Ана Годбърсън
Обречена красота (11)

11

Ливадата пред Догуд ухаеше след дъжда, принудил момчетата да се приберат вътре. Комарите прииждаха на рояци към светлината, която струеше от високите прозорци, а щурците пееха летните си песни. Всички бяха в голямата къща, а пък Астрид откри, че в този случай няма нищо против. Поводът беше празничен, момчетата играеха на билярд на втория етаж, бяха извадили бутилки отлежал бърбън от запасите и бяха закачили под гизналите си от пот ризи на импровизиран простор в коридора. Задушното време потискаше всички, кожата й беше влажна, а тя тръпнеше от нетърпение, защото тази вечер я очакваше нещо, което не бе правила никога досега.

Тази сутрин се събуди в божествено настроение и разбра, че няма търпение да чака сватбата, за да докаже на Уила, че греши за отношенията между съпрузи. Ако с Чарли бяха чак толкова различна двойка, защо да не действат с по-съвременно темпо? Мисълта я уплаши, страхът накара пръстите на ръцете и краката й да потръпнат, но усещането не беше неприятно. Щеше да направи романтична вечеря на Чарли, при това съвсем сама, и да я сервира в официалната трапезария, без дори да се възползва от помощта на Мили, а пък Чарли щеше да остане впечатлен от нея, също и от себе си, задето си бе избрал за съпруга подобно невероятно момиче. По-късно, след като вдигнеше масата, щеше да се приведе към него и да прошепне на ухото му, че му е подготвила още една изненада.

Очакванията й ставаха все по-големи с всеки изминал час, доброто й настроение разцъфтяваше заедно с фантазиите за домашния рай. Беше изпратила Дани с цял списък на пазар, беше запалила печката, след това се преоблече в изрязана официална рокля от сурова черна коприна, която се спускаше от меките й розови рамене на тънки презрамки и се стелеше свободно, издължаваше я, подчертаваше фините й прасци. Когато Чарли се натъкна на нея в коридора, я огледа с неприкрито желание. Беше тръгнал да свърши нещо набързо, затова я целуна жадно и обеща да се прибере бързо.

Щом пъхна печеното в печката, излезе на закритата веранда от западната страна на къщата и легна да подремне.

Събуди я миризмата. Астрид не беше свикнала да помни това или онова. Около нея винаги имаше бавачка, прислужница или секретарка, която да й напомня, че е време да се облече или предстои интересен ангажимент. Тя ахна и притисна длан към млечнобялата си шия, след което усети да я завладява паника заради изгубените часове.

Докато бе спала, се беше стъмнило.

— По дяволите! — възкликна за повече тежест, скочи от канапето и се втурна през библиотеката.

Коридорът беше запушен от силния мирис на изгоряло месо. В кухнята не можеше да се диша. Това обаче не бе успяло да събуди готвача Лен, който хъркаше на стола си, истинският му крак и дървената протеза бяха опънати, отпуснал глава назад, няколкото му брадички се тресяха всеки път, когато изпуснеше дъха си.

— Олеле! — извика нещастно тя, отвори вратата на фурната и горещ облак парна нежната й кожа. Закашля се и сърцето й се сви, щом видя какво се е получило от специалната й вечеря.

Ден се стресна.

— Какво?

— Печеното ми! Печеното! — Астрид се втурна напред да го извади.

— Внимателно! — Лен закуцука напред и я изтласка на страни, за да не му пречи. Извади тавата — Астрид веднага забеляза, макар да беше силно разочарована — със стара, някога бяла, сега много мръсна долна риза. — Така ще се изгориш лошо.

— Защо не ме предупреди, че трябва да се извади — изплака обвинително тя.

Лен се изсмя и това само усили раздразнението й. Друг отговор не последва.

— Съсипано е!

Тя сви юмруци и тропна с крак като дете.

— Нищо подобно. Изобщо не е съсипано — отвърна той, без да скрие колко се забавлява.

Наведе се над печеното и с нож започна да изрязва овъглените части. Астрид го наблюдаваше скептично, подпряла ръце на ханша, но докато секундите отлитаха, разбра, че готвачът има право. След малко месото изглеждаше добре порозовяло и дори ароматът стана по-апетитен.

— Извинявам се — рече с усилие тя и завъртя годежния пръстен. Втория път се оказа по-лесно. — Много се извинявам — избъбри отново, — напълно ново е за мен — да пека месо — трябваше да те попитам.

