

— Слушай, бонбонче, ти изобщо не ме интересуваш.

И така, тя свали розовата рокля през главата и остави Полет и Роджър да й облекат черната. Напудриха лицето й, сложиха й червило, после Роджър взе от тоалетката пищна златна корона, която покри косата й като шапка, и обсипа ушите и врата й с лъскави метални нишки.

— Какъв ти е специалитетът, малката? — попита Роджър.

— Вече ви казах. Аз съм танцьорка в „Парис Ривю“.

— Там са минали хиляди — той се приведе напред, за да й залепи изкуствени мигли. — Кажи ми нещо по-убедително.

— Двете с Кордилия бяхме най-добри приятелки в Охайо. Юниън, Охайо. Там съм родена.

— Стига глупости — той въздъхна отчаяно, докато пудреше носа й. — Ще измисля нещо и ще го пробутам на момчетата от пресата.

— Изглеждаш фантастично — обади се Полет.

Лети запърха с дългите си изкуствени мигли и се погледна в огледалото. По-рано същата вечер беше изпълнила незначителна поддържаща роля, но сега бе истинска дива, също като Лулу.

— Да не вземеш да ревнеш — предупреди я Роджър. — Все още не си направила нищо, с което да се похвалиш пред момчетата в Охайо.

Придружена от Полет и Роджър, тя излезе в коридор зад касиерските гишета. От тази страна вътрешните прозорци бяха покрити с пергаментова хартия, но тя видя силуетите в заведението и чу шума. В края на коридора имаше няколко стъпала към сцената, където мерна профилите на музикантите, докато довършваха една песен. Пое си дълбоко дъх и дори не погледна назад. Съдбата беше пред нея и тя бе готова да я прегърне с две ръце.

 

 

Отначало Астрид реши, че грубото въже, стегнало краката й, ще я довърши, но след малко усети, че няма да издържи още дълго шума от капките, които непрекъснато се чуваха високо над нея. Столът, на който я бяха сложили, беше отвратителен, както и чувалът на главата й. Където и да се намираше, смърдеше отвратително на риба. Неспирното капане обаче бе истинско мъчение.

— Ехо! — извика тя.

Не бе чула абсолютно никакъв шум от доста отдавна, но бе сигурна, че похитителите й са наблизо. Видя лицето само на единия в огледалото в банята. Той я сграбчи и притисна с една ръка устата й, а другият й препречи пътя отпред, за да я изкарат отзад, трети прихвана краката й. Опита се да рита, но те, естествено, бяха значително по-силни от нея и след малко вторият успя да завърже глезените й с въже. Бори се с тях, но те я напъхаха на задната седалка на някаква кола.

Отначало мъжете отпред говореха много, заплашително. Сигурно искаха да я накарат да спре да пищи, предположи тя. После станаха по-мълчаливи, въпреки че докато минаваха по моста, един от тях пусна някакви тъпи забележки за бейзбола. Тя нямаше представа колко време са се возили, но на мястото, където я откараха, имаше още мъже и я завързаха за стола с ново въже. Вече й беше ясно, че това не са хората на Чарли, защото щяха да са предупредени да не се държат толкова грубо. След това я обзе ужас, че ще й запушат устата точно както веднъж беше виждала във филм, затова предпочете да мълчи. Сега обаче, понеже от доста време не чуваше гласовете, се страхуваше, че капането ще я побърка.

— Ехо.

След малко долови стъпки, които преминаха през стаята, чу плисък на вода, докато някой приближаваше. Тя се сви, когато той се приближи, и скоро усети да изтеглят чувала.

— Какво? — изсмя се мъжът и тя усети дъха му на лук и туршия.

Астрид примигна и видя, че се намира в огромен, тъмен склад, частично осветен от голи крушки. Покрай стените бяха натрупани огромни касети, а по пода се виждаха локви, от които се носеше гадната воня. Роклята й беше попила от мръсната вода и около подгъва беше на петна.

— Казвай какво искаш — настоя мъжът, отдръпна се назад и оголи зъби. Лицето му беше като зле разфасовано парче месо.

— Питах се дали не бихте направили нещо за ужасното капане — започна тя и се опита да говори властно, поне доколкото бе възможно.

Мъжът отпусна едрата си мазна длан на бузата й, сетне я прокара през косата, овлажняла от пот. Усмихна се подигравателно.

— Това не ти е „Риц“, кукличке.

— Внимателно с нея! — долетя глас от отсрещния край на склада.