— Няма нищо — отвърна добродушно Лен, ухили се широко и показа непълен комплект зъби. — Първият ми съвет — продължи той, след като се обърна и, закуцука към малък шкаф, — е да си сложиш това. — Подаде й дълга, бяла, памучна престилка, която нахлузи през главата й. Астрид се усмихна с благодарност и върза връзките на гърба си.

— Какво друго си намислила да сготвиш?

— Печени картофи и зелена салата с дресинг — гласът й прозвуча гордо, но замълча, когато видя как той се е намръщил. — Много ли е зле?

— Не, не. Салатата е лесна работа. На картофите обаче ще им е нужен поне час. Още не си ги започнала, нали?

Тя поклати глава и поради някаква глупава причина й се прииска дебелият дъртак с един крак и опадали зъби да не изглежда толкова разочарован от нея.

— Слушай сега. Ще ти покажа как да ги нарежеш съвсем тънко и ще ги опържим. Ще са готови за нула време, а и Чарли ще реши, че са по-вкусни.

— Благодаря! — грейна тя и го последва към дебелата дъска за рязане под прозореца.

След минутка благодарността й започна да се изпарява, защото откри, че картофите, докато ги режеше, пускаха нещо странно и се изплъзваха от неопитните й пръсти. Оказа се, че не успява да ги нареже на ситно, както й показа Лен. След малко отстъпи и фантазията я отнесе към високия, красив мъж, с едри, впечатляващи черти, приятното усещане да стане негова жена и да го чака да се прибере вкъщи… За Кордилия нямаше проблем да отваря барове, а Лети да се подготвя за живота си на сцената. Вечерите, когато можеше да се сгуши в прегръдката на Чарли, бяха напълно достатъчни за нея.

Докато се усети, дебелите ръце на Лен бяха превърнали плика с картофи в огромна купчина резенчета.

— Извинявай! Ето че ти свърши всичко.

— Нямам нищо против, госпожо.

— Знам, но бях убедена, че ще успея да ти покажа как не съм просто едно разглезено момиче, което не може да направи нищичко, но ето не се получи.

— Според мен сте съвършена каквато сте, госпожо.

— Все така ми говори — отвърна тя, приведе се напред и вдъхна топлия мирис на пържено, — и ще трябва да ме търпиш в кухнята си всяка вечер.

— Заповядайте — рече той и й подаде дръжката на тигана, показа й как да подхвърля резените картофи във въздуха, та да могат след това да попаднат пак в тигана, само че от другата страна. Тя пробва смело и макар че няколко резенчета изпаднаха, нито едно не се обърна. — Виждате ли, не сте чак толкова зле. Ще ви направя и дресинг. Няма нужда повече да ги обръщате. Внимавай те обаче да не се залепят за дъното.

— Добре.

Докато той шеташе из кухнята и вадеше разни неща от килера, тя се наведе отново и загледа картофите, които много бързо ставаха красиви и златисти. Само допреди няколко минути бяха несимпатични и грозни, а сега изглеждаха хрупкави и невероятно вкусни. За нея бе огромно удоволствие да си мисли, че тя ги е приготвила. Още по-голямо удоволствие й достави мисълта, че ще се озоват в елегантните чинии от костен порцелан, които взе назаем от Марш Хол, надеждата, че Чарли ще ги изяде и ще се диви каква вкусна вечеря му е направила. Щеше да се гордее с нея, тя щеше да се гордее с него, двамата щяха да пият шампанско и да се наслаждават на компанията си. Тя можеше да пийне малко повечко и той щеше да я отнесе на горния етаж, а след това… по гърба й плъзна тръпка.

Тя се усмихна унесено и посегна към тигана, дръпна горещо резенче и го лапна. То изгори езика й и се оказа, че не е толкова вкусно, колкото се бе надявала. Посегна към солницата отстрани на печката и я наведе над тигана.

— Леле! — ахна, когато горната част падна върху картофите заедно с висока бяла купчинка.

— Какво? — провикна се Лен.

— Нищо!

Премести се така, че тялото й да прикрие грешката. Върна капачката на мястото и разтърси тигана, както й беше показано. За нейно облекчение солта бързо попи и остави лъскава повърхност по златистите кръгчета.

Чу гумите на автомобил по чакъла и се усмихна при мисълта, че Чарли е наблизо, погледна през рамо към коридора и пухкавата й коса се отри нетърпеливо в челюстта. Голата кожа по раменете й тръпнеше в очакване. Тя избърса ръце във влажен парцал, закачен на пирон на стената, и отстъпи от печката.

— Връщам се веднага — рече и излезе от кухнята, без да се обърне назад.

Не откъсваше очи от входната врата, убедена, че ще зърне Чарли, затова не забеляза, че стъпките бяха леки, спокойни, напълно нетипични за годеника й.

— Ето те и теб, Чарли! — рече щастливо тя, когато вратата се отвори.

Не беше Чарли. Беше новият, с дългите черни мигли, много по-напрегнат от обикновено. Казваше се Виктор. Тя не искаше да знае името му, но той невъзпитано настоя да й го каже в деня, когато я закара в Марш Хол.

— Случи се нещо — той погледна настрани и поклати глава, сякаш бе разочарован.

— Къде е Чарли? Правя му вечеря — попита недоволно тя. Устните й потрепериха, тя сви вежди и продължи да обяснява. — Печено.

— Случи се нещо — повтори той.

— Какво? — писна тя. — Какво се е случило?

— Много се извинявам — той я погледна с усмивка, неуверена, но топла. — Каза ми да не ви оставям нито за миг тази вечер. Аз ще вечерям с вас.

Тя направи няколко малки стъпки към вратата, сякаш очакваше да види Чарли и да го убеди да остане с нея. Когато се замисли какво бе решила да му даде, унижението набъбна в нея. Страхът и нетърпението се смесиха с мисълта, че дарът, който му беше подготвила, дори нямаше да бъде оценен. „Ами моето печено?“, прииска й се да попита отново, но разбра, че ще прозвучи детински.

Виктор не помръдна от прага, докато и последният автомобил не потегли с бясна скорост и високите порти не щракнаха.

— По дяволите — измърмори той.

— И на мен не ми е никак приятно! — Астрид скръсти ръце на гърдите и стисна нацупено устни. Роклята галеше с копринената си мекота голите й ръце и това единствено й напомни, че е предстояла специална вечер, а сега вече бе лишена от нея.

Той се обърна бавно, застоя се на вратата, синята му работна риза бе пъхната в дочените панталони, и я прецени с леко присвити очи. По изражението му личеше, че нещо му е отнето на него, не на нея, и за момент тя забрави, че е бясна на Чарли, и се ядоса на мъжа, оставен да я дундурка. Изръмжа тихо, недоволно и влетя в кухнята.

— Всичко е съсипано, трябва да… — замълча, когато разбра, че Лен не е в кухнята. Зад нея се отвори врата и тя се досети, че Виктор я е последвал. Мускулите на раменете му се бяха стегнали от гняв и тя се спря на място, зачака той да каже нещо, за да му отвърне подобаващо. Той обаче продължи да мълчи. Астрид дори не чу дишането му. След няколко секунди се усъмни, че е на близо. Гордостта й не й позволи да се обърне и да погледне назад, вместо това пристъпи напред по износеното дюшеме на кухнята и нахълта в официалната трапезария, където трябваше да прекара последната си вечер като девица.

— Лен! — ахна изненадано тя, когато видя еднокракия, ухилен над украсената и грижливо подредена маса с две чинии от китайски порцелан, отрупани с чудесно нарязани парчета печено и леко покафенели картофи, купа зелена салата и сребърна сосиера между тях. Свещите, които беше боднала в сребърни свещници, бяха запалени, цветята, които сутринта поръча на Дани, бяха аранжирани в бели керамични вази. Масата изглеждаше великолепно — беше прекрасна като мечтите й — и почувства самотата си още по-осезаемо.

— Всичко е съсипано — в гласа й вече нямаше гняв, единствено поражение.

Усмивката на Лен се стопи, гласът му стана мрачен, когато се обърна към нея.

— Нещо се е случило.

— Господи! — писна възмутено тя. — Всички повтарят едно и също.

Виктор пристъпи зад нея и този път тя бе сигурна, че и той е в трапезарията, защото се сблъскаха — съвсем лекичко, въпреки това тя се олюля и попадна на рамото му. Така още по-болезнено усети унижението.

— Какво се е случило? — попита Лен.

— Младата дама остана без кавалер. — Държанието на Виктор се промени, откакто преди няколко минути изруга на прага на Догуд. Вече бе поомекнал, дори бе готов да се засмее.