И тя, и простакът, надвесил се над нея, се извърнаха да видят кой е. Тя остана изненадана, когато позна втория, застанал на вратата с друг, излязъл от съседно помещение.

— Том Хейл, изведи ме оттук! — изкрещя Астрид, ала веднага разбра, че не си помогна с нищо, защото Том се напрегна, когато стана ясно, че двамата се познават.

Беше облечен в оловносив костюм и колосана бяла риза и тя се запита дали в началото на вечерта не е имал намерение да преслуша новото творение на Кордилия.

— Виж го ти, малкият Томи иска да се държим мило с префинените му приятели — подхвърли мъжът, чийто дъх вонеше на лук и туршия.

— Стига глупости — сопна му се Том. Този път гласът му прозвуча грубо и той не срещна погледа на Астрид. — Не е нужно да я нараняваме, просто те трябва да си мислят, че съществува такава опасност.

— Какво значение има, след като Чарли дрънка как нямало да преговаря? — изрева в отговор мъжът.

— Какво? — ахна Астрид.

— Казах на Дълут, че идеята е тъпа. Никога не намесваме момичета, когато отмъщаваме — Том въздъхна и Астрид се почувства обнадеждена, но той примирен продължи: — Правете каквото искате. Аз си тръгвам.

Мъжът притисна устата й с едрата си ръка и отново се наведе към ухото й.

— Познай кой ще млъкне.

В продължение на няколко кошмарни секунди кожата на ръката му остана притисната към лицето й, ала когато той се отдалечи, тя усети как страхът я напуска и последвалото беше още по-лошо.

— Чакай! — извика тя. — Обади се на пастрока ми, Харисън Марш. Той ще плати откупа.

— Не ни трябват парите ти — отвърна едрият.

Хлопна вратата, а думата „пари“ продължи да ехти, дори след като Астрид усети как я задушават собствените й сълзи. По-рано през деня беше решила, че е невероятно смела, задето отиде в долната, гнусна кръчма на кея, но сега вече знаеше, че не е било проява на смелост. Беше пренебрегнала предупрежденията на Чарли и сега той щеше да я остави да умре, а единственото, което можеше да направи, бе да рони солени сълзи върху официалната си рокля.

 

 

Кордилия най-сетне се стегна достатъчно, за да се върне в клуба. Остана изненадана, че шумът е утихнал. Музиката не беше толкова игрива. Бандата свиреше нежна, лирична мелодия, и се носеше женски глас, който добре познаваше. Не видя певицата на сцената, но веднага разбра, че не е Мона Алегзандър. Хората, които си бяха взели шапките и саката, бяха останали до вратата, сякаш омагьосани от музиката, и на нея й се наложи да ги заобиколи, да мине покрай бара, за да погледне.

Облечена в черна рокля, с лице, очертано от златна корона, Лети имаше вид на доста по-опитна певица. Очите й пробягваха по хората от публиката, тя вдигна ръце бавно, уверено, и гласът й стана още по-завладяващ. Кордилия си припомни времето, когато двете станаха приятелки, още като момичета; как белите коленца на Лети постоянно бяха олющени и се изчервяваше винаги, щом някой й кажеше нещо. Бе наистина невероятно, че това е същото момиче. Ако Кордилия кажеше на някого от мъжете на бара, които наблюдаваха Лети като омагьосани, как новата им седемнайсетгодишна любимка е пристигнала от Охайо през май, бе сигурна, че ще изпопадат от столовете си от изненада.

За кратък момент Кордилия видя панорамата на всичко, заради което бе дошла в Ню Йорк: добрата компания, менажерията от типажи, всички обединени под един покрив от решимостта денят да не приключва с балансирано ястие и лягане рано вечерта; как животът трябва да бъде бляскав, весел, изпъстрен със събития. Навън светът беше изпълнен със страх, насилие и разочарование и никой нямаше представа какви лоши новини ги очакват, когато напуснат заведението — най-малко тя. Докато бяха тук обаче, щяха да гледат прелестното дребничко момиче, което се излюпи от какавидата си, за да се превърне в онова, което открай време мечтаеше.

Песента свърши, Лети наведе глава, а аплодисментите бяха оглушителни. Кордилия наблюдаваше как приятелката й се обърна към бандата и прошепна нещо, сетне се усмихна при мисълта, че упражненията на Лети не бяха напразни. Следващата песен се оказа бърза и Кордилия бе в другия край на заведението, но отново се върна зад бара, където дори миячите бяха оставили работата си, за да слушат. В ъгълчетата на очите им проблясваха сълзи.