Лен усети намерението на Виктор и се усмихна отново.

— Сервирано е страхотно ядене, така че вие, младежи, трябва да му се насладите. Кажете, деца, да ви донеса ли шампанско?

На Астрид много й се пиеше шампанско, но не беше глупачка и веднага разбираше, когато някой се опитва да я отклони от следата. Тези двамата нямаха търпение да доставят удоволствие на момичето на Чарли, да я зарадват по някакъв начин, за да може Чарли да свърши онова, с което се е заел. Мисълта я вбеси още повече. Предпочиташе да не прави сцена и да не плаче пред биячите на Чарли — най-малко пред коравия стар готвач, — но щом си представи колко усилия ще й коства, усети как в гърлото й се надига буца.

— Шампанско! — изкрещя възмутено тя. — Как да пия шампанско, след като нещо се е случило! — продължи отчаяно и иронично, пристъпи към прозорците и притисна длани към гърдите, както бе застанала с гръб към двамата мъже. — Исках да прекарам вечерта с годеника си, не с вас, противни типове, така че оставете ме намира.

— Госпожице Донъл — продължи Виктор с тих, примирен глас, все едно не бе чул обидата й.

— Остави ме на мира! — изписка тя.

Бузите й горяха, усещаше, че срамните сълзи ще бликнат всеки момент, ако двамата мъже продължат да настояват. Нещо в гласа й е било предостатъчно, защо то чу проскърцването на дюшемето, когато те се отдръпнаха, сетне вратата се затвори зад тях. После два тишина, в която чу просъскването на пламъците и прокапването на восъка от свещите. Примигна с усилие и се застави да запази досегашното си изражение. Нямаше да плаче — тази работа беше за децата, а тя вече беше годеница на мъжа, който правеше опасни и вълнуващи неща късно вечер. Не можеше да си позволи да се държи като дете. Но пък каква болка изпита, че е зарязана. Подготви се, беше намислила да му се отдаде изцяло, а накрая бе отхвърлена.

Усети, че не издържа повече на тишината. Изтегли един от тежките столове и дюшемето изпъшка, после седна до прозореца и подпря лакът на извитата облегалка на стола. Нямаше съмнение, че братът и сестрата бяха отишли някъде да вършат важната си работна. Беше минал почти цял ден, откакто Кордилия хукна да преследва Макс Дарби, и въпреки че Астрид й предложи да действа така, вече ревнуваше, прииска й се и тя да хукне да преследва нещо лъскаво и ново. За съжаление, нямаше как, защото единственото, което можеше да преследва, беше някое момче.

 

 

Междувременно Кордилия остави Макс пред портата на Хъдсън Лоръл. Не бе нужно той да изтъква, а за нея не бе необходимо някой да подчертава, че ще бъде неудобно да го закара до вратата на къщата. В сгъстяващия се мрак двамата си стиснаха ръцете и той хлопна шофьорската врата. Беше ли се надявала на целувка? Не получи целувка, но се усмихваше, докато включваше мотора, продължи да се усмихва и когато стигна завоя, дори след като забеляза да я следва форд с изключени фарове.

Усети как вратът й настръхва. На връщане от града на няколко пъти забеляза кафяв форд, но не си помисли нищо, тъй като Макс беше зад волана на автомобила. Сега обаче беше сама, тъмнината бе станала почти непрогледна и преследвачът й се стори почти зловещ. Бе напълно възможно шофьорът да е забравил да включи фаровете, а и кафявите фордове бяха много. Може би колата нямаше нищо общо с нея. Тя обаче даде газ веднага щом излезе от следващия завой.

Пътуваше с почти шейсет километра в час — автомобилът й беше по-малък и по-бърз от форда, и за кратко й се стори, че е изгубила непознатия. След това обаче пътят беше прав и тя видя в огледалото за обратно виждане, че фордът все още я следва. Шофьорът примигна два пъти с фаровете и отново ги изключи.

Кордилия преглътна и настъпи газта. Раменете й бяха стегнати, стисна волана и колата полетя по провинциалния път. Фордът обаче не изостана. Почти различи лицата на двамата мъже на предната седалка. Продължи да натиска газта и шофираше по-бързо, отколкото бе допустимо на тесния път, ала автомобилът зад нея напредваше упорито и уверено. Настъпи педала докрай, обърна се през рамо с напразната надежда, че близостта на задната кола е илюзия, създадена от огледалото.

В същия момент чу клаксон, неочакван, шумен, който долетя отпред. Завъртя глава навреме и съгледа фаровете на отсрещния автомобил, уплаши се, че предстои удар. Отпусна педала, но бе твърде уплашена от форда отзад и не посмя да натисне спирачката. Колата срещу нея беше зелен роудстър и се размина с нейната толкова близо, че и двете возила се разтресоха, но тя поне успя да срещне погледа на шофьора.

— Чарли! — изкрещя, докато се разминаваха.

В огледалото за обратно виждане забеляза, че преследвачите са навили волана надясно, за да избегнат челния удар. Тя пък отби наляво и спря, колкото да включи на задна. Мина покрай форда — може би шофьорът се беше разсеял от приближаващия автомобил и не успя веднага да я последва, но тя беше наясно, че не разполага с достатъчно време, преследвачите ще обърнат всеки момент. Продължи да кара на заден, прехвърлила ръка през облегалката, без да откъсва поглед от пътя зад нея. Когато забеляза, че автомобилът на Чарли се връща, лицето й се отпусна, въпреки че тялото й остана стегнато, докато не се изравни с него.

— Колко са? — попита Чарли. С него пътуваха трима от хората му и те се приведоха към нея, дишаха тежко, очите им ококорени.

— Двама, струва ми се — отвърна сестра му и покри лицето си с ръце.

— Стой тук — изкрещя й той — нямаше на кого друг — и чу как се хлопнаха вратите на автомобила.

— Стига глупости, Чарли, върни се, така ще се превърнеш в мишена — зашепна напрегнато един от хората му.

Чарли обаче не пожела да ги послуша. Два изстрела проехтяха в мрака и когато тя отвори очи, видя брат си застанал по средата на пътя, тирантите му, кръстосани хиксобразно на гърба, протегнал ръка напред, стиснал пистолет с димящо дуло. Той стреля още два пъти, а тримата му придружители се придвижиха предпазливо отстрани на пътя, в сенките, също изтеглили оръжията си. Изминаха няколко секунди и пак настъпи тишина. Тя чуваше всичко — и скрибуцането на насекомите, и шумоленето на листата, и бухането на бухалите, дори пулсирането на звездите. После чу някой да включва двигател. Сърцето й лудо заблъска, макар звукът да се отдалечи и тя разбра, че фордът се оттегля.

Чарли остана неподвижен още няколко секунди, широкият му гръб бе очертан на фаровете на нейния автомобил, докато раменете му се надигаха и отпускаха, сякаш бе задъхан. Най-сетне той свали оръжието и бавно се обърна. Постъпката му беше глупава. Ако преследвачите се бяха върнали, лесно щяха да го убият, както бе изправен насред пътя, на светло. Само че той не приличаше на човек, извършил току-що голяма глупост. Беше широко ухилен, очите му блестяха като на маниак, докато се връщаше при нея.

— Долни копеленца — изсъска, когато спря до вратата на Кордилия и отвори.

Тя слезе и усети, че краката едва я държат от нерви.

— Сигурен ли си, че няма да се върнат? — попита го.

— Няма — натърти брат й и поклати глава, все едно искаше да каже нали затова живея. — Какво ти бях казал за излизането сама?

В гласа му нямаше упрек и тя успя да се усмихне, преди да отговори.

— Извинявай, Чарли. Откъде да предположа, че ще ме проследят?

— Няма значение. Радвам се, че те открих. Обикалях Уайт Коув като луд, за да мярна колата. Не го прави отново. — Той я прегърна и извика възторжено: — Държа да отбележа, че сложих онези момчета където им е мястото. Какво ще кажете да отпразнуваме тази работа на по чашка?

 

 

Междувременно, сълзите на Астрид бяха пресъхнали. Беше гладна, но никак не й беше приятно да вечеря с ястието, над което се беше трудила, а след това бе отхвърлена. Бе почти готова да се качи на горния етаж и да си легне, когато се стресна от шумен пукот.

— Ох! — обърна се и видя Виктор. — Дори не съм те чула кога си влязъл.

Той се усмихна и вдъхна аромата на току-що отворена бутилка шампанско.

— Не искам — заяви жално тя и обърна глава настрани.

— Напротив, искате. — Пристъпи към нея и когато тя не отвърна на усмивката му, той вдигна стола, без да я изчака да стане, и го постави пред масата. В този момент тя се почувства като кукла и бе готова да протестира отново, но самотата, която я притисна, докато гледаше през прозореца, само влоши настроението й и вече се радваше, че той е до нея. Настани я удобно и седна на стола, предназначен за Чарли. Наля шампанско и двете чаши. — Вечерята е прекрасна — изрече бащински, — не бива да я хвърлим.

— На мен никак не ми се яде — предупреди го тя.

— Мина ми през ума, че ще кажете нещо подобно. — Очите му заблестяха, когато бръкна в джоба. — Затова купих това — продължи той и й показа колода карти, след което започна да ги размесва. Тя го наблюдаваше, не беше сигурна как да постъпи, докато той не й намигна. — Хайде, пийнете глътчица и ще раздам. Знаете ли как се играе джин руми?

— Дали знам? — Намигането я предупреди и когато тя заговори отново, гласът й стана игрив, въпреки преживените разочарования. — С мама не спирахме да играем на карти, докато бяхме в Европа! Вечно бяхме във влак, хотел или кораб и никога нямаше нищо интересно за правене.

— Добре. — Ръцете му се движеха бързо, променяха местата на картите и докато тя се усети, бързо взе своите, за да ги подреди. — Не бързайте чак толкова — предупреди той, намигна отново и вдигна чашата.

— Държах се ужасно грубо! — Тя възвръщаше чара си и й беше приятно да се усмихва самоуверено по обичайния нахакан начин, да покаже, че не е чак такава глезла, за това вдигна чаша. — Наздраве! Извинявай за сценката одеве, просто се старах много и…

— Положили сте огромно старание, а сега ще се насладим на плодовете на труда ви. На ястието.

Докоснаха чашите си и отпиха. Астрид затвори очи и се наслади на газираната сладост, а щом ги отвори, с радост съгледа чифт аса и няколко купи. Избра си подходяща карта, премести ненужните и вдигна големите си очи към Виктор, който тъкмо натъпкваше хапка печено в устата. С нищо не показа, че му е вкусно, просто притисна юмрук към устата си и преглътна. Сетне отпи от шампанското. Без да продума, обмисли хода си и лапна набодените на вилицата картофи. Тя отново го погледна, без да диша и без да мига в очакване на доказателство, че храната му е харесала. Той сдъвка два пъти и спря, сведе поглед към земята, сякаш обмисляше дали да не изплюе хапката. Не го направи. Сдъвка още два пъти и вдигна очи към нея, докато преглъщаше.

— Боже — въздъхна Астрид. — Ужасно е, нали?

В тъмните му очи проблесна нещо, както ставаше винаги когато хората се колебаеха дали да кажат истината или не. Самотна сълза се отрони и стече отстрани на носа й, подмина ноздрата и стигна до устата. Разбра, че той сигурно си мисли как тя ще рухне отново и й се прииска да изтръгне мисълта от ума му. Сълзата беше една-единствена, а тя не можеше да я обясни. Готварските й умения бяха ужасни, беше наясно, но незнайно защо мисълта, че приготвеното от нея е ужасно, никак не я натъжи. Нещастието й изчезна, всичко, което допреди малко й се струваше трагично, сега се превърна в смешно. Без да откъсва поглед от него, лапна няколко картофа, но соленият вкус порази вкусовите й рецептори и се намръщи, не успя да преглътне хапката и побърза да я изплюе в чинията.

— Истински смелчага, след като съумя да преглътнеш — разсмя се тя, след като отми вкуса с шампанско.

— Е, не бяха чак толкова зле — отвърна той и посегна към картите.

— Хич не ме лъжи, Винсънт… Виктор… както там се казваше.

— Добре, много беше зле — той се ухили и напълни отново чашите им. — Но пък аз никога не съм имал кой знае какъв апетит. Шампанското ми е предостатъчна вечеря.

— Не се опитвай да се измъкваш, приятелче — засече го тя. — И не си въобразявай, че като се мазниш, на шефа ти ще му се размине.

— Попадал съм на доста противни манджи — той замълча за по-голям ефект и потисна усмивката, която така и не слизаше от устата му. — Това обаче може да се окаже най-негодната за ядене храна, която ми е сервирана през дългите години, откакто съм на този свят.

— Гадняр! — извика тя. — Най-негодната ли? Сега вече загази, приятелче. Одеве те пожалих, когато стана въпрос за малката ни игра, но сега вече няма да видиш милост.

— Започва се значи? — отвърна той с усмивка.

— Точно така, господинчо — тя изпъна гръб и впи поглед в картите.

Виктор наля още шампанско и когато Астрид спечели първата ръка, вече бяха започнали втора бутилка. При третата ръка тя бе напълно сигурна, че той я оставя да побеждава, но вече й беше все едно. Раздразнителното девойче, което плачеше, задето Чарли не се е прибрал, вече го нямаше, а Астрид се бе върнала към обичайното си разумно аз. Добре че Чарли го нямаше и пропусна първия й опит в кулинарията. Сега вече разбираше колко добре се беше получило, защото ястието беше истински провал, а Виктор бе така любезен да пробва неуспеха й. Освен това компанията му й беше приятна, въпреки че той беше най-новото попълнение, най-ниско в хранителната верига и не бе от хората на Чарли, които се дуеха колко са важни и незаменими. Играта на карти също й допадна — беше приятна и неангажираща и тя си каза, че след като се научи да готви нещо достойно за вкуса на годеника си, ще му сготви и на него. Тогава щеше да легне с Чарли, но преди това щеше да си остави време да изкусури всичко и да се подготви да му бъде истинска съпруга.

Часовете летяха и преди да се усети, очите й започваха да се затварят, тялото й се отпусна, олекна приятно и тя се свлече на стола. Готвенето, в комбинация с емоциите, бе крайно изтощително за всяко момиче.

— Как е възможно… — прошепна тя и отпусна глава на облегалката на стола. Очертанията на стаята се размазаха, станаха неясни и всичко й се стори обхванато от златен ореол. — Как е възможно да раздаваш и размесваш картите толкова умело, а да играеш така некадърно?

Очакваше той да признае, че я е оставил да победи, но не се получи.

— Расъл съм с по-големи братя, в един игрален дом в Уест Сайд. Кофти място близо до кея. Много пари се търкаляха по масите за покер в задната стаичка, един, може би двама изгубиха живота си, включително и най-добрият дилър. По-големият ми брат, Бари, той беше управител и бързо прецени, че ако някое хлапе раздава картите, вероятността момчетата да се изтрепят, е по-малка. Оказа се донякъде прав… — Виктор замълча и посочи малък белег в ъгъла на лявото око, — но това се случи по-късно, когато бях достатъчно голям, за да отвръщам на ударите.

— Гадно място, а?

— Не, беше върхът. Всички, които влизаха в онази дупка, оставяха проблемите и неприятностите си пред вратата. Бирата беше студена, шегите се сипеха, усещахме мириса на океана, всички се радваха, че са там. Говоря за онези, които не губеха. Ние обаче никога не губехме пари. Който продава алкохол, не губи пари. Сигурно вече го знаете.

— Съществува ли още? — На Астрид толкова й се спеше, че гласът й бе станал мек и завален и се запита дали той я разбира. Очите й се бяха затворили и тя не беше сигурна дали той я наблюдава, или е зареял поглед някъде далече.

— А, там е, въпреки че брат ми вече го няма. Загина във войната. Но дупката си е същата. Вдовицата на един от бойните другари на брат ми я купи. Предложи ми прилична цена, въпреки че бях твърде млад, за да се пазаря. Освен това, винаги когато ходя, се грижи да ми се обръща специално внимание. Не промени името, все още се казва „Таверната на Бари“, тя го ръководи по стария познат и изпитан начин, все едно не съществува сух режим. Там сякаш попадаш в отделна страна. Няма закони, няма и агенти, които да въвеждат ред. Ще ви хареса. Мъжагите ще пожелаят да играят карти с вас и няма да ви се наложи да плащате за напитките си. Някой ден ще ви заведа.

По-късно тя не беше сигурна дали той наистина се е осмелил да каже онези последни думи, защото тя почти се беше пренесла в страната на сънищата. Спа дълбоко и когато се събуди, сама в леглото си на третия етаж, въздъхна и се претърколи на меките, чисти чаршафи. Беше сънувала заведение с грубо дюшеме и допотопен фонограф, където всички се смееха и забравяха грижите си, никой не се интересуваше дали името ти е публикувано в „Лежър енд Плей“ и се усещаше лек мирис на море.